Димитър Димов
Поручик Бенц (1)

I

— Господин поручик, автомобилът дойде! — И българският санитар, с мургаво лице и черна като смола коса, посочи към прозореца.

В голямата градинска алея, между зданието и улицата, чакаше автомобилът на германското интендантство. Автомобилът служеше само на доктор Бенц. Българските лекари употребяваха файтон. Това бе една от външните му привилегии като германец и специалист.

Доктор Бенц свали престилката си и по дългите мрачни коридори на болницата тръгна към изхода. Той вървеше бавно, както вървят хора с атлетично телосложение и спокойни нерви. Той имаше великолепно развито тяло, златна коса и сини очи — прости, но силни неща, които доказваха чистотата на расата му. Той изглеждаше зрял, а всъщност бе млад и макар да не работеше повече от българските лекари, всички го считаха неуморим. Сиво-зелената униформа правеше да изпъква по-силно отсенката на лицето му — един възмургав, червеникав, загорял от слънцето цвят, който говорете за бодрост и телесно здраве. Самото лице бе оригинално и красиво с широкия замах в моделировката си, като че изваяно само с няколко удара, без преход в отделните линии, твърдо, упорито и неотстъпчиво, но със странно нежни и мечтателни сини очи. Главата му стоеше много сигурно върху широките рамене и допълваше по този начин впечатлението за физическа сила и издръжливост.

Минаването му стресна две дежурни сестри, които бяха потънали в безкраен, сладък и тих разговор помежду си. Но Бенц не ги смъмра, защото това щеше да ги разсмее. Той не говореше още добре български.

Навън по алеята се разхождаха ранените в измачкани халати, отслабнали, посърнали и печални. Те разговаряха тихо, но понякога един смях или едно възклицание се издигаха над общата унилост и замираха самотно. Имаше нещо безсмислено и жалко в закачките им, в движенията им, в говора им, като че тия хора под влиянието на преживения ужас бяха регресирали умствено, за да се върнат в детинския стадий на развитието си.

Шофьорът запали мотора и нададе оглушителни и безполезни сигнали, които причиниха болезнени гримаси върху лицата на ранените. Той бе пълна противоположност на Бенц — къс, дебел, безформен померанец, с блажно лице и мънички, тясно поставени очи. Той сякаш доказваше гениалната способност на немската раса да поставя индивидите си в огромния военен механизъм според способностите им. Човек веднага долавяше, че този шишко е годен само за тилов шофьор и за нищо друго.

Колата излезе на улицата и полетя към центъра на града, като остави зад себе си облак от бял варовит прах.

Бе часът на вечерната отмора, часът, в който новобранците се връщаха от учение, полковниците и генералите напущаха канцелариите, милосърдните сестри излизаха от болниците и раздавачите плъзваха из града, за да носят писмата от фронта, които щяха да бъдат разтваряни с треперещи пръсти, четени със затаен дъх, целувани или обливани със сълзи, защото съдържаха известия за любов, изневяра или смърт. Пред вратите на къщите, върху четвъртити камъни или малки дървени столчета, седяха стари жени, облечени в черно, пушеха тютюн или подвикваха на нечистите и загорели деца, които се валяха в изобилния прах на улицата. По тротоарите се разхождаха непълнолетни момичета, у които военните години бяха създали опасна и преждевременна за възрастта им самостоятелност. Повечето бяха от бедната класа, работнички от тютюневите складове, но не още уличници. Върху лицата им играеше усмивката на полудевственици, които се преструват, че минават случайно и не обръщат внимание на задевките. И все пак те се оставяха да бъдат преследвани, ухажвани, дори прелъстявани срещу войнишки хляб. Дрипави деца, озлобени и кресливи, отиваха към казармата с тенекиени кутии да приберат остатъците от войнишката трапеза и се караха ожесточено помежду си. Имаше нещо грозно и неприятно в крясъците им.

Слънцето се скри зад хоризонта огромно, потъмняло, кървавочервено, като че се потапяше в кръвта на убитите през деня.

Бенц запали цигара и жадно глътна дима й.

Вечерният хлад освежаваше лицето му, разсейваше умората му, събуждаше желанието му да види познати. Състоянието, в което се намираше, бе състояние на съвършено равновесие на нервите и създаваше необикновена пълнота в усещанията. Но тъкмо то криеше в себе си тръпките на неуловима печал. Бенц ги почувствува, когато помисли за предстоящата вечер, която по нищо нямаше да се различава от миналите. В мисълта му изпъкна позната картина: маса, приготвена за покер, бутилки вермут и ъглестите лица на няколко български офицери. Имаше нещо непобедимо тъжно в суровите и самотни мъже, с които дружеше.

Автомобилът караше бавно по неравната улица, с друсане и клатушкане, между два реда пожълтели акации, които ронеха листата си при всяко подухване на вятъра. Червената мъгла на запад стана виолетова и върху нежния й фон се очертаха силуети на далечни планини.

Неусетно видът на улицата се промени. Простолюдното спокойствие на крайния квартал отстъпи място на известна елегантност. По тротоарите се замяркаха офицери в бели фуражки и небесносини пелерини. Добре облечени млади жени бързаха към домовете си, за да не се смесят с тълпата от новобранци и работнички, след като бяха свършили заседанието си в някой благотворителен комитет. Те вървяха с изящни, леки движения, като оставяха зад себе си благоухание на виенски парфюм и смешна предвзетост. Те извръщаха към него лицата си и поздравяваха с усмивки, които събуждаха в паметта му спомени от мимолетен флирт. Но те не го вълнуваха повече. Бенц не ги обичаше със заслепение, нито ги презираше, нито ги ревнуваше, нито имаше угризения по отношение на тях. Те се плъзгаха по повърхността на живота му, без да оставят възторзи или печал.

Когато автомобилът стигна пред германското интендантство, Бенц освободи шофьора и седна на мястото му. След това подкара колата бързо и зави по улицата, която извеждаше на шосето за София. Последното изглеждаше безлюдно и печално. Но скоро от един завой, на път към града, се зададоха войници. Вероятно поради срутването на един железопътен мост, който сега се поправяше, те бяха слезли от влака и продължаваха пътя си по шосето. Краят на върволицата се губеше в облак от прах. Войниците вървяха мълчаливо, повехнали от умора, изтънели от недояждане, озлобени от лишения, стегнати с веригите на съмнителна дисциплина. Окъсани и загубили цвета си униформи, смачкани фуражки, продънени ботуши, прашни и начумерени лица, които се взираха враждебно в лъскавото тяло на машината, в чистото и охранено лице на тоя, що държеше кормилото — това бе картината, която Бенц гледаше, докато отминаваха. И макар да бяха българи, вълнение подобно на срам раздвижи гърдите му, когато помисли за новата си униформа, стегната с лъскави ремъци, за безгрижието и развлеченията си. Но угризенията му изчезнаха, щом се почувствува освободен от погледите им.

Всяка вечер Бенц правеше по това шосе една стремглава разходка, като пущаше колата с най-голяма бързина. В тази разходка имаше нещо от парливия вкус на бързо изпита чаша алкохол. Той измина с умерена бързина няколко завоя и засили колата към едно възвишение на хоризонта, от което пътят се спущаше надолу по права лилия. Оттам почваше удоволствието му. Но преди да се впусне в лудия бяг, когато стигна това място, той спря автомобила и огледа пътя. Нито една досадна точка не се виждаше върху светлата лента на шосето. Осени го суетно съзнание за мощ — безформената мощ на мотора, който с луда бързина щеше да го отнесе до другия край на хоризонта и после да го върне. Минута по-късно яростното свистене на течението се сля в ушите му с трясъка на мотора.

 

 

Дали тъжното спокойствие, в което се намираше, го бе опиянило, та не забеляза кога стигна един средновековен турски мост? Мостът бе построен от розов гранит. Под него течеше с величествена бавност широка и мътна река, а покрай нея растяха върби, зад които се простираха оризища. От другата страна на моста се гушеше между върбите ханче с много жалък вид, но запазващо всред усамотеността си наивната прелест на ханчетата в приказките. Огромна тишина царуваше над равното поле, заобиколено с планини, чиито силуети се губеха в синкавата пепел на залеза. Полъхваше вятър, топъл и влажен, като дъх на целуваща жена, и замираше всред тръпките на приближаващата нощ. Бе тъжно и спокойно.

Бенц спря автомобила, доста учуден от едно купе, което чакаше пред ханчето. Това бе частен или може би реквизиран автомобил, който веднага привлече вниманието му. Разбира се, той нямаше сегашните аеродинамични линии, вътрешни спирачки и електрически фарове, но за онова време представляваше последната дума на техниката и Бенц почна да го разглежда с всепоглъщащия интерес на дилетантите. Автомобилът чакаше без пътниците, които навярно бяха в ханчето. Още веднага щом го видя, той разбра причината на спирането му: шофьорът лепеше една от гумите — тия лоши вътрешни гуми, примесени със сурогати на каучук, които германските фабрики изкарваха на пазара през голямата война и които се пукаха на всеки километър.

Тъкмо когато Бенц угаси мотора и се готвеше да слезе, върху прага на ханчето се показа една девойка, последвана от двама офицери. Единият от офицерите беше българин — мургав, много елегантен, облечен в тъмносиня гвардейска униформа. Другият, германец, изпъкваше с хусарския си мундир. Той беше малко пълен, рус, с голямо широко лице и чип нос. Бенц го познаваше малко. Този офицер беше аташиран от София към една холандска санитарна мисия, която преди два месеца мина през града и раздаде подаръци в болницата. Наричаше се поручик Андерсон. Поради това, че в града нямаше други германски офицери (и Бенц се чувствуваше между българите някак самотно), обзе го радостно оживление. Приближи се до германеца и му подаде ръката си. Андерсон я прие със сдържана вежливост и онова, което не позволи на Бенц да забележи малко равнодушния прием, който неговият съотечественик му направи, бе девойката.

Тя погълна вниманието му изведнъж. В продължение на няколко секунди Бенц успя да я разгледа и първата, безусловно първата увереност, която доби за нея, бе, че тя е сестра на българския офицер. Приличаше на него поразително. Второто впечатление бе това за съвършената хармония на личността й. То като че изпревари по-обикновеното впечатление за телесна красота и елегантност в облеклото. Тя бе в сребърносив английски костюм, шапка от същия цвят и тъмни кожени ръкавици. Тя бе мургава като брат си, но не тъй много, и в полумрака на вечерния здрач се стори на Бенц необикновено красива.

Андерсон го представи на познатите си: фройлайн Петрашева и ротмистър Петрашев. Бенц се поклони леко и сериозно. Фройлайн Петрашева подаде ръката си със студена вежливост. Очевидно тя не принадлежеше към българките, които се въодушевяваха лесно по отношение на германците. Дори в начина, по който подаде ръката си, Бенц долови сянка от надменност. Това качество обаче изглеждаше привидно и като че представляваше част от лекото втвърдяване на личността й при съприкосновението с непознат мъж. Но каквато и да бе, надменна или простодушна, тя подаде малката си ръка откровено, като момче, без задни мисли, без онова преднамерено кокетство, което разваля маниерите на толкова много жени.

Веднага след запознаването ротмистър Петрашев промърмори някакво извинение и отиде при шофьора, Андерсон каза на девойката с изящен тон няколко ласкави неща за Бенц (отличното впечатление, което произвел на двама холандски полковници), каза въобще каквото бе прието да се казва при подобни обстоятелства. После се извини, макар и не тъй мъгливо, както другарят си, и отиде при него. По този начин Бенц остана сам с девойката, осъзнавайки неприятно безразличието, с което го наградиха кавалерите й. Тя заговори на немски почти без акцент, като обясни, че гумата им се пукала вече за четвърти път и спиранията ги забавили много. Това било извънредно неприятно, тъй като трябвало да бъдат в Х… най-много след един час. Мисли ли, че ще стигнат в Х… след един час? Не! Крайно неприятно!

— Завиждам на автомобила ви! — каза тя, гледайки грубия, но здрав военен автомобил.

Бенц обясни, че последният е гордостта на германското интендантство в Х… И понеже германците са сложили вече ръка на румънския петрол, нямало защо да икономисват много бензина. След малко Бенц описваше удоволствието от автомобилните си разходки с изрази, които не му бяха идвали наум досега. Описваше ги, преплитайки в тях няколко весели случки, които искрено разсмяха фройлайн Петрашева. Но смехът й не бе много жизнерадостен. Той замираше изведнъж, като оставяше след себе си тъжна пауза, защото с него замираше и чаровното движение на устните й. Но все пак тя можеше да се смее. Тя се смееше с лицето си, с очите си, с движенията си, като че искаше да се наслади на всичката пълнота на смеха си. И както налагаше приличието, Бенц счете за нужно да прекрати разговора тъкмо в момента, когато му се стори, че можеше да стане досаден за фройлайн Петрашева. Смехът й пресекна изведнъж и последната му пауза се сля с необятната тишина на полето.

Бенц отиде при автомобила, но само за да го обърне. Когато се върна за сбогом, завари при фройлайн Петрашева елегантните й спътници. Дали бе станало някакво съвещание между тримата? Или предложението на Андерсон бе самостоятелно хрумване? Но в следващия миг Бенц трябваше да чуе следната молба, която, тъй да се каже, му подсказа възможността да види девойката още веднъж: тъй като един от тях трябвало на всяка цена да бъде в Х… преди пристигането на влака от юг, Бенц щял да задължи и тримата, ако вземе поручик Андерсон с колата си.

— Това е единственият начин да спестим безполезното пътуване на един човек до София — обясни Андерсон.

Очите на фройлайн Петрашева потвърдиха думите с прелестно оживление.

— Този човек е разнебитен от малария — допълни ротмистър Петрашев. — Освен това е германец, знаете.

Ротмистър Петрашев говореше немски много лошо, съвсем не като сестра си. Дори бъркаше падежите. Но тонът му бе станал извънредно изящен. Бенц се усмихна вътрешно на заинтересованата му любезност. Но тя не бе неприятна. Тя просто изразяваше готовността му да приеме една услуга, без да си дава вид, че ще се чувствува задължен наистина от нея.

Преди да седне в автомобила, Андерсон се отдалечи с фройлайн Петрашева на няколко крачки. Двамата заговориха на френски. Този разговор не продължи повече от минута, но той бе достатъчен да смае Бенц: фройлайн Петрашева говореше френски съвършено. Това му се стори тъй странно (макар в него да нямаше нищо необикновено; само настроението на Бенц бе тая вечер някак особено!…), щото той не можеше да не се обърне към ротмистър Петрашев и да каже възхитено:

— Сестра ви говори отлично френски!… Прекарал съм две години в окупираните области на Франция и мога да кажа, че…

— Майка ни беше французойка! — бързо обясни ротмистър Петрашев.

Той се намръщи леко, като че раздразнен от неуместната интимност на обяснението си.

— Тъй ли?… — промърмори Бенц забъркано.

Тъмните очи на ротмистър Петрашев се втренчиха изпитателно в лицето на Бенц и като не откриха в израза му сянка на расова омраза, добиха изведнъж златист блясък.

— Но аз се чувствувам българин — спокойно заяви ротмистър Петрашев. — Също и сестра ми.

Фройлайн Петрашева завърши разговора си с Андерсон, като се докосна леко с пръсти до ръкава на мундира му, искайки да го задържи още; но като видя Бенц седнал при кормилото и гледащ въпросително към тях, потисна намерението си някак угнетено.

Андерсон седна на предното седалище до Бенц.

Ротмистър Петрашев и сестра му останаха забулени в тъмнеещия здрач един до друг в своята самотност, в своята затвореност…

 

 

— Кажете ми — попита Бенц, когато автомобилът се понесе по шосето, — какви са тия хора?

Андерсон извърна в усмивка широкото си лице и се премести по-близо до Бенц. Явно бе, че е готов да разговаря.

— Много симпатични! — каза той. — Може би е интересно да научите, че не са чисти българи!…

— Научих! — каза Бенц.

— А!… — възкликна Андерсон. — От брата ли? Гласът му изглеждаше доволен.

Мракът се бе сгъстил съвършено и само светлината на фаровете показваше пътя. Бенц намали скоростта, като взе предвид времето, в което Андерсон искаше да пристигне в Х…

— Те са само наполовина българи. Останалото е френска кръв. Някога бащата заемал дипломатическа служба в Цариград. Военна, струва ми се. Там се оженил за дъщерята на един френски концесионер. Това било през времето на Абдул Хамида и капитулациите.

Андерсон замълча.

— Приятни са! — каза Бенц сдържано.

— Много! — настойчиво увери Андерсон. — Особено сестрата, която е заобиколена с всякакъв вид обожатели… Искам да кажа, беше по-рано…

Той се разсмя изведнъж:

— Предполагам, че не ще ме сложите между тях. Нито пък аз вас. Но вие ще я опознаете по-добре в Х…

Бенц го погледна изненадан. Под отразената от шосето светлина на фаровете кадифенозелените очи на Андерсон се усмихваха с лукаво добродушие.

— О, те ще ви поканят, бъдете уверен! Те имат къща в Х… и ще останат там две седмици. Сестрата най-малко, ако гостуването на кайзера принуди брата да се върне в София. Повтарям, ще ги намерите крайно симпатични. Колкото за сестрата, тя има вече отлично мнение за вас. Каза ми го, преди да тръгнем.

— Благодаря — каза Бенц. — Не мога да се въздържа да не забележа, че тя е извънредно красива.

Андерсон замълча, като че обмисляше думите му.

После, като не откри нищо необикновено в тях, произнесе с равен глас:

— Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование иде от вътрешния пламък на личността. Аз съм съвсем обикновен мъж в униформа и не съм видял кой знае какво, но за мене фройлайн Петрашева е най-приятната жена.

Андерсон замълча отново.

До края на пътуването той говореше, прекъсвайки речта си с дълги паузи, в които Бенц чувствуваше погледа му върху себе си. Автомобилът се хлъзгаше със задавено бумтене по светлата лента на шосето. Отминаха оризищата и се понесоха из високата част на полето, между два реда мълчаливи тополи. Из въздуха се носеше благоухание на сено, щурци пееха из храстите, а над всичко трептеше сладостен и тъжен покой.

— Да — продължи Андерсон със същия равен глас, но малко по-нисък, — тя е удивително интелигентна и същевременно импулсивна. Тя ви поразява с това качество, за да ви разкрие след миг колко човешко има в личността си. Изпитах това, когато я видях за първи път. Тя бе под възрастта, в която се излиза пред обществото, но очите й излъчваха зрелост, а думите й смайваха…

Андерсон направи втора пауза, в която Бенц се попита дали събеседникът му не бе влюбен във фройлайн Петрашева. Но очевидно не бе. Или най-малко Андерсон стоеше твърде далеч от просташката искреност на обикновен влюбен. Онова, що озадачаваше Бенц, бе странната преднамереност в Андерсоновия глас.

Внезапно Андерсон се раздвижи и Бенц чу гласа му съвсем близо до ухото си:

— Тя ще ви се разкрие в няколко дни или в няколко часа всред всичката съблазън на онова, което ще наречете непосредственост. Животът й е тъжен роман. Вярвам, че не ще се покажете суров, когато го преценявате. Аз апелирам към простата честност на мисълта ви. Но не ви ли говоря твърде много за нея? Понякога човек е наклонен да злоупотребява с личността на събеседника си. Например, когато иска да спаси някого. Тук няма никакъв егоизъм. И все пак аз се питам, дали в този момент не ви се виждам странен и може би досаден?

— Не!… Никак!… — измърмори Бенц, без да проумява нито дума от онова, което му говореха.

— Има неща — каза Андерсон, — за които човек чувствува огромна отговорност. Простото разкриване на една личност например. Светът е пълен с предателство, знаете…

Той млъкна изведнъж. Шум от щракане на запалка показа, че пали цигара.

Бенц осигури с поглед липсата на препятствие пред автомобила и извърна главата си към Андерсон. Под жълтата светлина на пламъка с изопнатото си и съсредоточено лице, с бързото и нервно смучене на цигарата си Андерсон имаше вид на човек, натоварен да въвлече някого в съзаклятие.

— И бъбрив — добави Андерсон, като изпусна кълба дим и презрително сви пълните си устни. — Аз съм приятел на фройлайн Петрашева. Нищо повече. И нека ви спася от безполезни размишления: тя е годеница на един австрийски капитан.

Съобщението му беше тъй неочаквано, щото произведе върху Бенц впечатление, подобно на онова, което би произвела една стена, ако внезапно се изпречеше пред автомобила.

Андерсон не му даде време да се опомни:

— Посрещането на кайзера го задържа в София. Но ще дойде след няколко дни. Вие се досещате: с него, с човека, когото очакваме тази вечер, и с вас ще образуваме малка почиваща компания. Председател: фройлайн Петрашева. Кажете ми, жизнерадостен ли сте?

— Не особено — каза Бенц, потискайки някакво странно, нелепо угнетение.

— Ние всички сме тъжни — заяви шеговито Андерсон. — Малко преди да ви срещнем, фройлайн Петрашева се оплакваше, че ще се изправим в Х… един срещу друг напълно същите хора, със същите мисли, както в София.

— Аз едва ли ще внеса голямо оживление — скромно предупреди Бенц.

Андерсон се разсмя високо и сложи ръката си върху рамото му.

— Мислех ви по-мъчен — произнесе той. — Много се радвам, че се срещнахме.

Автомобилът наближи града. От едната страна на шосето се показаха светлините на бивачни огньове и походни готварници. Войниците, които Бенц срещна на отиване, се бяха разположили на лагер. Пушките им лъщяха, събрани на пирамиди.

— Виждал съм фронта, но не съм преживявал ужаса му — замислено произнесе Андерсон. — Вие също може би. Но не е ли някак срамно да се стои вечно в тила дори когато това е против волята ни? Жените ни презират скрито — дори тия, които инак биха били по-снизходителни към нас. И всеки безумен негодник с кръст на гърдите добива в очите им ореола на желан мъж.

Той се взираше в лагера, докато бивачните огньове оредяха и последните часови с натъкнати ножове останаха зад автомобила.

— Не чувствувате ли мрачното величие на войната? — отново заговори Андерсон. — Този денонощен кървав призрак, който разпилява милиони човешки същества из незнайни краища, блъска ги, изпълва ги с ужас, надежди или съмнения, унищожава ги или ги възражда за нов живот!… Срещи, които ни се струват невъзможни, страсти, които не бихме допуснали у себе си, постъпки, които не сме очаквали да извършим, намират място в този гигантски катаклизъм…

Светлините на гарата прекъснаха разсъжденията му. Той погледна светещия си ръчен часовник и помоли Бенц да спре автомобила. Тъй било най-добре. До идването на влака от юг оставали десет минути. И после с човека, когото очаквал, могли да вземат файтон.

— Вие ще го видите още тази вечер може би — обясни той. — Един маларичен артилерийски поручик. Не зная дали ще ви хареса отначало… Един несретник, един саможивец — настръхнал, болен и вечно кисел… В краен случай можете да не му обръщате внимание.

Андерсон подаде ръката си:

— След два часа ще бъдем в клуба. Ако искате да се видим, чакайте ни в трапезарията.

И елегантната му фигура изчезна в широкия вход на гарата.