Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2008)

Издание:

Издателство „Коала“, София

Редактор Сергей Райков

Формат 84×108/32. Печатни коли 26

Печат: Инвестпрес

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Понеделник, 18 октомври, 4.30 часа

Моторите на самолета работеха неравномерно. В един момент свистяха на високи обороти и тласкаха корпуса към земята, в следващия почти утихваха — сякаш нарочно изключени от пилота.

Джак Степълтън наблюдаваше с разширени от ужас очи. Семейството му беше в този самолет, а той не можеше да направи нищо. Машината щеше да се разбие! Раззинал уста, той безгласно крещеше: НЕ, НЕ, НЕ!

Тези крясъци милостиво го изтръгнаха от лапите на поредния кошмар и го накараха рязко да се изправи в леглото. Дишането му беше ускорено, сякаш бе в разгара на оспорван мач по квартален баскетбол. От връхчето на носа му капеше пот, очите му неориентирано пробягаха по стените на спалнята. Пронизителният звук не идваше от пътнически самолет, а от телефона. Апаратът на масичката до леглото дрънчеше, та се късаше.

Джак хвърли кос поглед към радиобудилника със светещи цифри до леглото. Четири и половина! Никой не го търсеше по това време на нощта. Посягайки към слушалката, той ясно си спомни онази кошмарна нощ преди осем години, в която телефонът го събуди с ужасната вест за смъртта на съпругата и двете му деца.

Грабна слушалката, в дрезгавото му „ало“ се долови паника.

— Охо, май те събудих — промърмори женски глас. Връзката беше лоша, пропукването в слушалката го накара да се намръщи.

— Не знам защо допускаш подобно нещо — отвърна с обичайния си сарказъм Джак. — Кой се обажда?

— Лори — отвърна гласът и тихичко се изкиска. — Не знам защо те събудих, но то беше по-силно от мен.

Джак затвори очи, после отново ги насочи към будилника. Искаше да се увери, че часът действително е четири и половина сутринта.

— Ще бъда кратка — продължи Лори. — Довечера искам да вечеряме заедно.

— Това трябва да е някаква шега — озъби се Джак.

— Не е — увери го Лори. — Трябва да говоря с теб и най-добре е да го направим по време на една хубава вечеря. Аз каня, затова кажи ДА!

— Хубаво де — неохотно промърмори той.

— Това трябва да е ДА, така ли? — пожела да узнае Лори. — Е, добре. Като се видим в службата ще ти кажа къде и кога…

— Хубаво — повтори Джак. Явно все още не се беше разсънил, тъй като умът му продължаваше да работи на бавни обороти.

— Отлично, ще се видим по-късно — приключи разговора Лори.

Джак примигна, изведнъж осъзнал, че Лори е затворила телефона. Остави слушалката и се втренчи в мрака. Вече четири години работеше на един етаж с Лори Монтгомъри, която му беше колежка в Отделението по съдебна медицина към общинския съвет на град Ню Йорк. Познаваше я и като приятелка, а дори и нещо повече. Но никога през тези четири години тя не му беше звъняла в четири и половина сутринта. Преди всичко защото Лори не беше от ранобудните. Тя имаше навика вечер да чете до късно, което автоматически превръщаше в кошмар сутрешното й ставане.

Джак отпусна глава на възглавницата, твърдо решен да поспи още поне час и половина. За разлика от Лори той беше изключително ранобуден, но дори за него четири и половина беше прекалено рано.

За съжаление скоро разбра, че сънят едва ли ще го споходи отново. Комбинацията между телефонния звън и този често повтарящ се кошмар просто изключваше това. След половин час напразно мятане в леглото, той най-сетне отметна завивките и зашляпа по чехли към банята.

Щракна лампата, изправи се пред огледалото и прокара длан по гъсто наболата си четина. Пътьом отбеляза малките белези по носа и челото си — мили спомени от едно малко частно разследване, проведено във връзка с разпространението на някои доста опасни инфекциозни болести. Един от най-неочакваните резултати на това разследване беше фактът, че единодушно беше провъзгласен за гуру на инфекциозните болести, към когото се допитваха абсолютно всички колеги от Съдебна медицина.

Ухили се на физиономията си в огледалото. Наскоро му хрумна една интересна мисъл — представи си, че се е върнал осем години назад и притежава вълшебно кристално кълбо. Беше абсолютно сигурен, че ако можеше да се види в днешния си вид, никога нямаше да се познае. По онова време той беше един спокоен и доста закръглен офталмолог, който се обличаше консервативно и беше напълно доволен от живота си в провинцията. Днес беше слаб, жилав и нервен патолог на служба към Съдебна медицина на град Ню Йорк с прошарена, късо подстригана коса, един ясно видим счупен зъб в устата и обсипано с белези лице. Вкусът му към дрехите също беше променен — вече предпочиташе късите кожени якета, избелелите дънки и широките памучни ризи на карета.

Умишлено прогонвайки всички мисли за семейството си, Джак започна да анализира изненадващото поведение на Лори. Предложението й наистина не беше в нейния стил — обикновено тя проявяваше доста притеснения и държеше на етикета. Едва ли би вдигнала телефона в този час на нощта без да има основателни причини да го стори. Въпросът е какви са тези причини, рече си с въздишка той.

Избръсна се и стъпи под душа. Любопитството продължаваше да го гложди. Двамата с Лори често вечеряха заедно, но решенията си вземаха импулсивно, най-вече в края на работния ден. Защо й трябваше да звъни по никое време, за да го покани на вечеря?

Подсуши се с една широка кърпа и тръгна към телефона. Реши да й позвъни и да получи отговор. След като тя можеше да го буди посреднощ, същото можеше да стори и той. Но насреща се включи телефонният секретар. Вероятно е под душа, рече си Джак, след което й остави съобщение да му се обади веднага след като излезе от банята.

Приключи със закуската си малко след шест и отново вдигна слушалката, просто защото Лори не се беше обадила. Насреща отново се включи секретарят и той гневно затръшна слушалката.

Навън вече беше светло и той реши, че няма да е зле, ако отиде на работа по-рано от обикновено. В същия момент му хрумна, че Лори може би го е търсила от службата. Беше абсолютно сигурен, че през изминалата нощ тя не беше дежурна, но може би се е появил случай, към който е проявила персонален интерес.

Набра номера на Съдебна медицина. Отговори му Марджъри Занковски, нощната телефонна операторка. На въпроса на Джак отговори, че доктор Лори Монтгомъри деветдесет процента не се намира в сградата. В момента единственият лекар там бил дежурният патолог.

Джак се отказа. В душата му се бореха две чувства — гняв и объркване. В крайна сметка тръсна глава и се закле да не отделя на приумиците на Лори нито дори грам умствена енергия. Премести се в дневната, взе едно от купчината непрочетени научи списания и легна с подвити крака на дивана.

В седем без четвърт захвърли списанието, стана и метна през рамо планинския си бегач, марка „Канъндейл“, който кротко го чакаше опрян до стената в коридора. Излезе на стълбите и започна спускането. Живееше на четвъртия етаж, без асансьор. Кавгите в апартамент 2Б бяха затихнали. Това можеше да се случи само в ранните часове на деня. На партера се наложи да маневрира между боклуците, изхвърлени през нощта направо на стълбището.

Изскочи на тротоара на 106-та улица-запад и напълни дробовете си с октомврийския въздух. За пръв път след пробуждането си изпита чувство на облекчение. Метна се на аления велосипед и натисна педалите по посока на Сентрал Парк. Вляво остана кварталното баскетболно игрище, абсолютно празно в този час.

Преди няколко години му откраднаха предишния планински бегач. Това стана в деня, в който му счупиха зъба вследствие на силен юмручен удар. Вслушвайки се в предупрежденията на колегите си относно опасностите, дебнещи велосипедистите в този град (най-вече на Лори), Джак се въздържа от покупката на ново колело. Но промени решението си броени часове след като го обраха в метрото и веднага се сдоби с този „Канъндейл“.

Отначало караше внимателно, вероятно за да свикне с новото колело. Но с времето ставаше все по-дързък и днес вече по нищо не отстъпваше на нахалния велосипедист, какъвто беше преди. На отиване и връщане от работа предприемаше такива главозамайващи слаломи между коли и камиони, че косите на случайните наблюдатели моментално настръхваха. Отвреме навреме откровено предизвикваше съдбата, сякаш за да докаже, че рано или късно (по-скоро рано) и той ще се присъедини към своите близки, станали жертва на ужасна самолетна катастрофа.

По време на пътуването си до сградата на Съдебна медицина, която заемаше един блок на ъгъла на Първо авеню и Трийсета улица, той успя да влезе в конфликт с двама таксиметрови шофьори и да обърше бронята на един автобус от градския транспорт. Невъзмутим и дори незадъхан, той паркира колелото на приземния етаж, редом с ковчезите, които докарваха от Харт Айлънд. Придърпа ризата си и тръгна към залата за идентификация. След подобно пътуване повечето хора биха се почувствали най-малкото възбудени, но Джак не беше от тях. Конфронтацията и физическото натоварване го успокояваха по един невероятен начин и го правеха способен да издържи на дългия работен ден, изпъстрен с какви ли не бюрократични препятствия.

Санитарят на моргата Вини Амендола седеше на любимото си място зад вратата с вестник в ръце. Джак го поздрави и чукна с пръст по вестника, но Вини не му обърна внимание. Както винаги, той беше зает с резултатите от вчерашните мачове.

Вини работеше в Съдебна медицина по-дълго време от Джак. Беше добър работник, макар че преди две години за-малко не го уволниха заради изнасяне на служебна информация. Причината да го оставят на изпитателен срок се криеше в резултата от разследването му. Оказа се, че Вини е бил подложен на психологически натиск от страна на представители на организираната престъпност, към която някога е принадлежал и баща му. Макар и доста пострадали от действията му, Джак и Лори бяха сред тези, които се обявиха в негова защита.

Джак каза добро утро и на доктор Джордж Фонтуърт — колега патологоанатом, чийто трудов стаж в Съдебна медицина беше със седем години по-дълъг от неговия. Днес Джордж започваше 7-дневното си дежурство в приемната. Той беше човекът, който щеше да определя на кого от пристигналите през нощта мъртъвци трябва да се направи аутопсия и кой от патолозите ще я поеме. Именно по тази причина беше тук в този ранен час. Обикновено Джордж беше от вечно закъсняващите колеги.

— Изключително топло посрещане — промърмори Джак след като и Джордж не му обърна внимание, точно като Вини. Пристъпи към кафеварката и си напълни чашата от кафето, което беше направил Вини. Санитарят винаги идваше по-рано от останалия технически персонал и в случай на нужда асистираше на дежурния патолог. Варенето на кафе се приемаше като неразделна част от това асистиране.

Джак пристъпи към бюрото на Джордж и надникна през рамото му. Онзи изръмжа и отмести вестника си. Много мразеше някой да чете заедно с него. Двамата никога не бяха мелили брашно. По принцип Джак не понасяше посредствеността и отказваше да скрива отношението си към нея. Въпреки звездните референции на Джордж (той беше работил в екип с един от титаните на съвременната криминалистична патология), Джак не можеше да го уважава, просто защото никога не си даваше зор в ежедневната работа.

— Нещо интересно? — закачливо се усмихна той. Доставяше му удоволствие да дразни колегата си. Заобиколи бюрото и започна да прелиства папките на постъпилите случаи, опитвайки се да прочете поставените диагнози.

— Не пипай, подредил съм ги! — ядосано изръмжа Джордж и отмести ръката му. Действително беше подредил случаите според причините за настъпилата смърт.

— Нещо за мен? — невъзмутимо попита Джак. Един от плюсовете на тази работа се криеше във фактора изненада. Никога не знаеше с какво ще си запълни работното време. Всеки ден имаше по нещо ново — нещо, за което изобщо не можеше да мечтае докато беше офталмолог. По онова време знаеше какво го чака за три месеца напред.

— Имам един случай на инфекциозно заболяване — промърмори Джордж — Не го намирам за нещо особено, но можеш да го вземеш…

— Няма ли диагноза? — присви очи Джак.

— Има, но само предполагаема… Вероятен грип с вторична бронхопневмония. Пациентът е починал преди да са станали ясни резултатите от изследванията му. Нещата се усложняват от факта, че грам-позитивните проби не са показали нищо, а личният му лекар е бил извън града през уикенда…

Джак откри съответната папка. Името на пациента беше Джейсън Папарис. Измъкна общия формуляр, попълнен от Дженис Джегър. Тя беше криминологичният следовател и работеше само нощна смяна. Другата й служебна характеристика се изчерпваше с инициалите МА, тъй като беше далеч по-удобна за ежедневна употреба. В разгънат вид се превеждаше като „медицински асистент“. Джак плъзна поглед по формуляра и с уважение поклати глава. Както винаги, Дженис се беше показала на висота. Само веднъж при предишните случаи на инфекциозни заболявания той й беше подхвърлил да проучва пациентите за пътувания в провинцията и евентуален контакт с животни. Но оттогава насам подобни проучвания бяха неизменна част от практиката й.

— Изключително силен грипен вирус, а? — промърмори той. Направи му впечатление, че починалият е лежал в болницата по-малко от двадесет и четири часа. Не пропусна да отбележи, че е бил страстен пушач и е имал предишни респираторни проблеми. Това поставяше под въпрос силата на вируса. Може би става въпрос за реципиент с рязко понижени съпротивителни сили.

— Искаш ли го, или не? — вдигна глава Джордж. — Тази сутрин сме претрупани с работа. Вече съм ти заделил няколко случая, включително един затворник, починал в ареста…

— Стенание! — направи гримаса Джак. От опит знаеше, че подобни случаи често водят до политически или социални усложнения. — Сигурен ли си, че нашият безстрашен заместник-директор Калвин няма да го пожелае?

— Вече се обади и ми нареди да го прехвърля на теб — поясни Джордж. — Разговарял с някой от шефовете на полицията и стигнал до заключението, че ти си най-подходящият човек.

— И това ако не е майтап! — стреснато вдигна глава Джак. Неразбирателството му с директора и неговия заместник беше главно по повод липсата на гъвкавост и политически такт — на моменти основни изисквания в професията на съдебния патолог.

— Ако не искаш инфекцията, мога да ти дам един случай на свръхдоза — подхвърли Джордж.

— Не, ще взема инфекцията — тръсна глава Джак. Никога не си беше падал по свръхдозите. Освен, че бяха почти ежедневни, при тези случаи липсваше интелектуалното предизвикателство.

— Добре — кимна Джордж и направи отметка върху главния си списък.

Обзет от нетърпение, Джак скочи и тръгна да излиза, пътьом издърпвайки вестника от ръцете на Вини. Онзи го стрелна с черните си очи, лицето му се разкриви от разочарована гримаса. Той прекрасно знаеше какво ще последва, но въпреки това изръмжа:

— Само не ми казвай, че вече е време да почваме!

— Рано пиле, рано пее — назидателно рече Джак. Поговорките и народните мъдрости бяха обичайната му реакция срещу нежеланието на Вини да се залавя за работа.

— Не мога да разбера защо не идваш на работа като всички останали! — гневно изръмжа санитарят.

Но двамата се разбираха добре, въпреки хапливите реплики, които си разменяха. Работеха често заедно поради дразнещия навик на Джак да се появява в моргата по никое време. С течение на годините си бяха изработили един гладко смазан протокол на взаимоотношенията, който работеше безупречно. Но истината беше, че Джак предпочиташе Вини пред всички останали асистенти в моргата, а и Вини с готовност приемаше да работи с него, защото, по собствените му думи, Джак бил сред малцината патолози, които „не си развяват оная работа из службата с цел да им мине времето“…

— Виждал ли си доктор Монтгомъри? — попита Джак докато вървяха към асансьорите.

— Монтгомъри е твърде умна, за да се появява тук по никое време — отвърна Вини. — За разлика от теб, тя е нормална…

В кабинката на сержант Мърфи все още светеше. Тя беше разположена непосредствено до центъра за комуникации. Сержантът работеше в Бюрото по издирване на изчезнали към Главното полицейско управление на Ню Йорк. От години беше прикрепен към моргата на Съдебна медицина, също така от години не се беше появявал на работа преди девет часа сутринта.

Обхванат от любопитство, Джак се отби да надникне през открехнатата врата. Оказа се, че остроумният ирландец не само е там, но си има и компания. На стола срещу бюрото му се беше настанил лейтенант-детектив Лу Солдано от отдел „Убийства“ — редовен посетител на моргата. Джак го познаваше сравнително добре, тъй като той беше близък приятел с Лори. До него се беше настанил един непознат в цивилни дрехи.

— Хей, Джак! — светна лицето на Лу. — Я се отбий за минутка, ако обичаш. Искам да те запозная с един човек…

Джак влезе в тясната стаичка. Лу изглеждаше така, сякаш не беше спал цяла нощ. Небръснатите му бузи чернееха като изцапани със сажди, под очите му имаше тъмни кръгове. Дрехите му бяха измачкани, горното копче на някога бялата му риза беше разкопчано, а вратовръзката — разхлабена.

— Това е специален агент Гордън Тиръл — каза той и махна към мъжа до себе си. Тиръл се изправи и протегна ръка.

— Това означава ФБР, така ли? — пожела да се осведоми Джак.

— Разбира се — кимна агентът.

Джак никога не беше стискал ръката на агент на федералното бюро за разследване. Но това, което му предложи Тиръл, беше доста разочароващо: слаба и женствена ръка с отпуснато ръкостискане. Самият агент беше дребен мъж с деликатни черти, който едва ли имаше нещо общо с представата за агент на ФБР, с която беше израснал Джак. Облеклото му беше консервативно, но спретнато. Всичките три копчета на сакото му бяха прилежно закопчани. В общи линии можеше да се каже, че по външен вид този човек е пълна противоположност на Лу.

— Какво става тук? — любопитно ги изгледа Джак. — Вече не помня кога за последен път съм виждал сержанта по това време тук…

Мърфи се засмя и понечи да възрази, но Лу го спря с вдигната ръка.

— Снощи стана едно убийство, което представлява интерес за ФБР — поясни той. — Надяваме се, че аутопсията ще хвърли известна светлина върху случая…

— За какъв случай става въпрос? — вдигна глава Джак. — Огнестрелни или порезни рани?

— От всичко по малко — отвърна Лу. — Тялото изглежда така, че дори на теб може да ти се обърне стомахът…

— Идентифицирано ли е?

Джак от опит знаеше, че идентификацията на обезобразените трупове понякога е най-трудното нещо в цялото следствие.

Лу вдигна вежди и хвърли въпросителен поглед към Гордън. Явно не беше наясно доколко поверителен е случаят.

— Карай, всичко е наред — кимна агентът.

— Да, разполагаме с идентификация — потвърди детективът. — Трупът е на човек на име Брад Касиди. Скинар, бял, на двадесет и една години.

— Имаш предвид някой от онези фашизирани хлапаци с нацистки татуировки и кожени якета? — попита Джак, който често се беше натъквал на такива младежи из градските паркове. А още повече от тях беше срещал по пътищата на Средния Запад, когато отиваше да види майка си.

— Точно така — кимна Лу.

— Не всички скинари се кичат с нацистки символи — отбеляза Гордън.

— Така е — съгласи се Лу. — На практика някои от тях вече дори не си бръснат главите. Стилът им претърпя доста промени.

— Това обаче не се отнася за музиката, която слушат — възрази агентът. — Тя се оказа най-постоянната съставна част на движението…

Детективът само сви рамене.

— Признавам, че тук съм абсолютно бос — рече с въздишка той. — А и като цяло не се ориентирам много добре в музиката.

— Важно е, особено когато говорим за бръснатите глави в Америка — рече Гордън. — Именно музиката дарява движението с омраза и насилие.

— Сериозно ли говориш? — учуди се Лу.

— Напълно — увери го Гордън. — За разлика от Англия, движението на скинарите в Америка се развива като определен стил — нещо като пънкарите, които са шокиращо офанзивни както по външен вид, така и по поведение. После се появи определен стил в музиката и нещата се промениха. Става въпрос за музиката на групи като „Скрюдрайвър“ и „Брутал Атак“. В текстовете на техните песни се съдържа извратената философия на оцеляването чрез насилие и бунт. Оттам тръгва и омразата.

— Говорите като експерт по скинарите — отбеляза с уважение Джак.

— Обстоятелствата ме принуждават — сви рамене Гордън. — Иначе съм специалист по крайнодесните екстремистки милиции. За съжаление една организация, която нарича себе си „Съпротива на белите арийци“ започна да наема скинарски групи, които използва като авангардни ударни отряди. Техните акции са наситени с омраза и насилие — същите, които проповядва музиката им. На практика мръсната работа при тях се върши от непълнолетни хлапета, почти деца, които са предварително надъхани с неонацистка пропаганда.

— Те си падат по погроми над малцинствата, нали? — попита Джак. — Какво е станало с нашия труп? Да не би някой да е отвърнал на удара?

— Скинарите се бият и помежду си — увери го Гордън. — Понякога правят това по-често, отколкото с другите. Именно такъв е и нашият случай…

— Но защо проявявате интерес към този Брад Касиди? — не мирясваше Джак. — Все си мислех, че органите на реда по принцип нямат нищо против когато някой член на тази компания се прехвърли в отвъдното…

Вини надникна през открехнатата врата и навъсено обяви, че ако Джак продължава да си чеше езика, той е готов веднага да се върне към сутрешния брой на „Ню Йорк Поуст“.

Джак му махна с ръка да се разкара.

— Брад Касиди беше на път да се превърне в наш постоянен информатор — поясни Гордън. — Прие да ни сътрудничи ако забравим за някои негови провинения. Задачата му напоследък беше да открие и проникне в една организация, която нарича себе си Народна арийска армия, или НАА.

— Никога не съм чувал за нея — поклати глава Джак.

— Аз също — обади се Лу.

— Това е групировка, която действа в сянка — поясни Гордън. — Цялата информация за нея дължим на Интернет. Между другото, Мрежата се превръща в основно средство за комуникация на тези неофашистки фанатици. За НАА знаем само, че действа някъде в централната градска част на Ню Йорк и в нея членуват мнозина от местните скинари. Обезпокоителното в случая са намеците, че се готви нещо голямо. Страхуваме се, че то ще се окаже поредната проява на насилие.

— Става въпрос за нещо като минирането на сградата „Алфред П. Мърей“ в Оклахома — поясни Лу. — Терористична акция от голям мащаб.

— Пресвети Боже! — поклати глава Джак.

— Нямаме представа кога, къде и какво ще се случи — добави Гордън. — Надяваме се, че те само се перчат — както правят повечето подобни формирования. Но все пак не искаме да рискуваме. Правим всичко възможно да бъдем информирани за намеренията им. Както е известно, контраразузнаването е най-доброто средство за борба с тероризма. Поддържаме връзка с хората, които отговарят за извънредните ситуации в този град, но за съжаление не можем да им предложим кой знае какво.

— В момента единствената ни позитивна улика е този мъртъв скинар — каза с гримаса Лу. — Много се надяваме, че след аутопсията ще научим повече неща, каквито и да са те…

— Искате от мен да направя тази аутопсия веднага? — попита Джак. — Няма проблеми. Имах намерението да обърна внимание на един случай на инфекциозно заболяване, но той може да почака…

— Помолих Лори да я направи — поясни с изчервяване Лу. Разбира се само дотолкова, доколкото позволяваше тъмната му кожа на жител на Южна Италия. — И тя се съгласи…

— Кога си разговарял с Лори? — втренчи се в него Джак.

— Тази сутрин.

— Наистина ли? Вероятно си я хванал у дома…

— На практика тя ми се обади — поясни Лу. — Хвана ме на мобилния…

— В колко часа беше това?

Лу се поколеба.

— Не беше ли някъде около четири и половина? — притисна го Джак. Мистерията около Лори се сгъстяваше.

— Някъде там — призна Лу.

Джак го хвана за лакътя и го поведе към съседното помещение.

— Моля да ни извините — обърна се той към Гордън и сержант Мърфи.

В телефонната централа беше спокойно. Марджъри Занковски им хвърли един кос поглед и продължи да си плете. По това време на деня никой не се обаждаше.

— Лори се обади и на мен по това време — прошепна Джак. — Всъщност, тя ме събуди. Не се оплаквам, а дори обратното — радвам се. Изтръгна ме от един ужасен кошмар. Знам, че беше точно четири и половина, защото погледнах часовника…

— Е, на мен се обади малко по-късно — подхвърли Лу. — Да речем, че е било четири и тридесет и пет… Не помня точно, тъй като тази нощ имахме страшно много работа.

— За какво ти позвъни? — попита Джак. — Ти не се ли изненада от необичайния час?

Лу закова черните си очи в лицето му. Очевидно се колебаеше дали да сподели това, което знае.

— Добре де, може би не е коректно да те разпитвам по този начин — шеговито разпери ръце Джак. — По-добре да ти кажа защо потърси мен. Покани ме на вечеря, ето защо. Искала да обсъдим нещо важно. Това говори ли ти нещо?

— Не — изпусна въздуха от гърдите си Лу. — Абсолютно същото каза и на мен. В смисъл, че и мен ме покани на вечеря…

— А стига, бе! — втренчи се в него Джак. — Майтап ли си правиш с мен?

Лу поклати глава.

— Ти какво й отговори?

— Казах, че ще отида — отвърна Лу.

— А за какво според теб щяхте да си говорите?

Лу отново се поколеба. Неудобството му ставаше видимо.

— Надявах се, да ми каже колко много й липсвам… Нещо такова.

Джак се плесна по челото. Беше шокиран от простото откритие, че Лу е влюбен в Лори. Това щеше да донесе и усложнения, просто защото и самият Джак на моменти се чувстваше по същия начин, макар че упорито отказваше да си го признае.

— Не казвай нищо — вдигна ръка Лу. — Знам, че всичко това ти звучи налудничаво. Но понякога ми е много самотно и се радвам на нейната компания. Освен това тя много харесва децата ми…

Джак свали ръка от челото си и я положи върху рамото му.

— Не мисля, че в това има нещо налудничаво — промърмори той. — Напротив. Просто се надявах, че ще хвърлиш някаква светлина върху поведението й…

— Предлагам да попитаме самата нея — сви рамене Лу. — Тя ме предупреди, че мъничко ще закъснее…

— „Мъничко“ може да означава и до довечера — предупреди го Джак. — Не се ли изрази по-конкретно?

— Не.

— И това е странно — въздъхна Джак. — Вдига ни в четири и половина, а след това закъснява за работа…

Лу само сви рамене.

Дълбоко озадачен от странното поведение на Лори и мислите за тероризма, Джак се върна в стаята за идентификации. Тази комбинация беше много странна. Осъзнал, че за момента нищо не може да направи, той вдигна Вини, който отново беше разтворил вестника. Вече беше започнал да се настройва за предстоящата работа.

Минаха покрай офиса на Джанис Джагър и той надникна през вратата.

— Здрасти. Искам да ти благодаря за добрата работа по случая Папарис…

Джанис вдигна глава. Торбичките под очите й бяха големи и увиснали, както винаги. Кога спи тази жена и дали изобщо го прави, неволно се запита Джак.

— Благодаря — отвърна тя.

— Не е зле да си починеш малко — посъветва я той.

— Имам да довърша нещо и веднага си тръгвам — кимна Джанис.

— Има ли нещо допълнително за случая Папарис, което трябва да зная? — попита Джак.

— Мисля, че всичко е в папката. С изключение на факта, че лекарят, с когото разговарях, беше страшно разстроен. Според него инфекциозният процес е протекъл изключително агресивно. Моли да му се обадим след аутопсията, името и телефонът му са на гърба на формуляра…

— Ще му звънна веднага след като открием нещо положително — кимна Джак.

Вини се обади едва когато влязоха в асансьора.

— От този случай ме побиват тръпки — мрачно обяви той. — Напомня ми за случаите на чума отпреди няколко години. Надявам се, че няма да се изправим пред нова епидемия…

— И аз — кимна Джак. — Но аз си мисля предимно за онези грипни случаи, които имахме след чумата. Трябва да вземем изключителни мерки за сигурност…

— И дума да няма — кимна Вини. — Ако мога, бих си сложил два скафандъра един върху друг…

„Скафандри“ наричаха специалните работни костюми срещу силно заразни летливи вещества, които много наподобяваха облеклото на химическите части в армията.

Вини беше по престилка и това му позволи веднага да обърне внимание на скафандъра си. Джак отиде в съблекалнята да свали цивилните си дрехи. Асистентът му се насочи към „питбокса“ — както тук наричаха залата за аутопсии — и се залови с подготовката за работа. Джак отново разгърна папката и потъна в четене, обръщайки специално внимание на криминологическия доклад на Джанис. Този път четеше внимателно, без да пропуска нищо. Това му позволи да забележи един незначителен факт, на който не беше обърнал внимание при първото четене — починалият беше в бизнеса с килими. Но какви са те, откъде идват? Отбеляза си да провери това и продължи нататък. Измъкна една от рентгеновите снимки на Папарис и я закачи на светещия екран. Качеството не беше особено добро, просто защото снимката беше обща, на цялото тяло. Гръдният кош не се виждаше добре, но две неща веднага привлякоха вниманието на Джак. Първо: въпреки рязкото влошаване на респирацията следи от пневмония почти липсваха, и второ: централната част на гръдния кош — пространството между двете части на белия дроб, известно като медиастинум — беше необичайно голямо.

Докато Джак навличаше скафандъра с двойна биологична защита и специални дихателни филтри в остъклената каска, Вини качи тялото на масата за аутопсии и подреди край нея необходимите за работата инструменти и разтвори.

— Защо се забави толкова, по дяволите? — нервно подвикна той, когато Джак най-сетне се появи. — Досега да бяхме свършили!

Джак се засмя.

— Виж го тоя на какво прилича — продължаваше да мърмори Вини, кимайки към трупа. — Едва ли ще се оправи за финалния мач…

— Добра памет — одобрително кимна Джак. Вини бе прибягнал до този израз в началото на чумната епидемия и оттогава насам той се беше превърнал в нещо като символ на черния хумор в тази зала.

— Помня и други неща — изръмжа все още недоволният Вини. — Докато ти се почесваше в съблекалнята, аз се сетих да потърся ухапвания от насекоми по тялото, но такива няма…

— Наистина съм впечатлен — погледна го с уважение Джак. В разгара на епидемията, беше обяснил на Вини, че насекомите, най-вече комарите и паяците, играят ролята на вектор при разпространението на голяма част от инфекциозните болести. Затова първата работа на патолозите по време на аутопсия е да търсят следи от ухапвания. — Май скоро ще ми вземеш хляба…

— Хляба си го задръж, предпочитам да ти взема заплатата — ухили се Вини.

Джак се зае с външния оглед. Следи от ухапвания наистина нямаше Кожата беше чиста, без петна и кръвонасядания, но в същото време изглеждаше някак матирана.

Вътрешният оглед беше съвсем друга работа. Патологията стана видна в момента, в който Джак отстрани предната стена на гръдния кош. Повърхността на дробовете беше буквално обляна в кръв, вследствие на процеса, наречен хеморално-плеврална ефузия. В междинната кухина между белите дробове също имаше кръв, стените на вътрешните органи носеха ясни следи от възпаление. Това важеше най-вече за хранопровода, трахеята, големите бронхи и лимфните възли. Медицинското наименование на този процес е хеморален медиастинит и именно той обясняваше необичайно големите размери на междудробната кухина, която личеше на рентгена.

— Уф! — направи гримаса Джак. — Този масивен кръвоизлив не може да е предизвикан от грип. Било е нещо далеч по-силно, което се е разпространявало със скоростта на горски пожар…

Вини му хвърли нервен поглед изпод маската си. Не можа да види лицето му, тъй като светлината се отразяваше в предпазния екран. Но от гласа му заключи, че нещата наистина са сериозни, защото Джак рядко се впечатляваше от това, което му предлага масата за аутопсии.

— Какво е това, според теб?

— Не знам — рече с въздишка Джак. — Но комбинацията от хеморален медиастинит и плеврална ефузия ми напомня за нещо… За съжаление не мога да си спомня какво е то, май го бях чел някъде… Но във всички случаи си имаме работа с някакъв изключително агресивен носител.

Вини инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Не си и помисляй! — спря го Джак. — Връщай се на масата и ми помогни да извадя коремните органи.

— Само ако обещаеш да внимаваш! — направи гримаса Вини. — Понякога работиш прекалено бързо с този скалпел…

— Аз винаги внимавам — усмихна се Джак.

— Да бе, как не! — иронично подхвърли Вини. — Затова ли се придвижваш с колело из тоя шантав град?

Неусетно потънаха в работа, над масата се възцари тишина. Залата постепенно започна да се пълни с трупове, докарвани тук от санитарите в моргата. Малко по-късно се появиха и патолозите. Очертаваше се един доста горещ ден в "питбокса".

— К’во ти се падна, мой човек? — изръмжа един глас зад гърба на Джак.

Беше доктор Чет Бакгавърн, с когото деляха един кабинет. Бяха постъпили в Съдебна медицина почти едновременно, в рамките на един и същи месец. Разбираха се отлично, главно защото и двамата бяха влюбени в работата си. Преди да се насочат към съдебната патология и двамата бяха опитали силите си в други поприща на медицинската наука. В личностен план обаче бяха доста различни. Чет не беше циничен като Джак и нямаше неговите проблеми с началството.

Джак се усмихна на приятеля си и с няколко думи му описа клиничната картина на Папарис. После се отдръпна да му покаже гръдната кухина, включително леко набраздената повърхност на белия дроб, която носеше съвсем минимални следи от пневмония.

— Интересно — проточи Чет. — Инфекцията вероятно се е предала по въздушен път…

— Това е несъмнено — кимна Джак. — Но защо пневмонията е толкова слаба?

— Проклет да съм, ако знам — предаде се с въздишка Чет. — Нали ти си експертът по инфекциозните болести?

— Де да беше така — поклати глава Джак и внимателно пусна белия дроб в табличката до масата. — Сигурен съм, че съм чувал за тази комбинация, която наблюдаваме тук, но за нищо на света не мога да си спомня…

— Бас държа, че ще си спомниш — успокои го Чет и се обърна да си върви. Спря го гласът на Джак, който го попита дали е виждал Лори.

— Още не — поклати глава той.

Джак вдигна глава към стенния часовник, който показваше почти девет. Лори би трябвало да е тук още преди час. Сви рамене и отново се концентрира в работата.

Предстоеше отстраняването на мозъка. Джак и Вини бяха вършили това толкова често, че всякакви приказки бяха излишни. Огромната част от техническата работа беше дело на Вини, но Джак никога не пропускаше лично да повдигне изрязаното в теменната кост капаче.

— Ах, ах — изпъшка той когато пред очите му се разкри горната част на мозъка. И тук, както при белия дроб, повърхността беше залята с кръв. При случаи на инфекциозно заболяване това със сигурност означаваше хеморален менингит, или възпаление на менингите до степен на кървене.

— Горкият човечец трябва да е имал ужасно главоболие — промърмори Вини.

— Плюс разкъсваща болка в гърдите — кимна Джак. — Вероятно се е чувствал като прегазен от влак…

— Какъв е случаят, докторе? — обади се плътен мъжки глас зад гърба му. — Спукан аневризъм, или жертва на травма?

— Нито едното, нито другото — отвърна Джак и се обърна да погледне внушителната, почти двуметрова фигура на доктор Калвин Уошингтън, заместник-директор на института. — Случай на инфекциозно заболяване.

— Колко уместно — промърмори Калвин и се наведе над масата. — Достигна ли до някаква предварителна диагноза, или пак ще се плашим от общи зарази?

В сравнение с огромното му тяло, Джак изглеждаше доста дребен и строен, въпреки че тежеше почти деветдесет кила. Ако не беше огромното желание на Калвин да влезе в медицинския институт, той несъмнено би се включил с лекота в някой от университетските отбори по американски футбол, след което почти сигурно би поел по пътя на професионалния спортист. Но чернокожият гигант бе твърдо решен да направи кариера като медик, още повече че навремето и баща му е бил един от най-уважаваните хирурзи във Филаделфия.

— Допреди две секунди нямах никаква представа — отговори на въпроса му Джак. — Светна ми в момента, в който видях кръвта върху мозъчната ципа. Спомних си една научна статия за инхалаторния антракс, на която попаднах преди две години, в разгара на епидемията от заразни болести…

— Антракс? — недоверчиво се усмихна Калвин. Джак беше известен с подхвърлянето на най-невероятни диагнози. В интерес на истината беше да му се признае, че тези диагнози често се оказваха верни, но в случая едва ли беше така. Вероятността за антракс бе просто изключена. През целия си трудов стаж като патолог Калвин беше виждал един единствен случай на това заболяване — на някакъв говедар от Оклахома, което на всичкото отгоре не беше инхалаторно, а от по-често срещаната кожна форма.

— На този етап предположението ми е антракс — невъзмутимо кимна Джак. — И ако лабораторията го потвърди, ще стане наистина интересно. Естествено, може да се окаже, че имунната система на този пациент е унищожена по неизвестни за никого причини. В такъв случай вирусът може да се окаже най-обикновена разновидност на градинските патогени…

— От опит знам, че човек рискува много когато се обзалага с теб, но все пак говориш за едно изключително рядко заболяване, поне за Съединените щати — подхвърли Калвин.

— Не помня колко е рядко — отвърна Джак. — Но отлично си спомням, че най-характерните му симптоми са именно хеморален медиастинит и менингит…

— А защо да не е предизвикан от нещо далеч по-обикновено, например менингококи? — вдигна глава Калвин.

— Не ги изключвам — кимна Джак. — Но поради наличието на хеморален медиастинит считам шансовете им за незначителни. Освен това липсва мозъчното възпаление, което е характерно за менингококите.

— Хубаво — примирено кимна Калвин. — Но ако наистина се окаже антракс, искам веднага да ме уведомиш. Сигурен съм, че в Комисариата по здравеопазването ще проявят интерес. Предполагам вече са те уведомили, че искам да направиш и една друга аутопсия…

— Да, но се питам защо… Нали вие с шефа винаги се оплаквате от липсата на дипломатичност у мен? Починал в ареста пациент винаги причинява политически безредици. Сигурен ли си, че искаш да ме забъркваш в подобно нещо?

— Хора извън отдела настояват за твоите услуги — навъсено отговори Калвин. — Фактът, че си опериран от чувство за такт явно е допаднал на определени представители на афро-американската общност в този град. За мен и шефа може и да си трън в задника, но Бог знае как си успял да си изградиш професионален авторитет пред известни обществени лидери…

— Това е благодарение на мачлетата по баскет в квартала — увери го с усмивка Джак. — На тях имам репутацията на честен играч, който никога не прибягва до дребни измами…

— Защо винаги ме иронизираш? — ядоса се Калвин. — В момента ти направих комплимент!

— Защото предпочитам критиките — сви рамене Джак. — Комплиментите ме карат да се чувствам засрамен.

— Господи, дари ме с търпение! — простена Калвин и театрално извъртя очи. — Виж какво, приятелю. Възлагайки тази аутопсия на теб, ние ще избегнем евентуалните обвинения в опит за прикриване на престъпление!

— Жертвата е афро-американец, така ли? — вдигна вежди Джак.

— Естествено — нетърпеливо отвърна Калвин. — А полицейският служител е бял. Схвана ли картинката?

— Да.

— Много добре. Когато си готов да започнеш, просто свирни. Ще ти дам едно рамо. Всъщност, тази аутопсия ще я направим двамата…

Калвин напусна залата, а Джак хвърли един мрачен поглед към Вини.

— Ей сега вече не ни мърдат три часа край масата! — простена той. — Калвин е старателен, но бавен като буболечка!

— Много заразен ли е антраксът?

— Спокойно — вдигна ръка Джак. — Няма да пипнеш нищо. Доколкото си спомням, антраксът не се предава при физически контакт…

— Никога не съм сигурен, че мога да ти повярвам — хвърли му подозрителен поглед Вини.

— Понякога и аз не си вярвам — горчиво се усмихна Джак. — Но в този случай можеш да ми се довериш.

Това беше краят на приказките. Двамата приключиха аутопсията на Папарис без да отронят нито дума повече. Лори се появи в „питбокса“ точно когато Джак събираше органните проби и се готвеше да ги качва горе. Позна я по характерния смях, тъй като и нейното лице беше скрито в каската на биоскафандъра. Придружаваха я още двама души — вероятно Лу и онзи агент на ФБР. Те също бяха в скафандри.

Джак се помота още малко, после се приближи към масата, около която се бяха събрали тримата. Смях вече нямаше.

— Твърдите, че това момче е било разпънато на кръст? — попита Лори, повдигнала дясната ръка на трупа. От дланта стърчеше голям шестнадесетмилиметров пирон.

— Точно така — отвърна гласът на Лу. — И това е било само началото. После са заковали една греда напреко на телефонния стълб и са разпънали момчето…

— Пресвета Дево! — промърмори Лори.

— След това са се опитали да го одерат — добави Лу. — Поне отпред…

— Ужасно!

— Мислите ли, че през цялото това време момчето е било живо? — обади се Гордън.

— Страхувам се, че е било точно така — прехапа устни Лори. Това личи по количеството на кръвта. Несъмнено е било живо…

Джак направи крачка напред с намерението да въвлече Лори в кратък диалог, но в същия момент зърна трупа. От устата му излетя кратко изхълцване, въпреки че в моргата бързо се свикваше на какви ли не гледки. Трупът на Брад Касиди беше разчекнат, с частично одрана кожа, избодени очи и отрязани гениталии. На много места кожата му беше надупчена от удари с нож, а тази от долната част на корема лежеше преметната върху краката. Върху нея се забелязваше татуирана фигурка на викинг, а в средата на челото имаше малък пречупен кръст.

— Защо викинг? — обади се Джак.

— О, Джак, здравей! — радостно го поздрави Лори. — Вече си приключил с първия си случай за деня, нали? Запознахте ли се с агент Гордън Тиръл? Как мина колоезденето тази сутрин?

— Добре — кратко отвърна Джак. Въпросите го засипаха в толкова бърза последователност, че той намери за уместно да отговори само на последния от тях.

— Джак държи да се придвижва по улиците с помощта на велосипед — поясни на останалите Лори. — Твърди, че това му продухвало мозъка.

— Не бих казал, че това е най-безопасният начин за придвижване — поклати глава Гордън.

— Не е — съгласи се Лу. — Но и на мен понякога ми се иска да яхна колелото, защото друг начин за преодоляване на задръстванията няма.

— Стига, Лу! — изгледа го втренчено Лори. — Не говориш сериозно!

Джак изпита чувството, че се откъсва от действителността. Воденето на леки разговори от тоя сорт от хора в скафандри, заобиколили каменна маса с обезобразен труп му се струваше пълен абсурд. Затова тръсна глава и повтори въпроса си относно татуирания викинг.

— Свързан е с арийската митология — обясни Гордън. — Английските скинари го заимстват от нея заедно с облеклото и ботушите. Нали именно Англия е родината на тези течения?

— Но защо точно викинг? — не се отказваше Джак. — Досега си мислех, че повечето от тях си падат по нацистките символи.

— Интересът им към викингите се поражда от един силно ревизионистичен прочит на историята — каза Гордън. — Според скинарите именно викингите-разбойници, които колят и убиват наред, олицетворяват идеала за мъжка чест…

— Според Гордън именно затова е бил одран — подхвърли Лори, извръщайки се към трупа. Убиецът, или убийците не са искали този младеж да умре с тези мъжкарски символи.

— Аз пък бях убеден, че този вид изтезания са изчезнали още през Средновековието — процеди Джак.

— Виждал съм и други картинки като тази — рече с въздишка Гордън. — Хлапетата съвсем не си поплюват…

— Това са си чисти психопати! — отсече Лу. — Тръпки ме побиват от тях!

— Лори, извинявай, ще ми отделиш ли две минути? — смени темата Джак.

— Разбира се — отвърна младата жена, извини се на останалите и последва Джак в едно от спомагателните помещения.

— Току-що ли идваш? — попита шепнешком той.

— Преди няколко минути — отвърна Лори. — Защо, какво се е случило?

— Питаш мен какво се е случило?! — изненадано я погледна той. — Ти си тази, която се държи странно. Признавам, че тази тайнственост ще ме побърка. Какво става, Лори? На каква тема искаш да разговаряш с мен и с Лу?

Стори му се, че вижда усмивката на Лори зад плексигласовата преграда на скафандъра.

— Пресвета Дево, никога не съм те виждала толкова заинтригуван — подхвърли тя. — Признавам, че съм поласкана…

— Стига, Лори! — извика той. — Изплюй камъчето!

— Ще ми отнеме прекалено много време — поклати глава тя.

— Дай само най-главното, а подробностите ще почакат — настоя той.

— Не става, Джак — решително го погледна Лори. — Ще се наложи да почакаш до довечера, ако все още съм на крака, разбира се…

— Това пък какво означава?

— Не сега, Джак! Ще си поговорим довечера, както вече решихме.

— Ти го реши!

— Извинявай, но ме чака работа — тръсна глава Лори, обърна се и тръгна обратно към масата.

Джак остана да гледа след нея, обзет от смущение и гняв. Не можеше да повярва, че Лори е в състояние да му поднесе такова нещо. Промърмори нещо под нос, бутна летящата врата и се насочи към табличката с пробите от Папарис. Беше решил да ги качи горе на Агнес Фин, която щеше да потърси следи от антракс, подлагайки ги на флуоресцентен тест с антитела.