Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Барон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wild Baron, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 108 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

7

Роухън седна на удобния си кожен стол зад огромното махагоново бюро в библиотеката. Беше направил всичко възможно за момента. На вратата се почука тихо.

— Влез — провикна се той.

Беше Фиц; изглеждаше по-висок от обикновено. Имаше вид на господар на царство, което преживяваше тежък период, но днес поне щеше да бъде крал.

— Събрах всички хора, милорд — заяви със строго официален тон той. — Те ви очакват на източната поляна.

Това бяха жители на село Маунтвейл, много арендатори на ферми на имението и персоналът на къщата. Дори мисис Бийт бе застанала под едно ябълково дърво, кръстосала ръце пред масивната си гръд. Ози Харкър държеше една от най-добрите котки-мишелови на Роухън и я галеше под брадичката. Животното очевидно бе на седмото небе. Освен това най-вероятно бе полудиво.

На поляната се бяха събрали не по-малко от седемдесет и пет мъже и неколцина жени. Видя Сузана, застанала отзад с Мариан на ръце и Тоби до нея.

Всички имаха мрачен вид.

— Благодаря, че дойдохте — започна баронът. — Вече всички сте разбрали, че снощи някой е влязъл в къщата. Опитал се да претърси спалнята на мисис Карингтън, но Тоби дошъл и осуетил намеренията му. Как е успял да се промъкне, как е разбрал коя е стаята на мисис Карингтън, нямам представа. Тази сутрин Бен е открил парченце вълнен плат, закачено на клона на едно дърво край конюшнята. — Маунтвейл даде знак и хората започнаха да си го предават от ръка на ръка и да го разглеждат. — Искам да държите очите си отворени на четири. Ако видите непознат човек, особено пък облечен в този син цвят, незабавно информирайте мистър Фиц.

След това обяви награда, която бе посрещната с одобрение, а накрая покани всички да опитат от превъзходното ябълково вино на мисис Хорсли, но само по една чаша. Малко повече от това количество бе достатъчно да накара изпилия го да се разсъблече и да започне да танцува и да пее неприлични песни.

Никой не се изненада, когато мъжете посрещнаха предложението за ябълковото вино по-въодушевено, от това за наградата.

По-късно Роухън подаде запечатаното писмо на иконома.

— Пусни го по пощата, ако обичаш, Фиц. Много е важно.

— Както виждам — Лондон, милорд.

— Да, до един джентълмен, на когото мога да се доверя. Филип Мърсъро, виконт Деренкорт.

— Не сме изживявали такова вълнение, откакто скъпата ви майка падна от онази круша в ръцете на Реймънд. Спомняте си лакея Реймънд, нали, милорд? Много приятен младеж, с добър характер и чувство за хумор. Няма да забравя какъв късмет беше, че точно в този момент той стоеше под крушата.

Дали икономът си позволяваше да иронизира? Така изглеждаше.

— Последните събития обаче са прекалено вълнуващи. Ти не видя Мариан, застанала на ръба на перваза. Честно казано копнея за малко скука. Това може да се окаже опасно, Фиц.

— Разбрах, че този човек се промъквал вече три пъти в дома на мисис Карингтън.

Как бе научил това? Баронът премигна и изви вежди. Икономът знаеше нещо.

— Изглежда е същият. Точно затова писах на един джентълмен в Лондон, на когото имам доверие. Стана ли вече време за закуска?

— Да, милорд. Мис Мариан е в детската стая с Бети. Тоби отиде в селото, за да се запознае с викария, както предложихте.

— Да. Мистър Байъм дава уроци, както знаеш. Искам да разбера дали ще му допадне, за да му стане учител. Надявам се, че мисис Карингтън все още не се е заела с обучението на състезателното си коте.

— Не, милорд. То пристига едва следващата седмица. Мистър Харкър не обича да изсилва нещата. Смята, че това е вредно за умственото развитие на животинката. Мисис Карингтън ви чака в трапезарията.

* * *

Сузана дъвчеше парченцето шунка; то бе толкова тънко, че прозираше. Никога не бе яла по-вкусна шунка от тази.

— Писах на майка си, за да я уведомя, че е станала баба и на леля си Миранда, която, ако все още ходи по земята, а не лежи в нея, може да дойде да живее тук.

Младата жена спря да дъвче. Беше се преоблякла. Сега беше с муселинена, зелена рокля, избеляла от прекалено много пране, обшита с тъмнозелена ивица под гърдите. Ръкавите бяха къси и буфан, деколтето — високо и обрамчено с дантела. Лъскавата й кестенява коса бе хваната отзад с черна паднела и стигаше до средата на гърба й.

— Създадохте си много неприятности, милорд. Сигурен ли сте, че желаете да про…

— Да. Освен това, имаш много красива коса — рече Роухън и в същия миг осъзна, че иска да прокара пръсти през гъстата блестяща маса на тези коси, нещо съвсем ново за него, което не му бе идвало наум до вчера.

Забрани си да мисли повече за това и си сипа от бърканите яйца. Но това не му помогна. Представи си как приближава лице до падащите като перде коси, как вдъхва аромата им и се наслаждава на добира им в бузата си. Трябваше да се вземе в ръце. Подобни емоции бяха нещо необичайно за него. Изкашля се, но онова, което излезе от устата му като въведение, съвсем не бяха думите, които възнамеряваше да каже.

— Очите ти имат прекрасен сивосин нюанс. Роклите ти обаче — поне тези, които съм видял — не са достойни за тях. Изглеждат така, сякаш си ги носила цяло десетилетие. Реших да поканя една шивачка от Ийстбърн да се погрижи за това.

Вилицата й издрънча върху чинията. Лицето й вече не излъчваше спокойствие. Внезапно бе почервеняло.

— Милорд, нищо такова няма да направите. От вас се иска само да ми дадете парите на Джордж. Аз сама ще се погрижа за себе си, за Мариан и за Тоби. Наистина сте много мил, но аз не желая да харчите собствените си пари за мен, нито пък да ви бъда задължена.

— Не мога да ти дам двайсетте хиляди лири.

Подобно твърдение бе прекалено смело, но стореното бе сторено.

— Но вие ми казахте…

— Казах ти, че трябва да живееш като пълноправен член на семейство Карингтън, какъвто си. Освен това отговорността за теб се пада на главата на семейството и в конкретния случай това съм аз. Завещанието на леля Мириам уточнява в подробности това.

— Но в такъв случай къде остават двайсетте хиляди лири? Не мога ли да ги получа, ако остана да живея тук?

— О, не, ще получаваш периодично определена сума. Наследството се изплаща на малки части всяко тримесечие до старостта ти.

— Много странно изискване. Освен това аз съм вдовица, вдовицата на Джордж. Тя определено не може да е искала да натрапи една вдовица на семейство Карингтън. Една вдовица със сигурност не би трябвало да получава сумата на части, като месечна издръжка, нали?

Баронът повдигна рамене, като дъвчеше бавно друга хапка бекон; беше хрупкав, точно както го обичаше. Почвата под краката му вече не изглеждаше толкова сигурна, но той не се отказваше.

— Съжалявам — отвърна Маунтвейл. — Няма как да го избегнем. Ти си член на семейство Карингтън. Според завещанието аз трябва да отговарям за теб. Но не си задължена да живееш тук. Ако предпочиташ може да отидеш в жилището на Тиболт, то се намира на около двайсет мили източно оттук в Еджтън-он-Хъф. Но то е много малко. Съмнявам се, че този вариант е подходящ. Тиболт ще трябва да се ожени в близко бъдеще. Не би искала да се натрапваш на младоженци, нали?

— Искаш да кажеш, че си единственият Карингтън, така ли?

— Единственият подходящ. Не, да не забравяме майка ми. Тя обожава да пътува и не прекарва кой знае колко време в Англия. Но следващия път, когато се върне, може би ще погледне внучка си, ще въздъхне от щастие, че е станала баба и ще реши да пусне корени. — Тези думи го накараха да се намръщи. — Аз лично не бих разчитал на подобно развитие на нещата. Всъщност, почти ми е невъзможно да си го представя. Майка ми е свободна натура, не се обвързва с нищо, както знаеш.

Младата жена се разсмя и разтвори ръце.

— Както виждам, сър, майка ти е истински оригинал.

— Да, така е. И аз я обичам много. Сега, колкото до новите ти рокли…

— Не, не мисля така. Кога ще ми дадеш моята тримесечна част от наследството? Възнамерявам да я спестя.

Как, по дяволите, можеше едно завещание да забрани на наследника да спестява получената сума? Единственото, което знаеше Роухън, бе, че няма да й позволи да напусне Маунтвейл. Защо? Здравият разум нямаше нищо общо с това желание.

— Би могла да спестиш известна част, предполагам. Но, знаеш ли, възнамерявам да устроя увеселение и ти ще играеш ролята на домакиня. Но не можеш да го направиш с някоя от роклите, които видях.

Сузана се вгледа съсредоточено в купчинката бъркани яйца в единия край на чинията си.

— Ще помисля по този въпрос — рече най-после тя, без да го погледне.

* * *

Беше тъмна, бурна нощ, от онези, които изпълваха Роухън с необяснимо безпокойство. Той крачеше из кабинета си. Спря и отпи от чая, останал на дъното на чашата. Беше изстинал.

— Милорд.

Едва не се спъна, толкова бързо се обърна при звука на гласа й. Сузана стоеше на вратата, разпуснала разкошните си дълги коси, облечена с избеляла светлосиня нощница и тъмносин пеньоар, и двете по-подходящи за някоя камериерка на неопределена възраст. Вероятно бяха принадлежали на майка й или баба й. Но това нямаше значение — тя и така изглеждаше прекрасно. Подобна мисъл не му бе идвала наум до днес. Всичко това нямаше смисъл. Щеше да се справи с този дребен проблем. Тя беше майка, за Бога. Но беше и прекрасна… о, не, това бе абсурдно.

Постара се гласът му да прозвучи безизразно.

— Минава полунощ. Какво искаш?

— Сетих се нещо, което би могло да ни помогне. Видях, че под вратата свети и реших да ти кажа.

Баронът посочи към един стол. Младата жена тръгна към него. Когато мина покрай камината, искрите внезапно образуваха пламък и това съвпадение даде възможност на погледа му да премине под дрехите й.

Маунтвейл преглътна. Трябваше да отиде в Лондон. Да се отдалечи от нея. Увеличеше ли разстоянието помежду им, всичко щеше да се върне към нормалното си положение. Защо не беше угасил огъня в камината?

Преглътна отново.

— Седни — подкани я Роухън.

Ако не се беше отдалечила от проклетата светлина на пламъците, щеше да му се наложи да седне възможно най-бързо зад бюрото си. И тя несъмнено щеше да отгатне какво означава всичко това, особено ако забележеше искрите в очите му и ако той не можеше да отдели поглед от гърдите й и беше неспособен да говори свързано.

Сузана застана зад едно дълбоко кресло и се приведе леко напред. Косата се плъзна по рамото й и падна върху лявата й гръд. Позата беше изключително изкусителна. Дали си даваше сметка за това? Дали не го правеше нарочно?

— Какво мислиш, че може да е толкова важно?

Тя вдигна рязко глава. Тонът му бе строг, изражението — сериозно.

— Тази вечер сте в странно настроение, милорд.

— В никакво настроение не съм и ти забранявам да говориш за това.

Младата жена се усмихна; не можеше да не го направи. Девер й се държеше опърничаво и, макар и необяснимо, това й се стори очарователно. Стори й се измъчен. Усмивката й избледня. Заради нея, защото тя му бе донесла толкова много неприятности. Но преди всичко — заради писмото на баща й. Дано мисис Херън да го одере жив на карти и да му обере всеки грош, до който успее да се докопа! Така поне, след като няма какво повече да залага, ще му се наложи да остане в Мълбъри Хаус. Сигурно и в този момент баронът проклинаше и нея, и баща й заради затрудненото положение, в което се намираше. Сузана сведе поглед към стиснатите си длани и въздъхна.

— Съжалявам, че ти навлякох всички тези неприятности. За всичко съм виновна аз, напълно го съзнавам.

— Но ти знаеше, че все пак има някаква вероятност крадецът да ви последва и тук, нали?

— Не съвсем. Е, надявах се, че ще се откаже, след като разбере къде отиваме. Това в крайна сметка е истинска къща, не като Мълбъри Хаус. — Погледна мекия брокат върху фотьойла и започна да прокарва нежно длан по него, сякаш беше малко котенце или кученце. Роухън изтръпна цял. Очевидно в най-скоро време щеше да бъде кандидат за лудницата. В този момент тя продължи да говори; гласът й прозвуча дори още по-нещастно, още по-извинително. — Но все пак знаех, че е възможно да реши да ни проследи. Предполагам това означава, въпреки всичките ми извинения, че не съм особено добър човек.

— Да, това би трябвало да значи.

Болката от думите му беше неочаквана. Едва сега Сузана вдигна очи.

— Направих го заради децата. Не можех да ги оставя в опасност.

— Очевидно все още са в опасност.

Той беше напълно прав и тя усети думите му като удар. Опита се да изправи рамене, но тази задача бе почти непосилна.

— Дали тази сума, която се изплаща на всяко тримесечие — започна много тихо тя, — ще бъде достатъчна, за да наема или да купя малка къщичка в близост до Маунвейл, след като трябва да бъда край вас и вие да отговаряте за мен? Ще взема децата и ще се преместя там. А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.

Баронът я погледна гузно.

— Какво точно искаше да кажеш с: „А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.“?

И имитира обвинението и сарказма в гласа й.

Младата жена вдигна глава. Не беше искала да прозвучи по тоя начин, макар да бе вярно. А Роухън я гледаше така, сякаш щеше да я изхвърли всеки момент през прозореца на кабинета си. Прозорците на стаята бяха доста големи, и преди й беше правило впечатление. Така че той можеше да го стори безпрепятствено.

— Вие не сте женен — заяви тя, като опита да заглади нещата. — Имахте репутацията на мъж, който живее единствено заради собственото си удоволствие и за задоволяване на своите прищевки, и…

— Това е предостатъчно. — Баронът прокара пръсти през и без това разрошената си коса.

„Има много хубава коса“ — помисли си Сузана.

— Слушай, идеята да дойдеш да живееш тук беше моя. Приказките ти за малката къщичка са направо смехотворни. Там ще бъдете оставени напълно на милостта на крадеца, също както в Мълбъри Хаус. Тук в Маунтвейл поне и ти, и децата сте на по-сигурно място. Така, всичко това бяха глупости. Защо дойде тук? Каква е чудодейната информация, която искаше да споделиш?

Младата жена прие иронията му и отвърна:

— Когато с Джордж бяхме в Оксфорд преди около две години, неколцина от неговите приятели дойдоха в страноприемницата, където обядвахме. Той ме запозна с тях.

Думите излязоха от устата му преди да успее да ги спре.

— Как се отнесоха към теб?

— Странно, че питаш.

Боже мили, невинността й беше ужасяваща. Поне вече знаеше, че тя няма представа за действителното си положение.

Сузана помисли за момент върху думите му и продължи:

— Мисля, че се отнесоха към мен достатъчно добре, но ми се сториха в прекалено добро настроение, непрекъснато се тупаха силно по гърба — по-точно по гърба на Джордж — и си правеха някакви шегички, които не разбирах. След като си тръгнаха, Джордж ми се стори леко смутен. Лицето му бе почервеняло. Пожела да се прибираме у дома. И никога повече не ме заведе в Оксфорд.

— Как се казваха приятелите му?

— Помня със сигурност само едно име и то защото ми се стори странно. Тиодор Миках. Името на другия — ако не се лъжа, което е малко вероятно — беше Ламбърт. Не помня какво беше второто му име или пък дали това не беше второто му име.

— На възрастта на брат ми ли бяха?

— Не, по-големи, може би с шест-седем години. Когато попитах Джордж за тях, той каза, че били наставници на студентите. Но нито изглеждаха, нито се държаха като такива. Нямаха вид на хора от университета. Всичко у тях, като се започне от дрехите им, беше крещящо. Затова реших, че трябва да ти разкажа. Разбираш ли, запитах се дали нямат нещо общо с нахлуването в Мълбъри Хаус. Не бяха студенти. Не бяха благородници.

Баронът не желаеше да чува тези неща, нито едно от тях. Искаше всичко да си остане по старому в спомените му. Искаше, когато мисли за брат си, да не се чувства предаден. Кои, по дяволите, са били тези мъже?

— Благодаря ти — рече той; гласът му прозвуча така студено, както бе почувствал сърцето си при вестта за смъртта на Джордж. — Малко вероятно е да имат нещо общо с тайнствените нахлувания в Мълбъри Хаус или тук. Просто са били някакви не особено достойни приятели. На повечето младежи им се случва поне веднъж в живота си да общуват с подобни другари. Но все пак ще помисля върху това. Късно е. Мариан ще те събуди в шест часа. Отивай да си лягаш.

Но не искаше да я види отново озарена от светлината. Обърна се и се запъти към барчето. Не взе бутилката с бренди, въпреки че човек с неговата репутация би трябвало да го гълта като вода.

— Лека нощ, милорд.

Роухън не отговори. Не се обърна да я погледне. Не можеше да го направи. Щеше да бъде прекалено мъчително.

* * *

Отправи се към конюшнята непосредствено след съмване. Цареше блажена тишина, птиците все още не бяха напуснали гнездата си. Въздухът бе много студен, но не се усещаше почти никакъв вятър. Не обърна особено внимание на градината, както и на каквото и да било друго.

Ах, каква невероятна, благодатна тишина! Видя най-добрия си мишелов, Галахад, същия, който бе държал и галил Том Харкър. Животното, навирило опашка, вървеше успоредно на пътеката. Изглеждаше изключително охранено. Дори котаракът не издаваше никакъв звук. Да, пълна тишина. Докато не наближи вратата на конюшнята. Тогава чу Джейми да пее с по-нежен глас от когато и да било досега:

Живял някога в Мадрас нахален младеж.

Той имал забележителен задник.

Не закръглен и розов,

Както вероятно сте си помислили,

А сив и с дълги уши, който пасял трева.

В този момент, съвсем на място, чу цвиленето на Гъливер. Към него се присъедини друг кон, а най-накрая в хоровото изпълнение се включи с мелодичен глас и Хера, кобилата на Сузана.

Баронът влезе в слабо осветената конюшня. Джейми решеше Гъливер, а в това време трима други коняри го съзерцаваха почти с благоговение. След това дружно изразиха одобрението си от петостишието и започнаха да го уговарят да им изпее друго, но Джейми поклати глава.

— Съжалявам, момчета, амъ ни мога да развалям възпитанийто на мойти любимци. Шъ свикнат на повече от една песен на ден.

Едва тогава младежите забелязаха Маунтвейл, застанал на прага на отворената врата. Настъпи смущение, последвано от абсолютно мълчание.

— Джейми, и ние имаме магаре — започна шеговито Роухън. — Казва се Пък и пасе на северното пасбище. Пей му това хумористично петстишие от време на време.

— Последното магари, на което го изпях, милорд, накрая направи такваз физиуномия, сякаш му бяха потънали гемиити.

Гъливер изцвили гръмко. Да не би проклетото животно да разбираше шегите на Джейми?

— Това беше много добро — рече баронът. — Дум, оседлай ми Гъливер. Бързо, денят е прекалено хубав, за да губя и минутка от него.

Дум беше слабо четиринайсетгодишно момче с отпусната челюст, което никога през живота си не се бе усмихвало. Нито един кон дори не се бе опитвал да го ритне или ухапе. Всички мислеха, че животните постъпват така, защото го съжаляват. Наричаха го така още откакто бе навършил пет години.

Джейми се приближи до Роухън, който стоеше и чакаше.

— Туй момче Дум, милорд, бас държа, чи шъ го накарам да съ усмихне, преди да й дошъл краят на седмицата. До петък, да, не по-късно.

— Една лира — отвърна Маунтвейл.

И двамата се ръкуваха.

— Вечи съм го виждал как мъ наблюдава напрегнато всеки път, като пея песничките си. До петък, милорд. Странно й все пак, милорд, не че го й бил баща му или нещо таквоз. Изглежда просто си й роден тъжен.

Баронът язди до обяд. Беше сгорещен, потен и развеселен, когато се върна в Маунвейл Хаус. Спря като поразен от гръм при вида на голямата карета, теглена от четири великолепни бели коня, спряла пред централното стълбище на къщата. Екипажът се придружаваше от трима конници, загърнати в черни пелерини. Кочияшът беше с ливрея на черно и сребристо. Централната врата на Маунтвейл беше широко отворена. В този момент пред погледа му се мярна яркооцветен облак.

— Прескъпи мой! Прибрах се у дома!