Дорийн О. Малек
Пантерата и перлата (4)

ГЛАВА 3

Главният евнух отстъпи встрани, за да направи път на Роксалена. Тя се поклони ниско пред баща си, изчаквайки той да й позволи да се изправи.

— Е? — попита рязко султанът, като си взе поредното парче халва от сребърния поднос, който един слуга държеше пред него.

Зад султана бяха застанали двама нубийци и ритмично вееха с красиви ветрила, направени от пера. Роксалена вдигна поглед, прецени, че вече може да се изправи, и зачака. Султанът нетърпеливо й направи знак да говори.

— Учителката ми по английски е изчезнала — започна без заобикалки Роксалена.

Принцесата знаеше кога милото и кокетно държание с баща й можеше да даде резултат, но сега случаят не беше такъв. Султанът не казваше нищо, просто изглеждаше отегчен, показвайки по този начин, че такъв незначителен въпрос няма нищо общо с него.

— Притеснявам се за нея — добави принцесата.

— Жените от Запада не би трябвало да идват в тази страна — отвърна небрежно султанът. — Понякога им се случват странни неща.

Роксалена знаеше, че баща й има пръст във всичко, което ставаше в палата, но да го разпитва подробно, когато той ясно бе показал, че не желае да говори повече, бе опасно както за нея, така и за Сара.

— Уроците ми липсват. — Роксалена се опита да промени тактиката.

— Учители се намират лесно. Ще кажа на главния евнух да ти намери друга учителка — каза султанът с тон, който показваше, че въпросът е приключен.

След това отпрати дъщеря си с властен жест. Роксалена се поклони и се оттегли, след това прекоси бързо тронната зала и навлезе в един страничен коридор. Спусна воала пред лицето си и наведе глава, като се придържаше плътно към стената и внимаваше да не бъде забелязана. Принцесата се отправи към кухнята. Покрай нея тичаха забързано слуги, които носеха покрити кошници или кошове с плодове и купчини бельо. Зад главната кухня имаше малка алея, която рядко се използваше, Роксалена отвори малка метална врата и излезе на алеята, като придържаше към носа си парфюмирана кърпичка. От една ниша наблизо се появи Осман бей и веднага я пое в прегръдките си, като почти я вдигна от земята.

— Получил си съобщението ми — промълви Роксалена, заровила лице в гърдите му.

Младата жена затвори очи и вдъхна мъжкия му аромат, като потърка бузата си в униформата му.

— За теб не е безопасно да идваш тук — каза Осман бей. — Сигурна ли си, че никой не те видя?

— Бях много внимателна. Случаят е спешен.

— Какво се е случило?

— Приятелката ми Сара, която ми беше и учителка по английски, е изчезнала от двореца.

— Отвлечена ли е? — Осман я отдалечи от себе си и я погледна изпитателно.

— Нямам представа — отвърна разтревожена Роксалена. — Разбира се, баща ми знае какво е станало, но няма да ми каже нищо. Със сигурност той е уредил всичко.

— И сега искаш да поразпитам, да видя какво мога да науча?

Роксалена кимна утвърдително.

— Моля те. Сара е от съвсем скоро тук, а аз не знам нито къде е попаднала, нито какво ще стане с нея. Тя сама пожела да ме обучава и аз се чувствам отговорна, че я доведох в Топкапъ.

— Смятай го за уредено — отвърна Осман и я целуна нежно по челото. — Ще се видим утре вечер, в изоставената баня.

— До утре вечер — отвърна Роксалена, като стиска ръката му.

— Не се притеснявай. До утре ще знам какво се е случило с приятелката ти — каза окуражително Осман, а принцесата се изплъзна от прегръдката му и се върна тичешком през малката метална врата.

* * *

Изминаха два дни и Сара отново бе извикана да се яви пред шах Калид, а през това време Мемтаз се зае да й разясни как трябва да се държи в харема, но Сара се оказа много упорита ученичка. Тя гледаше тъжно и безучастно на всичко, което правеха с нея — боядисване на ръцете и краката с къна, търкане на кожата с пемза, миене на косата с яйчни жълтъци и парфюмиране на цялото тяло със сандалово дърво и смирна. Сара изобщо не се интересуваше дали шах Калид ще я намери красива или не, но още когато му бе представена за пръв път, разбра, че няма друг избор. Стоеше неподвижна като статуя, докато цял куп робини, под ръководството на Мемтаз, отстраняваха почти невидимите косъмчета по тялото й със смес от лимон и захар. Сара намираше този обичай за ужасен и унизителен, той я изпълваше с гняв, възмущение и болка, но когато започна да се съпротивлява, Мемтаз извика двама евнуси, които я хванаха и държаха, докато не приключи всичко. След депилацията я изкъпаха и намазаха с бадемово масло, начервиха устните, бузите и зърната на гърдите й. Сара стоеше и гледаше отражението си в огромното огледало, докато Мемтаз внимателно очертаваше очите и почерняше веждите й, завършвайки по този начин цялата процедура. Когато Сара се изправи, Мемтаз й облече небесносин кафтан, избродиран със злато. Черкезката плесна с ръце от удоволствие.

— Много си красива.

— Как мога да избягам оттук?

— Не можеш. Най-добре е да станеш фаворитка и да се радваш на това си положение, докато е възможно.

— А после какво? Когато омръзна на пашата, на стражата ли ще бъда отстъпена?

— От теб зависи да направиш така, че да не му омръзнеш.

Сара въздъхна и замълча. Всичките й разговори с Мемтаз протичаха по един и същ начин — всъщност, въртяха се в един омагьосан кръг.

— Защо той просто не ме изнасили и да свърши всичко? — промърмори отчаяна тя. — Той си играе с мен, оставя ме сама, да си представям всякакви ужасни неща. А когато поиска да ме види, трябва да премина през цялата тази смешна подготвителна процедура.

— Той липсва ли ти? — попита хитро Мемтаз.

— Шегуваш ли се? — сопна се Сара.

— Изглеждаш като… ангел.

— Чувствам се като кобилата на генерал Къстър, оседлана, сресана и прочее.

— Моля?

— Нищо. Готова ли съм?

— Да.

Сара докосна сложните плитки, които бяха сплетени толкова стегнато, че я болеше главата, но Мемтаз припряно я спря.

— Не ги пипай, моля те.

— Всичките тези украси за главата ми причиняват болка. Иглите за коса сигурно тежат цяла унция. — Сара посочи инкрустираните игли от слонова кост, които, освен всичко друго, бяха обсипани с перли и скъпоценни камъни.

Мемтаз стисна устни и не каза нищо Започваше да губи търпение с тази своеволна чужденка, която отказваше да разбере, че хиляди жени в империята биха дали мило и драго само да са на нейното място. Погледите им се срещнаха.

— Готова ли си да тръгваш? — попита накрая Мемтаз.

Сара се поколеба за момент, после кимна в знак на съгласие. Мемтаз плесна с ръце и вратите на стаята за обличане се отвориха като с магия. Жените излязоха в коридора и веднага от двете им страни застанаха двама евнуси. Цялото шествие се отправи по покрития с мрамор коридор към стаята, където ги очакваше шах Калид.

Дворецът на орхидеята бе по-малък и не толкова изящен като Топкапъ, но по свой начин бе по-красив. По стените висяха разкошни гоблени, подовете бяха мраморни. Харемът беше разположен между покоите на пашата и помещенията, които заемаше главният черен евнух. Бабата на Калид заемаше най-разкошните стаи в харема. Сара сега бе фаворитката и нейните покои бяха почти толкова луксозни. До тях се намираше малката стая на Мемтаз. Другите помещения, които свързваха харема с външния свят, се охраняваха отвътре от евнуси, а отвън — от войници. Сара и Мемтаз завиха зад ъгъла и спряха пред двойните врати на покоите на пашата, като изчакаха войникът от охраната да почука силно с тоягата си.

— Влез!

Гласът на Калид прозвуча властно, а Сара почувства как пулсът й се ускорява.

Двете жени влязоха в залата и прекосиха огромния персийски килим. Във всичките огромни свещници по стените горяха свещи. В единия край на залата висяха копринени завеси, там Калид се бе излегнал на покрит с брокат диван. Инкрустираната масичка пред него бе отрупана с деликатеси. Той изчака жените да приближат, без да сваля поглед от тях, след това посочи празния диван срещу себе си.

— Седни — обърна се той към Сара, която побърза да се подчини.

— Ти можеш да си вървиш. — Думите бяха предназначени за Мемтаз.

Дребната прислужница се поколеба.

— Аз самият ще обслужа мис Уулкът — заяви Калид, а двамата пазачи си размениха удивени погледи; пашата никога никого не бе обслужвал лично. — Всички може да си вървите! — извика високо Калид, а Сара се огледа разтревожена. Всички се оттегляха, оставяйки я сама с пашата на Бурса.

— Искаш ли шербет? — попита я учтиво той, като й подаде кристален съд, чиито ръбове бяха посребрени.

Сара поклати отрицателно глава.

— А би трябвало да опиташ, напитката е много хубава. Не трябва да се страхуваш. Вече е била проверена за отрова.

Възможността да бъде отровена не бе хрумнала на Сара, затова тя не успя да потисне ужаса, който я обзе. Чувствата й не останаха скрити за Калид.

— А би трябвало да се замислиш по този въпрос. Сега ти си фаворитката и съвсем естествено си обект на ревност — продължи меко Калид, като отпи от шербета.

— Не искам да бъда фаворитка.

— По този въпрос нямаш никакъв избор — сви рамене той.

— Изглежда, по никой въпрос нямам избор — отвърна язвително тя, като го погледна право в очите.

Калид поклати глава.

— Това не е истина. Можеш да избираш между шербет от портокали и от праскови, сладко от гардения или липа, кафе, сервирано с канела или с розови листа. Имаш много възможности за избор. Храната, която се прави тук, е най-добрата в империята. Няма да останеш разочарована.

Сара не каза нищо, просто го гледаше с поглед, от който му стана ясно какво мисли тя за саркастичната му забележка.

— Боза? — Калид подканящо й подаде една сребърна чаша с ферментиралото питие, направено от ечемик. — Подправена с канела. Много е хубава.

— Не, благодаря.

— Ракия? — Калид посегна към една кана, която се намираше до лакътя му.

— Не.

Той се облегна назад.

— Значи не мога да те изкуша с никое от тези хубави неща? — Калид посочи отрупаната маса пред себе си — освен питиетата имаше халва, локум, сладка, както и съдове с най-различни цветове на дъгата, пълни с шербет.

— Всичко, което искам, е да ме пуснеш да си отида.

Калид въздъхна.

— Това не мога да направя.

— Защо не?

— Защото те желая.

Докато изричаше тези думи, изразът на лицето му се промени. Той впи поглед в Сара. Ето че отново се върнаха на този въпрос. Доброто му настроение бе просто една прелюдия, тактика, с която целеше да я накара да се отпусне, да свали защитните стени, които бе издигнала около себе си. Сара си пое дълбоко дъх.

Калид продължаваше да я фиксира с поглед. Беше облечен в бяла туника, избродирана със злато, разтворена в горната си част, като по този начин разкриваше мускулите на врата му, както и част от космите на гърдите му. Облеклото му се допълваше от пурпурен копринен кафтан. Беше очевидно, че доста се е постарал за срещата си с нея. Гъстата му черна коса блестеше, отразявайки светлината на свещите и газената лампа на масичката. Изглеждаше великолепно, призна пред себе си Сара, но бе неин похитител и тя никога не би могла да забрави това.

— Невинаги получаваме това, което искаме — каза Сара.

— Аз обаче винаги получавам това, което искам.

Тя се усмихна и извърна поглед.

— Кое е толкова смешно? — попита той с отличен оксфордски акцент.

— Ти си толкова невъзможно арогантен.

Калид махна небрежно с ръка, жест, който й напомни за султана.

— Учих в Англия няколко години. Според мен, англичаните са най-арогантните хора на света, тъй като смятат, че са нещо много повече от всички други. Те са учтиви, но никога не казват каквото мислят. Защо тогава прямотата ми бива възприемана като арогантност?

Сара нямаше отговор на този въпрос.

— Не е ли така?

— Няма да обсъждам англичаните с теб.

— Тогава какво ще обсъждаш с мен?

— Нищо.

— Тогава научи ме.

Той се облегна на лакът. При това движение кафтанът му се разтвори, разкривайки златистия му пояс. Тялото му се очертаваше ясно под прозрачната туника. Сара отклони поглед.

— На какво да те науча?

— На всичко. Разкажи ми например за Съединените щати, аз никога не съм бил там.

— Америка няма да ти хареса. Там имаме демокрация.

— Знам много неща за демокрацията. Но мисля, че е твърде бавен процес.

— Да, предполагам, че е така, но ние, американците, я предпочитаме пред възможността да ни управлява някой диктатор.

— Искаш да кажеш, че аз съм диктатор?

— Не се намирам тук по моя воля.

— Но ще си много доволна, че се намираш тук. Един ден.

— Сега мога ли да си вървя? — попита Сара, изморена от спора.

— Не, не можеш — отвърна остро той, като се изправи.

Сара веднага застана нащрек, вцепени се, когато той се приближи до нея.

— Какво са направили моите прислужници с косата ти?

— Идеята не беше моя — отбеляза мрачно Сара.

Потрепера, когато той докосна косите й и махна една от фибите от слонова кост.

— Не се плаши — заяви сухо. — Просто се опитвам да направя така, че да ти стане по-леко и удобно. Това ми изглежда доста болезнено.

— Това е нищо в сравнение с кола-маската — промърмори Сара, притваряйки очи, тъй като той разплете сръчно едната плитка и тя веднага се почувства по-свободно.

— Сега по-добре ли е? — попита той.

Тя кимна. Трябваше да признае, че е така. Калид махна втория гребен и разплете цялата й коса. Прокара няколко пъти пръстите си през нея. Сара се отпусна и притвори очи от удоволствие. Той седна на дивана до нея, обърна я с гръб към себе си и я накара да се облегне на рамото му.

— Защо някой би поискал да измъчва такава великолепна коса, като я сплита и връзва? — промърмори той, като вземаше по някой златист кичур и го оставяше да изтече между пръстите му.

Сара не отговори. Изпитваше огромно облекчение, сега, когато кръвта циркулираше нормално в главата й. Когато ръката му обгърна кръста й, тя, без да се замисля, се облегна на тялото му. Той беше толкова близо, тялото му излъчваше такава топлина, гласът му бе толкова успокояващ…

Калид отметна настрани косата й и долепи устни до врата й. Сара се сепна, но той я държеше здраво, ръцете му се преместиха по-нагоре и покриха гърдите й.

— Пусни ме! — извика тя, като започна да се съпротивлява.

— Само преди миг докосването ми не ти бе толкова противно — прошепна той в ухото й. Плъзна ръка в кафтана й, като погали нежната кожа, открита от дълбоко изрязаното й деколте.

— Ще викам! — Сара изпадна в паника, защото устата му продължи да очертава гореща линия от врата към рамото й, предизвиквайки у нея такава реакция, чувства, които тя не смееше да си признае, че изпитва.

— От това няма никаква полза. Всичко тук ми принадлежи, забрави ли? — промърмори той, а търсещата му ръка покри едната й гола гръд и помилва нежно зърното.

— Пусни ме! — изстена Сара, извивайки тялото си като дъга.

— Ти в действителност не искаш да те пусна — прошепна дрезгаво той и с едно плавно движение я обърна към себе си и отвори туниката й, като разголи гърдите й.

Устните му се сключиха около едното зърно. Сара в първия момент се възпротиви, после въздъхна и отметна назад глава Калид нежно засмука зърното, след това го захапа леко. Чувствителната й кожа пламна от възбуда и Сара започна да стене безпомощно. Калид вдигна за миг глава, Сара почувства, че натискът намалява, но усещането бе толкова сладостно, че тя зарови пръсти в косата му и притегли главата му отново към себе си.

По тялото й премина сладостна тръпка, когато устните му отново я докоснаха. Сара се потопи в топлината, в магията на ласките му. Чувстваше косата му като коприна под пръстите си, а когато свободната му ръка покри другата й гърда, тя изстена тихо, тялото й се изви като дъга, жадно за още милувки.

Калид рязко се изправи, като я остави да падне на дивана. Сара изненадана отвори очи.

— Това е всичко — каза той, а в гласа му се долавяха копринени нотки. — Чаках те кога ще издадеш този звук. — Той се извърна и оправи дрехата си.

Сара ахна от изумление, впила поглед в гърба му.

— Предлагам ти да се облечеш. Не би искала охраната да добие невярна представа…

— Защо ти… ти… — Сара не можа да довърши. Калид плесна силно с ръце. Вратата се отвори точно когато Сара загърна туниката си и оправи кафтана си.

— Отведете тази жена обратно в харема — нареди на турски Калид на войниците от охраната, които чакаха заповедите му.

Сара се изправи с цялото достойнство, което й бе останало.

— Ще те накарам да ми платиш за това! — Гласът й трепереше от възмущение, щеше да се разплаче всеки момент, но беше твърде горда, за да го покаже.

— Не, Сара, няма да го направиш — отвърна спокойно Калид. — Ще се върнеш за още.

Калид направи знак на войниците и те удариха с тоягите си по пода. Сара излезе от стаята, без да погледне към Калид, удивена, че можеше да се държи на краката си. Пред входа на харема бе посрещната от евнусите, които я заведоха до покоите й.

* * *

Калид почака, докато Сара излезе, след това се отпусна тежко на дивана и прокара треперещи пръсти през косата си. Самообладанието, което бе проявил, когато отпрати Сара, бе преструвка — никога през живота си не бе желал толкова силно някоя жена и това, че си наложи да спре, бе по-трудно, отколкото си бе представял. Но бе успял да го стори и бе доволен.

Трябваше да й покаже кой ще има водеща роля в отношенията им. Малко по малко щеше да й разкрива страстта си, щеше да я възбужда и гали, докато накрая тя щеше да се превърне в глина в ръцете му, мека и подканяща да бъде моделирана според неговите желания. Но дотогава трябваше да запази самообладание, а това щеше да е трудно. Тя беше като зряла, сочна ябълка, която само молеше да бъде откъсната. Нямаше да му бъде лесно да сдържи желанието си. Калид искаше да потъне в меката й плът, да проникне в нея дълбоко, да се слеят в едно неразделно цяло. Калид сграбчи бутилката с ракия и отпи голяма глътка, след това избърса устни с опакото на ръката си.

Търпение, нужно е само търпение.

След време ще има всичко, което пожелае.

— Valide pashana, те вика при себе си — Мемтаз разтърси рамото на Сара.

— Коя? — попита Сара, като се изправи и разтърка очите си, мислейки си, че сега последното, от което се нуждае, е още едно повикване.

— Бабата на Калид шах. Желае да я посетиш в покоите й.

„Чудесно“, помисли си Сара. Все още не можеше да дойде на себе си от срещата си с Калид и изобщо не й се искаше да се среща с някой от роднините му.

— Мога ли да откажа? — попита уморено тя.

— Не ти го препоръчвам. Козем има голямо влияние върху внука си, освен това властта й в харема е почти неограничена. Трябва да се опиташ да се сприятелиш с нея, мис.

— Трябва ли да мина отново през онези ужасни изпитания, за да се срещна с нея? — Сара отметна назад косата си.

— Разбира се, че не. Тя е жена.

— Какво облекчение! Какво трябва да облека?

Сара се изкъпа бързо и облече дрехите, които й бе избрала Мемтаз — свободни бели кашмирени панталони и прилепнала блуза от яркочервена коприна с широки ръкави. Остави косата си да се спуска свободно по гърба и обу високите обувки, които жените носеха в харема, след това сложи обиците, които Мемтаз й бе подала в последния момент. Те бяха златни, прикрепяха се към ушите с големи червени рубини, а в долната част висеше наниз от перли, които достигаха почти до рамото й.

— Сега вече готова ли съм? — попита саркастично Сара, когато най-накрая Мемтаз приключи тоалета й.

— За посещение при жена, да — отвърна безстрастно прислужницата. — Ела с мен.

Покоите на Козем не бяха далеч, намираха се в края на коридора, вратите към тях бяха почти толкова хубави и почти толкова богато украсени, като тези на Калид. В дървото над вратите бе гравиран със злато имперският полумесец. Евнусите, които придружаваха жените навсякъде, отстъпиха встрани, когато Мемтаз почука на вратата на Козем.

— Влез! — извика отвътре старата жена.

Когато влязоха, Сара се огледа удивена. Сякаш бе пристъпила прага към друг свят. Целият дворец на Калид беше разкошен, но покоите на Козем бяха толкова луксозни, че не се поддаваха на описание. Навсякъде можеха да се видят осветени клетки, в които имаше различни екзотични птици, множество огледала с позлатени ръбове и изящно изработени мебели. Килимите бяха в светли тонове и от всякакъв вид — някои бяха копринени, някои вълнени, но всички бяха много красиви и меки. По стените висяха единствени по рода си гоблени, изработени от най-изящни материи, а няколко различни по цвят гардероба, пълни с дрехи и бижута, стояха като стражи в главния салон, чийто таван бе украсен с лапис и злато. Във всекидневната, подобна на тази на Калид, старата жена се бе изтегнала на един отрупан с плюшени възглавници диван и пушеше лула. Тя направи знак на Сара да се приближи, след това плесна с ръце, отпращайки слугите, които стояха в очакване край нея.

Сара застана пред бабата на Калид, като се чудеше доколко бе осведомена тя за отношенията й с пашата. Старата жена я гледаше с умните си черни очи, които толкова напомняха тези на внука й. Беше облечена разкошно, дори и за приетото в харема: розови шалвари, избродирани със сребърни цветя, копринена блуза с цвят на слонова кост, която се закопчаваше с малки диамантени копчета, жилетка от същата материя. Бе пристегнала кръста си с пояс, украсен с диаманти и перли, пурпурната й брокатена туника бе поръбена с хермелин. Шапката й бе в тон с блузата и жилетка — от коприна с цвят на слонова кост, също украсена с перли и диаманти. Шапката бе сложена така, че да придържа гъстите, но посивели вече коси, които без съмнение, някога са били гарвановочерни като тези на Калид. Осемдесет и две годишна, Козем все още вдъхваше респект. Личеше, че някога е била много красива. Без съмнение Калид бе наследил изумителната си физическа красота от тази жена.

— Много си слаба — каза вместо поздрав Козем.

— Съжалявам. — Сара едва се сдържа да не се засмее.

— Внукът ми има странен вкус. Наследил го е от майка си. Прекара твърде много време в Англия, така мисля аз, но кой слуша една стара жена. Можеш да седнеш.

Сара седна на дивана.

— Извини ме за лошия английски. Научих го от снаха си, но откакто тя умря, не съм имала възможност да го практикувам, освен когато на Калид му хрумне да говори на този език. Сега, след като ти си тук, предполагам, че той ще го прави по-често.

— Английският ви е много добър.

— В харема се носят слухове, че Калид е заслепен от любов по теб — каза без предисловие Козем.

Сара не знаеше какво да отвърне.

— Е, хайде, говори. Така ли е?

— Трябва сама да го попитате.

— Сега питам теб. Той прави ли любов с теб? — попита отново Козем, като изпусна облак дим.

Сара почувства как страните й се покриват с гъста червенина.

— Не, не съвсем — чу се Сара да отговаря въпреки волята си, като се чудеше защо не каже на тази любопитна старица да си гледа работата.

— Какво трябва да означава това?

Сара затвори очи, бе притеснена и ужасена.

— А, разбирам. Срамежлива си. Може би точно затова той те желае толкова много. С всички тези жени в Бурса, които са готови да се хвърлят в краката му, отказът ти е сериозно предизвикателство.

Сара си спомни с каква страст бе отвърнала на последната прегръдка на Калид. Дори себе си не можеше да излъже, че го бе отблъснала с неохота, но въпреки това каза:

— Предполагам, че той много скоро ще се измори от тази игра и ще насочи вниманието си към някоя друга.

— Не съм толкова сигурна — отвърна замислено Козем. — Ти имаш западни маниери, бледа кожа и руса коса. Той изпитва влечение към хора като майка си. Харесва куража и духа на западните жени, както и начина, по който изглеждат, макар да се съмнявам, че някога ще го признае. Красавиците от Изтока не го привличат.

Сара слушаше внимателно. Старата жена остави лулата си в емайлирания съд до себе си и се приближи до Сара, като се приведе леко напред.

— Ще бъда съвсем пряма — започна тя, като че ли досега бе олицетворение на самата тактичност. — Искам правнук, законен правнук, роден от законен брак, а не от някоя фаворитка от харема, която никога няма да седне на трона на Бурса. Искам да се омъжиш за внука ми и да родиш наследник на трона.

Сара слушаше онемяла, чудейки се с каква скорост се случваха последните събития в живота й. Само преди два месеца преподаваше в училището в Бостън!

— Е? — настоя Козем.

— Мисля, че трябва да говорите с внука си за това — отвърна Сара.

— Говорила съм, говорила съм толкова много, но без никаква полза. Той не искаше никоя жена, докато не те видя в Топкапъ. Раздели се с покрития със скъпоценни камъни меч на баща си, който султанът желае да притежава от дълго време, само и само да те има.

— Той ме купи, Ваше Височество. Трябва да разберете, че според обичаите в моята страна това е повече от обидно. Не мога да се омъжа за човек, който ме е купил като някое животно.

— Защо не? — попита Козем, като леко сви рамене. — Не го ли желаеш?

— Единственото, което желая, е да си отида вкъщи! — отвърна разгорещено Сара. Защо тези хора не можеха да проумеят това?

— Имаш ли някого, когото обичаш?

— Не, но…

— Мъж, хубав като моя внук? — продължи упорито Козем. — Толкова богат и с толкова власт?

Сара въздъхна и не отвърна нищо.

— Ето, виждаш ли? Нямаш друг мъж.

— Не в това е въпросът.

— А в кое е въпросът? — настоя Козем.

— Трябва да имам възможност сама да избирам — отвърна ядосана Сара. — Не искам да бъда задържана против волята си.

— О, но ти наистина го желаеш. Всеки път, когато заговориш за Калид, страните ти поруменяват. Той знае как да достави удоволствие на една жена, за това съм чувала да се говори много. Ако насочи вниманието си към теб, Сара от Бостън, много скоро ще се намериш в леглото му.

Сара извърна поглед встрани. Разбираше, че в това, което казваше старата жена, имаше известна доза истина.

— Знаеш ли какво ще стане с теб, ако не се омъжиш за Калид?

Сара отново насочи поглед към нея.

— Той ще те използва както му харесва. След като ти се насити, ще те предостави на своите хора. Бракът определено е за предпочитане. Когато родиш наследника на трона, животът ти ще бъде изпълнен с удобство и лукс, дори когато престанеш да споделяш леглото на пашата. Без неговата закрила, животът на една застаряваща жена в харема може да бъде много труден.

— Заплашвате ли ме? — попита тихо Сара, а в очите й гореше опасен огън.

Козем се разсмя и плесна с ръце.

— Разбирам какво е привлякло внука ми. Ти имаш смелост. Това е добре.

Сара зачака, изпълнена с напрежение. Беше сигурна, че ще последва още нещо. Козем отново се приведе към нея. Черните й очи блестяха като диаманти на съсухреното й лице.

— Аз самата не бих те избрала за майка на правнука ми, Сара. Сигурна съм, че разбираш защо. Жена, възпитана в нашите обичаи и традиции, би била много по-подходяща, но след като Калид те желае толкова много, аз го приемам. Казвам само, че не бива да се бориш със съдбата си.

— Не приемам, че прищявката на Калид е моята съдба — отвърна дръзко Сара.

— Това не е прищявка. Той те чакаше от дълго време. На челото ти е изписано, че ти ще бъдеш неговата съпруга. След време ще го разбереш.

Сара не отговори. Не можеше да спори със старата жена, която на всяка цена бе решила да види следващия наследник на трона.

— Време е да се подкрепим малко — каза Козем с тон, като че ли бяха обсъждали нещо незначително.

Старицата плесна силно с ръце и на вратата веднага се появи прислужница, която носеше поднос, отрупан с деликатеси.

— Сега можеш да ми разкажеш за Съединените щати — добави нетърпеливо Козем, като отново взе лулата си.

Сара започна да разказва.

* * *

— Е, какво ти е мнението за нея? — обърна се към баба си Калид, като не сваляше поглед от лицето й.

— За кого? — попита невинно Козем, като запали лулата си и изпусна с наслада дима.

— За Сара Уулкът, бабо. Знам, че си изпратила да ти я повикат, така че престани да се преструваш. Не мислиш ли, че е много красива?

Козем сви рамене.

— Не. Но ти харесваш западни жени с млечна кожа. Тя е прекалено слаба. Сигурен ли си, че може да износи и роди дете?

— А ти никога ли не мислиш за нещо друго? — възрази Калид, раздразнен от думите й.

— Не, не мисля, а и ти също трябва сериозно да се замислиш! Твой дълг е да…

— Не ми говори какво е мой дълг и какво не е! След като баща ми умря, аз управлявам тази област. Сражавам се с арабите и бедуините, плащам си дължимото на султана и пазя мира, както и всичко, което ми остави моят баща и твой син. Отнасям се към това наследство като към нещо свещено. Поставил съм благополучието на хората ми преди всичко и над всичко и ти знаеш това много добре! Сега искам тази жена и проклет да съм, ако не я имам!

Калид се изправи рязко и започна възбудено да крачи из стаята.

— Аз не се противопоставям на избора ти, Калид. Ако питаш мен, тя може да има гърбица или заешка устна, все ми е едно — отвърна меко Козем. — Аз просто искам от теб да се ожениш за нея и да й направиш дете колкото е възможно по-бързо.

— Имам нужда от време — заяви упорито Калид.

— Защо?

— Искам тя сама да ме пожелае и доброволно да дойде при мен.

— Ти си твърде горд, Калид. Сега я обладай насила, по-късно тя сама ще дойде при теб. Много бракове са започнали по този начин.

— Но не и моят.

— Значи искаш и тя да те желае толкова, колкото я желаеш и ти.

— Повече.

— Не мисля, че това е възможно — усмихна се Козем.

Калид се обърна към нея и й се усмихна. Чувстваше се сигурен в себе си.

— О, да, възможно е, не след дълго сама ще се убедиш.

* * *

Роксалена стъпваше предпазливо по напуканата и осеяна с бурени пътека, която водеше към изоставената баня, използвана някога от жените от харема на султана, а сега обрасла с пълзящи растения и лози и обитавана от паяци и гнездящи птици. Абдул Хамид бе построил нова баня на Босфора за любимката си Накшедил, майката на Роксалена, а старата бе изоставена и бавно се рушеше. Сега никой не идваше в градините освен децата от харема, които играеха тук, и някой градинар, за да изскубе твърде избуялите плевели.

Сега това място посещаваха млади мъж и жена, които пазеха любовта си в тайна и чиято съдба беше да се срещат, като рискуват живота си.

— Осман? — прошепна Роксалена, като се мъчеше да проникне с поглед през тъмнината на безлунната нощ.

— Тук съм — отвърна любимият й и моментално застана до нея.

Роксалена се хвърли в прегръдките му, той я притисна към себе си и впи жадно устните си в нейните. Роксалена отвърна с жар на целувката му, след което започнаха бързо да се събличат. И двамата изгаряха от страст. Осман отнесе принцесата на една каменна пейка вътре в банята, разкъса останалата част от облеклото й и покри тялото й със своето, като проникна в нея почти в същия момент. Роксалена изстена и зарови лице в широкото му рамо, страстно шепнейки името му, а след като вълната на задоволената страст премина, тя се отпусна назад, закрила очите си с ръка. Той се наведе и я целуна.

— Липсвах ли ти? — попита Осман, а тя се засмя. Роксалена махна ръката от очите си, погледна лицето на любимия си, надвесено над нея, и докосна бузата му. Осман имаше здрав тъмен загар, черната му къдрава коса, правилни черти и силно тяло бяха мощен импулс за една жена, отгледана от евнуси и куртизанки. Тя го обичаше с детска преданост. Любовта й беше проява на неподчинение към властния й баща и израз на природните й инстинкти. Осман бе най-хубавото, което имаше в живота си.

— Разбра ли нещо за Сара? — попита тя, като се изправи и започна да търси дрехите си. — Ширза ми каза, че си чул нещо.

— Да.

— Е?

— Няма да ти хареса.

— Кажи ми.

— Баща ти я е продал на шах Калид.

Роксалена впи невярващ поглед в него.

— Истина е — продължи Осман, като кимна. — Научих го направо от робинята на главния евнух. Спомняш ли си онзи меч, обсипан с рубини, който баща ти искаше да притежава от толкова отдавна? Мечът е семейна собственост на шах Калид, останал е още от нападенията на Сюлейман над Армения.

Роксалена кимна. Спомняше си меча много добре.

— Калид държеше този меч на специално място в Двореца на Орхидеята. Не позволяваше на никой да го докосва.

— Сигурно много е искал да притежава Сара.

— Сега не се учудвам, че баща ми отказа да разговаря с мен по този въпрос. Той толкова искаше този меч, че най-вероятно сега дори спи с него. О, той е такъв лъжец. Не мога да го понасям, Осман.

Осман мълчаливо галеше ръката й. Бе слушал и преди подобни изблици и осъзнаваше, че в голяма степен влечението на Роксалена към него се дължи на факта, че бе последният човек на света, който султанът би избрал за дъщеря си. Но това нямаше значение — той обичаше малката принцеса толкова много, че причините, поради които и тя го обичаше, не го интересуваха.

— Трябва да съобщим на братовчеда на Сара. Той има същото име, Уулкът, и ръководи бизнес с килими. Сигурна съм, че неговото правителство може да направи нещо, за да помогне на Сара — каза Роксалена.

Осман не отговори нищо. Не беше толкова сигурен. Бизнесът в Турция се развиваше със съгласието и разрешението на султана, следователно посолството едва ли щеше да се съгласи да го предизвиква. Роксалена каза нещо, като прекъсна размишленията му. Необходими му бяха няколко секунди, за да осъзнае, че тя се смее.

— Какво има?

— Казах на Сара, че Калид я харесва, но тя отрече. Сега се намира в харема му, купена на фантастична цена.

— И?

— И пашата на Бурса дори не може да си представи колко неприятности ще му донесе скъпо платената му придобивка.