Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Корекция
ultimat (2008)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Агата Кристи. Трагедия в три действия

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №27

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Борис Миндов

Рецензент: Красимир Машев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, I издание

Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.

Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464

Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.

Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820

© Борис Миндов, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

© Agatha Christie. Three Act Tragedy

Collins Fontana Books, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir

Глава седма
Капитан Дейкърз

Ег още не бе завършила програмата си за тоя ден. Предстоеше й да отиде в Сент Джонс Хаус — сградата, в която семейство Дейкърз държеше апартамент. Сент Джонс Хаус беше нов блок с изключително скъпи апартаменти. Там имаше разкошни саксии с цветя и такива великолепни униформени портиери, че приличаха на чуждестранни генерали.

Ег не влезе в сградата. Тя започна да се разхожда назад-напред по отсрещната страна на улицата. След около половин час пресметна, че трябва да е извървяла по тоя начин няколко мили. Беше пет и половина.

Изведнъж до блока се приближи такси и от него слезе капитан Дейкърз. Ег си позволи триминутно чакане, след което прекоси улицата и влезе в сградата.

Натисна звънеца на номер 3. Дейкърз лично отвори вратата. Той още събличаше връхната си дреха.

— О — каза Ег. — Здравейте! Помните ли ме? Срещнахме се в Корнуол, а после в Йоркшир.

— Разбира се… разбира се. И двата пъти все на смърт, нали? Влезте, мис Литън Гор.

— Исках да се видя с жена ви. В къщи ли си е?

— На Брутън стрийт — в шивашкото си ателие.

— Зная. Днес бях там. Мислех, че може вече да се е прибрала и няма да има нищо против, ако намина… само се страхувам да не ви досаждам…

Ег млъкна умолително.

Фреди Дейкърз си мислеше:

„Я, бива си го девойчето. Много хубаво момиче наистина.“

А гласно каза:

— Синтия ще се прибере чак след шест. Аз току-що се връщам от Нюбъри. Имах много неприятен ден и си тръгнах рано. Ще дойдете ли в клуб „Седемдесет и две“ да се почерпим по един коктейл?

Ег прие, макар скришом да подозираше, че Дейкърз вече е пил предостатъчно алкохол.

Когато вече бяха седнали в подземния полумрак на клуб „Седемдесет и две“ и посръбваха мартини, Ег каза:

— Много е интересно. Никога досега не съм била тук.

Фреди Дейкърз се усмихна снизходително. Той обичаше младите и хубави момичета. Може би не толкова, колкото обичаше някои други неща… но все пак доста.

— Объркана работа, нали? — каза той. — Имам пред вид оная в Йоркшир. Някак смешно е да бъде отровен доктор — нали ме разбирате, тъкмо обратно. Та нали докторът трови другите.

Той се засмя гръмогласно на собствените си думи и поръча още един розов джин.

— Много умно казано — рече Ег. — Никога не съм поглеждала на въпроса от тая страна.

— Просто шега, разбира се — каза Фреди Дейкърз.

— Странно, нали — рече Ег, — че когато се срещаме, винаги е на смърт.

— Малко странно — призна капитан Дейкърз. — Сигурно имате пред вид стария свещеник в къщата на оня, актьора, как му беше името?

— Да. Умря по много необикновен начин — така внезапно.

— Просто да се разстроиш — каза Дейкърз. — Чувстваш се някак на тръне, като гледаш как навред около теб пукат хора. Знаете ли, мислиш си: „Сега аз съм на ред“ — и тръпки те побиват.

— Вие навярно познавахте мистър Бебингтън от по-рано, от Гилинг?

— Не ми е известно това селище. Не, никога преди не съм виждал стария. Чудно: пукна по същия начин, както Стрейндж. Малко странно. Да не би да са му светили маслото?

— А вие какво мислите?

Дейкърз поклати глава.

— Не може да бъде — произнесе той решително. — Никой не убива свещеници. Виж, с лекарите е друго.

— Да — съгласи се Ег. — И аз мисля, че с лекарите е друго.

— Точно така. Съвсем логично. Докторите се бъркат навсякъде. — Той малко предъвкваше думите. Наведе се напред. — Да си няма човек работа с тях. Разбирате ли?

— Не — отговори Ег.

— Играят си с живота на хората. Имат прекалено много власт. Не бива да им се позволява.

— Не мога да ви разбера напълно.

— Слушайте, момичето ми, какво ви казвам. Затварят човека и го обричат на адски мъки — ето това имам пред вид. Боже мой, колко са жестоки! Затварят го и не му дават, каквото иска — колкото и да се молиш и да настояваш, няма да ти го дадат. Хич не ги е грижа колко се измъчваш. Такива са докторите. Казвам ви това, защото зная.

Лицето му се гърчеше болезнено. Малките му като точици зеници бяха вторачени някъде зад нея.

— Ад е, уверявам ви… ад. И твърдят, че така те лекуват! Преструват се, че вършат добро. Свине!

— Дали сър Бартолъмю Стрейндж… — подхвана Ег предпазливо.

Той взе думите от устата й:

— Сър Бартолъмю Стрейндж. Сър Бартолъмю Шарлатанин. Ще ми се да зная какво става в прехваления му санаториум. Нервни заболявания. Така поне казват. Ала влезеш ли там, не можеш се измъкна. И разправят, че уж си отишъл доброволно. Доброволно, а! Само защото са те пипнали, когато си имал нервен припадък.

Сега той трепереше. Устата му изведнъж увисна.

— Много съм разстроен — смънка той с извинителен тон. — Разстроен. — Повика келнера, настоя Ег да изпие още една чаша и когато тя отказа, поръча на себе си.

— Сега съм по-добре — каза той, като пресуши чашата. — Успокоих си нервите. Лошо е човек да се разстрои. Не бива да ядосвам Синтия. Тя ми каза да не говоря. — Поклати веднъж-дваж глава. — Не трябва да се казва на полицията всичко това. Може да си помислят, че аз съм светил маслото на Стрейндж. А? Все някой трябва да е свършил тая работа, разбирате ли? Някой от нас трябва да го е убил. Странно хрумване. Кой от нас? Това е въпросът.

— Може би вие знаете кой — вметна Ег.

— Защо говорите така? Отде мога да зная?

Той я гледаше ядно и подозрително.

— Аз нищо не зная за случая, уверявам ви. Не исках да вземам проклетото му „лекарство“. Каквото и да казваше Синтия, не исках да го вземам. Той кроеше нещо… и двамата крояха нещо. Но не можаха да ме излъжат.

Дейкърз се поизправи.

— Аж шъм ш-шилен човек, миш Литън Гор.

— Не се и съмнявам — каза Ег. — Кажете ми, знаете ли нещо за някоя си мисиз де Ръшбриджър, която се намира в санаториума?

— Ръшбриджър ли? Ръшбриджър? Стрейндж спомена нещо за нея. Но какво беше? Нищо не мога да си спомня.

Той въздъхна, поклати глава.

— Паметта ми изневерява и това е. Пък си имам и врагове… много врагове. Сигурно в момента ме шпионират.

Той се огледа плахо. После се наведе през масата към Ег.

— Какво търсеше оная жена в стаята ми оня ден?

— Каква жена?

— Жена със заешко лице. Пише пиеси. Беше на другата сутрин… след като той умря. Тъкмо се бях качил горе след закуска. Тя излезе от стаята ми и мина през вратата със завеса в края на коридора… мина в помещенията за прислугата. Странно, нали? Защо беше влязла в стаята ми? Какво е разчитала да намери там? Защо изобщо душеше навред? Каква й беше целта? — Той се наведе тайнствено напред. — Или мислите, че е вярно, това, което казва Синтия?

— Какво казва мисиз Дейкърз?

— Казва, че съм си въобразявал. Казва, че съм имал „видения“. — Той се засмя неуверено: — От време на време наистина имам видения. Розови мишки… змии… все неща от тоя род. Но да видиш жена е друго… Аз действително я видях. Чудачка е тая жена. Има особени зли очи. Просто те пронизва.

Той се облегна на меката кушетка. Като че ли заспиваше.

Ег стана.

— Трябва да вървя. Много ви благодаря, капитан Дейкърз.

— Няма защо да ми благодарите. Беше ми приятно. Извънредно приятно…

Гласът му заглъхна.

„По-добре да се махам, докато не е загубил напълно съзнание“ — помисли си Ег.

Тя излезе от димната атмосфера на клуб „Седемдесет и две“ на прохладния вечерен въздух.

Биътрис, слугинята, бе казала, че мис Уилз си пъхала носа навсякъде. А ето сега и този разказ на Фреди Дейкърз. Какво е търсела мис Уилз? Какво е намерила? Дали мис Уилз знае нещо?

Има ли нещо вярно в този твърде объркан разказ за сър Бартолъмю Стрейндж? Нима Фреди Дейкърз тайно се е страхувал от него и го е мразел?

Възможно е.

Но във всичко това няма и помен от гузна съвест във връзка със случая Бебингтън.

„Колко странно би било — помисли си Ег, — ако в края на краищата се окаже, че той не е бил убит.“

И в тоя миг се сепна, като съзря на няколко крачки един вестникарски афиш със следните думи: ИЗРАВЯНЕ НА ТРУПА В КОРНУОЛ — РЕЗУЛТАТЪТ.

Тя подаде бързо едно пени и грабна вестника. При това се блъсна в друга жена, която правеше същото. Когато Ег се извини, тя позна секретарката на сър Чарлз, експедитивната мис Милрей.

Застанали една до друга, и двете търсеха рубриката с последните новини. Да, ето я.

„РЕЗУЛТАТ ОТ ИЗРАВЯНЕТО НА ТРУПА В КОРНУОЛ“. Думите подскачаха пред очите на Ег. Анализ на органите… Никотин…

— Значи, е бил убит — каза Ег.

— О, боже мой — възкликна мис Милрей. — Това е ужасно… ужасно… Грубото й лице беше изкривено от вълнение. Ег я гледаше учудено. Тя винаги бе смятала мис Милрей за лишена от човешки чувства.

— Това ме разстройва — обясни мис Милрей. — Да ви кажа, цял живот съм го познавала.

— Мистър Бебингтън ли?

— Да. Знаете ли, майка ми живее в Гилинг, където той беше свещеник. Как да не се разстрои човек.

— О, разбира се.

— Откровено казано — рече мис Милрей, — не зная какво да правя.

Учуденият поглед на Ег я накара да се изчерви леко.

— Ще ми се да пиша на мисиз Бебингтън — произнесе тя бързо. — Само че, струва ми се, не е много… ъъ, много… Не зная как е по-добре да постъпя.

Така или иначе това обяснение не задоволи напълно Ег.