Робин Кук
Вектор (14)

Тринадесета глава
Вторник, 19 октомври, 17.00 часа

Джак накара Уорън да го остави на Тридесета улица, откъдето беше входът за товарната рампа на Съдебна медицина. Проникването по този начин му гарантираше, че няма да се натъкне на шефа или на Калвин. Имаше достатъчно причини да подозира, че одисеята му на бруклинска територия вече не е тайна за никого. Единствената му надежда бяха пробите, взети от Кони Давидов. Само положителните резултати от тях можеха да послужат като оправдание за незаконните му действия.

Интуитивно чувстваше, че подозренията на Флаш са основателни. Ако инфаркта, инсулта и острото инфекциозно заболяване бъдат изключени като причини за смъртта, шансовете на отравянето значително нарастват, особено при очевидно обтегнатите отношения между съпрузите… Подутото и наситено око беше достатъчно доказателство за подобни отношения. Джак не сподели с Флаш това, което му стана ясно още в момента, в който погледна синината. Имаше достатъчно професионален опит за да прецени, че тя е причинена от удар, а не от инфекция. При това удар с юмрук, а не следствие от някакво хипотетично падане в банята.

Обзет от желание час по-скоро да си осигури надеждно алиби, той се насочи право към токсикологията на четвъртия етаж. Силно се надяваше, че ще събере достатъчно доказателства за възбуждане на официално разследване. Но за целта трябваше да заобиколи завеждащия лабораторията Джон Деврийс, който със сигурност щеше да го накара да чака цяла седмица. Вместо него предпочете да ползва услугите на Питър Летерман — слабичкият русокос лаборант, който сякаш беше женен за професията си и често можеше да бъде видян на работното си място дори след десет вечерта…

— Отчаяно се нуждая от помощта ти! — извика той на младежа, който се беше навел над апаратурата за газова хроматография.

Питър само вдигна вежди. Отдавна беше свикнал с разнообразието от увертюри на колегите си, които по една или друга причина бързат да получат резултатите си. И тук, както във всички лаборатории на Съдебна медицина, се чувстваше липсата на работна ръка и недостатъчен бюджет.

— Ако не получим положителен резултат от тези проби, положително ще ме видиш да продавам вестници на някоя сергия — добави Джак, тръшна сакчето си на масата и започна да вади шишенцата. Питър изслуша сбития разказ за визитата в погребалната агенция и на обикновено навъсеното му лице се появи момчешка усмивка.

— Ама ти май мислиш, че имам развинтена фантазия, а? — забеляза я Джак.

— Нищо подобно — поклати глава Питър. — Това, което чувам, е прекалено абсурдно, за да си го измисляш…

— Много добре — кимна Джак. — Значи разбираш, че ако ме пипнат, с положителност ще бъда ощавен, нали?

— О, сигурен съм в това — кимна без колебание Питър.

— Тогава помагай!

— Какво по-точно търсиш?

— Нещо, което е потиснало дишането. Знаеш списъка на лекарствата, които могат да се купят с рецепта, а към тях трябва да прибавиш цианид, въглероден окис, етиленгликол и всичко друго, за което можеш да се сетиш… На този етап изобщо не ми пука от количествените показатели. Главното е да открием нещичко.

— Добре, ще бъде направено — кимна Питър.

— Колко време ще ти отнеме?

— Най-добре да го направя веднага — вдигна глава Питър. — Обработката на пробите не е особено сложна за това, което търсиш…

Неспособен да овладее възторга си, Джак разпери ръце и прегърна младежа.

Питър поруменя и побърза да се освободи от мечешката му хватка.

— Ще си бъда в офиса — информира го Джак. — И без това ми се е натрупала работа. Звънни един телефон когато свършиш…

Питър кимна.

— Хайде, пък ще те черпя една вечеря — потупа го по рамото Джак и се насочи към изхода.

— Няма проблем — рече Питър и започна да подрежда шишенцата с пробите.

— Подсети ме да изготвим заверен списък на получените резултати — обърна се от вратата Джак. — Той ще ни трябва за евентуалното полицейско разследване.

Взе стълбите за петия етаж, сърцето му пееше. Нещата се развиваха добре. С пъргава и преливаща от енергия походка се насочи към хистологията. Хвана отговорничката Морийн О’Конър буквално на вратата. Беше облякла палтото си и явно си тръгваше.

— Какъв късмет, Господи! — пропя тя на протяжния си ирландски акцент. — Господин „Винаги прав“ се появява точно в момента, в който вече съм закъсняла за поредното заседание на патолозите! На всичкото отгоре изглежда нетърпелив и изпълнен с желание за работа…

Смях изпълни просторното помещение.

Джак и колегата му по стая Чет бяха единствените ергени сред медицинския състав. Морийн пък ръководеше лабораторията по хистология, в която работеха само жени и това беше повод за непрекъснати закачки. На всичкото отгоре бяха на един и същ етаж и контактуваха почти непрекъснато.

— Аз няма да ходя на заседание и съм готова за доктор Джак! — обади се една от лаборантките. Стаята се разтърси от нов смях.

Джак отвори чантата си и извади кожната проба на Кони.

— О, не — простена с престорено разочарование Морийн. — Визитата съвсем не е от куртоазия!

— Днес ще ви моля за хвърлите едно око на тази кожа, но утре съм на ваше разположение — усмихна се обещаващо Джак.

— Чухте ли това, момичета? — подвикна Морийн. Отговори й хор от утвърдителни възклицания. Морийн пое епруветката с пробата и я подаде на лаборантката до себе си.

— Считай, че работата е свършена — увери го тя. — Какви анализи искаш?

— Обичайните — сви рамене той. — Искам да се уверя, че патологията се дължи на травма, а не на инфекция.

— За кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Защо ли питам? — направи страдалческа гримаса Морийн.

Джак излезе от хистологическата лаборатория и тръгна по коридора. В кабинета на Лори светеше. Той предпазливо надникна през открехнатата врата. Лори и Лу седяха един срещу друг, но гледаха в различни посоки. Веднага личеше, че атмосферата е напрегната.

— Вглъбявате ли се? — подхвърли с усмивка Джак.

Двамата едновременно се извърнаха към вратата. Лори изглеждаше доста ядосана.

— Аха, ето го и съучастникът! — остро рече тя.

— Предавам се! — вдигна ръце Джак. — Но в какво престъпление съм обвинен?

— Казах й за Пол Сътърланд — унило промърмори Лу. — Казах още, че и ти знаеш…

— Ясно — кимна Джак. — И както виждам, пак вестоносецът е виновен…

— Само не започвай да го защищаваш! — рязко рече Лори. — Той няма право да шпионира хората и толкоз! Никой не го е молил!

— Предполагам, че е така — кимна Джак. — Но при създалите се обстоятелства би трябвало да знаеш с какво се занимава бъдещият ти съпруг, нали?

— Какво означава „занимава се“? — избухна Лори. — Какво по дяволите искаш да внушиш?

— Казах и само за притежанието на кокаин — побърза да уточни Лу.

— А — сепна се Джак и с мъка преглътна топката, появила се внезапно в гърлото му.

— Ако намекваш, че Пол се занимава с наркотици, дълбоко грешиш! — продължаваше да се гневи Лори.

— Може ли да вляза? — попита Джак, който все още стоеше на прага.

— Какво чакаш още? — сопнато рече Лори. — И се изразявай по-ясно!

Джак придърпа един стол и седна редом с Лу. Погледна Лори право в очите, помълча малко, после каза:

— Пол Сътърленд е търговец на оръжие.

Синьозелените очи на Лори изпуснаха ослепителни мълнии.

— Откъде знаеш това?

Гласът й беше изгубил малка част от остротата си.

— Лу го откри едновременно с присъдата за притежание на кокаин.

Лу само кимна с глава, неспособен да я погледне в очите.

— Че какво от това? — попита Лори, правейки отчаяни опити да прозвучи небрежно. — Какво ми пука, че Пол е търговец на оръжие?

Никой от двамата не отговори, просто защото я познаваха прекалено добре.

— Какъв вид оръжие? — попита след кратка пауза тя.

— За момента не знам — глухо отвърна Лу. — Но до 1994-та е внасял автомати АК–47, българско производство.

Кръвта бавно се оттегли от лицето на Лори.

— Ние с Лу доста се колебаехме дали да ти кажем — намеси се Джак. — Но решихме, че така или иначе ти трябва да знаеш това, особено като знаем отношението ти към легалното притежание на оръжие.

Лори кимна, въздъхна и отмести очи. Не се разбра дали е ядосана, тъжна, или пък и двете заедно. След едно доста проточило се мълчание тя вдигна глава и каза:

— Благодаря, че изпълнихте гражданския си дълг, господа. Но сега ще ви помоля да ме извините, тъй като съм претрупана с работа.

Двамата приятели се спогледаха и станаха на крака. Почти едновременно прибраха столовете си до стената, казаха довиждане и се оттеглиха. Лори дори не ги погледна, забила нос в най-горната папка от купчината пред себе си.

Проговориха си едва когато влязоха в канцеларията на Джак.

— Готвех се да те поздравя за куража изобщо да разговаряш с Лори — процеди Джак. — Но после разбрах, че все пак си успял да ми прехвърлиш топката по най-важния въпрос…

— Слава Богу, че се появи — изпусна една въздишка Лу. — Тя беше успяла да ме накара да се почувствам пълен боклук, което не беше особено трудно, тъй като и без това се питах какви мотиви имам…

— Продължавам да съм убеден, че постъпихме правилно — тръсна глава Джак. — Дори в крайна сметка да се окаже, че сме го направили колкото за нея, толкова и за себе си.

— Предполагам, че си прав — кимна без ентусиазъм Лу.

— Хей, я ми кажи имаш ли малко време? — смени темата Джак. — Искам да ти разкажа за един интересен случай…

Лу погледна часовника си и направи гримаса:

— И без това съм толкова закъснял, че половин час повече или по-малко едва ли ще е от значение…

— Няма да ти отнема дори толкова — увери го Джак.

Джак щракна настолната си лампа, в очите му се появи недоумение.

— Къде ли се е запилял Чет? Не съм го виждал от сутринта, а той не е от хората, които изчезват без да се обадят…

Лу мълчаливо се настани на стола срещу него.

— Хм — промърмори неопределено Джак, прочел бележката върху бюрото си. — Това ми го е оставил Тед Линч, нашият ДНК-гуру. По всичко личи, че малката синя звездичка, която открих в „Коринтски килими“, е била силно заразена с антраксни спори… Отчитайки малката площ, Тед стига до интересното заключение, че тя е била буквално задръстена от бактерии…

— Какво означава това? — вдигна глава Лу.

— Проклет да съм, ако знам — изръмжа Джак и пусна листчето върху бюрото. — Предполагам, че трябва да означава нещо, но не мога да се сетя. Сякаш някой е взел звездичката и я е потопил в купа с антракс…

— Нали искаше да ми разкажеш за някакъв случай — подсети го Лу.

Джак сбито му разказа за смъртта на Кони Давидов. Когато стигна до инцидента в погребалното бюро, по устните на Лу пробяга лека усмивка.

— Уорън влизал ли е някога на подобно място? — попита той. Двамата се познаваха благодарение на Джак.

— Не.

— Сигурно му е станало лошо когато е видял как балсамират мъртвеца — засмя се Лу.

— Каза, че това било най-гадната гледка в живота му.

— Представям си — продължаваше да се усмихва Лу.

— Нямаше друг начин — вдигна ръце да се защити Джак. Трябваше да е там, за да всява респект у директора. Честно ще ти призная, че останах изненадан от успеха на тази изцяло незаконна операция…

— Защо ми разказваш всичко това — стана сериозен Лу. — Мога ли да ти помогна?

— Питам се дали не можеше да направиш нещо във връзка с трупа — замислено промърмори Джак. — Нямам представа какви са намеренията на опечаления съпруг, в смисъл дали ще го погребва или кремира… Но моето желанието е това тяло да си остане цяло, за да мога на даден етап да му направя една пълна аутопсия… Има ли начин да направиш нещо?

— Сигурно — сви рамене Лу. — Но не и без официалната подкрепа на Съдебна медицина.

— Ето от това се страхувах — въздъхна Джак. — Е, няма лошо, че те попитах… Ще остана тук докато пробите станат готови. Ако има някакви следи от отрова или свръхдоза, със сигурност ще ти звънна един телефон.

— Търси ме на клетъчния — кимна Лу, стана и се насочи към коридора. На прага спря и махна по посока кабинета на Лори: — Мислиш ли, че трябва да се върна и да кажа още нещо на нашата приятелка?

— Според мен си казахме всичко — поклати глава Джак. — Сега тя трябва да преглътне изненадата и да осъзнае важността на информацията.

— Прав си — кимна Лу. — Хайде, чао…

— Пази се — извика след него Джак.

Подреди купчината с необработени случаи върху бюрото, съблече якето си и се залови за работа. Два следобеда подред извън службата бяха напълно достатъчни, за да затъне до гуша.