Дорийн О. Малек
Пантерата и перлата (15)

ГЛАВА 14

— Имаш посетител, Сара — извика Джеймс.

Тя вдигна поглед от книгата, а очите й се стрелнаха към вратата на всекидневната.

— Не — добави тихо Джеймс, — не е той.

Той отстъпи встрани, а зад него се появи Роксалена, която грейна в усмивка щом видя Сара.

— Моята приятелка американка! — извика театрално тя и се хвърли в прегръдките й.

Сара се изправи и просълзена прегърна принцесата. Напоследък плачеше за щяло и нещяло, може би това се дължеше на състоянието й. Джеймс се поклони леко.

— Останете колкото желаете, Ваше Величество. Дами, моля да ме извините. — Той излезе и затвори вратата след себе си.

— Братовчед ти си мисли, че и аз съм величество — усмихна се Роксалена и махна фереджето си.

Носеше небесносини копринени шалвари, сапфирено-синя блуза и колан, избродиран с перли и злато. На главата й кокетно бе кацнала синя кадифена шапчица, обсипана с перли. Сара също се засмя.

— Толкова е хубаво да те видя отново! Как се измъкна от Топкапъ?

— Казах на баща ми, че ще отида на пазара при „Света София“ — отвърна Роксалена, като сгъна фереджето си и го постави на стола.

— И?

— И той изпрати Осман да ме придружава. — Роксалена намигна заговорнически.

— А къде е Осман? — усмихна се Сара.

— Долу на улицата, при колата.

Сара хвана Роксалена за ръката и я поведе към малкото канапе до прозореца.

— Как разбра, че съм тук?

— Турхан ага разказал на Осман какво се случило на сватбата ти — отвърна принцесата. — Нищо не разбирам, Сара. Отначало отчаяно се опитваш да избягаш от Калид, а после решаваш да се омъжиш за него!

— Права си, така е. Дълга история.

— Получи ли бележката ми, която ти изпратих чрез продавачката?

— Да, получих я. Можеш да си представиш колко много означаваше за мен да знам, че се опитваш да се свържеш с братовчед ми. Това ми даваше надежда.

— И така, как се съгласи да се омъжиш за Калид? Всъщност, ти изобщо съгласи ли се или той те принуди?

— Не, той не ме е принуждавал. Обичам го, Роксалена.

Върху лицето на принцесата плъзна многозначителна усмивка.

— Знаех си. Казах на Осман, че си се влюбила в пашата. Разбрах го, когато научих, че е тръгнал сам да те спасява от бедуините. Предполагах, че това ще се случи. Малко жени могат да устоят на неговия чар.

— Е, сега правя точно това. Устоявам му. Затова съм тук.

— Какво стана?

Сара накратко предаде събитията, които се бяха случили, след като се видяха за последен път с принцесата. Роксалена слушаше съсредоточено, като задаваше от време на време по някой въпрос.

— И не си получила никаква вест от него, откакто си напуснала двореца? — попита накрая тя.

Сара само поклати глава.

— А надяваше ли се?

— Не знам.

— Ако това ще ти помогне, ще ти кажа, че той е наредил един човек постоянно да наблюдава тази къща.

Сара я погледна смаяно.

— Какво?

— Турхан ага казал на Осман — потвърди Роксалена.

— Искаш да кажеш, че той ме следи?

— Да.

— Но какво си мисли Калид, че се готвя да правя?

— Може би, че ще си тръгнеш по-рано, отколкото предполага. Че няма да може да те спре — предположи Роксалена. — Знам и нещо друго. Калид наредил на Турхан да подкупи продавача на билети на гарата и когато братовчед ти Джеймс отиде да ти купи билет, да му каже, че няма свободни места поне още един месец.

— Какво?

— Но това не е истина. Искам да кажа, има места. Калид се опитва да те задържи тук.

— И успя — отвърна тихо Сара.

— Наистина ли си мислиш, че може просто да се върнеш в Съединените щати и да го забравиш? — попита Роксалена.

— Никога не бих могла да го забравя.

— Но въпреки това възнамеряваш да се върнеш вкъщи. Защо не останеш тук, при братовчед си?

— Не мога, Роксалена. Бременна съм.

Очите на Роксалена се разшириха.

— И Калид не знае? — прошепна тя.

— Не. Самата аз не знаех допреди няколко дни.

— Ако знае, че носиш детето му, никога няма да те пусне да си отидеш.

— Точно затова не трябва да узнае. Ако иска да ме последва, за да ме убеди да се върна при него, нека това да бъде заради мен, а не заради наследника си.

— Значи се надяваш, че той ще тръгне след теб? — Роксалена нетърпеливо се приведе към приятелката си.

Сара захапа неуверено долната си устна.

— Никога не съм си представяла, че един мъж може да ми липсва толкова много, Роксалена. Когато разбрах за опитите на братовчед ми да ме открие, реагирах твърде прибързано, но мисълта да изживея остатъка от живота си без Калид е направо непоносима.

— Тогава защо сама не се върнеш при него?

Устните на Сара се свиха в тънка, упорита линия.

— Не. Той трябва да ме иска достатъчно, за да проумее, че съм нужна, необходима. Не мога да се върна и той да продължава да се държи като преди. Ако се наложи сама да се грижа за себе си, поне ще имам детето.

— Толкова си смела! — възкликна Роксалена.

— Изобщо не се чувствам смела.

— И много упорита при това.

— Говориш също като Калид — усмихна се Сара.

— Знаех още от самото начало, че сте напълно подходящи един за друг — заяви Роксалена, като се разсмя.

В този момент на вратата на гостната се почука, след това влезе Листак, като се поклони почтително.

— Господарят ми иска да знае дали дамите биха желали нищо за пиене — каза тя, като скришом поглеждаше прекрасната принцеса. — Може би чай?

— Чай. Чудесно — отвърна Сара. Листак излезе, а Сара отбеляза шеговито:

— Тя е много впечатлена от теб.

В отговор Роксалена само изсумтя.

— Хората също много се впечатляват и от баща ми, а той е просто един измамник и лъжец.

— Не е признал, че ме е продал на Калид, нали? — Сара остана смаяна от острите думи на принцесата.

— Той се държеше така, като че ли всичко е станало без негово знание, като че ли главният евнух е действал не по негова заповед. О, как го мразя!

Сара сложи успокоително ръката си върху тази на Роксалена.

— Ще ми липсваш, когато се върна в Бостън.

— Може би един ден ще дойда да те видя — заяви загадъчно принцесата.

— Какво искаш да кажеш?

— Двамата с Осман правим някои планове — усмихна се лъчезарно тя.

— Да избягате от Топкапъ?

— Да избягаме изобщо от Империята.

— Как?

— Осман урежда да се прехвърли в Кипър и да си намери работа там. Ако успее, ще замина с него.

— Роксалена, способна ли си да се откажеш от всичко това? — каза Сара, като вдигна с един пръст копринения ръкав на принцесата. Подозираше, че Роксалена обича прекалено много красивите си бижута и дрехи.

— Мога да се откажа, и то на момента — отвърна твърдо принцесата. — В Топкапъ аз съм една затворничка, също като мъжете, които татко е хвърлил в тъмницата. Единствената разлика е, че съм облечена в красиви дрехи.

Сара се разсмя.

— В такъв случай ти пожелавам късмет.

В този момент Листак донесе подноса с чая и двете млади жени изчакаха прислужницата да сервира и да излезе от стаята, за да продължат разговора си.

* * *

— Кога точно тръгва влакът? — обърна се Калид към Турхан ага.

— В два следобед.

— Значи след ден и половина трябва да мине през планините на Гърция — продължи замислено Калид. — А на десетия да пристигне в Париж. Къде спира?

— На гара „Свети Лазар“. Сара има резервация в хотел „Делакроа“ за същата вечер.

— Господарю, съветвам ви да не правите това — каза Ахмед.

Калид обърна глава и погледна главния си евнух, който се бе възстановил от раната си, за която напомняше само превръзката през главата му. Доктор Шакоз бе настоял все още да не се маха.

— Не съм те питал за мнението ти.

— Но вие нямате никакви права във Франция! — продължи Ахмед. — Ако Сара ви се противопостави там, може да се наложи да отговаряте пред френското правителство!

— Французите няма да посмеят. Дължат на султана четири милиона франка — възрази мрачно Калид.

— Можете да предизвикате международен скандал! — заяви предупредително Турхан ага.

— Замълчи! — заповяда Калид. — Не съм забравил каква роля изигра, за да се провали сватбата ми.

— Просто си вършех работата, господарю — отвърна тихо Турхан.

— Да, така беше. Можеш да си вървиш. И двамата.

След като двамата служители излязоха, Калид започна да крачи напред-назад със замислено изражение. Щеше да вземе по-ранен влак и да бъде в Париж, когато Сара пристигнеше.

* * *

— Защо да не спреш в Англия и да не посетиш леля Емили? — Джеймс наблюдаваше Сара, която сгъваше един шал и го слагаше в куфара.

— Вече съм си направила планове, Джеймс.

— Но тя пише — продължи Джеймс, като размаха пред лицето й писмо — че можеш да хванеш кораб от Кале до Дувър и пътуването ще трае само един ден. Не си виждала сестрата на майка си, откакто бе на десет години. Не мислиш ли, че си струва да се отклониш от пътя си и да заздравиш една семейна връзка?

— Джеймс, наясно съм какво се опитваш да постигнеш. Благодаря ти за усилията и загрижеността, но наистина не е необходимо.

— За какво говориш?

— Сигурна съм, че си писал на леля Емили и си я питал дали бих могла да я посетя. Стараеш се да ми доставиш малко радост и го оценявам, но едва ли е прилично да се изтърся на една роднина, която не съм виждала от детството си.

— Защо не? Само за няколко дни? Не мислиш ли, че ще е добре да си починеш малко в Англия?

— Вече си починах тук.

— Тогава иди заради майка си. Емили бе нейната любима сестра, забрави ли?

— Защо за теб е толкова важно да отида? — попита Сара, като затвори куфара.

— Имаш нужда да бъдеш сред приятели, Сара — въздъхна Джеймс. — Двамата с Беа направихме всичко, което ни бе по силите, но да те гледаме как се измъчваш тук ден след ден, очаквайки всеки миг да се появи оня негодник и да слабееш все повече…

— Що се отнася до последната част, със сигурност положението ще се промени съвсем скоро — заяви сухо Сара.

— Забрави го.

— Лесно е да се каже, Джеймс.

— Тогава се върни при него! Не можеш да съществуваш просто така, ни жива, ни умряла. Освен това не е добре за бебето.

— Прекрасно знаеш защо не мога да се върна при него, Джеймс. Обсъждали сме го хиляди пъти. И да отида при леля Емили и да пия чай в спокойната й английска градина, няма да промени нищо.

— Откъде знаеш? Може би ще се почувстваш по-добре. И не забравяй, че това може да е единствената ти възможност да посетиш леля Емили. Тя няма да стане по-млада, а откакто съпругът й почина, рядко напуска Англия.

Сара го погледна, раздразнена, след това избухна в смях, като безпомощно поклати глава.

— Какво има? — Джеймс бе изумен.

— Ти си непоправим досадник, знаеш ли? Добре, ще отида в Дувър и ще посетя леля Емили.

Джеймс се ухили доволно.

— Предполагам в писмото си до нея не си й казал за състоянието ми?

— Не, разбира се, че не. Писах само, че си прекарала чудесна ваканция тук и сега се връщаш в Бостън.

Сара кимна.

— Ще трябва да променя резервацията си. Вместо да остана в Париж ще се наложи да намеря транспорт до Кале.

— Аз ще се заема с това — каза бързо Джеймс и излезе от стаята, като си подсвиркваше весело.

Сара се приближи до прозореца и се загледа в оживената улица, като се запита за кой ли път защо Калид не й се обаждаше. Защо си правеше труда на наблюдава къщата, защо бе попречил на заминаването й, ако не искаше да се свърже с нея? Дали пък Роксалена не бе сбъркала?

Никога нямаше да узнае. На следващата сутрин напускаше Турция и никога повече нямаше да види Калид.

* * *

— Ще ни пишеш ли често? — Беа попи влажните си очи с дантелената си носна кърпичка.

Останалите пътници се сбогуваха с роднините и приятелите си, а локомотивът нетърпеливо изпищя.

— Да, ще пиша — отвърна Сара.

— Толкова се тревожим за… знаеш за какво.

— За бебето, Беатрис. Можеш да го наречеш спокойно с истинското му име. — Сара се наведе и я целуна по бузата.

— И предай най-сърдечните ни поздрави на леля Емили — добави Джеймс.

— Добре.

— Изглеждаш много красива — каза Джеймс.

— Благодаря.

В напразен опит да повдигне духа си, Сара се бе впуснала по магазините и си бе купила хубав пътнически костюм от един магазин, обслужващ гости от Запада. Костюмът представляваше рокля на сиви и черни ивици с красив турнюр и широки поли. В тон с роклята вървеше прилепнало черно манто и сива шапка, украсена с гарванови пера и огромна черна панделка.

Само след два месеца единственото нещо от костюма, което щеше да й става, бе шапката.

— Всички да се качват! — прозвуча силен вик.

Поканата беше повторена на френски, след това на турски. Последните пътници вече се качваха на влака. Свирката пронизително изпищя, локомотивът изпусна облак лютив дим.

— Трябва да тръгвам — каза Сара, като се отскубна от прегръдката на Джеймс.

Но той въпреки всичко я прегърна отново, в очите му блестяха сълзи.

— Ако имаш нужда от нещо… — повтори той за хиляден път, взирайки се изпитателно в лицето й.

— Ще пиша, обещавам.

Беа на свой ред прегърна Сара за последен път, след което двамата с Джеймс отстъпиха крачка назад и наблюдаваха отстрани, докато Сара се качи по подвижната стълбичка, извърна се и им махна за сбогом. След това изчезна във вътрешността на влака.

— Чувствам се така, като че ли я изпращам към някаква неминуема беда — продума прегракнало Джеймс.

Беа не отговори нищо, изразът на лицето й бе тъжен. По свой начин тя бе много привързана към Сара.

Двамата съпрузи останаха на перона, докато влакът се скри в далечината.

* * *

Калид огледа със задоволство луксозния президентски апартамент на хотел „Делакроа“. Трите стаи бяха украсени със свежи цветя, бутилка от най-скъпото шампанско се изстудяваше в сребърна кофичка с лед, а на страничната масичка бяха поставени две красиви кошници, пълни с плодове. Той погледна отражението си в огромното, украсено със златна рамка огледало и оправи жилетката на новия си костюм. Беше облечен по последна европейска мода, беше се приготвил да говори с най-добрия си британски акцент. Ако това не дадеше резултат, просто не виждаше какво друго би могъл да предприеме.

Погледна часовника на камината и се намръщи. Влакът, с който пътуваше Сара, трябваше да е пристигнал преди час, а хотелът се намираше съвсем близо до гарата. Беше помолил портиера да го уведоми, когато пристигне тя, но досега не бе получил никакво съобщение.

Калид излезе от апартамента и се отправи към асансьора. Огромният полилей, който осветяваше фоайето пред апартамента, изчезна, когато асансьорът пое надолу.

Калид се приближи до рецепцията и се огледа наоколо, докато чакаше служителят да се появи. В задната част на фоайето се виждаше масивно стълбище с парапет от орехово дърво. Дебелият червен килим и лампите „Тифани“ допълваха луксозната обстановка.

Калид удари с длан по звънеца. От една странична врата се появи служителят.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита той на френски с меко изразен марсилски акцент.

— Чакам госпожица Уулкът, която вече трябваше да е пристигнала. Можете ли да проверите? — заговори Калид на френски.

— Разбира се — отвърна служителят и отвори голямата книга за посетители, след това прехвърли купчина телеграми, които се намираха от другата му страна. — Ето!

— Какво е това?

— Мис Уулкът отмени резервацията си. Няма да пристигне днес.

— Какво искате да кажете? Вчера сутринта сам проверих и дежурният служител ми каза, че госпожицата трябва да е тук днес следобед!

— Сигурен съм, че за вчера информацията е била съвсем вярна, господине. Телеграмата получихме тази сутрин.

 

— Не знаете ли подробности?

— Страхувам се, че не.

Калид се извърна и хукна през фоайето навън.

— Мога ли да направя нещо друго за вас? — извика след него служителят на рецепцията.

Калид не му обърна внимание и излетя през вратата. Служителят изсумтя и затвори книгата. Чужденци! Какво ли не може да очаква човек от тях?