Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jhereg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

2.

„Нищо не може да замени добрите маниери — освен бързите рефлекси“.

„Синият пламък“ е на една къса улица, наречена „Медникарска“, малко встрани от пътя за Долен Кийрон. Пристигнах петнайсет минути по-рано и много грижливо си избрах място с гръб към вратата. Бях решил, че Лойош и внедрените ми тук хора ще могат да ме предупредят достатъчно бързо, тъй че предимството ако седнех с лице към входа едва ли щеше да е от значение. По този начин в случай, че срещата се окажеше легитимна, нещо, което силно подозирах, щях да покажа на Демона, че му вярвам, и щях да предотвратя всякакво чувство за „неуважение“, което можеше да изпита, като види, че съм взел мерки за защита. Лойош беше кацнал на рамото ми и наблюдаваше входа.

Поръчах си бяло вино и зачаках. Забелязах един от хората си да разнася блюда, но не можах да разпозная никой от двамата наемници. Добре. Щом аз не можех да ги забележа, значи и Демона едва ли щеше да ги засече. Отпих бавно от виното, още подхилвайки се наум от срещата си по-рано същия ден с онзи текла (как му беше името?), дето го бяха обрали. Бях се справил съвсем добре, въпреки че ми беше доста трудно да не избухна в смях от постоянните псионични вопли на доверения ми познайник, джерега: „Аре бе, шефе. Моля ти се, дай да го изям?!“ Гаден е приятелят ми.

Отпивах от виното с мярка — само това ми оставаше, да ми се забавят рефлексите. Сгънах единия си глезен и усетих утешителния допир на дръжката на единия от ножовете в ботушите до прасеца ми. Леко избутах масата на около педя от мен, тъй като седях в сепаре и не можех да отместя стола си. Отбелязах си наум разположението на подправките като възможни предмети за хвърляне или неща, които може да ми попречат. И продължих да чакам.

Пет минути след определения час Лойош ме предупреди. Опрях десния си лакът на масата така, че дланта ми да е на шест сантиметра от левия ми ръкав. Точно толкова, колкото ми трябваше да измъкна ножа под него при нужда. Пред масата ми се появи едър тип с вид на охранител, кимна ми и се отдръпна. Приближи се добре облечен в сиво и черно драгар и седна срещу мен.

Изчаках той да заговори. Срещата беше поискана от него и той трябваше да подаде тона; плюс това устата ми изведнъж съвсем пресъхна.

— Вие сте Владимир Талтош? — попита той. Произнасяше името ми точно.

Кимнах и отпих от виното.

— А вие сте Демона?

И той кимна. Поръчах вино и пихме за здравето един на друг; не мога да се закълна в искреността на тоста. Ръката ми, държаща чашата, не трепна. Добре.

Той отпи деликатно от виното. Гледаше ме. Движенията му бяха плавни и сдържани. Стори ми се, че видях къде в десния му ръкав се крие кама; забелязах и няколко издутини по наметалото му, където сигурно се криеха други оръжия. Вероятно и той забеляза такива по моето. За високото си положение наистина беше млад. Изглеждаше някъде между осемстотин и хиляда години, което е равносилно на трийсет и пет — четиридесет при хората. Очите му бяха от онзи тип, дето като че ли не могат да се отворят повече от цепнатини. Като моите, примерно. Крейгар беше прав: този пред мен си беше професионален убиец.

— Доколкото разбираме — каза той и разклати виното в чашата си, — вие вършите „работа“.

Успях да не издам изненадата си. Договор ли щяха да ми предлагат? От Демона? Защо? Може би беше просто опит за отвличане на вниманието. Не можех да го схвана. Ако наистина му трябвах за нещо, трябваше да го направи с половин дузина посредници.

— Боя се, че не — му отвърнах, мерейки думите си. — В такива неща не се бъркам.

И после добавих:

— Имам един приятел, дето го прави.

Той извърна поглед за миг и кимна.

— Разбирам. Можете ли да ме свържете с този „приятел“?

— Той не излиза много — обясних. — Мога да му занеса съобщение, ако искате.

Той пак кимна, все така без да поглежда към мен.

— Предполагам, че вашият „приятел“ също е източняк?

— Всъщност да. Важно ли е?

— Би могло. Кажете му, че бихме искали да работи за нас, ако е на разположение. Надявам се, че има достъп до източниците ви на информация. Подозирам, че за тази работа ще му трябват всичките.

Охо! Затова значи беше дошъл при мен! Знаеше, че моите пътища за добиване на сведения са толкова добри, че и на него ще му е трудно да се мери с тях. Позволих си малко предпазлив оптимизъм. Какво пък, това можеше да се окаже легитимно. От друга страна, продължавах да не разбирам защо ще идва лично.

Имаше няколко въпроса, които ужасно исках да му задам, като например „Защо точно аз?“ и „Защо лично вие?“ Но не можех да си позволя прекия подход. Проблемът бе в това, че той нямаше да ми даде повече информация, преди да е получил някакво уверение от мен, че приемам: а аз не бях много склонен към ангажименти, преди да съм научил повече.

„Предложения, Лойош?“

„Можеш да го попиташ кой е обектът“.

„Точно това не искам да питам. Задължава ме“.

„Само ако ти отговори“.

„Какво те кара да мислиш, че няма да отговори?“

„Щото съм джерег, забрави ли? — отвърнаха ми саркастично. — Имаме усет за тия неща“.

Една от големите дарби на Лойош е да ме замерва със собствените ми фрази. Гадното беше, че може би казваше истината.

По време на псионичната беседа Демона си мълчеше учтиво — било защото не го забеляза, или от възпитание. Подозирах, че е второто.

— Кой? — попитах на глас.

Чак тогава Демона отново се обърна към мен и ме изгледа много продължително. После отново извърна лице настрана.

— Един, който струва шейсет и пет хиляди златни.

Този път нямаше как да запазя безразличната маска. Шейсет и пет хиляди! Това беше… чакай… над трийсет, не четиридесет пъти стандартният хонорар! За толкова пари можех да купя на жена си замъка, за който ми наду главата! По дяволите, можех да й го вдигна два пъти! Мамка му, можех да зарежа „работата“! Можех да…

— Кого сте нацелили? — попитах отново, като се стараех гласът ми да е спокоен. — Императрицата?

Той леко се усмихна.

— Вашият приятел интересува ли се? — Забелязах, че вече не произнася кавичките.

— Не и от премахването на Императрицата.

— Не се безпокойте. Не очакваме Марио. — Между другото, това не биваше да го казва. Накара ме да се замисля. За толкова много пари наистина можеше да наеме Марио. Защо не него?

Веднага се сетих за една причина: онзи, който трябваше да се премахне, е толкова голяма фигура, че който свършеше работата, след това трябваше да бъде премахнат. Имаха достатъчно ум, за да не пробват с Марио; но с мен — колко му е. Не бях чак толкова добре защитен, че Демона да не може да ме премахне с ресурсите, с които разполага.

Това обясняваше и още нещо: защо Демона се появи лично. Всъщност, ако се канеше да уреди да ми се случи случката, след като свърша „работата“, нямаше да му пука, че знам, че той стои зад нея, и щеше да предпочете колкото може по-малко други хора в организацията му да знаят за това. Да наемеш някой, който да свърши нещо, и след като го свърши, да го убиеш не се смяташе за много почтено… но се правеше понякога.

Засега потиснах тази мисъл. Трябваше да добия ясна представа за какво става дума. Да, имах подозрение; но не бях дзур. За да предприема действие, ми трябваше нещо повече от подозрение.

Така че въпросът си оставаше: Кого искаше Демона да му закова? Някоя достатъчно важна особа, за да трябва човекът, който го е направил, също да си иде… Висш благородник? Вероятно, но защо? Кой можеше толкова да е ядосал Демона?

Демона беше хитър, беше предпазлив, не си създаваше много врагове, беше в съвета, беше… чакай! Съветът? Разбира се, това трябваше да е. Или някой от съвета се бе опитал да го разкара, или той най-после бе решил, че не му стига да е номер две. Ако се окажеше второто, шейсет и петте хиляди нямаше да стигнат. Знаех кой му е на мушката и този „някой“ беше възможно най-недосегаем. И в двата случая работата не звучеше никак обнадеждаващо.

Какво друго можеше да е? Някой от високото в организацията на Демона, който изведнъж е решил да се раздрънка пред Империята? Адски невъзможно! Демона не можеше да направи грешки, които да доведат до това. Не, трябваше да е някой от съвета. А това, както бях предположил, означаваше, че този, който щеше да свърши мократа работа, щеше много да се озори, за да си опази живота след това… щеше да знае кой му е дал поръчката и щеше да знае твърде много за вътрешните разпри в съвета.

Почнах да клатя глава, но Демона вдигна ръка.

— Не е каквото си мислите. Единствената причина да не се опитаме да привлечем Марио е, че с работата са свързани определени условия — условия, които Марио не би приел. Нищо повече.

Усетих изблик на гняв, но го потиснах набързо. Какво, по дяволите, го караше да мисли, че може да ми лепне условия, които Марио не би приел? (Шейсет и пет хиляди, това.) Помислих още малко. Проблемът, разбира се, беше, че Демона имаше реноме на почтен. Не беше известен като тип, който ще наеме убиец и после ще го прецака. От друга страна, щом говореха за шейсет и пет хиляди, значи я бяха закъсали много. Можеше да е толкова закъсал, че да направи куп гадости, които иначе не би си позволил.

Шейсет и петте хиляди златни империала не преставаха да се въртят в главата ми. Но все зацепваха в друга сума: сто и петдесет златни. Средната цена за едно прилично погребение.

— Мисля — казах най-после, — че приятелят ми няма да се заинтересува да пречука един член на съвета.

Събеседникът ми кимна: признаваше, че умът ми зацепва добре.

— Близо сте. Бивш член на съвета.

Какво? Хайде сега, нови гатанки.

— Не знаех, че има повече от един начин да се напусне съветът. — А ако нещастникът го беше напуснал по този начин, определено нямаше да им трябвам.

— Ние също — отвърна ми той. — Но Мелар го откри.

Най-после! Име! Мелар, Мелар, я да видим… да. Опасен тип. Добра, стабилна организация, мозък, и… да, достатъчно мускули и ресурси, за да се докопа до позиция в съвета и да я задържи. Но защо Демона ми го каза? Значи все пак се канеше да ме пречука, ако го издъня? Или рискуваше, за да ме убеди?

— И кой е тоя начин? — попитах и отпих от виното.

— Като свие девет милиона златни от оперативния фонд на съвета и духне.

За малко да се задавя. Кълна се в свещените топки на Имперския феникс! Да духне с фондовете на Джерег? Фондовете на съвета? Главата ми се завъртя.

— Кога… Кога е станало това?

— Вчера. — Наблюдаваше изражението ми. Кимна. — Нагло копеле, нали?

Кимнах и аз.

— Ще ви се скъса гьонът, та това да не се разчуе.

— Така е. Само дето няма да можем да го задържим дълго. — Очите му за момент станаха много студени и почнах да загрявам как е получил прозвището си. — Взел е всичко, което имахме — каза през зъби. — Имаме си свои фондове, разбира се, и ги използваме в разследването. Но с мащабите, с които работим, няма да издържим дълго.

Поклатих глава.

— Само да изтече…

— По-добре да е мъртъв — довърши той вместо мен. — Иначе всеки уличен джебчия в Империята ще почне да си мисли, че може да ни обере. И някой ще го направи при това.

Тук ми хрумна нещо друго. Осъзнах, че първо на първо, мога да приема работата без притеснения. Загинеше ли Мелар, щеше да е все едно дали ще се разчуе какви ги е надробил. Ако се издънех обаче, веднага щях да се окажа голям риск и скоро след това, подозирах — малък труп.

Демона, изглежда, отново се досети какво си мисля.

— Не — отсече той и се наведе доверително към мен. — Уверявам ви, че ако ме издъните, няма да ви се случи нищо. Знам, че може да ви се вярва. Това е една от причините да се обърнем към вас.

Зачудих се дали не чете мислите ми. Реших, че едва ли. Не е лесно да направиш мозъчна сонда на един източняк, а и се съмнявах, че би могъл да го направи, без да усетя. И бях сигурен, че не би могъл да го направи, без Лойош да забележи.

— Разбира се, ако ни изпортите и след това изтървете нещо…

Не довърши. Едва не потръпнах.

Помислих здраво.

— Струва ми се, че това ще трябва да стане бързо.

Той кимна.

— Точно затова не можем да привлечем Марио. Няма как да го накараме да се разбърза.

— И смятате, че можете да накарате приятеля ми?

Той сви рамене.

— Мисля, че си плащаме за това.

Длъжен бях да се съглася. Добре поне, че нямаше срок. Но никога не бях приемал „работа“, без да съм сигурен, че ще разполагам с толкова време, колкото ми потрябва. Колко ли щях да си оголя гарда, ако трябваше да бързам?

— Имате ли някаква представа къде е заминал?

— Силно подозираме, че е заминал за Изтока. Аз поне, ако бях завлякъл нещо такова, щях да отида точно там.

Поклатих глава.

— Не изглежда логично. В Изтока към драгарите се отнасят точно така, както с източняците тук, ако не и по-зле. Ще го смятат, ако ме извините за израза, за демон. Ще изпъква като моргантско оръжие в Имперския дворец.

Той се усмихна.

— Съвсем вярно, но ресурсите ни там са твърде оскъдни, тъй че ще мине много време, докато чуем за него. Освен това накарахме най-добрите магьоснички от Лявата ръка да го издирят веднага щом разбрахме какво е станало и все още не можем да го намерим.

Свих рамене.

— Може да е вдигнал преграда срещу проследяване.

— Със сигурност го е направил.

— Е, тогава…

Той поклати глава.

— Нямате представа каква сила сме вложили в това. Бихме могли да съборим всякаква преграда, която може да вдигне, колкото и от дълго да го е замислял и който и да е магьосникът, който я е вдигнал. Ако е някъде до сто мили около Адриланка, вече щяхме да сме я съборили или най-малкото да ограничим зоната, в която не можем да пробием.

— Значи можете да гарантирате, че не е в рамките на сто мили около града?

— Да. Значи, възможно е да е в джунглата на запад, в който случай вероятно ще го намерим до ден-два. Но по-скоро предполагам, че е духнал към Изтока.

Кимнах замислено.

— Значи се обърнахте към мен, след като сте преценили, че ще мога да действам там по-лесно от един драгар.

— Точно така. И, разбира се, знаем, че имате доста внушителна информационна мрежа.

— Моята информационна мрежа — отвърнах — не стига до Изтока. — Беше си почти истина. Източниците ми в родината на прадедите бяха оскъдни и пръснати. Все пак нямаше смисъл да обяснявам на Демона всичко, с което разполагах.

— Е — каза той, — за вас ще има и допълнителен бонус. Когато всичко това свърши, вероятно ще получите нещо, което не сте имали досега.

Усмихнах се на този рипост и кимнах леко.

— Така, значи искате моя приятел да отиде където се е скатал Мелар и да ви върне златцето?

— Би било много мило — призна той. — Но това е на второ място. Главното е да се уверим, че на никого повече няма да му хрумне, че е безопасно да краде от нас. Дори Кийра, благословени да са сладките й пръстчета, не е опитвала това. Ще добавя, че всичко това го приемам много лично. И ще изпитвам много топли чувства към този, който ми свърши тази малка услуга.

Облегнах се и дълго мислих. Демона мълчеше учтиво. Шейсет и пет хиляди златни! И, разбира се, да ми дължи Демона подобна услуга беше по-добро от боцване в окото с моргантска кама.

— Моргантска? — попитах.

Той сви рамене.

— Трябва да е трайно, както и да го направите. Ако се случи да му унищожите душата, няма да се ядосам. Но не е необходимо. Просто да свърши мъртъв, без шансове за пресъживяване.

— Мда. Казвате, че Лявата ръка работи по издирването му?

— Да. Най-добрите, които имаме.

— Това не помага много за сигурността ви.

Той сви рамене.

— Знаят кой; не знаят защо. За тях въпросът е личен, между Мелар и мен. Сигурно ще се изненадате, но Лявата ръка се интересува от работите на съвета по-малко от последния уличен сводник. От тая страна сигурността не ме тревожи. Но ако продължи много дълго, ще се разчуе, че търся Мелар, и някой, който ще забележи, че съветът има финансови затруднения, ще почне да брои яйцата.

— Разбирам. Добре. Подозирам, че приятелят ми ще се съгласи да го поеме. За начало ще му трябва цялата информация, с която разполагате за Мелар.

Демона протегна ръка назад. Охранителят му, който стоеше възпитано (и безопасно) на достатъчно разстояние, за да не чуе разговора, постави в дланта му внушителна папка. Демона ми я връчи.

— Всичко е тук.

— Всичко?

— Всичко, което знаем. Опасявам се, че няма да е толкова, колкото ви се иска.

— Добре. — Порових из листовете. — Доста сте се потрудили.

Той се усмихна.

— Ако ми потрябва още нещо — казах, — ще ви потърся.

— Чудесно. Би трябвало да се подразбира, но приятелят ви ще получи цялата помощ, която му трябва по тази работа.

— В такъв случай приемам, че ще продължите да го търсите? Имате достъп до по-добри магьосници от моя приятел; можете да продължите на този фронт.

— Така и смятам — сухо отвърна той. — И трябва да ви спомена още нещо. Ако се случи да се доберем до него преди вас и ни се отвори възможност, ще го поемем сами. Не искам да ви засягам, но смятам, че разбирате — положението е много специално.

— Не мога да кажа, че ми харесва — казах, — но разбирам. — Всъщност изобщо не ми харесваше. Разбира се, хонорарът нямаше да ми избяга, но подобни неща можеха да доведат до усложнения. А усложненията ме плашат.

Свих рамене.

— Мисля, че и вие ще ме разберете — и аз също не искам да ви засягам с това, — но ако се изпречи някой текла и моят приятел реши, че ще го затрудни, то приятелят ми ще трябва да го премахне.

Демона кимна.

Въздъхнах. Хубаво нещо е комуникацията.

Вдигнах чашата си.

— За приятелите.

Той се усмихна и вдигна своята.

— За приятелите.