Стивън Бруст
Джерег (10)

9.

„Не можеш да събереш нещо отново, ако преди това не си го разделил“.

С годините съм си развил ритуал, през който минавам след опит да ме убият. Първо, връщам се в кантората си с най-бързото налично средство. После сядам на бюрото си и известно време гледам в една точка в празното. После ми става много, много лошо. След това дълго треперя.

Понякога, докато трае това, докато съм сам и треперя, се появява Коути и ме прибира у дома. Ако не съм ял, ме нахранва. Ако е практично, ме слага в леглото.

Това беше четвъртият път, в който за малко щяха да клъцнат опашката на годините ми до задника. Този път не беше възможно да спя, тъй като Алийра ме очакваше. След като се съвзех достатъчно, за да мога изобщо да се движа, отидох в задната стая, за да направя телепорта. Достатъчно добър магьосник съм, за да го правя сам, въпреки че обикновено не си правя този труд. Този път не ми се искаше да викам някой друг. Не че не им вярвах, но… пък може и от това да беше.

Извадих магическата си кама (евтина, купена от сергиите магическа кама, но все пак по-добра от обикновена стомана) и почнах грижливо да чертая диаграмите и символите, които изобщо не са нужни за един телепорт, но все пак помагат човек да си уталожи ума, когато има чувството, че този път магията му може да не стане както трябва.

Преди да изчезна Коути ме целуна и ми се стори, че го направи малко по-дълго от друг път. Може и да не беше така. Точно в този момент бях станал необичайно чувствителен.

Телепортът се получи гладко и ме остави в двора на замъка. Завъртях се шеметно, щом се появих, и за малко да избълвам обяда си. Не, зад мен нямаше никой.

Закрачих към големите дървени крила на входния портал, като се оглеждах предпазливо. Вратите се разтвориха и трябваше да потисна желанието си да скоча и да залегна встрани.

„Шефе, би ли се стегнал?“

„Не“.

„Никой няма да те нападне в Черен замък“.

„И какво?“

„Тогава какъв е смисълът да се шашкаш толкова?“

„Кара ме да се чувствам по-добре“.

„Да де, но мен адски ме дразни“.

„Съжалявам“.

„Отпусни се малко, а? Ще се погрижа за теб“.

„Не че се съмнявам, но ми харесва да съм малко шашнат, става ли?“

„А бе, не си прав“.

„Трай“.

Но беше прав. Реших все пак да се поотпусна, след като кимнах на лейди Тилдра. Тя се направи, че няма нищо странно, дето я накарах да върви на пет крачки пред мен. Вярвах на лейди Тилдра, разбира се, но това отпред можеше да е някой предрешен натрапник, в края на краищата. Можеше, нали?

Озовах се пред покоите на Алийра. Лейди Тилдра ми се поклони и се разкара. Почуках и Алийра ме покани да вляза. Открехнах вратата, оставих я да се отвори широко и отстъпих встрани. Нищо не полетя към мен и рисковано надникнах вътре.

Алийра седеше на ръба на леглото и гледаше в празното. Забелязах, че както се е свила, спокойно може да извади Пътедир. Огледах предпазливо стаята.

Пристъпих вътре и отместих някакъв стол, за да застана с гръб към стената. Очите на Алийра се фокусираха върху мен. Изглеждаше учудена.

— Нещо не е наред ли, Влад?

— А, не.

Тя ме погледна замислено, после — лукаво.

— Сигурен ли си?

Кимнах. Ако ми се наложеше да сваля някого от тази позиция, как щях да го направя? Я да видим…

Алийра вдигна изведнъж ръка и познах жеста за заклинание.

Скочих, превъртях се по пода и Лойош изсъска от възмущение, а Маготрепача изхвърча в ръката ми.

Но не усетих обичайния сърбеж, съпровождащ улавянето на насочена към мен магия от Маготрепача. Останах на пода. Гледах Алийра. Тя ме наблюдаваше съсредоточено.

— Какво те е прихванало все пак? — попита Алийра.

— Какво беше това заклинание?

— Исках да проверя генетичното ти потекло — отвърна сухо тя. — Мислех, че ще видя латентни гени на текла.

Рухнах. Това ме съсипа окончателно. Седнах на пода и тялото ми се разтресе от смях, а сълзите потекоха по лицето ми. Алийра, сигурен съм, се мъчеше да реши дали да се разсмее с мен, или да ми помогне да се съвзема.

Най-после се оправих, чувствах се много по-добре. Седнах на стола и си поех дъх. Изтрих сълзите от лицето си, без да спирам да се кикотя. Лойош прелетя бързо до Алийра, близна я по дясното ухо и се върна на рамото ми.

— Благодаря ти — казах. — Това ме оправи.

— Какъв беше проблемът все пак?

Поклатих глава и свих рамене.

— Преди малко някой се опита да ме убие.

Тя ме изгледа още по-озадачено.

— Е, и?

Това почти ме разби отново, но се овладях, макар и с усилие.

— Латентните ми гени на текла.

— Разбирам.

Богове! Какъв кошмар! Но вече се измъквах от него. Започнах отново да мисля делово. Най-напред трябваше да се уверя, че Мелар не е преживял това, което аз бях преживял току-що.

— Успя ли да направиш онова, което щеше да правиш на Мелар? — попитах.

Тя кимна.

— Той усети ли го?

— Няма начин.

— Добре. И разбра ли нещо интересно?

Тя отново ме изгледа странно, точно както при появата ми.

— Влад, какво те накара да попиташ за гените му? Имам предвид, това е една моя малка специалност, но всеки си има своите малки специалности. Как ти хрумна да попиташ за това?

Свих рамене.

— Не можах да разбера нищо за миналото му и помислих, че ти би могла да научиш нещо за родителите му, което да е от полза. Такива неща не се откриват лесно, знаеш. Обикновено не срещам трудности в откриването на всичко, което ми трябва за някое лице, но това лице не е обикновено.

— Тук съм съгласна с теб! — каза тя разпалено.

— Какво значи това? Открила си нещо?

Тя ми кимна многозначително към бюфета с вина. Станах, взех бутилка айлурско десертно и й я връчих. Тя я подържа малко, извъртя едно бързо заклинание да я охлади и ми я върна. Отворих я и налях. Алийра отпи от чашата си.

— Мда, наистина открих нещо.

— Сигурна си, че той не го е засякъл, нали?

— Той няма никакви защитни заклинания и всъщност беше много лесен.

— Добре. И какво?

Тя поклати глава.

— Богове, това ако не е шантаво!

— Какво? Ще ми кажеш ли най-после? Лоша си като Лойош.

„Шефе, тая изцепка си я спомни следващия път, като се изтъркаляш в леглото и намериш умряла текла на възглавницата“.

Не му обърнах внимание. Алийра не захапа стръвта. Само поклати глава с удивление.

— Влад — каза тя замислено, — той има гени на дракон.

Това го смлях.

— Сигурна ли си? Без никакви съмнения?

— Никакви. Ако бяха заделила повечко време, щяха да ти кажа и от кое разклонение на драконите. Но това не е всичко: той е кръстоска.

— Нима? — казах само.

Драгарите със смесена кръв бяха рядкост и почти никога не ги приемаха в никой дом, освен Джерег. От друга страна, им беше доста по-леко, отколкото на източняците, тъй че нямаше да се разрева за горкия Мелар.

Тя кимна.

— Със сигурност има три дома в гените си. Дракон и Дзур от една страна, и Джерег от другата.

— Хмм. Разбирам. Не знаех, че можеш да идентифицираш гените на Джерег. Мислех, че те просто са миш-маш от всички останали домове.

Тя се усмихна.

— Ако държиш наедно един миш-маш, както се изрази, достатъчно поколения, той става отличим като нещо само за себе си.

Поклатих глава.

— Все едно, всичко това е над възможностите ми. Аз дори не знам как можеш да отделиш един ген, камо ли да разбереш, че е свързан с определен дом.

Алийра сви рамене.

— Прилича на мозъчен сондаж, само дето не гледаш в ума. И разбира се, трябва да влезеш много по-надълбоко. Всъщност точно затова е толкова трудно да се засече. Всеки може да усети, че проникват в ума му, освен ако наблюдателят не е експерт, но сондирането в пръста ще го усетиш малко по-трудно.

В ума ми се появи нелепият образ с Императрицата, с кръжащия около главата й Глобус, как държи един отсечен пръст и казва:

— Казвай сега в кое чекмедженце си бъркала!

Изхилих се и пропуснах следващото обяснение на Алийра.

— Извинявай, Алийра, не чух.

— Казах, че определянето на дома на едно лице изобщо не е трудно, стига да знаеш какво търсиш. Знаеш, разбира се, че всяко животно е различно и…

— Чакай малко! „Всяко животно е различно“, добре. Но ние не говорим за животни, говорим за драгари. — Пропуснах едно гадно подмятане по този повод, тъй като Алийра не изглеждаше в подходящо настроение да го преглътне.

— О, хайде, Влад — отвърна тя. — Имената на домовете не са случайност.

— Какво имаш предвид?

— Добре, например как според теб домът на Дракона е получил името си?

— Мисля, тоест винаги съм приемал, че е защото характерът ви е подобен на този на драконите. Вие сте зли, коварни като влечуги, опърничави…

— Хмм. Предполагам, че си го изпросих, ядачо на мърша. Но грешиш. След като съм от дома на Дракона, това означава, че ако се върнеш няколкостотин хиляди поколения назад, ще намериш в родословието ми истински дракони.

„И се гордееш с това?“, помислих си, но го премълчах. Но сигурно съм изглеждал толкова слисан, колкото се чувствах, защото тя каза:

— Мислех, че го знаеш.

— За пръв път го чувам, уверявам те. Да не искаш да кажеш, че например криотите произлизат от истински криоти?

Тя ме погледна изненадано.

— Не точно „произлизат“. Малко по-сложно е. Всички драгари първоначално са били една и съща порода. Но нещата се променили, когато… как да се изразя? Добре: определени, ъъ, същества, властвали някога на Драгара. Расата им се наричала дженоини. Използвали драгарската раса (и мога да добавя, източняците), като порода, над която да правят генетични експерименти. След като напуснали, драгарите се разделили на племена според естественото си родство, а домовете се оформили от това, след основаването на Империята от Кийрон Завоевателя.

Не добави „моя предтеча“, но все едно го усетих.

— Експериментите, които извършвали над драгари, включвали използването на част от дивия живот наоколо като генен извор.

Прекъснах я.

— Но драгарите не могат да се кръстосват с всички тези различни животни, нали?

— Не.

— Е, как тогава…

— Всъщност не знаем как точно е станало. Това е едно от нещата, които самата аз проучвам, но още не съм го решила.

— Какво са направили тези… дженойни?

— Дженоини.

— Добре де. Какво са направили тези дженоини на източняците?

— Всъщност не сме сигурни, честно казано. Една от разпространените теории е, че са им вложили псионична способност.

— Хмм. Възхитително. Алийра, а случайно да ти е хрумвало, че драгарите и източняците първоначално може да са били една и съща раса?

— Не говори абсурди — сряза ме тя. — Драгарите и източняците не могат да се сношават помежду си. Всъщност има някои теории, според които източняците не са местна порода на Драгара, а са докарани тук отнякъде от дженоините, за да ги използват като опитни животни за изпитанията си.

— „Опитни животни“?

— Да. Дали са на източняците псионични способности, равни или почти равни на тези на драгарите. После забъркали кашата с драгарите и седнали да погледат какво ще си направят двете раси една на друга.

Потръпнах.

— Мислиш ли, че тези дженоини може все още да се въртят наоколо и да ни наблюдават?

— Не — отвърна тя равнодушно. — Тях ги няма. Не всички са унищожени, но вече рядко идват на Драгара… а когато идват, не могат да господстват над нас, както е било в древността. Всъщност Сетра Лавоуд преди няколко години се срази с един от тях и го унищожи.

В ума ми пробяга образ от първата ми среща със Сетра. Беше ми се сторила леко притеснена, когато каза: „Точно в момента не мога да напусна Дзур планина“. А след това изглеждаше доста изтощена, като след битка. Още една стара загадка се изясни.

— Как са били унищожени? Драгарите ли са се надигнали срещу тях?

Тя поклати глава.

— Имали са и други интереси освен генетиката. Един от тях е бил изучаването на Хаоса. Вероятно никога няма да научим как точно е станало, но по същество някакъв експеримент излязъл извън контрол, или между някои от тях е възникнал някакъв спор, или нещо си, и — бумм! И имаме Великото море на Хаоса, няколко нови богове — и няма дженоини.

Реших, че уроците по история за днес ми стигат. Не можех да отрека обаче, че ми беше интересно. Не беше моята история, но все пак имаше нещо вълнуващо.

— Всичко това забележително напомня за случилото се на Ейдрон в по-малък мащаб. Нали знаеш, онова, дето направило Морето на Хаоса горе на север, Междуцарствието… Алийра?

Тя ме гледаше някак странно и мълчеше.

Изведнъж ми светна.

— Я чакай! Точно това е предимперското магьосничество, нали! Магьосничеството на дженоините. — Спрях и потръпнах, осъзнал последствията. — Нищо чудно, че Империята не обича някои да го изучават.

Алийра кимна.

— За да бъда по-точна, предимперското магьосничество е пряко боравене със суровия хаос: подчиняването му на нечия воля.

Потръпнах отново.

— Звучи доста опасно.

Тя сви рамене, но не каза нищо. Разбира се, сигурно го възприемаше малко по-другояче. Бащата на Алийра, доколкото знаех, беше не друг, а самият Ейдрон, който случайно изгърмял древния град Драгара и сътворил на мястото му море от хаос.

— Надявам се — рекох, — че Мороулан не се кани да увеличи творението на баща ти с още една бройка.

— Не би могъл.

— Защо не? Ако използва предимперското магьосничество…

Тя ми отвърна със сладка гримаса.

— Ще коригирам думите си. Предимперското магьосничество не е точно пряко боравене с хаоса; то е стъпка встрани. Прякото боравене е нещо съвсем друго — и точно това правеше Ейдрон. Той притежаваше умението да използва всъщност способността да създава хаос. Ако съчетаеш това с уменията на предимперското магьосничество…

— И Мороулан не притежава умението да създава хаос? Горкичкият. Как ли ще го преживее?

Алийра се изсмя.

— Не е умение, което може да се научи. Това отново ни връща към гените. Доколкото знам, единствено линията е’Кийрон от дома на Дракона съхранява тази способност: макар да се твърди, че самият Кийрон никога не я е използвал.

— Чудя се — казах аз, — как генетичното наследство взаимодейства с превъплъщението на душата.

— Странно — отговори ми Алийра е’Кийрон.

— О! Все едно, това обяснява произхода на драгарските домове. Изненадан съм, че дженоините са си губили времето да присаждат животно като джерега в някои драгари.

„А, това ще ти го върна, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

— О — отвърна Алийра. — Не са.

— А?

— Поиграли са си с джереги и са измислили как да вложат разум на човешко равнище в мозък с големината на орехче, но не са влагали джерегски гени в драгари.

„Видя ли, Лойош. Трябва да си благодарен на дженоините, че…“

„Млъкни, шефе“.

— Но ти не каза ли, че…

— Джерегите са изключение. Те не са възникнали като племе както останалите.

— Как тогава?

— Добре, трябва да се върнем към дните, когато е била създадена Империята. Всъщност трябва да се върнем още по-назад. Доколкото ни е известно, първоначално съществували около трийсет различни племена драгари. Точния брой не знаем, тъй като липсват хроники от онези времена. С течение на времето много от тях измрели. Накрая останали шестнайсет племена. Е, всъщност петнайсет, плюс племето текла, което не ставало кой знае за какво.

— Измислили са земеделието — отбелязах. — Все пак е нещо.

Тя махна пренебрежително.

— Племената били призовани да се съберат, или части от всяко племе, от Кийрон Завоевателя и съюз на някои от най-добрите шамани за онова време, и те се съюзили, за да прогонят източняците от някои от по-добрите земи.

— За земеделие — напомних.

— Значи, освен племената, имало и много прокудени. Много от тях произлизали от племето на Дракона — вероятно защото драконите държали на по-високи стандарти от останалите. — Докато го казваше, отметна глава; направих се, че не забелязвам.

— Все едно — продължи тя, — имало много прокудени, повечето от които живеели на малки групи. Докато другите племена се стичали под властта на Кийрон, един бивш дракон, Доливар, успял да обедини повечето от тези независими групи — най-вече като избил всички водачи, които не били съгласни с това.

— И така, те се събрали и, предполагам повече от сарказъм, отколкото заради нещо друго, започнали да се наричат джереги — продължи тя. — Преживявали предимно покрай останалите племена — кражби, плячкосване, и после бягали. Дори си имали няколко шамана.

— А защо другите племена не са се събрали и да ги пометат? — попитах.

Тя сви рамене.

— Много от племената го искали, но на Кийрон му трябвали съгледвачи и шпиони за войната срещу съществата от Изтока, а джерегите очевидно били единствените, които можели да се справят сносно.

— Защо джерегите са се съгласили да помогнат?

— Предполагам — сухо отвърна тя, — че Доливар е решил, че е по̀ за предпочитане, отколкото да ги пометат. Срещнал се с Кийрон преди началото на Великия поход и се споразумели, че ако неговото „племе“ помогне, ще ги включат в Империята, след като войната приключи.

— Разбирам. Значи така джерегите са станали част от Цикъла. Интересно.

— Да. И това довело до убийството на Кийрон.

— Кое?

— Сделката. Усилието да бъдат принудени племената да се придържат към сделката, след като боевете приключили и останалите племена вече не виждали с какво толкова ще са им полезни джерегите. Накрая бил убит от група воини на лиорн и шамани, които решили, че той е виновен за проблемите, които джерегите донесли на Империята.

— Значи — рекох, — всичко това го дължим на Кийрон Завоевателя, а?

— На него — съгласи се тя — и на този джерегски главатар, Доливар, който преди всичко наложил сделката, а след това принудил останалите от племето си да я приемат.

— Чудно защо никога не съм чувал за тоя джерегски главатар? Не знам някой дом да е записал за него, а като те слушам, човек може да го вземе за нещо като герой.

— О, можеш да го намериш, ако поровиш повече. Знаеш по-добре от мен, че джерегите не се интересуват много от герои. Лиорните имат записки за него.

— Ти така ли си открила всичко това?

Тя поклати глава.

— Не. Повечето съм го научила от разговори със Сетра. А част от нещата ги помня, разбира се.

— Какво?

Алийра кимна.

— Сетра беше там, като Сетра. Чувам, че й дават възраст около десет хиляди години. Да, но това е грешка. Намалението е двайсет пъти. Тя буквално е по-стара от Империята.

— А стига бе! Алийра, това е невъзможно! Двеста хиляди години? Това е тъпо!

— Само че го кажи на Дзур планина.

— Но… А ти? Как би могла ти да го помниш?

— Не бъди глупак, Влад. Регресия, разбира се. В моя случай — спомен от предишни животи. Да не мислиш, че превъплъщението е само някакъв мит или религиозно вярване, каквито имате вие, източняците?

Очите й заблестяха странно. Мъчех се да смеля тази нова информация.

— Видяла съм го със собствените си очи… преживяла съм го… Аз бях там, Влад, когато Кийрон беше притиснат в ъгъла от бившия дракон Доливар, който му беше роден брат, преди да посрами себе си и цялото племе. Доливар беше изтезаван и след това прогонен. За това имам вина и аз, както и Сетра. Сетра трябваше да осакати йендито, но го изтърва — съзнателно. Видях, но не казах нищо. Навярно това ме прави виновна за смъртта на брат ми, по-късно. Не знам…

— Твоят брат! — Това вече беше прекалено.

— Моят брат — повтори тя. — Отначало бяхме едно семейство. Кийрон, Доливар и аз.

Извърна се с лице към мен и ушите ми забучаха. Слушах умопомрачителните й приказки и не можех напълно да ги отхвърля като брътвежи на луда или празни митове.

— Аз — каза тя — бях шаман в онзи живот и мисля, че бях добър при това. Бях шаман, а Кийрон беше воин. Той все още е там, Влад, в Пътеките на мъртвите. Говорила съм с него. Той ме позна.

— Ние тримата. Шаманът, воинът… и предателят. След като Доливар ни предаде, престанахме да го смятаме за свой брат. Беше джерег до дъното на душата си.

— Неговата душа… — въздъхна тя и гласът й заглъхна.

— Да — продължи след малко. — „Странно“ е най-доброто определение за начина, по който тялото взаимодейства с превъплъщението на душата. Кийрон така и не се превъплъти. Аз съм се родила в тяло, произлизащо от брата на моята душа. А ти… — Погледна ме с изражение, което не можах да разгадая, но изведнъж разбрах какво ще последва. Исках да й изкрещя да не го казва, но през хилядолетията Алийра винаги беше малко по-бърза от мен. — Ти стана източняк, братко.