Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (39)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Използвайки кожения ремък на меча си, Уорик наби дъщеря си в салона, пред очите на всички. Роина се сви в стола, на който беше поканена. Затвори плътно очи, за да не вижда, но не можеше да не чува. Виковете на Биътрикс станаха дрезгави, молбите й предизвикваха съжаление Роина прехапа устни, за да не спре Уорик. Когато той приключи, дъщеря му напълно се беше покаяла и изплашила.

След като изведоха момичето от салона, Уорик седна край Роина.

— Това би трябвало да ме е успокоило, но не е така!

— Влизам ти в положението — увери го сухо тя.

Дьо Шавий понечи да се засмее.

— Виж какво…

— Съжалявам — прекъсна го Роина. — Не е време за шеги. Не мога да разбера непрекъснатия ти гняв. Сърцето ме боли, след като разбрах, че собствената ти дъщеря е искала да те нарани. Но не забравяй, че тя е още дете. Опитът й да си отмъсти е направо инфантилен.

— Да не искаш да ме утешиш?

— Не мога и да мечтая за това!

Този път смехът му избухна заразителен и гръмогласен.

— Радвам се, че още си тук!

Роина забрави да диша.

— Така ли?

— Да! Щеше да ми е противно да те търся в този дъжд.

Дали страшният Дракон не я дразнеше? Странно беше колко спокойна е до него. Сякаш вече не е негова пленница. Дали онази нощ на споделена страст не беше унищожила желанието му да й отмъщава? Тази мисъл беше прекалено изкусителна, за да й обръща внимание.

— Приключен ли е въпросът с кражбата ми?

— За тази — да.

— А относно бягството ми в гората? Ще бъда ли наказана за него?

— Трябва да съм без мозък, за да не отчета какво щеше да стане със замъка, ако не го беше направила.

Роина се усмихна.

— Значи…

— Не го казвай — предупреди я Уорик.

— Какво?

— След като изяснихме кражбата и бягството ти, дали би искала да дискутираме твоето безочие?

Младата жена извъртя очи. Защо паметта му беше толкова добра?

— Може би ще го направим по-късно, но сега има друго нещо…

Стигнала до същината на въпроса си, тя загуби смелост, настроението му не беше лошо, въпреки разправата с дъщеря му. Не искаше отново да вижда жестоката маска върху лицето му. Трябва обаче да се увери, че доброто му отношение към нея не е само временно.

— Наистина ли имаш намерение да вземеш детето от мен. Уорик?

Случи се онова, от което се беше страхувала. Устните се свиха в жестока цепка, очите му се присвиха, в тона се настани заплаха.

— Какво те кара да мислиш, че няма да го направя?

— Не съм помислила такова нещо, просто…

— Искаш да го отгледаш като прислужничка?

— Имам свои земи и не съм прислужничка!

— Ти нямаш други права, освен тези, които аз ти позволя!

— Какво ще правиш с детето? Кой ще се грижи за него, като си навън с твоите непрестанни войни? Някоя прислужничка? Друга съпруга?

Уорик се направи, че не забелязва сарказма в тона й.

— Ако ми родиш син, сам ще се грижа за него. Искам го!

— Ако е дъщеря? Незаконородените дъщери също може да са от полза. Скоро разбрах това.

Направо й идваше да крещи. Но това изобщо нямаше й помогне с човек като него. Роина се постара да говори спокойно.

— Какво ще кажеш за някои необходими неща, като възпитание и любов, истински грижи?

Уорик вдигна вежди.

— Мислиш, че съм неспособен за тях?

— Да, Биътрикс е подходящ пример за това.

Ударът беше жесток, защото Роина беше казала истината. На лицето му се изписа неподправена болка. Нещо стисна гърдите на младата жена. Тя скочи и бързо се намери до стола му.

— Съжалявам! — изплака тя и го прегърна. — Не исках те обидя, повярвай ми! Не е твоя вината, че на тази земя цари беззаконие. Че постоянно си принуден да браниш собствеността, като пренебрегваш семейството си… Проклетият Стивън е виновен за всичко! Заради него баща ми непрекъснато се биеше. Виждаш в резултат на това колко съм непокорна, въпреки че майка ми се грижеше за мен. Вече не ме е страх от тебе и езикът ми…

— Замълчи…

Уорик трепереше, а ръцете му трескаво я прегръщаха. Роина се опита да види лицето му, но той я притискаше прекалено силно до себе си. Освен това издаваше някакъв… някакъв хриплив звук!

— Уорик, ти плачеш? — извика ужасена тя.

Той се затресе още по-силно. Роина изви вежди подозрително. Накрая главата му се отметна и стаята се огласи от звучен кикот. Роина изписка отчаяна и го удари по гърдите. Уорик обхвана лицето й с ръце и я целуна. Роина гневно зарови пръсти в косите му и… се притисна към гърдите му — След няколко секунди вече й беше минало.

Когато се разделиха, бяха останали съвсем без дъх. Толкова й беше удобно в скута му, че не искаше дори да се помръдне.

— Глупавичката ми… Не можеш дори да спориш като хората, защото се страхуваш да не нараниш чувствата на противника си.

Не бяха сами в салона, но никой не им обръщаше внимание. Всъщност изобщо не я беше грижа и това я изненада. Само преди няколко дена тази поза я беше ужасила.

— Много жени са изпълнени с милосърдие. Ще ми се караш ли, че съм проявила чисто женско чувство, Уорик?

— Просто искам да ти кажа, че има време, когато трябва да проявиш твърдост, друг път — женственост. Аз обаче си те харесвам нежна.

Роина се протегна, притисната към него. Уорик остана без дъх.

— Това достатъчно женствено ли беше? — измърка тя.

— Прилича повече на жестокост. Да не искаш веднага да те отнеса в леглото си?

Всъщност не би имала нищо против, но го подразни:

— Забрави ли, че искаш да се изкъпеш?

— Не мисли, че това ще охлади страстта ми!

— Не мисля така, но водата ще изстине като първия път — предупреди го тя.

Уорик зарови нос в шията й.

— Тогава върви да донесеш виното. Надявам се този път да не се задавиш с него?

— Сигурна съм, че няма.

Роина още не беше свикнала на такъв словесен двубой. Страните й горяха, пулсът й беше ускорен. Май продължаваше да бъде пленница, и то на собствената си страст. Но Уорик се случваше същото!