Дорийн О. Малек
Пантерата и перлата (9)

ГЛАВА 8

— Султанът скоро ще ни приеме — обърна се Дънфорд към Джеймс Уулкът, чието нещастно изражение изобщо не се промени при тази вест.

— Не разбирам защо губим време тук, когато Сара е в Бурса! — отвърна разгорещено Джеймс.

— Такъв е протоколът, мистър Уулкът. Трябва да ми имате доверие. Ако се свържем с пашата на Бурса, преди да сме посетили султан Хамид, това ще бъде възприето като нечувано оскърбление.

— Не ме интересува протоколът. Всичко, което искам, е да си върна Сара.

— Да, но посолството е на друго мнение, що се отнася до протокола. Ние действаме според правилата или изобщо не действаме — отвърна Дънфорд, който също бе започнал да дава израз на нараненото си честолюбие.

Отвличането на жени в харемите бе твърде объркана и мътна работа. Нараняваше пуританската му чувствителност. Дънфорд смяташе, че Сара Уулкът и глупавият й братовчед сами са си виновни за нещастието всички, които имаха вземане-даване с местните хора, рано или късно съжаляваха за това. Помощник-секретарят смяташе цялата Отоманска империя за варварска страна, а американското посолство — за оазис на здравомислието и пуританското възпитание сред пустиня от носещи тюрбани диваци. Но това бе неговият избор на пост, така или иначе нямаше какво друго да се прави, освен да се посещават чаени партита и да се забавляват временно пребиваващи високопоставени лица, тръгнали за Индия или Далечния Изток, а той беше следващият, когото щяха да изпратят в Европа, ако се представеше достойно. Трябваше да се справи успешно с тази задача. Случаят със Сара Уулкът не трябваше да се изпречва на пътя му към Париж или Виена.

В този момент главният евнух отвори вратите на стаята за аудиенции в Топкапъ. Джеймс и Дънфорд влязоха, в залата. Покрай две от стените се бяха наредили войници и еничари. Отляво на трона на султана бе застанал Осман бей, главният евнух пристъпи отдясно. Самият султан седеше на трона си, облечен в тъмносиня униформа, на главата си имаше фес с полумесец и златен пискюл.

Дънфорд започна церемониално приветствие на турски и султанът наклони глава. Джеймс се напрягаше да следи разговора им, но не след дълго се отказа. Бе научил малко турски в процеса на работата си, но този церемониален език, изпълнен с цветисти фрази, беше свръх възможностите му. Най-накрая Дънфорд се обърна към него.

— Точно каква е молбата ви към султана?

— Попитайте го какво се е случило със Сара — заяви раздразнено Джеймс.

Дънфорд преведе въпроса, след което султанът заговори.

— Султанът казва, че изобщо не познава такава жена — преведе Дънфорд, като избягваше погледа на Джеймс.

— За какво говори той? Аз уредих Сара да дойде в двореца чрез този мъж ей тук — извън себе си от ярост, Джеймс посочи главния евнух.

Дънфорд отново заговори, султанът сви рамене, след това каза нещо, което остави Дънфорд онемял от изумление за няколко секунди.

— Какво каза той? — настоя Джеймс, като не сваляше поглед от лицето на Дънфорд.

— Султанът каза, че жената може и да е била тук, но той не я е виждал. Ще трябва да попитате главния евнух за нея.

— Тогава попитайте го! Какво, по дяволите, става тук, Дънфорд? Очевидно е, че султанът лъже, а вие дори не реагирате!

— По-тихо, Уулкът! — Дънфорд с мъка се опитваше да задържи усмивката на лицето си. — Не можете да бъдете сигурен, че някои хора тук не знаят отлично английски!

Джеймс замълча смутен, а Дънфорд се обърна към главния евнух и му зададе няколко въпроса, на които бе отговорено кратко. Репликите бяха достатъчно прости, за да може да ги разбере и Джеймс, и от минута на минута той се вбесяваше все повече, тъй като бе ясно, че Дънфорд не постига никакъв успех.

— Главният евнух казва, че за кратко време тук наистина е имало жена, която е учила принцесата на английски, но не знае какво е станало с нея.

Лицето на Джеймс се обагри в аленочервено.

— Дотолкова и аз можах да разбера! Дънфорд, това е пълно безобразие! Със сигурност не искаш да кажеш, че тези хора ще се отърват просто така!

До този момент Осман бей избягваше погледа на Джеймс, но сега го погледна многозначително и му направи знак с очи, посочвайки към коридора. Джеймс веднага замълча, няколко секунди му бяха необходими да възвърне поне привидно самообладанието си.

— Благодари на султана за любезността да ни приеме и го попитай дали имаме позволението му да посетим пашата на Бурса. — Джеймс се обърна към Дънфорд с колкото бе възможно по-спокоен тон.

Дънфорд, който с облекчение забеляза, че Уулкът няма да направи сцена, предаде молбата. Султанът сви рамене, отвърна нещо на турски и ги отпрати.

— Каза, че ако искаме, можем да отидем в Бурса — преведе Дънфорд.

— Тогава да се махаме оттук. — Джеймс кимна. — Мисията ни е приключена.

Дънфорд се впусна в прощална реч и с поклони двамата се отправиха към изхода. Когато султанът се обърна към главния евнух, Осман бей видя своя шанс. С бързи крачки се отправи към вратата, отвори я и я задържа пред Джеймс, като каза много тихо:

— Тя е все още в Бурса. Опитала се да избяга, но я върнали на пашата с помощта на един еничар. В добро здраве е и не е наранена.

— Откъде знаеш? — промърмори Джеймс, като хвърли поглед към трона, където султанът все още говореше.

— Принцеса Роксалена е дала подкупи на някои хора, за да се сдобие с тази информация Желая ви успех, трябва да тръгвам — Осман се обърна и се върна на мястото си, а Джеймс и Дънфорд излязоха.

— Чу ли това? — обърна се Джеймс към Дънфорд. Дънфорд кимна.

— Веднага ще напиша писмо, в което ще поискам позволение от пашата да го посетим.

— Надявам се, че той е отзивчив.

— О, той наистина е съвсем различен от султана. Султанът просто лъже, без да му мигне окото, и избягва въпроса, като в същото време те предизвиква да направиш нещо необмислено, например да вдигнеш международен скандал заради неговата неотзивчивост. Шах Калид е много по-сложен тип, образован, но така е дори по-опасен.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Джеймс, докато вървяха към външната врата, придружени от няколко войника.

— Пашата е бил в чужбина. Познава културата на Запада. Съмнявам се, че ще излъже, че Сара се намира в харема му, но може да те предизвика да си я прибираш сам.

— Какво? — Джеймс отстъпи крачка назад.

— Не знам със сигурност, просто предполагам. Но от всичко, което съм чувал за този човек, мога да ти кажа, че от него можем да очакваме изненади. Говори се, че той е много… изобретателен.

Не след дълго стигнаха до файтона и Джеймс извади носната си кърпичка от джоба, за да попие избилата по челото му пот.

— В дни като тези си мисля, че никога не е трябвало да напускам Бостън.

Помощник-секретарят кимна в знак на съгласие. Той също бе имал такива дни.

* * *

Сара седеше на ръба на басейна, потопила крак във водата. Застанала зад нея, Мемтаз решеше косата й, а срещу нея на една пейка седеше Фатма заедно с още няколко жени и пушеше наргиле. Сладникавият дим се носеше към Сара и я караше да бърчи с отвращение нос.

— Мразя как мирише това нещо — обърна се тя към Мемтаз. — Гади ми се.

— Фатма много обича хашиш.

— Да, забелязах.

— Така времето минава по-бързо — каза Мемтаз.

— Мисля, че замъглява здравия разум.

— Може и така да е, но в харема няма нужда да се вземат решения. Има кой да мисли за това.

Сара пропусна забележката покрай ушите си. Фатма вдигна поглед и каза нещо на Мемтаз на турски, което Сара не можа да разбере.

— Какво иска? Като че ли ставаше дума за някаква огърлица.

— Поиска от мен да й заделя аметистовата огърлица. Ако пашата тази вечер отново я повика, би искала да я сложи.

— Кажи на Фатма, че може да я вземе — отвърна мрачно Сара, като добре разбираше, че въпросът бе зададен не толкова към Мемтаз, а към нея. Сара изпита неудържимо желание да изпрати огърлицата на Фатма мънисто по мънисто, но успя да запази самообладание. Откакто пашата я бе отпратил от покоите си, тя всяка вечер се измъчваше, представяйки си Калид и Фатма вплетени в страстна прегръдка, или увлечени в любовна игра, но в никакъв случай не искаше Фатма да разбере. Това би доставило на червенокосата огромно удоволствие. За нищо на света нямаше да позволи туркинята да разбере, че ревнува.

Сара примигна болезнено, когато Мемтаз започна да сплита стегнато косата й. Почувства как отново я обхваща разочарованието и гнева към самата себе си, когато си спомнеше за последната си среща с Калид. В този момент желаеше да му се бе отдала. Сега щеше да се радва на ласките му и със сигурност нямаше да стои в харема и да изпитва лудо желание да удуши съперницата си.

Но бе останала вярна на принципите си, дори ако за това трябваше да заплати с безсънни нощи, представяйки си как Калид възбужда Фатма по същия начин, както бе постъпил и с нея. Картината не бе от най-приятните.

Мемтаз свърши с прическата й, Сара стана, взе чехлите си и се отправи към тепидариума. Фатма също се изправи и когато Сара мина покрай нея, незабелязано й подложи крак. Сара се препъна, подхлъзна се по хлъзгавия под и цопна в басейна. Фатма избухна в смях, като пищеше от удоволствие, а другите жени веднага се присъединиха към нея. Сара бавно излезе от водата и отметна мократа коса от очите си. Всички се спряха и зачакаха какъв ще бъде изходът от сблъсъка между двете жени. Мълчаливото им съперничество бе започнало много отдавна.

Сара се приближи до Фатма, която я гледаше нагло и изчакваше да види какво ще направи. Сара се усмихна сладко, след това с един рязък и отмерен удар заби юмрука си право в носа на Фатма. Тя изпищя от болка и закри лицето си с ръце. Между пръстите й започна да се стича кръв. После нададе още един пронизителен писък и се втурна към Сара, като очевидно искаше да я стисне за шията.

Мемтаз се втурна към вратата, като крещеше на евнусите да дойдат. Двама от тях се появиха на момента и се впуснаха към двете вкопчени в схватка жени, разтърваха ги и ги помъкнаха в различни стаи.

— Извикай главния евнух! — изкрещя Мемтаз към пазача на вратата, който веднага се отправи да изпълни задачата си.

В този момент отведоха Фатма, която риташе и се извиваше в ръцете им. Писъците й ехтяха в цялото помещение, а главният евнух се втурна запъхтян, като оправяше тюрбана на главата си.

— Какво означава всичката тази врява? — обърна се той към Мемтаз, докато другите жени от харема се скупчиха наоколо, за да видят какво ще стане.

— Между моята господарка и Фатма възникна… недоразумение. Двете се сбиха — отвърна тихо Мемтаз, като сведе очи.

Ахмед въздъхна и кимна. Най-после.

— А къде е твоята господарка?

Мемтаз кимна към съседната стая. Ахмед се насочи натам, а жените се отдръпнаха, за да му сторят път.

— Връщайте се към заниманията си! — излая той към тях и те неохотно се подчиниха, като въпреки това се опитваха да разберат какво ще стане по-нататък. Такова събитие разпръсваше скуката от монотонния живот, очакваше се с нетърпение и за него се говореше с огромно удоволствие.

Ахмед влезе в стаята, Сара бе там, мокра и бясна, а един евнух я държеше здраво.

— Пусни я! — обърна се Ахмед към евнуха, който веднага се подчини. Сара потърка ръката си там, където се бяха впили пръстите му.

— Разбрах, че си участвала в побой — обърна се Ахмед към нея, сложил ръце на хълбоци като училищен директор, който мъмри непокорен ученик.

— Говори с Фатма. Тя започна — отвърна намусено Сара, като в същото време си даваше сметка, че звучи като ядосано дете.

— Сега говоря с теб. Какво се случи?

— Фатма ме спъна, когато минавах покрай нея, и аз паднах в басейна. Затова я ударих силно с юмрук.

— Ударила си я силно с юмрук? — Ахмед я погледна невярващо. Сара говореше турски с много силен акцент, затова не бе сигурен дали я бе разбрал правилно.

— Точно така.

— Мислиш ли, че това е най-подходящият отговор на една шега?

— Това не беше шега.

— Не беше ли? И какво беше тогава?

— Опит да ме унижи — отвърна Сара.

— Разбирам. И защо Фатма ще иска да направи това?

Сара го погледна невярващо. Искаше да разбере дали Ахмед говори сериозно. Така беше.

— Изместих я от положението й на фаворитка — отвърна кратко Сара. — И тя иска да си възвърне предишното внимание.

— Обръщаш твърде голямо внимание на клюките в харема — отвърна Ахмед, а Сара не бе сигурна какво иска да й каже. Преди обаче да има време да попита, той продължи: — Не можем да позволим в харема да избухват свади. Още един такъв случай и отново ще бъдеш затворена в покоите си.

— Не разбирам защо трябва да бъда наказвана, понеже Фатма се държи като истеричка. — Сара не осъзнаваше, че самата тя се държи като такава. Тази случка я караше да забрави цялото си възпитание.

Ахмед вдигна ръце, раздразнен от размяната на гневни реплики.

— Чу ме. Нямам какво повече да кажа. Стой далеч от Фатма или ще понесеш последствията.

Ахмед бързо прекоси стаята, изправил сковано гръб в израз на благородно възмущение. Сара вдигна един чехъл и го запрати в посоката, в която се бе отдалечил, но той се удари в затворената врата.

* * *

Калид седеше в стаята за аудиенции и слушаше доклада на своя съветник по земеделието, който всъщност бе отчайващо отегчителен. В този момент на вратата се почука и се появи Ахмед.

— Влез — обърна се към него Калид. Главният евнух застана до господаря си и скръсти ръце на гърди, изчаквайки да му позволят да говори.

— Ще продължим с този въпрос следобед в един часа — обърна се Калид към съветника си, който се изправи, събра книжата си и с поклони се отправи към изхода.

— Какво има?

— Казахте да докладват за поведението на Сара в харема — започна Ахмед.

— И?

— Току-що се сби с Фатма.

Калид го изгледа втрещен, след това избухна в смях.

— Разкажи ми точно какво се случи.

Когато главният евнух завърши разказа си, Калид вече не можеше да се сдържа и открито и весело се смееше.

— Не мога да повярвам! Сара да удари Фатма с юмрук в носа!

— Самият аз бях свидетел на произшествието. Носът на Фатма вече започна да се подува. Нищо чудно и да е счупен.

— Извикай доктор Шакоз да я прегледа. Вече се е върнал от пътуването си. — Калид се усмихваше, но Ахмед стоеше с каменно изражение.

— Виждам, че съвсем не намираш този случай за забавен.

— Не, господарю. Трябва да поддържам реда в харема. Ако жените останат ненаказани, не смея да си помисля какво би могло да се случи в бъдеще.

— Добре. Изпрати Сара при мен.

Само след няколко минути Сара бе въведена при него. Беше облечена съвсем просто, кафтанът й бе пристегнат с колан, косата й все още бе влажна. Двамата не бяха се виждали от онази вечер, когато избухна спорът помежду им. Калид я изпиваше с поглед. Мълчаливо си отбеляза, че лицето й, без обичайния грим, приличаше на лице на малко момиче. Той се облегна в стола си и впи поглед в нея.

— Ахмед е много разстроен и е недоволен от теб.

Сара не отвърна нищо.

— Каза ми, че си ударила Фатма с юмрук в носа.

— След като тя ме спъна.

— Много умно, няма що.

— Сега лекция ли ще ми четеш?

— Не, но трябва да си поговорим кое държание в харема е благоприлично и кое не. Имах впечатление, че стоиш над подобни глупости.

— Е, може би започвам да се уча как да се оправям тук. Както изглежда, ще се наложи да падна до такова ниво, което ще ми позволи да оцелея.

— Доста силни думи от една истинска бостънска госпожица.

— Вече не мисля, че съм такава. Ти се погрижи за това. Бих искала да знам какво ще кажеш на Фатма. И тя ли ще изтърпи някое конско?

— Ще се оправя с Фатма по свой начин.

— Мога лесно да си представя какъв ще е той. Моля те да съобщиш на любовницата си, че ако се опита отново да ми причини нещо подобно, ще свърши с shiner.

— Какво е shiner?

— Насинено око. Как наричате това в Англия?

— Poke.

— Добре тогава, ако не искаш червенокосата ти уличница да свърши с насинено око, кажи й да ме остави на мира.

— Моята червенокоса уличница? — прошепна Калид с широко отворени от изумление очи.

Сара му хвърли яростен поглед.

— О, ти си бил истинска змия. Всичко това те забавлява, така ли е? Да ме оставиш в ръцете на Фатма, на нейна собствена територия, и да я оставиш да си играе с мен!

— Територия ли?

— Знаеш какво искам да кажа! Е, резултатът може и да те изненада. Можеш да провериш в местния вестник за следващия рунд! — Сара се врътна рязко и се втурна към вратата.

— Не съм ти казал, че можеш да си ходиш!

Тя се извърна с лице към него.

— Мога ли да получа височайшото ви позволение да се оттегля? — попита го тя с убийствен сарказъм.

Той й отправи поглед, в който можеше да се прочете само тъга.

— Трябва ли да бъдем врагове, Сара? — попита тихо той.

— Не, не трябва. Но този избор не го направих аз — отвърна този път по-спокойно Сара, като избягваше погледа му.

— Добре — въздъхна той. — Можеш да си вървиш.

Сара излезе. Главният евнух се размина с нея в противоположната посока.

— Отново се връщаш? — удиви се Калид. — Какво се е случило този път?

— Получих съобщение от Турхан ага.

— И какво има да ми каже капитанът на войниците ми? — Калид започна да барабани по облегалката на стола.

— Моли да го приемете. Било му е предадено писмо от някакъв пратеник, който дошъл направо в двореца.

— Защо не е дал писмото на теб? — попита Калид, като се чудеше какво ли може да означава това.

— Обещал да го предаде лично.

— Кажи му да влезе тогава.

Турхан ага, който изпълняваше същата служба в двореца на Калид, както Осман бей в Топкапъ, беше човек на средна възраст. Лоялността му към пашата беше извън всяко съмнение, заради това се ползваше с някои привилегии. Той влезе в стаята и се отпусна на едно коляно пред Калид.

— Какво носиш? — попита Калид, който изпитваше доверие и привързаност към капитана.

Турхан извади плика от вътрешния джоб на мундира си и го подаде на господаря си. Калид веднага забеляза на гърба на плика печата на американското посолство.

— Благодаря, Турхан. Можеш да си вървиш.

Капитанът се поклони и се оттегли. Ахмед понечи да го последва, но с един повелителен жест Калид го спря.

— Ахмед, ти стой тук.

Главният евнух веднага се върна на мястото си. Калид изчака, докато вратите се затвориха зад Турхан ага.

— Писмото е от американското посолство. Калид гледаше, без да промени изражението си, докато Калид отвори писмото и го прочете бързо. То беше кратко, два параграфа на английски, последвани от превод на турски.

— Помощник-секретарят, някой си Дънфорд, моли да му бъде позволено да ме посети колкото е възможно по-скоро. Моли за аудиенция във връзка с изчезването на една американка, Маргарет Сара Уулкът.

— Маргарет? — удиви се главният евнух.

В отговор Калид само сви рамене.

— За пръв път чувам това име. Въпреки това не мога да не обърна внимание на писмото. Трябва да отговоря.

— И какво ще направят те? — изсумтя Ахмед. — Ще обявят война на Турция?

— Ти, приятелю, изобщо не си дипломат. Не разбираш играта. Просто ще отговоря, че съм зает с местни дела, което е истина, и че не мога да гарантирам аудиенцията в продължение на няколко седмици.

— Което не е истина.

— Този Дънфорд не може да ме нарече лъжец. Ще чака, докато му определя ден да дойде.

— Какво се надявате да спечелите с това забавяне?

— Сара — отвърна просто Калид. Ахмед знаеше кога трябва да замълчи, затова се въздържа от коментар за увлечението на господаря си към американката.

— Още днес ще напиша писмото, можеш да изпратиш Турхан ага или някой от еничарите да отнесе отговора в посолството.

Ахмед се поклони.

— Ще видим как ще действат американците — продължи замислено Калид. — Ние, хората от Изтока, имаме хилядолетна история в такива интриги, но те са новаци. Страната им е само на сто години.

— Но е много силна — напомни му Ахмед.

— Наистина ли мислиш, че президентът на Съединените щати ще пристигне в Константинопол, за да търси някаква малка учителка? — попита развеселен Калид.

Ахмед не каза нищо. Нямаше представа какво щяха да направят американците.

— Това е всичко, Ахмед. Искам да остана сам, докато дойде време да приема отново съветника по земеделието.

Ахмед се поклони и излезе, а Калид се зае да чете писмото, което все още държеше в ръката си.

* * *

Роксалена пристъпи извън огромния храст, където се бе скрила, и направи знак на Осман бей да се приближи. Той се озърна крадешком, след това с два скока се озова до нея. Роксалена сграбчи ръката му.

— Говори ли с братовчеда на Сара?

— Да, но съвсем за кратко. Султанът беше там. Успях да му кажа само няколко думи, когато си тръгваше.

— Каза ли му, че се опитала да избяга от Двореца на орхидеята?

Осман кимна.

— Добре. Това ще го накара да побърза да я измъкне оттам — заяви Роксалена. — Исках да дойда на приема, но баща ми забрани.

— Вероятно е знаел защо искаш да присъстваш.

Роксалена въздъхна дълбоко.

— Видях, когато пристигна файтонът на посолството, но нямаше никакъв начин да предам съобщение на мистър Уулкът. Ако продължа с подкупите, няма да ми останат никакви бижута, така султанът може да разбере.

— Ти правиш всичко, което е по силите ти, Роксалена. — Осман стисна окуражително ръката й.

— Но дали е достатъчно, за да спасим американката?

Осман сви рамене. Кой можеше да каже?

* * *

Сара не знаеше какво бе казал Калид на Фатма за техния „спор“, но червенокосата буквално изчезна от живота й след този случай. Ако Сара влезеше в хамама, Фатма на момента излизаше, ако Сара си почиваше в тепидариума и Фатма влезеше, веднага се обръщаше и отиваше някъде другаде. В действителност не беше толкова трудно двете да се избягват; в харема, а и извън него, имаше предостатъчно място. Сара изпита облекчение, че проблемът беше решен, но въпреки това живееше с известно разочарование, че не може да уреди отношенията си с тази жена.

Една сутрин, десет дни след като Сара бе видяла за последен път Калид, Мемтаз влезе при нея с разтревожено изражение.

— Господарке, мисля, че тук е станала кражба.

— Каква кражба?

— Вашата аметистова огърлица.

— Едва ли мога да я нарека моя, Мемтаз. Тя беше в кутията с бижута, когато дойдох тук.

— Сега вие сте фаворитката, значи огърлицата е ваша.

— Е, добре. И какво мислиш, е станало с нея?

— Беше у Фатма. Тя я взе, не си ли спомняте?

„Как бих могла да забравя?“ — помисли си Сара. — „Е, ако Фатма я е взела, нека си я задържи. Така или иначе, някога е била нейна.“

— Не ме интересува огърлицата, Мемтаз. За мен не е важно дали ще бъде върната или не.

— Задължена съм да съобщя на главния евнух — продължи упорито Мемтаз.

Сара въздъхна отегчено.

— Може би Фатма е забравила да я върне. Защо не я попиташ?

— Вече го направих. Тя казва, че я е върнала, но това не е така, господарке. Аз се грижа за нещата ви и щях да зная.

Сара потърка уморено челото си. Можеше да няма нищо против да отговори на злостните нападки на Фатма, но спорове за такива дреболии бяха под достойнството и на двете.

— Не искам да казваш каквото и да било на главния евнух — отвърна твърдо Сара.

— Това заповед ли е, господарке?

— Да.

— Много добре. — Мемтаз вдигна дрехите на Сара от земята. — В тепидариума ли ще вечеряте?

— Не. Ще вечерям тук. Сама.

Мемтаз се поклони и излезе.

Сара четеше, когато Мемтаз се върна със сребърен поднос, на който имаше сирене, маслини в сос и локум. Сара си легна рано, преди още Мемтаз да се оттегли в стаята си.

Събуди се изведнъж посред нощ. Ужасна болка я разкъсваше на две. Пресегна се за звънеца до леглото си, но събори една стъклена чаша. Шумът от счупеното стъкло събуди Мемтаз, която се втурна тичешком в стаята.

— Какво има, господарке? — Прислужницата бе ужасена от бледото като платно лице на Сара, по челото й бе избила пот.

— Не знам… боли ме стомах — изстена Сара. Всяка дума бе истинско мъчение, с всяко вдишване болката я прерязваше отново.

— Ще повикам Ахмед. — Мемтаз изтича навън. След миг се върна, следвана от Ахмед, на когото бе достатъчен само един поглед към Сара, за да нареди разтревожено: — Веднага повикайте доктор Шакоз.

Сара едва успя да събере сили да го попита:

— Какво… какво става с мен?

— Не знам — отвърна Ахмед, но размени многозначителен поглед с Мемтаз, поглед, който казваше, че подозира нещо.

— Дайте ми вода! — изстена Сара и Мемтаз понечи да изпълни поръчението, но Ахмед я спря.

— Не й давай нищо, докато не дойде лекарят.

За Сара времето започна да тече отчайващо бавно, болката я пронизваше на все по-ужасяващи пристъпи. Най-накрая пристигна докторът, който едва си поемаше дъх от бързане. Той нагласи пенснето си и коленичи до Сара, като започна да натиска леко корема й. Тя изкрещя от болка. Докторът каза нещо на гръцки, Ахмед превеждаше, като се обърна към Мемтаз.

— Тя бременна ли е?

— Не! — изстена Сара.

Мемтаз поклати отрицателно глава.

— Да не би да е предизвикала помятане? — продължи Ахмед.

— Не, за бога, не! — Сара се задъха от нов пристъп.

Докторът продължи да говори, а Ахмед го следваше на турски.

— Доктор Шакоз казва, че жените понякога си причиняват такива неща, например с игли за плетене и не казват на никого, докато не стане твърде късно.

— Ще… ще кажете ли на този… идиот, че не помятам! — Сара сграбчи диво туниката на Ахмед. — Не виждаш ли, че не кървя? Какво му става?

Ахмед размени няколко реплики с доктора, след това отведе Мемтаз настрани, а Шакоз продължи прегледа си.

— Занесе ли й вечеря? — обърна се той към прислужницата.

Тя кимна утвърдително.

— Сама ли вечеря?

Мемтаз отново кимна.

— Подносът от мраморните полици до вратите на харема ли беше? Оттам ли го взе?

— Да, разбира се.

— Кой е занесъл там храната?

— Незиме, прислужницата от кухнята. Тя винаги носи храната на Сара отделно от другата.

— Какво имаше на подноса?

— Сирене, маслини със сос. Малко локум за десерт. — Мемтаз се приближи по-близо до него и прошепна: — Защо ми задаваш тези въпроси? Мислиш ли, че господарката ми е била отровена?