Робин Кук
Вектор (28)

Епилог
Четвъртък, 21 октомври, 13.30 часа

— Опитай на друга станция! — заповяда Кърт.

Стив се наведе и започна да върти копчето на радиото докато спря на някаква станция с относително ясен сигнал.

Намираха се в кабината на стар форд пикап, който Стив бе закупил под фалшиво име срещу петстотин долара. Движеха се по един от второстепенните пътища на около осемдесет километра от Ню Йорк Сити и сигналите на местните УКВ-радиостанции ставаха все по-слаби. Преди около половин час, малко преди да поемат по Междущатски път №80, чуха за пръв път новината. Говорителят лаконично съобщи, че в долен Манхатън е извършено нападение с биологическо оръжие, което е предизвикало огромна паника.

Кърт и Стив нададоха тържествуващи викове и се поздравиха с пляскане на дланите.

— Успяхме! — ревнаха в неочаквано пълен синхрон двамата.

Но сега вече имаха нужда от повече информация и трескаво търсеха новини по скалата на старомодното радио в колата.

— Вероятно правителството е наложило пълно мълчание по случая — подхвърли Кърт. — Те мразят да предлагат истината на обществото, независимо за какво става въпрос — Уейко, Руби Ридж или убийството на Кенеди…

— Абсолютно си прав — кимна Стив. — Правителството го е шубе да каже истината!

— Господи, как добре се разви всичко! — възкликна с усмивка Кърт. — Получи се една страхотна военна операция!

— Не можеше да бъде по-добре — пропя Стив.

Кърт хвърли поглед към околността, потънала в разкошните цветове на ранната есен. Намираха се в западната част на Ню Джърси, недалеч от границата с Пенсилвания.

— Каква красота! — промълви той, стисна волана с две ръце и високо се разсмя. Чувстваше се прекрасно. Чувстваше се така, сякаш бе изпил десет чаши кафе.

— В Джърси ли ще обядваме, или ще изчакаме да влезем в Пенсилвания? — попита Стив.

— Не ми пука — отвърна Кърт. — Толкова съм възбуден, че изобщо не ми се яде!

— И аз не съм гладен, но бих искал да си измия ръцете — промърмори Стив. — Юри твърдеше, че няма опасност от докосването до онези пластмасови кренвирши, но аз продължавам да потръпвам при представата за съдържанието им…

— Хей, къде е онзи плик? — сепна се Кърт.

— Пликът на Юри ли?

— Да. Онзи с указанията за производство на биологично оръжие… Нали спомена, че в края е добавил няколко полезни съвета относно последиците?

— Прибрал съм го при картите и адресите за укритие — отвърна Стив. — Искаш ли да го извадя?

— Защо не? — сви рамене Кърт. — Дай да видим какво трябва да направим за собствената си безопасност… — От устата му излетя гърлен смях: — Малкият задник пак ще ни бъде от полза, а?

Стив се пресегна зад седалката и измъкна някаква папка, пристегната с ластик. Отвори я и след миг измъкна кафявият плик на Юри.

— Я колко е дебел — промърмори с уважение той и го поднесе под носа на Кърт: — Онзи тип май е написал цял роман…

— Отвори го де! — нервно го изгледа онзи.

Стив пъхна показалец под капачето. Отвътре се показа плоска картонена кутийка, също пристегната с ластик.

— Това пък какво е, мамка му? — озадачено промърмори той.

Кърт за миг отмести поглед от пътя.

— Отгоре пише нещо — подхвърли той.

— „Подарък за Кърт и Стив от Матушка Русия“ — прочете Стив и с недоумение сви рамене: — Това пък какво ли означава?

— Отвори кутията! — заповяда Кърт.

Стив се подчини. Картонът на капачето се разкъса в ръцете му. Миг по-късно скритата вътре пружина изстреля във въздуха шепа малки блестящи звездички, които литнаха сред облаче фин прашец.

— Мамка му! — ревна Стив, стреснат от изщракването.

Кърт също се стресна, но главно заради приятеля си. Наложи му се овладее колата с цената на върховни усилия. В крайна сметка успя и отби в банкета. Прахът в кабината раздразни ларинксите им и ги принуди да се разкашлят. Кърт грабна кутийката от скута на Стив, а той слезе на пътя и започна да изтръсква малките звездички от дрехите си.

Кърт завъртя кутията в ръцете си. Вътрешността й беше чиста, без никакви надписи. Вдигна плика и надникна в него. Нищо. Нито ред. В главата му изведнъж се оформи едно ужасно подозрение…