Агата Кристи
Трагедия в три действия (10)

Глава пета
В стаята на иконома

— Какво ще кажеш, да прегледаме ли стаята на Елис? — запита мистър Сатъртуейт, след като се бе насладил издъно на гледката, която представляваше изчервилият се сър Чарлз.

Актьорът се възползва от това отклоняване на вниманието от себе си.

— Чудесно, чудесно. Точно това щях да предложа и аз.

— Разбира се, полицията вече я е претърсила основно.

— Полицията…

С махане на ръка Аристид Дювал изрази презрението си към полицията. В стремежа си да забрави моментното си смущение той се впусна с нови сили в своята роля.

— Полицаите са тъпаци — отсъди той категорично. — Какво са търсели в стаята на Елис? Доказателства за вината му. Ние пък ще търсим доказателства за невинността му — а това е вече съвсем друго.

— Убеден ли си напълно в невинността на Елис?

— Ако сме прави по отношение на Бебингтън, трябва да е невинен.

— Да и освен това…

Мистър Сатъртуейт не довърши фразата си. Той се готвеше да каже, че ако Елис е бил професионален престъпник, разобличен от сър Бартолъмю, когото е убил по тази причина, целият случай става досадно скучен. Но точно в тоя момент си спомни, че сър Бартолъмю беше приятел на сър Чарлз Картрайт, и с право се ужаси от грубостта на чувствата, които едва не бе издал.

На пръв поглед стаята на Елис като че ли не обещаваше да разкрие много. Дрехите в чекмеджетата и гардероба бяха грижливо подредени. Те бяха добре скроени и носеха етикетите на различни шивачи. Очевидно бракувани и подарени му от първоначалните им собственици в различни случаи. Бельото беше от същото качество. Обувките, добре излъскани, стояха наредени на поставки.

Мистър Сатъртуейт взе една обувка и промърмори: „Четиридесет и първи номер, точно така, четиридесет и първи.“ Но тъй като в случая нямаше отпечатъци от стъпки, от това явно не можеше да се направи никакъв извод.

Лакейската униформа на Елис липсваше, вероятно бе тръгнал с нея, и мистър Сатъртуейт изтъкна на сър Чарлз, че това му се струва неестествено.

— Всеки разумен човек би се преоблякъл в обикновен костюм.

— Да, странно… Може да се помисли, макар и да е нелогично, че изобщо не е излизал оттук… Безсмислица, разбира се.

Продължиха търсенето. Не намериха нито писма, нито книжа освен една изрезка от вестник за лекуване на мазоли и кратко съобщение за предстоящата сватба на дъщерята на някакъв дук.

На една масичка имаше тефтерче с попивателна хартия и шишенце с мастило, но без писалка. Сър Чарлз вдигна тефтерчето срещу огледалото, но безрезултатно. Една страница беше гъсто нашарена — безсмислена бъркотия, а и мастилото се стори на двамата старо.

— Или не е писал никакви писма, докато е бил тук, или не ги е попивал — заключи мистър Сатъртуейт. — Попивателната е стара. Аха, ето… — Той посочи със задоволство сред тая бъркотия едва четливо „Л. Бейкър“. — Според мен Елис изобщо не си е служил с това тефтерче.

— Много странно, нали? — произнесе сър Чарлз бавно.

— Защо?

— Защото е общоприето човек да пише писма…

— Но не, ако е престъпник.

— Да, може би си прав… Трябва да не му е била чиста работата, щом е офейкал така… Може пък да не е убил Толи.

Огледаха пода, повдигнаха килима, надзърнаха под леглото. Никъде нищо не откриха освен едно мастилено петно до камината. Стаята беше отчайващо гола.

Излязоха малко объркани. Детективската им страст бе мигновено угаснала.

Може би си мислеха, че нещата се уреждат по-добре в книгите.

Размениха няколко думи с другите жени от прислугата — уплашени младши служителки, които изпитваха страхопочитание пред мисиз Леки и Биътрис Чърч, но не разкриха нищо повече.

Най-после си тръгнаха.

— Е, Сатъртуейт — каза сър Чарлз, когато минаваха през парка (мистър Сатъртуейт бе наредил на шофьора си да ги вземе с колата при изхода) — прави ли ти впечатление нещо… въобще нещо?

Мистър Сатъртуейт се замисли. Той не бързаше да отговори — особено на загатването, че нещо трябва да му е направило впечатление. Неприятно му беше да признае, че всичките им досегашни усилия са били празно губене на време. През главата му минаваха едно след друго показанията на прислугата — сведенията бяха необикновено оскъдни.

Както бе обобщил сър Чарлз преди малко, мис Уилз дебнела и си пъхала носа навсякъде, мис Сътклиф била много разстроена, мисиз Дейкърз — никак, а капитан Дейкърз бил пиян. Много малко, освен ако напиването на Фреди Дейкърз не показва стремеж да удави гузната си съвест. Но мистър Сатъртуейт знаеше, че Фреди Дейкърз се напиваше много често.

— Е, какво ще кажеш? — повтори сър Чарлз нетърпеливо.

— Нищо — призна мистър Сатъртуейт неохотно. — Освен че… е, според мен от намерената изрезка можем да заключим, че Елис е имал мазоли.

Сър Чарлз се усмихна кисело:

— Много логичен извод. Но води ли ни той… ъ-ъ… донякъде?

Мистър Сатъртуейт призна, че доникъде не ги води.

— Остава само едно… — подхвана той и се спря.

— Какво? Кажи, човече. Всичко може да ни бъде полезно.

— Направи ми впечатление малко странният начин, по който сър Бартолъмю се шегувал с иконома си… нали знаеш какво ни каза камериерката. Струва ми се някак нехарактерно за него.

— Наистина е нехарактерно — произнесе сър Чарлз натъртено. — Аз познавах Толи добре — по-добре от теб — и мога да ти кажа, че не беше от шегобийците. Никога не би говорил така, освен… хм, освен ако по някаква причина не е бил съвсем нормален в тоя момент. Ти си прав, Сатъртуейт, това е важно. Но какъв извод можем да направим?

— Ами… — подзе мистър Сатъртуейт, но разбираше, че въпросът на сър Чарлз е просто реторичен. Той искаше не да чуе мнението на мистър Сатъртуейт, а да изложи своето.

— Помниш ли кога е станало нещастието, Сатъртуейт? Точно след като Елис му донесъл съобщение по телефона. Мисля, логично е да се заключи, че именно това телефонно съобщение е било причината за внезапната необикновена веселост на Толи. Както може би си спомняш, аз попитах камериерката какво е било това съобщение.

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Ставало дума за това, че в санаториума пристигнала някаква жена на име мисиз де Ръшбриджър — рече той, за да покаже, че също е обърнал внимание на този факт. — Не изглежда особено интересно.

— Вярно, не изглежда. Но ако съжденията ни са правилни, това съобщение трябва да има някакъв смисъл.

— Даа — проточи мистър Сатъртуейт неуверено.

— Несъмнено — заяви сър Чарлз. — И трябва да открием този смисъл. Тъкмо ми хрумва, че може да е било някакво шифровано съобщение — нещо, което звучи естествено и безобидно, но в действителност означава съвсем друго. Ако Толи е правел разследване за смъртта на Бебингтън, това може да е било свързано с разследването му. Може дори да се е отнесъл до частен детектив, за да издири нещо. Сигурно му е казал: в случай че подозрението му се оправдае, да се обади по телефона и да си послужи именно с тази фраза, така че ако някой друг я чуе, да не разбере истината. С това може да се обясни ликуването му, да се обясни въпросът му към Елис сигурен ли е в името — а в действителност сам той е знаел много добре, че такова лице не съществува. В същност подобна лека неуравновесеност настъпва у човек, когато научава за успеха на някаква важна работа.

— Мислиш, че не съществува такава личност — мисиз де Ръшбриджър?

— Хм, мисля, че трябва да установим това с положителност.

— Как?

— Като веднага прибягаме до санаториума и попитаме старшата медицинска сестра.

— Това може да й се види странно.

Сър Чарлз се засмя.

— Остави на мен — каза той.

Те свърнаха настрана от автомобилния път и поеха пеш към санаториума.

Мистър Сатъртуейт заговори:

— А какво ще кажеш ти, Картрайт? Прави ли ти впечатление нещо? В резултат от посещението ни в къщата.

Сър Чарлз отговори бавно:

— Да, има нещо… дявол да го вземе, не мога да си спомня какво.

Мистър Сатъртуейт го изгледа учудено. Другият се намръщи.

— Как да ти обясня? Имаше нещо… нещо, което в момента ми се стори нередно… неправдоподобно… само че… нямах време да мисля тогава. Сложих го настрана в главата си.

— И сега не можеш да си спомниш какво е било?

— Не мога… спомням си само, че по едно време си казах: „Това е странно.“

— Сигурно, когато разпитвахме прислугата? Коя от слугините?

— Нали ти казвам, не мога да си спомня. И колкото повече мисля, толкова по-трудно ми е да се сетя… Ако го оставя засега настрана, може само̀ да изникне.

Пред тях се появи санаториумът — голяма, бяла модерна сграда, отделена от парка със стобор. На оградата имаше порта, през която минаха, позвъниха на предната врата и попитаха за старшата сестра.

Сестрата излезе. Тя беше висока жена, на средна възраст, с умно лице и сръчна на вид. Сър Чарлз тя явно познаваше по име като приятел на покойния сър Бартолъмю Стрейндж.

Сър Чарлз обясни, че току-що се е върнал от чужбина, че бил потресен, като узнал за смъртта на приятеля си и за страшните подозрения, свързани с нея, та се отбил в къщата да научи колкото се може повече подробности. Сестрата говореше затрогващо каква загуба ще бъде за тях кончината на сър Бартолъмю и за бляскавата му кариера като лекар. Сър Чарлз полюбопитствува какво ще стане сега със санаториума. Сестрата обясни, че сър Бартолъмю имал двама съдружници, все способни лекари, единият, от които живеел в санаториума.

— Зная, че Бартолъмю много се гордееше със заведението си — рече сър Чарлз.

— Да, лечението му беше много успешно.

— Главно нервни заболявания, нали?

— Да.

— Тъкмо се сетих… един познат, когото срещнах в Монте Карло, имаше тук някаква роднина. Сега съм забравил името й… особено име… Ръшбриджър… Ръсбригър… или нещо подобно.

— Мисиз де Ръшбриджър ли имате пред вид?

— Точно така. Тук ли е тя още?

— О, да. Но се боя, че не ще можете да се видите с нея… за още известно време. Тя е подложена на много строг лечебен режим, изискващ пълна почивка… — Сестрата се усмихна малко лукаво. — Никакви писма, никакви вълнуващи посетители…

— Чак толкова ли е зле?

— Сериозно нервно разстройство — загубване на паметта и силно нервно изтощение. Е, с време ще я оправим.

Сестрата се усмихна успокоително.

— Чакайте, май съм чувал Толи, сър Бартолъмю, да говори за нея. Тя му била и приятелка, и пациентка, нали?

— Мисля, че не, сър Чарлз. Поне докторът не е казвал такова нещо. Тя пристигна наскоро от Западна Индия… откровено казано, много смешно се получи. Името й трудно може да се запомни от слугиня… а нашата прислужничка е доста тъпа. Идва и ми вика: „Пристигна мисиз Западна Индия“, и разбира се, аз се сетих, че е мисиз Ръшбриджър.

— Много… много забавно. Съпругът й оттатък ли е?

— Да, още е там.

— А, така… така… Трябва да я бъркам с някоя друга. Докторът беше особено заинтересуван от случая й, нали?

— Случаите на амнезия са доста чести, но винаги интересни за един медик… разновидностите им, разбирате ли. Рядко се срещат два еднакви случая.

— Много интересно. Е, благодаря ви, сестро, приятно ми беше, че побъбрихме с вас. Зная колко много ви ценеше Толи. Той често ми говореше за вас — излъга на края сър Чарлз.

— О, много се радвам, че чувам това. — Сестрата се изчерви и навири нос. — Такъв прекрасен човек… такава загуба за всички ни. Бяхме просто поразени… какво ти, направо потресени. Убийство! Кой би убил доктор Стрейндж, викам аз. Не може да бъде. Сигурно е оня ужасен иконом. Дано полицията да го улови. И без никакъв повод, без нищо.

Сър Чарлз поклати печално глава и двамата си тръгнаха, като свърнаха по пътя натам, където ги чакаше колата.

Като отмъщение за принудителното си мълчание през време на разговора със старшата сестра мистър Сатъртуейт прояви жив интерес към мястото, където бе станала злополуката с Оливър Мендърз, като отрупа с въпроси портиера, глуповат човек на средна възраст.

Да, точно тук разбил стената. Младият джентълмен бил на мотоциклет. Не, не видял как станало. Само чул и излязъл да види какво има. Младият джентълмен стоял ей там — точно където е застанал в момента другият джентълмен. Изглежда, не пострадал. Само гледал някак тъжно мотоциклета си — а той бил същинска развалина. Запитал само къде се намира и като чул, че е пред дома на сър Бартолъмю Стрейндж, рекъл: „Голям късмет имам“ — и продължил към къщата. Изглеждал много спокоен млад джентълмен… като че ли уморен. Как му се случило това нещастие, портиерът не можеше да проумее, но изказа мнение, че понякога стават такива неща.

— Странна злополука — произнесе мистър Сатъртуейт замислено.

Той погледна широкия прав път. Никакви завои, никакви опасни кръстовища, нищо, което би накарало мотоциклетист да свърне внезапно към триметрова стена. Да, странна злополука.

— Какво мислиш, Сатъртуейт? — запита сър Чарлз с любопитство.

— Нищо — отговори мистър Сатъртуейт, — нищо.

— Странно наистина — каза сър Чарлз и също се взря озадачено в мястото на злополуката.

Качиха се на колата и потеглиха.

Мистър Сатъртуейт беше потънал в размисъл. Мисиз де Ръшбриджър… теорията на Картрайт е погрешна… съобщението не е било шифровано… имало е такова лице. Но дали няма нещо около самата жена? Може да е била свидетелка на нещо, или пък Бартолъмю Стрейндж е проявил такъв необикновен възторг просто защото е представлявала интересен случай? А може да е привлекателна жена? Когато човек се влюби на петдесет и пет годишна възраст (мистър Сатъртуейт много пъти бе наблюдавал това), характерът му се променя напълно. Може например да стане шегаджия, ако по-рано е бил сдържан…

Мислите му бяха прекъснати. Сър Чарлз се наклони към него.

— Сатъртуейт — каза той, — имаш ли нещо против да се върнем обратно?

Без да дочака отговор, той даде разпореждане през тръбата за разговаряне с шофьора. Колата се забави, спря и шофьорът взе да завива в съответната посока. След минута-две те се носеха вече по обратния път.

— Какво има? — попита мистър Сатъртуейт.

— Сетих се какво ми се стори странно — отговори сър Чарлз. — Мастиленото петно на пода в стаята на иконома.