Агата Кристи
Трагедия в три действия (24)

Глава дванадесета
Един ден в Гилинг

Веднага започнаха оживени разисквания. Извадиха железопътно разписание. Решиха, че е за предпочитане да се вземе ранен влак, вместо да се пътува с кола.

— Най-после — рече сър Чарлз — ще изясним тази особена част от загадката.

— Каква е според вас загадката? — попита Ег.

— Нямам представа. Но това не може да не хвърли известна светлина върху аферата Бебингтън. Ако Толи е събрал тия хора нарочно, в което съм почти напълно уверен, тогава „изненадата“, която, както казвал, им е готвел, е имала някаква връзка с тая Ръшбриджър. Мисля, че можем да допуснем това, нали, мосьо Поаро?

Поаро поклати смутено глава.

— Тази телеграма усложнява работата — промърмори той. — Но трябва да действаме бързо — извънредно бързо.

Мистър Сатъртуейт не проумяваше защо е нужно да се бърза толкова, но учтиво се съгласи:

— Разбира се, ще заминем с първия сутрешен влак. Ъ-ъ… необходимо ли е да тръгваме всички?

— Сър Чарлз и аз се разбрахме да прескочим до Гилинг — обади се Ег.

— Можем да отложим това — каза сър Чарлз.

— Мисля, че не бива да отлагаме нищо — заяви Ег. — Не е нужно да ходим и четиримата в Йоркшир. Глупаво е. Излишно струпване на силите на едно място. Мосьо Поаро и мистър Сатъртуейт ще отидат в Йоркшир, а сър Чарлз и аз — в Гилинг.

— Предпочитам лично да се занимая с тая Ръшбриджър — каза сър Чарлз с леко съжаление. — Нали разбирате… аз… ъ-ъ… вече говорих със старшата сестра… навлязъл съм в работата, така да се каже.

— Точно затова е по-добре да стоите настрана — възрази Ег. — И без туй сте се забъркали в сума лъжи и сега, когато тази Ръшбриджър е дошла на себе си, ще ви изкарат изпечен лъжец. Много по-важно е да дойдете в Гилинг. Ако е нужно да се срещаме с майката на мис Милрей, тя ще разкрие на вас много повече, отколкото на всеки друг. Вие сте работодател на нейната дъщеря и тя ще ви има доверие.

Сър Чарлз се взря в пламналото, сериозно лице на Ег.

— Ще дойда в Гилинг — съгласи се той. — Мисля, че сте напълно права.

— Зная, че съм права — заяви Ег.

— Според мен планът е отличен — побърза да вметне Поаро. — Както казва мадмоазел, сър Чарлз е най-подходящият човек, който трябва да разпита тая мисиз Милрей. Кой знае, може да научите от нея много по-важни факти, отколкото тия, които ще научим в Йоркшир.

Разбраха се да действат на тази основа и на другата сутрин в десет без четвърт сър Чарлз взе Ег с колата си. Поаро и мистър Сатъртуейт бяха вече отпътували за Лондон с влак.

Беше прекрасна прохладна утрин, с лек скреж във въздуха. Докато завиваха и лъкатушеха по различните преки пътища, които сър Чарлз от опит бе открил южно от Темза, Ег чувствуваше как настроението й се повишава.

Най-после обаче се понесоха плавно по Фолкстънския път. След като минаха през Мейдстън, сър Чарлз се справи с една карта и щом свърнаха от главния път, закриволичиха по селски пътища. Беше около дванайсет без четвърт, когато най-после стигнаха целта си.

Гилинг беше изоставено от света село. То имаше стара църква, жилище на свещеника, два-три магазина, редица селски къщи, три-четири нови общински сгради и много привлекателна селска поляна.

Майката на мис Милрей живееше в малка къщурка срещу църквата, от другата страна на поляната.

Когато колата спря, Ег запита:

— Знае ли мис Милрей, че отивате при майка й?

— О, да. Тя й писа, за да подготви старата лейди.

— Смятате ли това за редно?

— Мое мило дете, защо да не е редно?

— О, не зная… Във всеки случай не я взехте със себе си.

— Откровено казано, сметнах, че ще ми пречи на работата. Тя толкова ме превъзхожда по инициативност… че вероятно ще се опита и да ме командва.

Ег се разсмя.

Мисиз Милрей се оказа почти смешно различна от дъщеря си. Докато мис Милрей беше корава, майка й беше мека, докато мис Милрей беше ъгловата, мисиз Милрей беше закръглена. Тя приличаше на огромна „дунда“, прикована неподвижно за кресло, за удобство поставено така, че да може да наблюдава от прозореца всичко, което става във външния свят.

Мисиз Милрей изглеждаше приятно развълнувана от пристигането на гостите си.

— Не ще й дума, много мило от ваша страна, сър Чарлз. Толкова неща съм чувала за вас от моята Вайълет! (Вайълет! Странно неподходящо име за мис Милрей.)^[1] Да знаете колко много ви се възхищава тя! Крайно интересно й беше да работи за вас толкова години. Няма ли да седнете, мис Литън Гор? Ще ме извините, че не ставам. От години не мога да си служа с крайниците. Воля божия, не се оплаквам, само казвам, че човек свиква на всичко. Желаете ли нещо освежително за след път?

Сър Чарлз и Ег заявиха, че нямат нужда от освежаване, ала мисиз Милрей не им обърна внимание. Тя плесна с ръце по ориенталски обичай и се появиха чай и бисквити. Докато хрупкаха и посръбваха, сър Чарлз заговори за целта на посещението им.

— Предполагам, че сте чули, мисиз Милрей, всичко около трагичната смърт на мистър Бебингтън, който е бил енорийски свещеник тук?

„Дундата“ кимна енергично в знак на съгласие.

— Да, вярно. Четох във вестника подробностите за изравянето на трупа. И не мога да проумея кой може да го е отровил. Много мил човек беше, всички тук го обичаха… и нея също. И малките им дечица, и всичко.

— Наистина голяма загадка — каза сър Чарлз. — Всички бяхме опечалени. В същност си мислехме дали не ще можете да хвърлите известна светлина върху въпроса.

— Аз ли? Но аз не съм виждала Бебингтънови — чакайте да си помисля — сигурно повече от петнайсет години.

— Вярно, но някои от нас предположиха, че може да има нещо в миналото, което да обяснява смъртта му.

— Право да ви кажа, не зная какво би могло да има. Те водеха много тих живот — много зле бяха, горките, с цяла сюрия деца.

Мисиз Милрей с удоволствие се впусна в спомени, но спомените й като че ли хвърляха твърде слаба светлина върху задачата, която се бяха заловили да решават.

Сър Чарлз й показа увеличение на една снимка, където се виждаше и семейство Дейкърз, а също един отдавнашен портрет на Анджела Сътклиф и малко зацапано клише на мис Уилз, изрязано от вестник. Мисиз Милрей ги разгледа с голям интерес, но с нищо не издаде, че ги познава.

— Трябва да ви кажа, че не мога да си спомня никой от тия… разбира се, това е било доста отдавна. Но нашето село е малко. Не минават много хора. Сестрите Егню, дъщерите на доктора… все се изпожениха и се пръснаха по света, пък сегашният ни доктор е ерген — има си нов млад помощник. Спомням си и за старите мис Кейли… седяха на голямата скамейка в църквата… но всички са умрели от години. И Ричардсънови — той умря, а тя замина за Уелс. И селяните, разбира се. Ала тук почти нищо не се е променило. Вайълет, мисля, би могла да ви каже толкова, колкото и аз. Тогава тя беше младо момиче и често се отбиваше в дома на свещеника.

Сър Чарлз се помъчи да си представи мис Милрей като младо момиче, но не успя.

Той попита мисиз Милрей спомня ли си някоя Ръшбриджър, но това име не предизвика никакъв отзвук.

Най-после си тръгнаха.

Обядваха набързо в пекарницата. Сър Чарлз искаше да ядат другаде, в по-прилично заведение, но Ег изтъкна, че може да научат някои местни клюки.

— Пък и няма да ви стане нищо, ако хапнете веднъж варени яйца и кифли — каза тя строго. — Мъжете са толкова придирчиви в яденето.

— Аз винаги съм мразил яйцата — рече сър Чарлз кротко.

Жената, която им сервираше, беше доста общителна. Тя също чела във вестника за изравянето на трупа и още повече се развълнувала, като разбрала, че става дума за „стария свещеник“.

— На времето бях дете — обясни тя. — Но го помня.

Не можа обаче да им каже много за него.

След обеда отидоха в църквата и прегледаха регистъра за ражданията, венчавките и погребенията. И тук като че ли нямаше нищо обнадеждаващо или показателно.

Излязоха на църковния двор и се повъртяха там. Ег зачете имената на надгробните камъни.

— Какви странни имена! — каза тя. — Слушайте, ето цяло семейство Стейвпени, а тук — някоя си Мери Ан Стикълпат^[2].

— Но никое не е толкова странно, както моето — промърмори сър Чарлз.

— Картрайт^[3] ли? Не виждам нищо странно в името ви.

— Нямах пред вид Картрайт. Картрайт е актьорското ми име, което на края узаконих.

— А какво е действителното ви име?

— Не мога да ви кажа. То е моята позорна тайна.

— Толкова ли е ужасно?

— Не толкова ужасно, колкото смешно.

— О, кажете ми го.

— В никакъв случай — заяви сър Чарлз твърдо.

— Моля ви.

— Не.

— Защо?

— Ще се смеете.

— Няма.

— Не ще можете да се сдържите.

— О, моля, кажете ми го. Моля, моля, моля.

— Какво упорито създание сте, Ег. Защо искате да го знаете?

— Защото не искате да ми го кажете.

— Вие сте очарователно дете — произнесе сър Чарлз с малко задавен глас.

— Аз не съм дете.

— Не сте ли? Интересно.

— Кажете ми го — прошепна Ег тихо.

Шеговита и едновременно тъжна усмивка изкриви устата на сър Чарлз.

— Е, добре, ето. Баща ми се казваше Мъг^[4].

— Наистина ли?

— Наистина и действително.

— Хм — промърмори Ег. — Малко неудобно е. Цял живот да носиш името Мъг…

— Не бих отишъл далеч в кариерата си. Съгласен съм. Спомням си — продължи сър Чарлз замечтано, — мислех (тогава бях млад) да се нарека Людовик Кастильоне… но на края се примирих с английския му вариант Чарлз Картрайт.

— Наистина ли сте Чарлз?

— Да, кръстниците ми са се погрижили за това. — Той се поколеба, после добави: — Защо не казвате Чарлз… и не зарежете „сър“?

— Може.

— Вчера ме нарекохте така. Когато…, когато… помислихте, че съм умрял.

— О, тогава ли… — Ег се опита да направи гласа си равнодушен.

Сър Чарлз каза внезапно:

— Ег, така или иначе историята с това убийство вече не ми се вижда реална. Особено днес ми се струва невероятна. Исках да изясня тази работа преди… преди всичко друго. Аз съм суеверен в това отношение. Винаги съм свързвал успеха в решаването на проблеми с… успех от друг род. Ох, дявол да го вземе, защо го увъртам така? Аз толкова често съм обичал на сцената, че в действителния живот съм станал стеснителен… Аз ли съм, или Мендърз, Ег? Трябва да зная. Вчера мислех, че съм аз…

— Правилно сте мислили…

— Ти си чуден ангел! — извика сър Чарлз.

— Чарлз, Чарлз, не бива да ме целуваш в църковен двор…

— Ще те целувам, където си искам…

— Нищо не открихме — казваше Ег по-късно, когато бързаха обратно към Лондон.

— Глупости, открихме единственото нещо, което заслужава да се открие… Какво ме интересуват умрели свещеници или умрели доктори? Ти си единственото нещо, което е важно за мен… Знаеш, мила, че съм с тридесет години по-стар от теб… мислиш ли, че това няма значение?

Ег го щипна нежно по ръката.

— Не бъди глупав… Интересно дали другите са открили нещо?

— Да откриват, каквото щат — заяви сър Чарлз великодушно.

— Чарлз… ти толкова се беше запалил по тая работа.

Но сър Чарлз не играеше вече ролята на великия детектив.

— Вярно, представлението водех аз. Ала сега съм го предал на Мустакатия. То е вече негова работа.

— Мислиш ли, че той действително знае кой е извършил тези престъпления? Каза, че знаел.

— Вероятно няма ни най-малка представа, но е принуден да поддържа професионалната си репутация.

Ег мълчеше. Сър Чарлз попита:

— За какво мислиш, мила?

— Мислех за мис Милрей. Тя се държеше така особено оная вечер, за която ти разказах. Току-що бе купила вестника със съобщението за изравянето на трупа и каза, че не знаела какво да прави.

— Глупости — каза сър Чарлз весело. — Тази жена винаги знае какво да прави.

— Бъди сериозен, Чарлз. Тя изглеждаше… разтревожена.

— Ег, сладка моя, какво ме интересуват тревогите на мис Милрей? Нищо друго не ме интересува освен теб и мен.

— По-добре се пази от трамваите! — предупреди го Ег. — Не искам да овдовея, преди да съм станала съпруга.

Върнаха се в апартамента на сър Чарлз тъкмо за следобедния чай. Мис Милрей излезе да ги посрещне.

— Има телеграма за вас, сър Чарлз.

— Благодаря ви, мис Милрей. — Той се засмя с нервен момчешки смях. — Слушайте, трябва да ви кажа една новина. Мис Литън Гор и аз ще се женим.

Настъпи кратка пауза, след която мис Милрей каза:

— О! Уверена съм… уверена съм, че ще бъдете щастливи.

В гласа й звучеше странна нотка. Ег я забеляза, но преди да успее да сподели впечатлението си, Чарлз Картрайт се обърна към нея с бързо възклицание:

— Боже мой, погледни това, Ег. От Сатъртуейт.

Той пъхна телеграмата в ръцете й. Ег я прочете и очите й се отвориха широко.