Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jhereg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

1.

„Успехът води до застой; застоят води до провал“.

Пъхнах отровната стрела в прореза от дясната страна на наметалото ми, до закопчалката. Не биваше да влиза съвсем направо, иначе щеше да е трудно да се извади бързо. Не биваше да се пъхне и много под ъгъл, иначе нямаше да остане място за гаротата. Трябваше да влезе… ей така.

На всеки два-три дни сменях оръжията. В случай, че ми се наложи да оставя нещо да стърчи от, върху или около някой труп. Не ми се щеше предметът, задържал се дълго по мен, да попадне в ръцете на вещер, който да го проследи до притежателя му.

Предполагам, че това би могло да се нарече параноя. Вещерите, които могат да се намерят в Драгарската империя, са адски малко, а и на вещерството тук не се гледа с добро око. Едва ли щяха да потърсят вещер, който да разследва смъртоносно оръжие и да се опита по него да стигне до убиеца — всъщност, доколкото знаех, това не се беше случвало от 243 години след края на Междуцарствието. Но държа на предпазливостта и грижата за подробностите. Това е една от причините, поради които още съм жив и мога да упражнявам параноята си.

Бръкнах за нова гарота, пуснах старата в кутията на пода и почнах да навивам жилката на стегнато кълбо.

— Даваш ли си сметка, Влад, че мина повече от година, откакто някой се е опитвал да те убие?

Вдигнах глава.

— Даваш ли си сметка, Крейгар — рекох, — че ако продължаваш да влизаш, без да съм те видял, най-вероятно някой ден ще ми се пръсне сърцето и ще им спестя цялата досада?

Той се изкиска.

— Не, сериозно говоря. Повече от година. Не сме имали неприятности, откакто онзи гадняр… как се казваше?

— Г’рантар.

— Тъй де, Г’рантар. Откакто се опита да завърти бизнеса си по Медникарска и ти го шкартира.

— Е, добре — рекох. — Оттогава всичко е кротко. И какво?

— Нищо — сви рамене той. — Просто не мога да разбера добър знак ли е това, или лош.

Изгледах седемстъпковата му фигура, удобно наместена пред черната стена на кантората ми. Крейгар си беше загадка. Беше с мен, откакто влязох в бизнеса на дома Джерег, и никога не бе проявил и най-малката неприязън от това, че трябва да го командва „източняк“. Работехме заедно вече няколко години и си бяхме спасявали кожите твърде често, така че между нас се бе породило нещо като доверие.

— Не разбирам защо трябва да е лош знак — казах му, докато пъхах гаротата в процепа й. — Доказал съм се. Държа си територията без проблем, плащам си на когото трябва и само веднъж съм имал по-сериозен проблем с Империята. Вече съм приет. Все едно човек или не… — добавих, наслаждавайки се на двусмислието на фразата. — И не забравям, че съм известен повече като убиец, отколкото като нещо друго, тъй че защо някой ще иска да се отбива от пътя си, за да ми създава неприятности?

Той ме изгледа скептично.

— Точно затова продължаваш да вършиш „работата“, нали? — каза замислено. — За да не забравя никой какво можеш.

Свих рамене. Крейгар понякога ставаше по-откровен, отколкото ми харесваше, и това ме караше да се чувствам малко неловко. Предполагам, че той го усети, защото набързо превключи на предишната тема.

— Просто мислех дали целият този мир и тишина не значат, че не действаш толкова бързо, колкото би могъл, това е. Искам да кажа… виж — продължи той, — от едното нищо ти изгради шпионска мрежа, която е една от най-добрите в джерег…

— Не е вярно — прекъснах го. — Всъщност нямам никаква шпионска мрежа. Просто се намират доста хора, които са готови да ми дават информация от време на време, нищо повече. Не е същото.

Той махна пренебрежително.

— Не ми ги разправяй тия. Стигне ли се до източници на информация, все същото е. А имаш и достъп до мрежата на Мороулан, която си е шпионски кръг в пълния смисъл на думата.

— Мороулан — изтъкнах — не е в джерег.

— Което е бонус. Означава, че можеш да научаваш неща от хора, които не биха работили с теб пряко.

— Е, добре. Давай.

— Така. Значи, имаме адски много наемници. А и нашите главорези са достатъчно печени, за да притеснят всеки. Казвам само, че трябва да използваме каквото имаме, нищо друго.

— Крейгар — казах, докато взимах тънката кама за хвърляне и я нагласявах в гънките на наметалото, — ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш защо трябва да искам някой да тръгне да ми смъква кожата?

— Не казвам, че си длъжен — отвърна Крейгар. — Само се чудя дали това, че никой не го прави, означава, че сме сухи.

Пъхнах друга кама в канията от външната страна на дясното ми бедро. Къс нож за хвърляне, тънък като хартия и достатъчно малък, за да не се забележи дори когато седна. Прорезът в панталоните ми беше също толкова незабележим. Смятах, че е добър компромис между дискретността и бързината на достъп.

— Това, което казваш, е, че ти е досадно.

— Е, може би донякъде. Което не значи, че казаното не е истина.

Поклатих глава.

— Лойош, можем ли да му вярваме на тоя тип? Омръзнало му и затова иска да ме убият.

Джерегът прелетя от перваза на прозореца и кацна на рамото ми. Почна да ме ближе по ухото.

— То пък и от теб една помощ.

Обърнах се отново към Крейгар.

— Не. Ако, и когато нещо възникне, ще се справим с него. Междувременно нямам никакво намерение да тръгвам на лов за дракони. Значи, ако това е всичко…

И млъкнах. Най-после мозъкът ми проработи. Крейгар влиза в кантората ми без нищо наум, освен внезапното хрумване, че трябва да излезем на улицата и да забъркаме някоя неприятност? О, не. Грешка. Твърде добре го познавах, за да го допусна.

— Е, добре — казах. — Изплюй го най-после. Какво става?

— Какво става ли? — попита той най-невинно. — Защо трябва да става нещо?

— Щото съм източняк, забрави ли? — казах саркастично. — Имаме усет за тия неща.

На устните му заигра лека усмивка.

— Нищо особено. Само едно съобщение от личния секретар на Демона.

Преглътнах. „Демона“, както го наричаха, беше един от петимата членове на хлабавия „съвет“, който до известна степен държеше в ръцете си бизнеса на дома Джерег. „Съветът“, сбирщина от най-властните особи в дома, не беше съществувал официално до Междуцарствието, но самите тях ги имаше от много преди това. Ръководеха работите дотолкова, че да уреждат спорове в организацията и да се грижат нещата да не се оплескат толкова, че да се налага намесата на Империята. От Междуцарствието насам се бяха превърнали в нещо повече — бяха групата, възстановила дома, след като Империята започнала отново да функционира. Сега съществуваха с ясно определени задължения и отговорности и всеки, който вършеше нещо в организацията, им даваше част от прихода си.

Общо взето за Демона се признаваше, че е втората по важност личност в организацията. Последния път, когато се бях срещнал с лице от неговия ранг, беше в разгара на една война с други джерег и членът на съвета, с когото говорих, ми даде ясно да разбера, че трябва да се постарая нещата да се успокоят, за да не се „постарае“ той лично. Споменът ми от въпросната среща не беше от най-приятните.

— Какво иска? — попитах.

— Среща с теб.

— Говна. Двойна камара говна. Драконови говна. Някаква представа защо?

— Не. Но е избрал място за среща в нашата зона, ако това изобщо говори нещо.

— Не говори много — отвърнах. — Кое място?

— Ресторант „Синия пламък“ — отвърна той.

— „Синия пламък“, а? За какво ни подсеща това?

— Май си спомням, че си „работил“ там два пъти.

— Вярно. Много добро място да претрепеш някого. Високи сепарета, широки проходи, дискретно осветление и в район, където хората предпочитат да си гледат своята работа и да не се бъркат в чуждата.

— Точно. Насрочи я за два следобед. Утре.

Следобед?

Крейгар ме погледна озадачено.

— Точно така. Следобед. Тоест, когато повечето хора са се наобядвали, но още не са вечеряли. Трябваше и сам да загрееш.

Пренебрегнах сарказма му.

— Нещо ни се губи — рекох, метнах шурикена и го забих в стената до ухото му.

— Много смешно, Влад…

— Тихо. Значи какво правиш, за да убиеш професионален убиец? Особено някой, който много се грижи движенията му да не влизат в никакъв шаблон?

— Ами… определяш му среща. Точно като Демона.

— Точно. И, разбира се, полагаш всички усилия, за да събудиш подозренията му, нали?

— Ъъъ, ти може би го правиш. Аз не.

— Адски си прав! Искаш да изглежда като най-обикновена делова среща. А това значи, че искаш да му платиш обяда. А това означава, че не я уговаряш да речем за два следобед.

Той помълча известно време: мъчеше се да проследи малко заплетената ми логика.

— Е, добре — отстъпи накрая. — Съгласен съм, че е малко необичайно. Но защо?

— Де да знам. Виж какво: събери всичко, което можеш да научиш за него, донеси ми го тук и ще се опитаме да разберем. Може нищо да не значи, но…

Крейгар се усмихна, извади от вътрешния джоб на наметалото си малък бележник и започна да чете:

— Демона. Истинско име неизвестно. Младеж, вероятно на не повече от осемстотин години. Никой не е чувал за него преди Междуцарствието. Появил се е малко след като лично е убил двама или трима членове на стария съвет, оцелели след разрушението на град Драгара, мора и нашествията. Изградил организация от онова, което останало, и помогнал домът отново да започне да трупа приходи. Между другото, Влад — той вдигна очи към мен, — изглежда, че идеята да се позволи на източняци да си купуват титли в Джерег, е негова.

— Виж, това е интересно — рекох. — Значи трябва и да му благодаря, че баща ми има възможност да прахоса дохода от четиридесет години работа, за да го плюят като джерег в добавка на това, че го плюят като източняк. Ще трябва да измисля как да му благодаря.

— Бих могъл да ти изтъкна — рече Крейгар, — че ако баща ти не беше купил тая титла, ти нямаше никакъв шанс да влезеш в бизнеса на дома.

— Може би. Продължавай.

— Няма много повече. Не че е стигнал съвсем до върха; по-точно е да се каже, че е стигнал донякъде и е обявил, че върхът ще е там, където е той. Сигурно помниш, че тогава работите бяха доста объркани. И разбира се, бил е достатъчно твърд и достатъчно добър, та планът му да зацепи. Доколкото мога да преценя, не е имал сериозни заплахи за властта си, откакто се е добрал дотам. Има навика да забелязва потенциалните си врагове, докато още са слаби, и да се отървава от тях. Всъщност… помниш ли онзи, Лайънър?

Кимнах.

— Е, мисля, че е дошло косвено от Демона. Така и няма да го разберем със сигурност, но обича да се справя с потенциалните проблеми рано.

— Мда. Смяташ ли, че може да види в мен „потенциален проблем“?

Крейгар помисли.

— Би могъл, макар че не разбирам защо. Ти стоиш настрана и както вече казах, след първите две години не действаш много бързо. Единствения път, когато имаше проблем, беше оная работа с Ларис миналата година и мисля, че всички разбраха, че той те принуди.

— Дано. А Демона върши ли „работа“?

Крейгар сви рамене.

— Не може да се каже със сигурност, но изглежда, че да. Знаем, че го е правил. Както казах, шкартирал е лично ония двама от съвета, когато почнаха нещата.

— Страхотно. Не стига, че е нагласил нещо, а се кани да свърши работата сам.

— Би могъл.

— Но така и не мога да разбера… Виж, Крейгар, с такъв като Демона, такова нещо не може да е случайно, нали?

— Какво нещо?

— Грижливо уреждане на среща по такъв начин, че да събуди подозренията ми.

— Не. Не мисля, че… какво има?

Сто на сто беше забелязал изражението ми, което сигурно е било неотразимо. Поклатих глава.

— Точно така. Разбира се.

— Какво? — попита той. — Какво е „така“?

— Крейгар, ще ми уредиш трима телохранители за утре, нали?

— Телохранители? Но…

— Направи ги там келнерчета или нещо подобно. Няма да ти е трудно; заведението е наполовина мое. Което, бих добавил, Демона няма начин да не знае.

— Не мислиш ли, че ще схване?

Разбира се, че ще схване. Точно това е номерът. Той знае, че ще се изнервя от срещата с него, затова съзнателно я урежда в ненормален час, за да ме направи подозрителен, така че да имам оправдание да взема защитни мерки. После отстъпва и казва: „Карай, направи там каквото трябва, за да се чувстваш сигурен, това не ме обижда“.

Отново поклатих глава. Още малко и щеше да ми се завие свят.

— Дано никога повече не ми се наложи да се срещам с кучия му син. Адски е коварен.

— Ти си адски коварен, шефе — каза Крейгар. — Понякога си мисля, че познаваш драгарите по-добре от повечето драгари.

— Познавам ги. Щото не съм от вас.

Той кимна.

— Добре. Значи трима охрана. Наши хора или под наем?

— Виж единият да е наш, другите двама ги наемаш. Няма нужда да му го набиваме в носа, ако познава нашите.

— Ясно.

— Знаеш ли, Крейгар — казах замислено, — тая работа никак не ми харесва. Този тип трябва да ме познава достатъчно добре, за да се сети, че ще загрея какво крои, което значи, че може в края на краищата наистина да е уловка. — Той понечи да заговори и вдигнах ръка. — Не казвам, че мисля, че крои, само, че може.

— Добре де, винаги можеш да му кажеш, че няма да стане.

— Да бе. И ако не се е канил да ме убива сега, след това ще се погрижи сто на сто.

— Вероятно — отстъпи Крейгар. — Но какво друго можеш да направиш?

— Мога да го изпортя кофти и да ида да се срещна с него. Добре, това е за утре. Нещо друго да имаш?

— Да — въздъхна той. — Някакъв текла са го смлатили миналата нощ, на две карета оттука.

Изругах.

— Много ли е пострадал?

Крейгар поклати глава.

— Счупено чене и два-три отока. Нищо сериозно, но реших, че ще искаш да знаеш.

— Добре. Благодаря. Доколкото схващам, не си разбрал кой го е направил?

— Още не.

— Ами намери го.

— Ще е скъпо.

— Майната й на цената. Ще е по-скъпо, ако всичките ни клиенти се сдухат. Намери го и го дай за пример.

Крейгар вдигна вежда.

— Не — казах му. — Не чак голям пример. И намери знахар за оня текла… за наша сметка. Клиент е, доколкото схващам?

— Всички тук са клиенти, по един или друг начин.

— Мда. Тъй че плати за лечението и го възмезди. Колко му е прибрал, между другото?

— Към два империала. Ако го чуеш как го описва, ще кажеш, че е Драконовият трезор.

— Сигурно. Слушай, защо не уредиш тая жертва да дойде да се види с мен, да му ги платя лично. Ще му поприказвам за уличната престъпност и колко ми е кофти, като съгражданин, разбира се, за това, което му се е случило. После може да се върне вкъщи и да каже на приятелчетата колко готин е тоя Чичо Влад Източняка, и може да завъртим нов бизнес от цялата работа.

— Шефе, гениален си.

Изсумтях.

— Нещо друго?

— Нищо важно, предполагам. Ще ида да ти уредя защитата за утре.

— Гот. И намери свестни хора. Както казах вече, това ме изнервя.

— Параноя, шефе.

— Мда. Параноичен и горд.

Той кимна и излезе. Увих Маготрепача на китката си. Дългата две стъпки златна верига беше единственото оръжие, което не сменях, тъй като нямах намерение да я оставям след себе си. Както намеква името й, тя разваля заклинания. Ако се канеха да ме ударят с магическа атака (едва ли, дори това да беше уловка), исках да съм готов. Свих ръката си да премеря тежестта. Добре.

Обърнах се към Лойош, който се беше наместил удобно на дясното ми рамо. Беше странно мълчалив по време на разговора.

„Какво става? — попитах го псионично. — Лоши чувства за срещата утре ли?“

„Не. Лоши чувства, че утре в кантората ще има текла. Мога ли да го изям, шефе? Мога ли? Ха? Ха?“

Изсмях се и продължих да нагласявам оръжията с подновен ентусиазъм.