Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

„Радвам се, че беше ти!“ Уорик никога нямаше да забрави тези думи, нито да прости. През следващите дни, докато лежеше окован в леглото, те непрекъснато се въртяха из главата му.

Когато беше свършил, тя се беше отпуснала върху гърдите му. Сълзите й мокреха голата му кожа. Не беше усетила удоволствие от това чифтосване, но беше постигнала своето. Преди да го напусне, го беше погалила по бузата и беше прошепнала: „Радвам се, че беше ти!“.

След това беше дошла прислужницата й, за да се погрижи за раните му. Възрастната жена доста цъка с език, като видя какво е направил с крайниците си. После, открила раната върху главата му, я беше изчистила и превързала. Той й позволи да го направи. Опустошен от своя провал, вече му беше безразлично какво правят с него. Не реагира и когато по-късно дойде някакъв мъж, за да провери кръвта и семето му, все още влажни върху слабините му. В очите му се четеше странна смесица от доволство и гняв.

— Тя ми каза, че си се противил. Чудесно! Защото мисля, че бих те убил за това, което си й направил.

След това човекът беше излязъл и Уорик не го видя повече. Тези няколко думи му дадоха достатъчно информация: нямаше да го оставят да излезе жив оттук. Целта им не беше да получат откуп от него. Искаха единствено бебето, което може би вече беше заченала от него тази слугиня. Разбра също, че мъжът я ревнува от него и с удоволствие би го унищожил, когато им стане ненужен.

Всичко вече му беше безразлично. На следващия ден не се чувстваше така унижен, когато Милдред го нахрани, изкъпа и му помогна да се облекчи в леглото. Когато извади парцала от устата му, дори не я заговори. Апатията му беше абсолютна, докато онази слугиня се появи отново.

Сигурно отново бе нощ. В тази малка стая нямаше и прозорци, които да му подскажат нещо за изминаващите часове. Тогава отново се съживи и направо обезумя от гняв. Така се задърпа в оковите, че разкървави и без това пресните си рани. Тя прояви търпение. Не го докосна, докато той не утихна изморен. Не се изкачи на леглото, докато не беше съвсем готов.

През тази нощ тя го посети три пъти. Така направи и през следващата, като го будеше, ако е заспал. Всеки път продължаваше по-дълго. Тялото му се беше преситило, но това явно не я тревожеше. Държеше го зависим изцяло от нейната милост. Милувките й се сипеха по цялото му тяло, но предимно по слабините.

Без съмнение се възхищаваше на неговата мъжественост. Дишаше близо до него, но никога не изпълни обещанието си от първата нощ. А и не беше необходимо. Самата мисъл за това как му действа, си вършеше работата. Той беше безсилен да я спре. Не успяваше да я смути с яростните си погледи. Тя го използваше и го изцеждаше без никакво угризение.

Господи, как му се искаше да си отмъсти! Само за това мислеше през третия ден, как щеше да постъпи с нея, ако му падне. А той искаше да й даде подслон, когато за пръв път я беше видял! Да, щеше да я приюти, но в тъмницата си. Щеше да я накара да изпита същото унижение. Но за целта трябваше първо да избяга.

— Как й е името?

Това беше първото, което каза на Милдред, Тя го изгледа предпазливо, докато поставяше нова лъжица задушено в устата му.

— Мисля, че е по-добре да не го знаеш.

— Хората ми ще ме открият, госпожо. Ще унищожа това място. Искаш да останеш без дом, или да ми сътрудничиш?

Тя изсумтя.

— Когато са те пленили, си бил сам.

— Не, бях с моя оръженосец Джефри. А знаеш ли, че те го убиха!

Такава ярост прозвуча в думите му, че Милдред се изплаши. После си спомни, че е окован, и си позволи да му се присмее.

— Значи си рицар? Не! Те трябваше да открият феодален селянин. Да не мислиш, че не могат да направят разликата?

Уорик не се и опита да промени мнението й.

— Изпратих хората си пред мен. Трябваше да се присъединя към тях през следващия ден. Смяташ ли, че вечно ще продължават да яздят без мен?

— Мисля, че фантазираш, господине. Защо го правиш?

— За да ме освободиш!

— Добра тактика. — Милдред се усмихна. — Не е необходимо да ме лъжеш. Дори и да имах ключ за веригите, не бих те пуснала. Господарката ми трябва да получи от теб това, което й е необходимо.

Не добави, че Роина вече й беше наредила да открие ключа. Но въпреки всички положени усилия, не беше успяла да изпълни тази задача. Излишно беше да му дава измамна надежда.

Храненето този път продължи по-дълго, защото пленникът не преставаше да говори. Червените белези от кърпата, постоянно завързана през лицето му, бяха започнали да изчезват. Милдред забеляза това, когато привързваше през устата му нова кърпа. Изведнъж я прониза хлад.

— Господи, изражението ти е направо жестоко — продума тя повече на себе си. — Досега не бях забелязала това.

Уорик го знаеше. Точно от това се бяха страхували първите му две съпруги. Това плашеше и враговете му. И точно затова тази проклетница трябваше да стои далеч от него! Суровостта прозираше в изразителните му очи и в стиснатите устни, които рядко се усмихваха. Сега, когато беше разбрал, че Милдред няма да му помогне, яростта му се беше засилила.

— Ще направиш добре, ако запомниш…

Милдред пристегна кърпата и го прекъсна възмутена:

— Няма да спечелиш нищо, като ме заплашваш, господине. Изпълнявам нарежданията на господарката си, а не твоите. Нищо чудно, че всяка нощ, като те напуска, е толкова тъжна. Нищо няма да ти коства да си по-нежен с нея, след като тя самата няма друг изход. Но не, ти и вътрешно си толкова жесток, колкото и външно.

Уорик беше потънал в леглото, абсолютно вбесен от тези думи. Как би могъл да изпитва съжаление към жената, която го изнасилваше всяка нощ? Тя искаше да открадне дете от него, а това го вбесяваше до безумие. И беше доволна, че е напълно зависим от нейната милост. А защо трябваше да бъде така, щом другите жени се страхуваха от него? Така беше след неговата шестнадесета годишнина. Тогава беше разбрал, че е загубил дом и семейство. Не му беше останало нищо, освен живота му и един предателски договор, който не можеше да бъде променен. Оттогава характерът му беше станал тежък, душата му беше почерняла и това личеше върху лицето му.

От този момент никога не беше вкарвал жена в леглото си, която предварително да не беше сигурна, че по някакъв начин ще я нарани. Въпреки създалата се интимност между Уорик и съпругите му, те продължаваха да се отнасят към него с недоверие. И двете бяха боязливи и покорни същества, които така и не успяха да преодолеят страха си от него, въпреки усилията му да ги убеди, че грешат. И двете бяха умрели преди много години. Просто бяха имали лошия шанс да навлязат в живота му, когато беше живял единствено за отмъщението. Така, както беше и сега.

Как би могла натрапницата да не бъде доволна? Беше окован и не можеше да я докосне. Освен това щеше да бъде мъртъв още преди да са свалили веригите му. Това беше твърде вероятно. Навярно щеше да бъде посечен още тук, в това легло. Нямаше да има възможност дори да се защити, камо ли да получи някакво удовлетворение за преживяното унижение.

Уорик не се страхуваше от смъртта. Дори имаше моменти, когато сам я предизвикваше. Тогава животът му беше толкова празен и нещастен, че му беше безразлично дали ще живее. Оттогава много малко се беше променило. Съжаляваше единствено, че ще бъде лишен да подобри нещата с помощта на лейди Изабел. Но най-много съжаляваше, че не ще има възможността да си отмъсти на тези хора, отнесли се така брутално с него.

Затова беше ужасно изненадан, когато на другата сутрин Милдред влезе в стаята му без таблата с храна. Но пък носеше купчина дрехи и ключ, и беше дошла но волята на своята господарка, ако можеше да се вярва на думите й.

— Добре е, че намерих ключа, господине. Моята господарка иска да те освободя. Точно сега е моментът, докато брат й е в града, за да наема войници.

— Брат й? — Уорик си спомни онзи мъж и неговата трудно скривана ревност. — Не вярвам между тях да има кръвна връзка.

— Няма, благодаря на Господ — отговори му Милдред, без да го гледа и стараейки се бързо да отключи веригите.

— Ако семето ми не даде резултат, друг ли ще ме замести?

— Не е твоя грижа, господине.

— Тогава ми кажи защо е толкова необходимо това дете? Все пак то е мое и имам право да знам.

Въпреки че с Роина бяха обсъждали това, Милдред беше изненадана.

— Как за какво? Да се подсигури имотът. Тя се омъжи за стария господар на Къркбурой, но той умря още през първата брачна нощ. Детето ще бъде представено за негово.

Значи — алчност! Трябваше да се досети за това. Къркбурой беше голямо феодално владение. Крепостта се виждаше от града. Беше избягвал срещата с господаря, за да не дава обяснения относно присъствието си тук. Ескортът му от тридесет мъже щеше да предизвика тревога. Единствените неща, от които имаше нужда, бяха легло и баня. Тях можеше да му предостави всеки хан. Не беше предвидил, че ще пресече пътя на алчна съпруга, решена на всяка цена да запази онова, за което се е омъжила.

Когато и последната верига тупна на пода, Милдред отстъпи назад. Уорик внимателно отпусна ръцете си. Мускулите му агонизираха след три дена неестествено положение. Той стисна зъби от болка. Без парцал в устата също се чувстваше необичайно. Не дочака да намалее болката в раменете и посегна към дрехите.

Туниката беше ушита от долнокачествено домашно сукно, подходящо за най-бедния крепостник. Все пак добре пасна на плещите му, въпреки че беше доста къса. Имаше и шаячен клин. Изпояден от молците и доста избелял, той стигаше едва до глезените му. Обувките бяха от платно. Така можеха да се разтегнат според размера на краката му. За колан му послужи тънка кожена лента.

Уорик спести коментара за окаяните си одежди. Сега в ума му имаше само една мисъл.

— Къде е тя?

— Не! — Милдред отстъпи към вратата. — Ако се опиташ да я нараниш, ще известя стражата.

— Искам да говоря с нея!

— Лъжеш ме, господине. Виждам го в погледа ти. Тя ми поръча да те освободя, защото не иска да умреш заради нея. Но не желае никога повече да те види. Ако още веднъж се върнеш тук, лорд Джилбърт ще те убие. Толкова е просто. Възползвай се от мига и се спасявай!

Уорик дълго я фиксира с поглед. Желанието му да стисне за гърлото жената, която може би носеше неговото дете, се конкурираше с онова да излезе на свобода. В един момент той взе решение.

— Добре, но ще ми бъде необходима сабя. Конят ми…

— Ти си луд! — изсъска Милдред. — Ще излезеш така, за да не привличаш вниманието върху себе си. Хората, които са те пленили, отдавна са отмъкнали всичко твое. Ела, ще те отведа до задната порта. Останало ни е малко време.

Уорик я последва, като по пътя обръщаше внимание на всяка подробност относно двора и кулите. Почти го напусна решението да си тръгне, като видя колко малко мъже и прислужници има наоколо. Отбранителните съоръжения бяха на висота, но липсваха мъже, които да боравят с тях.

Нищо чудно, че братът е излязъл да наема хора. Къркбурой може да бъде превзет за един ден! Уорик ще се върне само след седмица!