Катрин Каултър
Дивият барон (34)

34

Сега вече вървяха бавно към него със съзнанието, че вече нямаше надежда. Той бе победил. Светът бе изгубен.

— О, Боже — промълви Филип, вперил поглед във викария; той се бе изправил, висок и безмълвен, потънал в очакване също като тях. — Какво ще направи сега?

Тогава Тиболт изведнъж започна да трепери. Постави припряно Граала върху един камък. Тресеше се толкова силно, че стъклената чаша падна на земята. Извика, хвана се за гърдите, после затъкна с всичка сила ушите си с длани. Младата жена понечи да хукне към него, но съпругът й я стисна за ръката и я дръпна обратно.

— Не — рече той. — Не мърдай. О, Боже, какво направи той? Какво става пък сега?

Брат му вдигна треперещите си ръце към небето и ги разтвори.

— Господи, пих от свещената чаша. Дай ми сила. Дай ми безсмъртие. — Внезапно спря да трепери. Сега вече потръпваше, цялото му тяло се движеше нагоре-надолу. Като че ли се смаляваше. — Дай ми силата и властта, които ми се полагат! — провикна се отново към смълчаните небеса той.

Тримата се приближаваха бавно, много бавно, без да отделят очи от него.

Хоризонтът бе яркорозов, а небето над главите им — сивосиньо. Слънцето изгряваше зад Тиболт и лъчите му се промъкваха сред развалините на древния манастир.

Внезапно викарият замря, сякаш се бе превърнал в камък, сякаш бе замръзнал на място. Бавно, много бавно започна да се променя. Затресе се отново, така че цялото му тяло затанцува от силата на конвулсиите.

И тогава Тиболт започна да изчезва. Светлините и сенките си играеха над него и като че ли изтриваха образа му. Все едно че някаква гигантска ръка го моделираше и премоделираше, правеше вдлъбнатина там и издатина — тук. Той се променяше.

Изведнъж пред тях се появи Сузана. Тиболт се бе превърнал в Сузана. Всичко това нямаше никакъв смисъл. И беше ужасно.

— Не! — промълви Роухън при вида на страшния образ на своята съпруга, който се люлееше напред-назад върху гредата насреща им. — Не!

Фалшивата Сузана се обади от мястото си върху скалите.

— Сега вече знам как сте се измъкнали от катакомбите. Цялата тази сила сте я получили само с онези няколко капчици от Граала. Сега вече проумях.

Фалшивата жена изведнъж започна да се дави, хвана се за гърлото, но тогава започна да се променя отново; този път се превръщаше бавно в много стар човек, облечен в някаква поне стогодишна дреха. Гласът му прозвуча древно като скалата, върху която стоеше.

— Трябва да предам на тебе Свещения Граал. Пази го добре, епископе. Пази го добре. Не казвай на никого какво представлява в действителност. Наречи го „дяволския съд“. Казвай на всички, че онзи, който пие светена вода от него, ще умре от ужасна смърт.

— Старият рицар тамплиер — промълви с вкочанените си от ужас устни Филип.

След малко старият рицар също изчезна и на неговото място се появи здрав мъж в разцвета на силите си, облечен странно, с корона на главата. Той отметна назад глава и заговори гордо:

— Да, приемам Граала. Ще го пазя като зениците на очите си. Ще го отнеса у дома в Шотландия. Никой никога няма да го намери там.

— Макбет — прошепна Сузана. — Това трябва да е Макбет, когато приема Граала от папа Лъв IX.

— Тиболт се превръща в хората, докоснали Свещения Граал — отвърна баронът, макар все още да не можеше да повярва на очите си, а в същия този момент кралят на Шотландия се променяше отново.

Сега пред тях стоеше старец, облечен като древните ученици, поне както Роухън ги бе виждал изобразени в книгите. Бе целият в бяло. На краката си имаше сандали. Пред гърдите му висеше дълга брада.

— Кой е това? — попита шепнешком младата жена.

— Не знам. Може би някой от приближените на Христос след Тайната вечеря?

— Аз съм Йосиф Ариматейски — провикна се към тях непознатият с изтънял от възрастта глас. — Иисус ми даде светения съд, след като пи от него. Каза ми да събирам кръвта му в него. Аз го погребах и взех чашата.

И Йосиф Ариматейски също изчезна. После пред тях се появиха и други хора, всичките в библейско облекло, като образите им се преливаха от един в друг.

Бяха общо дванайсет.

И накрая настана пълна тишина. Тиболт вече нямаше човешка форма. Чертите, които го бяха правили човешко същество, бяха изчезнали от лицето му, изгладени, сякаш се бе превърнал в камък. Ръцете и краката бяха замръзнали край тялото му, изгубили очертанията си. Той приличаше на стълб, неподвижен, безжизнен. А миг по-късно и самият стълб изчезна. Пред тях нямаше нищо.

Свещеният Граал стоеше все така върху камъка. Внезапно иззад него изпълзя змия, зелена и люспеста, с огромна глава, с разтворена паст и засъска насреща им. Започна да обвива бавно чашата с дебелото си тяло, като правеше навивка след навивка, първо около съда, а след това около самата себе си. Накрая подпря голямата си глава върху чашата. Устата се отвори. И от нея се чу гласът на Тиболт.

— Той ви пощади. Сега вече знам защо ви пощади. Сега вече знам всичко, но това не променя нищо, тъй като вече не съществувам.

Небето, което само допреди миг бе проблясвало от настъпващото утро, притъмня. Затрещяха гръмотевици. Светкавици прорязаха мрака и езерото под тях се разпени. Изведнъж над змията се появи кратер от светлина — широк, бездънен. А след това отново настана непрогледна тъмнина, сякаш бе полунощ.

Не се виждаше нищо.

Сузана обърна лице към гърдите на своя съпруг. Усети напрежението му от току-що видяното. Чу се тихо буботене. То започна да се засилва и продължи дотогава, докато скалите не започнаха да се тресат. Една стара арка се срути и падна в езерото под скалите. Масивната скала, върху която бе стоял Тиболт и върху която отвратителната змия бе увила огромното си тяло около Свещения Граал, бе празна.

Нямаше нито змия, нито Свещен Граал.

Тримата приятели потрепераха. Появи се бяла светлина и много бързо започна да се разпространява, да става все по-силна, докато ги заслепи.

Скалата изчезна в ослепителната бяла светлина.

Буботенето спря рязко.

Нямаше нищо.

Появи се слънцето, денят продължи да настъпва. В тишината се чу чуруликане на врабче.

Тримата тръгнаха като по команда към мястото, където бе стоял огромният камък. Всичко изглеждаше така, сякаш поне в продължение на едно столетие не се бе случвало абсолютно нищо. Нямаше я дори мощехранителницата.

Сузана изви глава на една страна и посочи натам. После се приведе и вдигна нещо. Обърна се безмълвно към своя съпруг и разтвори длан. В средата й лежеше златното ключе.

— Ключето за мощехранителницата. Оставили са ни го.

— Не, Сузана, оставили са го на теб — поправи я Роухън.

Филип впери поглед първо в ключето, после към мястото, където бе стоял камъкът. На земята лежаха парчетата от счупената стъклена чаша, в която Тиболт бе донесъл светена вода.

Младата жена се взря в далечината, зад манастирските развалини, отвъд езерото. Преглътна с усилие, стисна златното ключе в дланта си.

— Свещеният Граал не познаваше нищо друго, освен добро, докато не попадна в ръцете на Тиболт.

— Всички образи, които придоби той — промълви бавно лорд Маунтвейл, — бяха на хора, които са го държали или пили от него. Ти не пострада, защото си добра. Именно това видя ясно преди самия си край Тиболт.

Виконтът се отърси, сякаш се събуждаше.

— Искам да се махна от това място. Няма какво да правим повече тук.

— Прав си — съгласи се Сузана. — И доброто, и злото си отидоха.

— Това не е съвсем вярно — възпротиви се Роухън и привлече своята съпруга към себе си. — Тримата сме още тук. Ние оцеляхме.

И я притисна в обятията си. Стори му се, че усеща топлината на миниатюрното златно ключе, което тя продължаваше да стиска в дланта си.

Почувства от дълбините на душата си, че никога повече нямаше да говорят за случилото се. Почувства също така, че миниатюрното ключе щеше да свърже в здрава връзка тримата до края на живота им.

* * *

— Нека аз първо да гушна това ангелче — рече Сузана и вдигна на ръце пискащата от щастие Мариан.

Колкото до момиченцето, след като се наслаждава не повече от петнайсетина минути на цялото внимание на майка си, след като бе люляна и хвалена, и след като чу вълнуваща история, която обаче нямаше нищо общо с действителната, то бе готово да стъпи на земята и да се види с Роухън.

Баронът я взе на коляното си. Щом се умори, детето се облегна на гърдите му и напъха пръсти в устата си.

— Опитах да я науча да не си лапа пръстите — обади се Тоби. — Но всеки път, когато ги измъквах от устата й, надаваше такъв вой, че накрая се отказах. Шарлот каза, че ушите й не можели да издържат подобно наказание. Ще опитам отново, Сузана, но трябва да бъдем сами. Тя не реве, когато сме сами. Не е ли странно това?

— Ни най-малко — отвърна младата жена. — Защо да реве, щом няма публика?

— Роухън!

— Да, прекрасна моя принцесо?

— Лондон. Искам да отидем в Лондон.

— Ще отидем — отговори бавно лорд Маунтвейл. — Ще отидем съвсем скоро там.

— Не мисля, че приказчицата, която току-що съчини за дъщеря си, има нещо общо с истината — обади се Шарлот.

— Не, майко — отвърна младият мъж. — Съжалявам, но трябва да ти кажа — Тиболт е мъртъв. Това бе злополука. Опита да ме спаси, но сам падна от една скала. Нямаше никакво съкровище. Всичко е било само една легенда, един мит, както ти харесва. Нямаше нищо, освен предателство. Но никога не забравяй, майко, че Тиболт умря така, както бе живял. И бих предпочел с Тоби да не говорите повече по този въпрос.

Сузана кимна безмълвно.

— Това не ми харесва — промълви Шарлот и изведнъж избухна в плач, разбрала, че нито прескъпият й син, нито снаха й смятат да кажат нещо повече. Знаеше, че има още, но резултатът бе смъртта на Тиболт. Той бе умрял, опитвайки да спаси брат си. Както бе казал Роухън, той бе умрял така, както и бе живял. Баронесата преглътна отново и рече: — Олекна ми, че Тиболт не се оказа подобен на Джордж. Това, струва ми се, щеше да разбие сърцето ми.

* * *

След месец лорд и лейди Маунтвейл тръгнаха към Лондон, като взеха и дъщеричката си. Горе-долу толкова време бе нужно на Мариан, за да се научи да нарича Роухън „татко“.

През един топъл, слънчев ден, украсен с дъга след падналия лек дъждец, полковник Нимисис поиска ръката на Шарлот. Всички мислеха, че тя ще приеме, но сгрешиха. Вместо това тя замина за Венеция, като взе със себе си Огъстъс, лакея от Уелс, за да й бъде телохранител, а и някои други неща.

* * *

Прислугата в градската къща на семейство Маунтвейл в Лондон научи с огромна изненада за петгодишния брак на барона и плода на тази връзка, малката му дъщеричка.

Реакцията обаче бе нищожна сравнена с тази на обществото. Новината предизвика безконечни разговори, обсъждания, страховити предвиждания за бъдещето на този очевидно обречен брак, създаден по времето, когато баронът бил още почти юноша. Ами да, да си кажем истината, той бе все още див и невъздържан млад човек, но сега вече бе и много по-дискретен. Нали така? Докато преди пет години бе само див, невъздържан, вироглав и импулсивен.

Въпреки това лейди Сали Джързи, неоспорван лидер на висшето общество, изказа предположението, че баронът може би си бе поживял достатъчно. И може би точно това бе причината да изведе от заточение своята съпруга и дъщеря. Бе се превърнал в поправил се дон Жуан.

Никой не се съгласи с това; в него нямаше нищо весело, никакво обещание за нещо порочно. Но и никой не се възпротиви открито, поне не пред лейди Сали Джързи. На никой не му стискаше да го направи.

Всички зачакаха жадно да видят новата баронеса. Да видят колко време щеше да мине, преди съпругът й да я зареже отново в някое забутано местенце в Англия и да поднови буйните си похождения. Всичките му любовници — на брой сигурно цял легион — несъмнено страдаха по него.

Пулвър, секретарят с измъчената физиономия, заяви пред приятеля си Дейвид Плъми:

— Тук са вече четири дни. И не разбирам нищичко. Баронът не си е подал носа вечер, освен ако не трябва да придружи някъде своята съпруга. По нищо не личи, че възнамерява да поднови стария си начин на живот. През цялото време докато бяхме в Маунтвейл Хаус, той бе образец на съпруг. Това ме потиска безкрайно.

На което Дейвид Плъми бе отвърнал:

— Кураж, Пулвър! Очаквам да се върне към старите си привички всеки момент. Баронът обича жените, нали така? И е първородният син на своите родители, нали? Освен това е сатир и се нуждае от нескончаемо разнообразие. Мъж с такава репутация няма да ни кара да чакаме още дълго. Просто в провинцията не се е намерила нито една жена, която да пожелае.

Подобно предположение наистина не бе за вярване.

Секретарят изобщо не бе чак толкова сигурен, колкото своя приятел. Беше виждал неведнъж заедно барона и баронесата. Тя не бе и наполовина така красива както повечето жени, с които бе контактувал съпругът й. Е, не беше грозна, но не бе и ослепителна, като свекърва си например. В нея обаче имаше нещо много мило, нещо неуловимо, някаква съобразителност и начин на изразяване може би, които караха Роухън да се смее повече, отколкото го бяха чували да се смее когато и да било досега. Освен това двамата като че ли прекарваха през деня подозрително дълго време в спалнята на барона.

Това бе пълна загадка за всички.

Колкото до Мариан, тя си бе внушила, че не е безразлична към Пулвър. Това бе объркало окончателно бедния човечец и го караше да тича да се крие в кухнята.

— Та тя е още дете — обясняваше той на Тинкър, камериера на негово превъзходителство, — дете, но той я оставя да седи в скута му, да докосва лицето му с малките си пръстчета, които почти не вади от устата си. Тя пищи — пищи от смях и това като че ли му доставя радост. Понякога пък крещи от недоволство. Тогава баронът само я целува и й казва да млъкне, а тя изпълнява. Това е смайващо, Тинкър. А сега пък взе да се заглежда по мен. Не мога да го понеса, Тинкър. Не ми е в природата да търпя малки деца.

Но само след седмица Пулвър бе истински щастлив, когато момченцето докоснеше бузата му с мокрите си пръстчета. А първия път, когато го целуна, едва не изгуби съзнание от радост. Но ако се случеше Мариан да затропа с крака и да завика, той се озоваваше много бързо в коридора и хукваше да търси барона. Онзи, на когото се възхищаваше най-много обаче, бе Тоби, макар последният да бе още само едно момче. Двамата четяха заедно и посещаваха Британския музей. Роухън сподели със своята съпруга, че никога досега не бе виждал толкова въодушевен подобния си на мъртвец секретар.

Колкото до Сузана, всеки път, когато трябваше да стъпи в дома на един или друг представител на висшето лондонско общество я за бал, я за прием или парти с игра на карти, тя се чувстваше уплашена до смърт. Знаеше всеобщото убеждение, че бедният барон бе извършил страшна грешка и я бе задълбочил още повече, като ненадейно бе извадил на бял свят своята съпруга и момиченце. Знаеше също така, че всички очакваха той в най-скоро време да ги зареже отново в изгнание и да поднови стария си разюздан начин на живот. Тази мисъл я депресираше безкрайно.

— Горе главата — казваше неизменно Роухън, преди да й помогне да слезе от каретата.

През тази сряда вечер на приема на „Кинг стрийт“, тя бе вдигнала толкова високо глава, че той вече се опасяваше да не си удари темето в горната рамка на вратата. Лорд Маунтвейл й се усмихна, обхвана я през кръста и я свали бавно на земята; не пропусна да забележи, че очите й потъмняха в резултат на неговия допир. Искаше му се да й каже, че се чувства като крал, когато го погледнеше по този начин. Вместо това произнесе дрезгаво:

— Казах ли ти, че тази вечер си особено прелестна? Харесвам косите ти, хванати по този начин, с всичките сини панделки преплетени в плитките ти.

— Да, но не го мислиш сериозно. Панделките са избрани, за да бъдат в тон със синята ми рокля. Ах, Роухън, знам, че просто опитваш да ми повдигнеш духа, за да не побягна да се скрия в стаята за почивка на дамите.

— Разкрихме те — отвърна той и я целуна. — Откога си станала толкова цинична?

— Просто съм реалистка.

— Не, ти си само едно глупаче — промълви баронът и я целуна по върха но носа.

Сцената се наблюдаваше от съвсем малко разстояние от Синджън Кинрос, графиня Ашбърнам, която изобщо не бе способна на каквато и да било проява на сдържаност.

— Роухън! — провикна се тя. — Това ли е твоята съпруга?

— Това, любов моя — обърна се младият мъж към Сузана, загледана в красивата дама, която бързаше към тях, — е Синджън Кинрос, една от най-приятните особи сред моите познати. А господинът, който крачи след нея, е Колин Кинрос, съпругът й. Съмнявам се, че някога изобщо успява да я догони, освен ако тя самата не пожелае. — Усмихна се на новодошлата и пусна съпругата си. — Е, малката — провикна се към високата млада персона той, — изглеждаш в чудесна форма както винаги. Колин, ти все още дишаш равномерно.

— Не би трябвало да оставям Синджън да се доближава до теб — отвърна мистър Кинрос, като оглеждаше с интерес Сузана. — Тя обаче заяви, че след като си женен, вече няма опасност от любовните ти аванси; не че си спомня някога изобщо да си правил подобни аванси, което, естествено, я разочарова. Дори започна да мисли, че е грозна и безинтересна. Беше ми нужна почти една седмица, за да я разубедя.

— Сузана — обади се графинята, — на теб сигурно не ти е много лесно, особено като се има предвид репутацията на Роухън. Струва ми се, че трябва да се отправим към това мрачно място и да щурмуваме драконите. Какво ще кажеш?

За радост на барона Синджън взе съпругата му под своето крило и започна да я развежда като майка, горда да представи пиленцето си.

След като бе запозната с лейди Маунтвейл, лейди Сали Джързи рече:

— Кажи, скъпа, срещна ли се вече с твоята несравнима свекърва?

— Да, мадам. Голяма съм щастливка. Шарлот е най-милата, най-сладка и красива жена, която съм виждала. Държа се чудесно както с мен, така и с Мариан, дъщеря ни.

Лейди Джързи очевидно не бе очаквала толкова ентусиазиран отговор. Той помрачи донякъде усмивката й. Шарлот мила? И сладка? Е, Шарлот бе много неща. Това може би беше още една страна на тази невероятна жена.

— Хмм! А какво мисли скъпата Шарлот за факта, че е станала баба?

— Двете с Мариан — нашата дъщеря — са големи приятелки.

— Представяте ли си — възкликна Сали, — скъпото ни момче станало баща. Бил е съвсем млад, когато се е оженил за вас и е създал детето.

— Аз бях още по-млада от него, мадам — отвърна Сузана, вдигнала гордо брадичка. — Но аз ви питам, — продължи тя, широко усмихната, — кой би отказал на Роухън? С неговата чаровна, порочна усмивка? За мен е, и винаги е било, голямо удоволствие да бъда негова съпруга.

Лейди Дръмонд Бъръл, друга видна особа сред висшето общество, каза:

— Шарлот със сигурност не би позволила да бъде превърната в баба. Прекалено е красива, прекалено съвършена… а, тя е толкова много неща. Но баба? Трудно е да се приеме. Тя несъмнено не може да го приеме благосклонно.

— Може би за всяка дама е трудно да приеме новото поколение. Това означава, че всички остаряваме, една определено неприятна мисъл. Всъщност, мадам, Мариан я нарича „Шарлот“. Това изглежда устройва и двете.

И младата жена се усмихна на лейди Бъръл — изключително грозна дама с език на пепелянка и топлота на гущер, която поради неизвестни никому причини бе станала една от водещите особи сред лондонското висше общество.

— Историята ви е толкова романтична — обади се лейди Джързи, впила жадно очи в лицето на Сузана. — Нашият скъп барон яздеше в галоп, за да отиде да ви навести, когато не навестяваше някоя от своите приятелки в Лондон.

— Предполагам, че скъпият барон ще бърза чак толкова само още месец-два — обади се, присвила устни, лейди Бъръл. — Този брак е изтраял близо пет години. Посещенията му със сигурност не са били особено редовни, особено пък след раждането на детето. Джентълмените не си падат по бременни дами и невръстни деца.

Роухън, благословен да е, изглежда винаги усещаше кога съпругата му бе на края на силите си в неравната борба със светските змеици. Сега той застана до нея и заяви невъзмутимо, с обичайния си чар:

— Когато става въпрос за Сузана, винаги съм бързал. Странно, но конят ми Гъливер я обича не по-малко от мен самия. Дори да заспивах на седлото, той продължаваше да препуска с пяна на уста към нея. — Обърна неподражаемата си усмивка към лейди Бъръл. — Всъщност, когато видите дъщеря ми, няма да искате нищо така силно, както да почувствате мокрите й пръстчета — тя си смуче пръстчетата, нали разбирате — на бузата си. Много е миличка.

Дори мисис Бъръл се усмихна, събитие, което както обясни по-късно Роухън на съпругата си, трябвало да бъде записано, за да се знае и от идните поколения, тъй като иначе никой нямало да повярва.