Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (46)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Роина се върна към предишните си задължения, но във Фулкхърст трайно се настани меланхолията. Мери Блу не беше доволна, че може отново да разчита на помощта й. Мелизанд често плачеше. Милдред постоянно мърмореше. Ема гледаше баща си накриво. По време на хранене в салона цареше унила тишина.

Роина не говореше с никого, дори с Милдред. Приятелката й се ядосваше, че планът й е дал такъв ужасен резултат. В нейния капан бе паднала господарката й, а не Уорик.

Седмици наред Роина продължи да обслужва Уорик, но разликата от първите дни във Фулкхърст беше очебийна. Той никога не я повика да го изкъпе или да сподели леглото му. Нито веднъж не й се усмихна с омразната си усмивка. Почти не я поглеждаше. Когато го правеше, лицето му беше безизразно. Тя не беше нищо друго, освен прислужничка, която внимателно наблюдаваха. В отговор Роина престана да облича собствените си дрехи. След като трябва да бъде слугиня, и видът й ще бъде такъв!

Когато намираше време, тя продължаваше да напътства Ема. Беше й приятно да го прави, но се стараеше да крие чувствата си от момичето. Отначало в душата и се смесваха отчаяние и горчилка, после остана само горчилката. Най-много я болеше да крие чувствата си от Уорик.

После настъпи денят, когато Ема трябваше да бъде изпратена в дома на Шелдън. Предстоеше й сватба с младия Ричард. Не позволиха на Роина да присъства на тържеството. Тя беше ушила булчинската рокля на момичето, но я лишиха от правото да й се порадва.

В този миг тя престана да крие обидата си. Уорик веднага забеляза промяната. Един ден храната „случайно“ беше изпусната на два пъти в скута му. В раклата му вече почти не можеха да се намерят здрави дрехи. В края на седмицата стаята му остана непочистена. Чаршафите му не бяха добре изплакнати и тялото му се изрина. Виното му ставаше все по-вкиснато, пивото — все по-топло, яденето — все по-солено.

Не й каза нищо за това. Нямаше доверие на себе си. Ако я заговореше, щеше да се поддаде на изкушението да я замъкне в леглото си. Така отчаяно я искаше, че налагаше цялата си воля да не я докосне. Не трябваше да го прави, защото го беше предала. Беше се съюзила със смъртния му враг! Смехът й, копнежът й, ласките… всичко е било лъжа. Въпреки това не успя да я намрази. Никога нямаше да й прости, нямаше да издаде колко уязвим го е направила, но не можеше да я мрази, нито да спре да я желае!

Не разбираше защо продължава да стои тук и да се измъчва. Трябваше сам да се заеме с издирването на Д’Амбре или поне да посети Шелдън и новата му съпруга. Дали някой беше споменал за това на Роина? Може би щеше за малко да прекрати капризите си. Защото ако някой трябва да бъде обиден, това беше той!

Въпреки че трябваше да замине, той не го направи. Когато слея два дена се появи Шелдън с жена си, той беше в крепостта.

Уорик ги посрещна на централните стълби. Шелдън му се ухили и побърза да изчезне в салона. Уорик остана насаме с лейди Ан. Тя веднага премина към същината на проблема.

— Дойдох да видя дъщеря си. Не мислете, че можете да ми откажете, господине! Вашата дъщеря ме информира за бруталното отношение, което е принудена да търпи Роина тук. Не знам дали бих могла да простя на Шелдън, че сам не ми е казал. Ако знаех това по-рано, вместо да ви помогна в Амбре, щях да ви заложа капан. Как може един мъж да бъде…

— Достатъчно, госпожо! Вие нямате представа за отношенията ми с Роина. Заради онова, което ми е причинила, ще остане моя пленница. Може да я видите, но нямате право да я вземете със себе си! Ясен ли съм?

Ан отвори уста да възрази, но се въздържа. Тя го гледа известно време, после кимна отривисто и мина покрай него. Изкачи две стъпала, обърна се и отсече:

— Няма да успеете да ме сплашите, лорд Уорик! Съпругът ми постоянно ме уверява, че имате причина да сте такъв. Съмнявам се в това, но според думите му вие обвинявате Роина, че е пионка в предателските ръце на Джилбърт?

— Сигурен съм в това — увери я студено Уорик.

— Тогава лошо са ви информирали. Дъщеря ми ме обича. Мислите ли, че ще бъде негова съучастничка, след като го видя как зверски ме бие?

Уорик се скова.

— Съучастничка в какво?

— Джилбърт сключи брачен договор между нея и Годуин Лионс. Отвратена, Роина се възпротиви. Този човек беше един дърт развратник със скандална репутация. Но Лионс беше обещал на Джилбърт армията си, за да се бие срещу теб. Този подлец я доведе в Амбре и я принуди да гледа как жестоко ме малтретира.

— Защо вас, а не нея?

— Защото мисля, че по някакъв извратен начин държи на нея. Освен това не искаше да накърнява хубостта й — на другия ден трябваше да я замъкне в Къркбурой. Нямаше проблеми да пребие мен. И направо ме смаза, докато не получи съгласието й за брак с Лионс. Тя е упорита. Мислех, че ще продължи да се съпротивява, но после разбрах истината. Когато преди обсадата Джилбърт дойде за няколко дни, ме увери, че е успял да я пречупи. Убедил я е, че ако не му се подчинява, ще ме убие. Тя му е повярвала. Колко ли го е мразила за това? Но какво има?

Лейди Ан млъкна, като го видя да пребледнява.

Уорик изпъшка, припомнил си думите й, когато се беше изправила над окованото му тяло „Не харесвам това повече от теб, но и двамата нямаме друг изход“ Значи се опитвала да спаси живота на майка си! Било й е противно да го насилва. И само поради тази причина бе приела за нормален стремежа му за отмъщение Непоносима болка стегна гърдите му.

— Да повикам ли някой… — попита разтревожено лейди Ан.

— Не, не заслужавам грижите ви — промълви Уорик. В този момент се ненавиждаше. — Добре направихте, че ми открихте истината! Господи, какво направих?…

Той се втурна напред. Когато настигна Шелдън, само му подхвърли:

— Дръж съпругата си в салона! — После продължи нагоре по стълбите.

Когато откри Роина в шивалнята, тя не беше сама. С нея бяха Милдред и още три шивачки. Милдред го изгледа кръвнишки, както беше правила през всичкото това време. Уорик не й обърна внимание впил поглед в Роина.

Младата жена стана. Тъканта се изхлузи от ръцете й. В погледа й прозираше единствено презрение.

— Какво искаш?

— Току-що разговарях с майка ти.

Лицето й грейна.

— Тя е тук?

— Да, и може да я видиш, но първо трябва да разговарям с теб!

— Не сега, Уорик. Не съм виждала майка си три години. Отведоха ме при нея преди три месеца, но това беше…

— Кога? — понита той намръщен. — Когато Д’Амбре я е бил?

— Значи ти е казала?

— Да. Защо не си споменала, че е заплашвал да я убие?

— Питаш ме защо? Та ти не слушаш никакви обяснения! Колко пъти си ме предупреждавал: „И не смей да се оправдаваш“?

— Това е вярно, но тогава не бях на себе си от гняв. Сега не съм и това е от значение. — Уорик се поколеба, преди да продължи: — Той принуди ли те да ме… шпионираш?

— Вече ти казах, че не се сети за това. Беше зает да измисли как ще използва новата си армия срещу теб!

Уорик се облегна на затворената врата.

— Значи си невинна и аз напразно съм те обвинявал?

Роина не вярваше на ушите си.

Забрави ли, че те насилих?

— Това съм ти простил отдавна, но…

— Кога ми прости? Не съм разбрала това!

— Знаеш кога! Това беше в нощта, когато поиска награда. Тази нощ и двамата не спахме!

По страните й запълзя руменина.

— Трябва ли да споменаваш това, след като през последните седмици всичко беше съсипано?

— Права си. Очевидно аз няма за какво да ти прощавам, но дали ти ще ми простиш?

Роина го гледа дълго. После повдигна рамене.

— Разбира се. Простено ти е. Сега може ли да видя майка си?

Уорик се намръщи.

— Не може да ме освободиш от вината толкова лесно!

— Така ли? И защо не? Не ти ли минава през ум, че просто не ме е грижа за угризенията ти?

— Все още си ядосана. Не мога да те обвинявам, но ние ще се оженим и всичко…

— Аз няма да се омъжа за теб — прекъсна го тихо Роина.

— Ти трябва да се омъжиш за мен!

— Защо? За да изкупиш вината си по този начин? — Роина бавно поклати глава. Забрави ли деня, когато ти казах, че чувствата ми към теб вече не съществуват? Защо трябва да се омъжа за теб, Уорик? Посочи ми поне една причина!

— Така детето ни ще бъде законно.

Младата жена затвори очи разочарована. Но какво беше очаквала? Да й каже, че я обича? Когато го погледна, лицето й беше безизразно.

— Това не е достатъчно…

— По дяволите, Роина…

— Няма да се омъжа за теб! — извика тя. С думите й се отприщваше цялата натрупана обида. — Ако се опиташ да ме насилиш, ще те отровя! Докато спиш, ще те кастрирам! Ще…

— Спри!

Върху лицето му беше изписана болка. Веднъж му беше повярвала, но сега нямаше да се излъже.

— Ако искаш да изкупиш вината си, трябва да ме освободиш. Уорик! Позволи ми да взема детето си и да си вървя у дома!

Раменете му бяха странно отпуснати, но той кимна с глава.