Робин Кук
Вектор (10)

Девета глава
Вторник, 19 октомври, 6.43 ч.

Лори остана изненадана от факта, че се буди преди да звънне будилникът. Това не й се беше случвало от години. Още повече, че едва вчера сутринта беше прелетяла разстоянието от Париж дотук и се очакваше да има проблеми с часовата разлика. Но едно просто изчисление показа, че сега в Париж е ранен следобед, а въпреки краткия си престой в Европа, тя очевидно бе успяла да се адаптира към тамошното време.

Усетил, че господарката му е будна, осеммесечният Том Втори побърза да се придвижи към възглавницата в очакване на първата порция ласки за деня. Лори с удоволствие протегна ръце. За разлика от чудовището Том Първи, когото Лори бе спасила от лапите на Екипа за безпризорни животни и който, за съжаление, беше брутално убит, този котарак беше наследствен бирмански аристократ, закупен директно от „Фабюлъс Фелинс“ на Второ авеню. Цветът на козината му почти съвпадаше с косата на Лори, но му липсваше червеникавият оттенък.

Лори скочи от кревата с обичайния си сутрешен ентусиазъм. През месеца, в който редовно се срещаше с Пол, настроението й винаги беше отлично. Отиде в кухнята и включи машината за кафе, която беше заредена още от вечерта. После влезе под душа.

В този едностаен апартамент се беше нанесла преди осем години, почти веднага след като получи щатна длъжност в Общинския отдел по Съдебна медицина на град Ню Йорк. Отдавна вече би могла да си позволи и нещо по-добро, но се оказа свикнала с апартаментчето на петия етаж и никак не й се напускаше. А предимството, че се намира само на единадесет пресечки от сградата на патологията не беше за подценяване, тъй като малцина можеха да си позволят по някоя и друга пешеходна разходка до работното място, както си го позволяваше тя.

Натърка косата си с шампоан, спомни си за снощната вечеря и неволно се усмихна. В началото остана разочарована от реакцията на Джак и Лу, но после си промени мнението. А сега, след изтичането на нощта, вече гледаше на нещата откъм смешната им страна. Приятелите й бяха толкова шокирани от новината, че не успяха дори да й пожелаят късмет. В допълнение тя изпита и чувство на дълбоко задоволство, главно защото и двамата бяха избягвали дори намек за обвързване, въпреки че се познаваха от години. Нима очакваха, че тя ще си остане ей така, безмълвен наблюдател на хода на времето?

Отдавна подозираше, че и двамата я харесват, но ги е страх да потърсят взаимност на чувствата си. Това я постави в доста неприятно положение, защото, въпреки че ги ценеше като приятели, тя винаги бе искала да има деца. Добре съзнаваше, че Джак има нужда от страшно много време, за да се възстанови след тежката загуба на семейството си. И прояви съответното търпение. Но можеше ли да отлага до безкрайност своите лични проблеми? Изминаха няколко години откакто се познаваха, но Джак не показа с нищо, че е на път да се върне към нормалния живот. Според Лори той продължаваше да живее така, сякаш трагедията беше станала вчера.

При Лу беше друго. У него съществуваше страхотен комплекс за малоценност, който Лори така и не успя да разбие. Какво ли не опита, за да проникне под защитната му броня, но успех нямаше. На практика колкото по-упорити бяха нейните усилия, толкова повече се затваряше той. Скандалите помежду им ставаха все по-чести и в крайна сметка тя просто вдигна ръце. Беше благодарна, че все пак успяха да съхранят приятелството си…

Енергично разтърка косата си с мека кърпа, среса я с четка и едва тогава включи електрическия сешоар. По принцип беше човек с позитивна нагласа и това я накара да мисли за Пол Сатърленд. На лицето й отново се появи широка усмивка.

В последно време беше постигнала доста голяма проницателност по отношение на собствената си личност. Бавно прозря, че цял живот беше вземала внимателно обмислени и рационални решения, които й бяха донесли бърз и стабилен напредък в кариерата, но по отношение на личния й живот се оказаха доста ограничителни. Никога не беше рискувала, ако не се броят една-две бунтарски прояви по време на пубертета. Но сега, с Пол, имаше всички шансове да направи и това. Все едно, че й предлагаха една свободна люлка от вихрената въртележка на живота, към която трябваше единствено да протегне ръка и да я сграбчи.

Изсушила косата си, Лори премина към ежедневната процедура по гримирането. Това продължи кратко, просто защото тя не обичаше големи количества грим. Отново се замисли за бурния романс с Пол. Благодарение на спонтанната щедрост на този мъж, двамата бяха изкарали по един прекрасен уикенд не само в Париж, но и в Каракас и Лос Анджелис. Докато бяха в Ню Йорк, те всяка вечер излизаха навън и посещаваха най-добрите ресторанти на огромния град. Освен това ходеха на театър, концерти и поетични рецитали…

Приключила с обличането, Лори се насочи към кухнята за обичайната си закуска от плодове, сирена, кисело мляко и кафе. Седна зад масата и започна да се храни. Отново се замисли за връзката си и леко поклати глава. Не можеше да не признае, че всичко се разви прекалено бързо, дори за нейните представи. Все още беше замаяна от официалното предложение на Пол, което я хвана напълно неподготвена. Едновременно с това беше поласкана, вероятно защото най-сетне бе срещнала мъж, който не се колебае и иска да я задържи завинаги.

Единствената причина, поради която не прие веднага, беше желанието й да поговори за последен път с Джак и Лу, особено с Джак. Даваше си сметка, че и двамата ще се почувстват зле, но те точно това заслужаваха. Същевременно се чувстваше длъжна да ги уведоми за намеренията си — честно и открито, както винаги. А пък да мислят каквото щат. В крайна сметка, имали са право на избор в продължение на месеци и години. В случай, че решат да запазят приятелството си въпреки всичко, Лори щеше да протегне ръка към вихрено въртящата се люлка на съдбата и да рискува нов живот с Пол. Беше твърдо решена да го направи, въпреки че между тях липсваше онзи животински магнетизъм, който съществуваше между нея и Джак…

Жуженето на звънеца я откъсна от мислите й. Погледна часовника и сви рамене. Нямаше представа кой може да я търси у дома в седем и половина сутринта. Излезе в антрето, сне слушалката на древния домофон и я доближи до ухото си. Успя да разпознае гласа на Пол, въпреки силното пропукване на статично електричество в износения апарат.

Натисна бутона за отваряне на стълбищната врата, после хукна из къщата. Прибра бикините от ръчката на дивана, сутиена от помощната масичка, чорапогащника от пода. Снощи се прибра толкова уморена, че започна да се съблича още в движение, на път към леглото.

Когато се почука, тя пристъпи към вратата и по навик надникне през шпионката. Озова се право срещу черното опулено око на Пол, който явно бе залепил лице за малката дупка.

Преди да отвори трябваше да се справи със сложната система от ключалки, която й бе завещана от предишния наемател.

— Клоун такъв! — засмя се тя на изкривената му физиономия. Игривостта му беше абсолютно непредсказуема и това понякога я смущаваше, особено на обществени места. Така по време на полета до Париж, той внезапно се беше присъединил към нея в малкия будоар за почивка на дами, който предлагаше първата класа на луксозния „Конкорд“. Тя се притесни страшно много, особено когато трябваше да излезе оттам. Но после се смя — както на себе си, така и на елегантните бизнесмени в салона, които се правеха, че нищо не са видели.

— Изненада! — пропя Пол и иззад гърба му изскочи разкошен букет есенни рози.

— По какъв случай? — попита Лори.

— Без случай. Просто ги видях в една денонощна корейска цветарница и ги харесах…

— Благодаря — усмихна се Лори, пое букета и лекичко го целуна по бузата. Започна да търси ваза, а той свали палтото си. Беше облечен в делови костюм, почти същият като онзи, с който беше снощи.

— Ела насам, ако искаш чаша кафе — повика го от кухнята Лори. Минутка по-късно Пол се изправи на вратата. В ръцете му се беше изпънал Том Втори и оглушително мъркаше.

— Какво да бъде? — попита Лори. — Имам готово щварц-кафе, но мога да ти направя и еспресо. — Приключи с подреждането на цветята и сложи вазата в центъра на масата.

— Никакво — отсече с енергичен глас Пол. — Взел съм си дозата за цял ден, а може би и за цяла седмица. Телефонът ме събуди рано. Ако Европа не живееше шест часа по-бързо от нас, животът ми със сигурност щеше да е по-лесен…

— Нали нямаш нищо против да си довърша закуската? — погледна го Лори. — Извинявай, но не разполагам с много време.

— Действай спокойно — кимна Пол и се настани на малката масичка срещу нея. Ръката му продължаваше да гали доволния котарак.

— Напоследък си пълен с изненади — подхвърли между две хапки Лори. — Изобщо не очаквах, че ще те видя толкова рано сутринта.

— Знам — лукаво се усмихна Пол. — Но исках да те изненадам с нещо специално и затова се появих лично…

— Това ми звучи интересно — усмихна се тя. — Каква е изненадата?

— Първо искам да ти кажа, че снощи ми беше много приятно да се запозная с приятелите ти — нарочно смени темата той. — Изключително впечатляващи мъже!

— Радвам се и ти благодаря — кимна Лори. — Но не се опитвай да бягаш от изненадата, за която спомена!

Пол се усмихна. Добре познаваше ненаситното любопитство на приятелката си и му беше приятно да я дразни.

— Особено бях впечатлен от начина, по който Джак се придвижва из града на велосипед — продължи той.

— Пол!

— Ами Лу? — вдигна вежди той. — Вече не помня кога за последен път съм виждал скромен човек като него!

— Ако веднага не ми кажеш за какво става въпрос, рискуваш да получиш порция кисело мляко върху копринената си вратовръзка! — заплашително извика Лори и опря показалец върху горната част на лъжичката си, превръщайки я в миниатюрен катапулт.

— Добре, добре — разсмя се Пол и вдигна ръце. Усетил опасността, Том Втори скочи от скута му и се изнесе по посока на хола.

— Имаш пет секунди! — сбърчи вежди Лори.

— Изненадата е, че този уикенд отново заминаваме за Европа — забързано рече Пол. — В петък ще вземем конкорда за Париж, а оттам ще направим връзка с някой полет за Будапеща. Трябва да ти кажа, че напоследък това е една от най-модните туристически дестинации в Европа и няма начин да не ти хареса. Вече съм резервирал апартамент в „Хилтън“, който е на самия бряг на Дунав!

Изражението на лицето й го накара да смени тона си:

— Но какво има?

— Не мога да замина за Будапеща през уикенда.

— Защо?

— Имам страшно много да наваксвам в службата — притеснено се усмихна Лори. — Никога досега не съм си позволявала толкова висока купчина папки върху бюрото!

— Не! — смаяно промълви Пол. — Не можеш да разваляш нашите уикенди заради някаква си работа! За нея разполагаш с цяла седмица!

— Много съм претрупана — рече извинително Лори. — Вчера изгубих почти цял ден за случая с онзи скинар, от който се интересува ФБР. А през това време ми се трупа и друга работа…

Пол въздъхна и извъртя очи.

— Ето какво ще направим — промълви след кратка пауза той. — Никакви забавления до края на седмицата! В края на краищата днес е едва вторник. Ще отложим дори балета в четвъртък вечер, въпреки че се молих на колене, за да сдобия с билетите. Но той не е толкова важен, колкото уикенда в Будапеща!

— Не мога да замина! — отсече с нетърпящ възражение глас Лори, помълча известно време и хвърли кос поглед към мъжа, за когото почти се беше сгодила. Той гледаше пред себе си и едва забележимо поклащаше глава.

— Признавам, че това е изненада за мен — промълви най-сетне Пол. Кимането му стана по-енергично, но очите му продължаваха да гледат надолу. — Бях толкова сигурен, че ще се зарадваш!

— С удоволствие бих разгледала Будапеща — смекчи тон Лори. — Но за съжаление имам и други задължения…

— Мисля, че не е здравословно да позволяваш на работата да контролира живота ти — промълви Пол и най-сетне насочи черните си очи в лицето й. — Нямаме много време на този свят…

— Е, това вече не е честно — отвърна с леко раздразнение Лори. — Истинската причина да отскочим до Париж беше твоята работа, нали? Разбира се, удоволствието беше огромно и се забавлявахме отлично, но след като ти си беше свършил работата… Предполагам, че и за Будапеща схемата ще бъде същата. Искам да кажа, че отиваш там по работа… С други думи, ти също работиш през почивните дни, защо да не го правя и аз?

— Различно е — поклати глава Пол.

— Наистина ли? — изгледа го продължително Лори. — Не виждам с какво.

Той отвърна на погледа й и лицето му бавно почервеня.

— За мен е различно само дотолкова, доколкото аз не мога да работя в Будапеща — подхвърли тя.

— Има и други разлики! — сопнато отвърна той.

— Например?

Пол замълча, въздъхна и поклати глава:

— Всъщност, няма значение…

— Сигурно има, иначе не би бил толкова разстроен — засече го тя.

— Разстроен съм, защото не искаш да заминем.

— Напротив. Искам, но не мога — поясни Лори. — Надявам се, че ме разбираш, нали?

— Може би — кимна с леко колебание Пол.

— Всъщност, ти с какво точно се занимаваш? — попита тя и изведнъж си спомни, че снощи и Джак беше задал същия въпрос. До този момент не й беше хрумвало да пита и наистина нямаше представа за деловата дейност на Пол. Просто беше приела, че на даден етап той сам ще й каже. Всички мъже в живота й говореха само за работата си и в този смисъл Пол беше истинско облекчение. Но сега започна да й се струва странно, че няма никаква представа от естеството на бизнеса му.

— Има ли значение? — недоволно отвърна той.

— Няма — отвърна след кратко колебание Лори. Прецени, че обратният отговор сигурно щеше да го обиди. — А и не виждам смисъл да се караме…

— Права си — кимна Пол. — Съжалявам за начина, по който реагирах. Проблемът е там, че аз не мога да не замина. А сам ще ми бъде скучно и отегчително…

— Благодаря за тези думи, благодаря и за поканата — отвърна с лека усмивка Лори. — За съжаление аз просто не мога да пътувам всеки уикенд. Нека не забравяме, че последните три все бяхме на път, нали?

— Много добре те разбирам — кимна Пол.

Тя замислено го погледна. Не беше сигурна в последното му изявление.

Един линкълн „таункар“ ги чакаше пред къщата. Пол го беше повикал по радиото. Каза, че са в една посока и й предложи да я откара. Първата му среща за деня била в сградата на Обединените нации. Това отново пробуди любопитството на Лори по отношение на бизнеса му. Понечи да го попита с кого има среща, но след кратко колебание се отказа. Мотивите й щяха да бъдат твърде прозрачни.

Слезе пред сградата на Съдебна медицина и помаха с ръка докато лимузината изчезна от погледа й по посока на Първо авеню. После изкачи стълбището и влезе в покритата със сини гледжосани плочки сграда. Чувстваше се леко разсеяна и не на място — нещо, което никога не й се беше случвало. Никога досега не беше се карала с Пол. И сега не го направиха, но бяха доста близо. Първото облаче в иначе безупречната им връзка. Надяваше се, че то няма да донесе буря. В поведението на Пол се долавяше нещо като мъжки шовинизъм, но то беше твърде далеч от откровената дискриминация.

Прекоси пустата чакалня и се насочи към входа на първия етаж. На рецепцията беше Марлийн Уилсън, служителка от афро-американски произход.

— Отворете, моля — подвикна към остъклената кабинка Лори. Жената на рецепцията трябваше да натисне бутона за автоматично отключване на вратата.

— Доктор Монтгомъри, почакайте моля! — извика Марлийн в момента, в който я зърна. — Едни хора ви чакат…

От близкото канапе в чакалнята се надигнаха двама души на средна възраст, които Лори виждаше за пръв път в живота си. Мъжът беше с буйна коса и имаше нужда от бръснене. Беше облечен във вълнено яке на червени карета, а в ръцете си мачкаше ушанка. Жената беше крехка, с кожена яка на палтото. Изглеждаха така, сякаш току-що пристигаха от някое малко градче на Средния Запад. Бяха видимо уморени — като хора, пътували през цялата нощ.

— Мога ли да ви помогна? — попита Лори.

— Надяваме се — кимна мъжът. — Аз съм Честър Касиди, а това е съпругата ми Шърли.

Родителите на Брад Касиди, светкавично съобрази Лори и лицето й помръкна. За миг си представи обезобразеното тяло, което бе разрязала още вчера. Спомни си за очите, изскочили от орбитите, за забития пирон в дланта му, за обезобразените части от гърдите и корема, където го бяха драли на живо. Тялото й неволно потръпна.

— Какво желаете? — едва успя да промълви тя.

— Научихме, че вие сте се погрижили за нашия син Брад — рече Честър. Огромните му мазолести ръце продължаваха да мачкат ушанката.

Лори кимна, макар че свършеното от нея едва ли се покриваше с понянието „грижа за Брад“.

— Бихме искали да поговорим — добави Честър. — Разбира се, ако разполагате с малко време…

— Няма проблеми — неохотно се съгласи Лори. Никак не й беше лесно да се изправи очи в очи с нещастните родители. — Но аз току-що пристигам и ще ви помоля да ми дадете петнадесет минути…

— Разбира се — кимна Честър, после прегърна жена си през кръста и я поведе обратно към дивана.

Лори бутна остъклената врата, взе асансьора до петия етаж и замислено се насочи към кабинета си. Беше разтревожена от предстоящия разговор със семейство Касиди. Окачи палтото си зад вратата и се извърна към бюрото. Внушителната купчина папки върху плота я накара да кимне с глава. Решението да не пътува за Будапеща беше абсолютно правилно.

Папката на Брад Касиди беше почти най-отгоре. Тя я прелисти с показалец докато откри формуляра за идентификация. Беше й любопитно да види кой е идентифицирал трупа. Оказа се Елън Тротмън, сестра на жертвата.

Взе асансьора за приземния етаж, но тръгна не към приемната, а към залата за идентификации, която се намираше непосредствено отвъд канцеларията на дежурните патолози. Трябваше й чаша силно кафе преди да се изправи очи в очи с родителите на убития младеж. На прага почти се сблъска с Джак и Вини, които се бяха насочили към залата за аутопсии. Както обикновено, тяхното работно време вече започваше.

— Може ли да поговорим? — объркано попита Джак, спирайки се на крачка от нея.

— Нека го направим по-късно — отвърна тя и любопитно го изгледа. Не й се случваше често да го вижда нерешителен и объркан. — Трябва да се срещна с една семейна двойка, която виси в чакалнята Бог знае откога…

— Ще ти отнема само секунда! — обеща Джак. — Вини, бягай да подготвиш масата, идвам веднага!

— А не може ли да си дочета вестника? — лениво проточи Вини. — Никак не ми се ще да вися долу в питбокса и да си въртя палците. От опит знам, че твоите спонтанни разговори често се проточват по половин час и повече…

— Този път няма да е така — увери го Джак. — Хайде бягай!

Вини неохотно се подчини. Джак го изчака да се отдалечи на достатъчно разстояние и едва тогава пристъпи към Лори, която се обслужваше от машината за кафе. В ъгъла на помещението стоеше Джордж Фонтуърт, който изглеждаше напълно погълнат от подреждането на постъпилите през нощта случаи.

— Къде ти е диамантът?

Лори погледна голият си пръст, сякаш очакваше годежното пръстенче наистина да е там.

— О, скрила съм го във фризера — отвърна с усмивка тя.

— Да разбирам ли, че си го замразила?

Лори неволно се усмихна. Това вече беше истинският Джак — такъв, какъвто го познаваше.

— Още не съм сгодена официално — поясни тя. — Снощи вече го споменах, но ти очевидно си забравил…

— Вероятно искаш да уведомиш родителите си, нали?

— Това и още някои неща — кимна Лори.

— Както и да е — въздъхна той, замълча за миг, после добави: — Искам да ти поднеса извиненията си за снощи…

— За какво? — учудено го погледна Лори. Не му беше в характера да се извинява.

— Защото не бях достатъчно позитивен по отношение на Пол — изстреля Джак. — Той изглежда готин тип. Особено бях впечатлен от кратката ви разходка до Париж… Аз самият не бих организирал подобен уикенд, дори и след милион години…

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Май да — сви рамене Джак.

— Извиненията ти са приети — сухо го уведоми Лори, допи на една глътка кафето си и тръгна към чакалнята, където й предстоеше разговор със семейство Касиди. Усети, че Джак е объркан от поведението й, но в момента изобщо не й пукаше. Не й трябваха неговите неискрени извинения, а по-скоро откровеното му мнение относно плановете й да се омъжи. Но след този кратък разговор вече знаеше, че никога няма да го получи и се почувства зле.

Първо се отби в една от малките приемни, които се използваха при обикновено емоционалните процеси на идентификация от страна на роднините на жертвите. Преди години хората слизаха в моргата и там идентифицираха телата на близките си. Но тази процедура бе преценена като прекалено жестока и на нейно място беше въведена идентификация с помощта на полароидни снимки. Тя се оказа далеч по-удобна за всички.

Уверила се, че стаята е надлежно почистена, Лори отиде да повика семейство Касиди. Те влязоха и мълчаливо седнаха на двата стола с твърди облегалки. Лори се настани на изподрасканото писалище срещу тях. Обзавеждането се изчерпваше с кутия салфетки, кошче за боклук и няколко очукани пепелника.

— Да ви донеса ли кафе? — попита вместо въведение тя.

— Мисля, че това е излишно — поклати глава Честър и свали якето си. Отдолу беше облечен с фланелена риза, закопчана чак до яката. — Не искаме да ви губим времето…

— Не се притеснявайте — отвърна Лори. — Ние сме тук, за да служим на обществото и трябва да ви кажа, че го правим по доста директен начин… Сега е моментът да ви кажа, че ужасно съжалявам за сина ви. Сигурна съм, че това е огромен шок за вас…

— И да, и не — бавно отвърна Честър. — Той беше много странно хлапе, нямаше нищо общо с другия си брат и със сестра си. Честно казано, ние доста се притеснявахме от начина, по който се облича, особено след като си направи и онази нацистка татуировка на челото. Моят чичо е дал живота си във войната срещу същите тези нацисти… По тази причина здравата се скарахме…

— Понякога ни е трудно да разберем бунтарството на тийнейджърите — миролюбиво подхвърли Лори. Желанието й беше да насочи разговора по-далеч от външния вид на младежа. Изпитваше сериозно безпокойство, че семейството ще поиска да види снимките на сина си, направени непосредствено след като го бяха докарали в моргата. Те бяха изключително брутални, дори за професионалист, да не говорим за родители…

— Работата е там, че той вече не беше тийнейджър — поклати глава Честър, а жена му само кимна. — Беше се събрал с неподходящи приятели — всичките с нацистки убеждения. В един момент се организираха в банда и започнаха да преследват всички, които не са като тях, най-вече пуерториканците…

— Така си навлече белята за пръв път — обади се неочаквано Шърли. Гласът й се оказа изненадващо остър и груб.

— Доколкото научих, той е имал проблеми и с полицията — подхвърли Лори. Започна да се успокоява, тъй като по всичко личеше, че семейство Касиди иска просто да си поговорят — нещо, което се среща доста често при хора, сполетяни от неочаквана беда. Проблемът беше там, че не можеше да им разкаже всичко за смъртта на сина им. Лу и агент Тирел категорично й забраниха да споменава за факта, че малко преди смъртта си Брад е приел да направи сделка с прокуратурата.

— От дъщеря си разбрахме, че момчето ни е преживяло някои ужасни неща — подхвърли Честър. — Неотдавна той се премести при нея — тук в града. Но тя не знаеше никакви подробности за смъртта му и затова ние решихме да се отбием при вас…

— Какво бихте искали да знаете? — попита Лори, надявайки се да им се размине с общи приказки.

Съпрузите се спогледаха, после Честър се прокашля и пое инициативата:

— Преди всичко искаме да знаем дали е прострелян…

— Да — кимна Лори.

— Нали ти казах? — извърна се Шърли към мъжа си, сякаш за да сложи точка на проточил се спор. — „Който нож вади, от нож умира“… Матей, двадесет и шеста глава.

— Имате ли представа с какво оръжие е бил прострелян? — попита Честър.

— Не и едва ли някога ще разберем — поклати глава Лори.

— Но куршумът ще бъде подложен на експертиза. По него има шанс да бъде открито и оръжието, стига да е регистрирано…

— Само веднъж ли е прострелян?

— Доколкото ни е известно — да — кимна леко притеснено Лори. Това вече навлизаше в сферата на следствената тайна.

— Значи е малко вероятно да е било някое от неговите оръжия — промърмори Честър, обръщайки се към жена си. — В противен случай щеше да е надупчен като решето…

— Много оръжия ли имаше синът ви? — попита Лори.

— Цял куп пищови — кимна Шърли. — Заради тях загази втория път. Мислехме, че ще го вкарат в затвора… Не знам какво намират мъжете в тези пушкала!

— Е, стига де! — намеси се Честър. — Не всички оръжия са лоши.

— Ако питаш мен — всичките са такива! — троснато рече Шърли. — И най-вече автоматичните… — Обърна се към Лори и добави: — Точно по този начин загази Брад… Започна да продава бойни пушки!

— А откъде ги вземаше? — неволно потръпна Лори. Не можеше да си представи, че един скинар може да продава бойни оръжия насред Ню Йорк.

— Не знаем точно — поклати глава Честър. — Знаем, че идват от България, където вероятно са и произведени. Натъкнах се на няколко бройки, скрити в обора.

— Ужасно! — промълви Лори. Реакцията й беше тривиална, но за сметка на това искрена. Професионалният й интерес към огнестрелните рани не беше от вчера и тя ги познаваше далеч по-добре от останалите си колеги. Със сигурност беше аутопсирала и някоя от жертвите на клиентите на Брад Касиди.

— Бихме искали да ви попитаме още нещо — рече с прекъсващ глас Шърли. — Много ли е страдало момчето ни?

Лори отмести поглед от лицето й и направи опит да подбере думите си. Не обичаше да избира между истината и състраданието. Нямаше никакво съмнение, че Брад Касиди е бил подложен на жестоки изтезания, но каква полза да казва това на опечалените му родители? От друга страна страшно мразеше да лъже…

— Говорете без да се притеснявате — сякаш усети мислите й Честър.

— Куршумът в главата предполага, че е умрял моментално — отвърна Лори, изведнъж открила изход от тази ситуация. Този отговор не беше напълно откровен, тъй като избягваше въпроса на Шърли, но от друга страна не беше и лъжа. А самите Касиди трябваше да решат дали да попитат за събитията, предхождащи смъртта на сина им.

— Слава Богу! — с облекчение въздъхна Шърли. — Той съвсем не беше ангелче и ни създаваше много проблеми, но аз бях дълбоко разстроена от мисълта, че е страдал…

Лори реши, че сега е времето да прекрати този разговор.

— Радвам се, че успяхме да ви бъдем полезни — рече тя и побърза да стане на крака. — Ако има още нещо, спокойно можете да ми звъннете…

Честър и Шърли също се изправиха. Изпитваха чувство на благодарност към Лори и бащата топло разтърси ръката й. Тя им подаде една визитка, изведе ги от тясната стаичка и ги изпрати до вратата.

Последна размяна на любезности, след което автоматът най-сетне щракна зад гърба на посетителите. От устата й излетя въздишка на облекчение.

— Хей, да не би да си правила идентификация на случай, който не ми е известен? — подвикна Джордж Фонтуърт. В ръката си продължаваше да държи списъка със случаите, на които предстоеше аутопсия.

— Не — поклати глава Лори. — Това бяха родителите на един от вчерашните случаи… — Все още потръпваше от ужас, представяйки си как Брад Касиди продава бойни автомати на клиентите си, вероятно скинари като него. От вчерашния си разговор със специален агент Гордън Тирел научи, че това смъртоносно оръжие в ръцете на фанатизираните скинари си е чиста проба покана за катастрофа, особено след като разните неонацистки организации започват да ги наемат за ударни отряди.

Накъде върви светът, Господи, тревожно се запита тя. Убеждението й, че властите трябва да установят строг контрол върху продажбата на оръжия стана още по-силно.