Катрин Каултър
Дивият барон (24)

24

Викарият не бе способен да издаде какъвто и да било звук. Той се взираше, изпълнен с безпаметен ужас, като местеше поглед ту към брат си, ту към неговата нежна половинка. Преглътна с усилие, отвори уста, после я затвори, все така безмълвно.

— Не — изрече най-после той; прегракналият му глас се чуваше едвам-едвам. — Не може да е вярно. Защо ме измъчваш така, Роухън? Вярно е, че знаех какво правеше Джордж, но той ми бе брат. Във вените му течеше кръвта на нашите родители. Носеше злото в себе си. Трябваше да го защитавам.

— Колко други момичета имаше още, Тиболт?

— Но аз не…

Баронът се спусна така светкавично, че в първия момент Сузана не разбра какво става. Миг по-късно той вече бе сграбчил брат си за яката и го разтърсваше.

— Чуй ме, набожен млад глупак. Колко момичета е превел през мнимата венчална церемония на Макнали брат ни?

— Три. Но всичките бяха леки жени. Така че на кой му пука?

Лорд Маунтвейл отстъпи крачка назад и стовари юмрук в челюстта му. Тиболт се свлече на пода. Без да сваля поглед от него, баронът разтърка кокалчетата на ръката си.

Младата жена трепереше цялата.

— Три? Направил е това с още две момичета? Но как разбра?

Тя трепереше от шока, от унижение, от ярост. Прегърна я и целуна слепоочията й.

— Не беше кой знае колко трудно да се досетя. Страшно съжалявам за всичко това.

Притисна я още по-силно към гърдите си. Тя го прегърна с всички сили. Неговата мъка, както и нейната, бе почти осезателна. Сузана заговори първа; гласът й прозвуча тихо и спокойно.

— Всичко ще се нареди — промълви тя, завряла лице във врата му. — Кълна се, че ще се оправи. За това ще се погрижим и двамата.

— Толкова много измама, наистина е трудно да се приеме.

— Знам. Но заедно ще я преживеем.

— Милорд! — Това бе Нелсън, застанал втрещен на прага. — Какво стана с господаря ми?

— Получи някакъв удар, Нелсън. Защо не го оставиш? Чувал съм, че човек не трябва да се мести непосредствено след като е получил удар. О, и Нелсън, непременно кажи на господаря си, веднага след като се свести от този удар, че тази вечер ще се върна за друг братски разговор. А да, бих искал да се запознаеш със съпругата ми. Това е лейди Маунтвейл.

— Миледи, удоволствие е за мен — отвърна слугата, без да я погледне, вперил безпомощно поглед във викария, който бе започнал да се раздвижва и да стене. Сузана кимна на Нелсън, измъкна се от обятията на своя съпруг и се запъти към мястото, където лежеше Тилбот. Клепачите му потрепнаха и той отвори очи. Тя се взря в него и се усмихна; по-студена усмивка Роухън не бе виждал. Усети гнева й и това му допадна.

— Това, че се осмелявате да се наречете Божи човек несъмнено Го учудва много. Учудва и мен. Вие сте много лош човек, сър. Вие сте мошеник, привидно набожен лицемер. А дали не сте и нещо по-лошо от това? Ще открием какъв сте в действителност. Не заслужавате майка като Шарлот. Тя е добра. А вие, сър, вие сте едно неискрено същество.

И го изрита здраво в ребрата.

Нелсън се спусна към господаря си и се свлече на колене край него.

— Защо, миледи? — попита той, като изви глава към младата жена. — Не трябваше да го ритате. Негово превъзходителство току-що каза, че не е добре да се мести човек, получил наскоро удар.

— Аз изобщо не съм го местила — отвърна Сузана.

Завъртя се на пети и, съпроводена от своя съпруг, напусна къщата.

* * *

Когато Роухън излезе същата вечер и я остави сама в страноприемницата, тя прие без спорове. Чувстваше се болна, болна до мозъка на костите. Стомахът й се бунтуваше, гадеше й се, в гърлото й бе заседнала буца. На всичкото отгоре се притесняваше за своя любим, но той само поклати нетърпеливо глава, когато се опита да го убеди да не ходи при брат си.

— Тази работа трябва да се довърши — заяви той. — Трябва да науча цялата истина.

Целуна я и тя усети гнева му, празнотата, болката, страха от онова, което му предстоеше да научи.

Все пак бе успял много успешно да сподави яростта и смъртоносната си мъка. Молеше се Тиболт да се срещне с него тази вечер, макар да се опасяваше, че щеше да се скрие. Не, не бе избягал. Всички прозорци на жилището му светеха.

Брат му го очакваше в кабинета си, вероятно единствената стая, където се чувстваше сигурен. Роухън кимна на Нелсън, след това се запъти към кабинета и затвори вратата след себе си.

— Е, Тиболт, радвам се, че си тук.

Свещеникът сви рамене.

— Къде мога да отида? Това е моят дом. Аз съм отговорен за хората в този град. Разбира се, че ще бъда тук. Не си чак толкова страшен, Роухън, въпреки, че дясното ти кроше е все така ужасно. — Потърка челюстта си. Тя бе леко посиняла. После вдигна рамене и погледна брат си право в очите. — Значи си се оженил за проститутка. Мислех, че знаеш какво правиш. Но, като се има предвид твоята репутация, подобно уреждане на въпроса сигурно е най-удобно за теб. Така или иначе, това не е моя работа.

Баронът помисли, че той само му улесняваше задачата. Приближи се до бюрото и седна в един от старите столове, облицовани с кожа. Събра върховете на пръстите си и забарабани замислено с тях.

— Никой не знае, че Сузана е била омъжена за Джордж. Казал съм на всички, че сме женени от пет години и съм я крил. Защо съм го направил ли? Сигурно цялото общество ще зададе този въпрос. Направил съм го, защото съм бил прекалено млад, за да призная, че съм се влюбил и оженил. Постъпил съм глупаво, но обичам много съпругата и дъщеря си. И ти ще потвърждаваш тази измислица. Мариан е мое дете. Майка ни е единственият друг човек, който знае истината, както и Тоби, братът на Сузана, което бе неминуемо. Това е въпрос на семейна чест, на спасяване репутацията на Джордж. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, щом това е твоето желание. Всички ще бъдат сащисани, естествено. Ти, сатирът от семейство Карингтън, си бил тайно женен през последните пет години, но си крил съпругата си, докато си продължавал да спиш с всяка лондончанка? По-голяма порочност от тази човек не може да си представи. Паството ми ще бъде порядъчно шокирано.

— Възможно е, но аз вече изминах дълъг път към поправяне на миналите си грешки. Бъди сигурен, че ще го довърша. Много очи ще се изпълнят със сълзи, когато чуят трогателните ми обяснения. Въпреки това, братко, ако разбереш, че някой от твоето паство е шокиран, припомняй си какво дължиш на семейството си. Така, след като се върнем в Маунтвейл Хаус, ще организираме друго парти. Ще обявя брака ни, макар да предполагам, че благодарение помощта на лейди Донтри поне половината население на Англия вече знае за него. Ще съумея да изглеждам напълно разкаян. Ще изглеждам очарователно натъжен и изпълнен със съжаление, със сведен поглед. После със Сузана ще отидем в Лондон и ще повторим представлението. Имаш ли някакви въпроси?

Тиболт поклати бавно глава. Изгледа странно брат си, сякаш бе някой напълно непознат, когото вижда за първи път.

— Не съм очаквал това от теб. Не разбирам защо си го направил. Тя не ти е никаква, никаква. Колкото до детето…

Баронът не можеше да понесе това. Прекъсна свещеника, преди да се е издал.

— О? Какво щеше да направиш ти, ако бе открил, че имаш племенница, че брат ти е скалъпил фалшива венчавка, защото е искал да легне с майката на въпросната племенница?

— Казах ти каква е Сузана.

— Да, каза ми. Но това е толкова абсурдно, толкова далече от истината, че ме кара да се питам какви са мотивите, които те подтикват да говориш така. Тя наистина е дама. Да не би да си я обявил за лека жена, за да оправдаеш Джордж за онова, което е сторил? Това е причината, нали? Виждам го в погледа ти.

— Не, аз съм я виждал, както съм виждал и другите. Макар да беше млада, страшно млада, все още не виждам причина да променя мнението си за нея. Тя ми се стори същата като другите.

— Тогава започвам да мисля, че брат ни е причинил същото нещо на три съвсем невинни млади дами. Ако си виждал само това, което си искал да видиш, тогава си направил непростима грешка. Не си дорасъл за благородната си професия, Тиболт. Трябваше да я издириш и да й кажеш истината. Налага се да се помолиш сериозно, за да поискаш прошка от Бога. Тя е била използвана безогледно от нашето семейство. Но на това вече е сложен край. Сега тя принадлежи на мен, както и Мариан.

Тиболт сви отново рамене.

— Ами другите? Ако не съм прав и се окаже, че не са проститутки? Би ли се опитал да ме ожениш за някоя от тях?

— Каза, че Джордж е измамил други две момичета. Знаеш ли кои са?

Викарият поклати глава.

— Но след като тази е дошла при теб, защо не са дошли и другите?

— Тя не е идвала при мен. Така, а сега ще се постараеш ли да забравиш всички гадости, които ти е наговорил брат ни? Нима си толкова наивен, та да повярваш на всичките му приказки? След като го е направил три пъти? Кажи ми, Сузана третата ли беше?

— Не, беше втората.

— Тя е била на седемнайсет години, когато Джордж я е убедил да се омъжи за него. Родена е и възпитана в благородническо семейство.

— Тя ме ритна в ребрата. Никоя дама не би сритала един Божи човек в ребрата.

— Тиболт, подлагаш на голямо изпитание търпението ми. Би ли ме признал за благородник?

— Естествено.

— Чудесно. Аз те ударих с всичка сила в лицето.

— Това е по-различно.

Роухън завъртя очи.

— Смайваш ме. А сега, ако обичаш, с най-голямо удоволствие бих те придружил до онова нещастно късче земя, което наричаш градина, и бих те налагал, докато мозъкът ти започне да функционира отново.

Тиболт вдигна и двете си ръце.

— Не, ще направя каквото кажеш. За мен това е без значение.

Тогава баронът седна отново на мястото си и произнесе тихо:

— Сега ще ми разкажеш за картата.

Върху лицето на брат си прочете само смайване.

— Карта ли? Каква карта?

— Много добре знаеш за какво говоря. Кажи ми за проклетата карта. Знам, че Джордж те е осведомил за нея.

Едва тогава забеляза промяна в изражението на Тиболт, която говореше, че знае за нея; това обаче не му попречи да запази мълчание.

— Кажи, по дяволите!

— Джордж спомена за някаква карта непосредствено преди да умре — отвърна бавно викарият. — Но той, както знаеш, все се интересуваше от една или друга карта. Те го омагьосваха. Тогава не ми правеше впечатление. Картите никога не са ме вълнували.

— Познаваш Тиодор Миках и Ламби Ламбърт, нали?

— Да, разбира се. Главно, защото бяха близки приятели на брат ни, но аз също ги познавам. В крайна сметка съм само две години по-голям от Джордж. Защо? Защо са всички тези въпроси, Роухън? И каква е тази карта?

— Това е всъщност само половин карта. Нямам представа закъде е цялата карта, но кой знае защо, тези мъже са готови на всичко, за да я получат.

— За какво говориш?

Баронът се взря в ноктите на ръцете си, после в мастилницата върху бюрото на викария, но не и към него самия, когато рече:

— Ламбърт или Миках — или и двамата — са прониквали на три пъти в дома на Сузана, за да търсят половината карта на брат ни. После Ламбърт се промъкна в Маунтвейл Хаус, отново не успя и отвлече Сузана.

— Мили Боже, сериозно ли говориш?

— Да.

— Уби ли го?

— Не, но се наложи да се присъедини към флотата на Негово величество. За нещастие не призна нищо. Но явно бе решил да открие тази карта с цената на всичко.

Тиболт изглеждаше разтърсен. Синината на челюстта му изпъкна рязко на светлината на свещите.

— Нямах представа — промълви той и поклати глава, като гледаше барона право в очите. — Абсолютно никаква представа. Ще ти кажа само, че Тиодор Миках дойде при мен преди една седмица, за да ме пита знам ли къде се намира половината карта на Джордж. Но първо се наложи да ми напомни за какво става дума. Това е всичко, което знам, Роухън.

— Къде е той, Тиболт?

— Каза, че ако си спомня нещо мога да го открия в Ийстбърн. Каза още, че трябвало да избягва определени личности и заради това се дегизирал. Бил отишъл в дома на някаква вдовица по крайбрежието. Повтарям, това стана преди седмица. Искаше аз да отида в Маунтвейл Хаус, за да го претърся за въпросната карта. Отвърнах, че дори да я открия, тя със сигурност нямаше да бъде достатъчна. Той пък рече да не се притеснявам за това. Каза също, че имало и някакво микроскопично златно ключе. Отговорих му, че ми е неудобно да ходя в Маунтвейл Хаус и да разпитвам за карта, принадлежала на брат ми. И го попитах каква полза можеше да има от половин карта. Попитах го и в кой бе другата половина. В отговор той само ми се усмихна; много зла усмивка, Роухън. Не знам нищо повече, кълна се. Освен, разбира се, че ще ме убие, ако разбере, че съм ти казал къде се намира.

— Искам да знам къде пребивава. Искам да знам как изглежда. Няма да допусна да бъдем изложени повече на опасност.

Тиболт въздъхна.

— Моля те, бъди много предпазлив с него. Той е актьор. Страшно е добър. Колкото до това, как изглежда… сигурно вече наближава трийсетте. Не е висок, по-скоро слаб, и се облича обикновено като конте — голям джобен часовник с дълъг ланец, високи и твърди якички на ризите, крещящи жилетки и тям подобни. Косата му е черна като мрачна нощ, очите му са в същия цвят. Това са празни очи, Роухън, студени и безизразни. Никога не ми е било приятно да го гледам в лицето. Дори да се усмихне, човек чувства, че това не е истинска усмивка, а само маска. Себеподобните не го интересуват, изглежда е мъртъв отвътре. Мисля, че не би трябвало да се захващаш с него. Но, доколкото те познавам, ти точно това ще опиташ и да направиш. Винаги си успявал да получиш онова, което искаш, нали? Предупреждавам те отново — ако го намериш, бъди много предпазлив и се пази.

Роухън кимна и се изправи.

— Тиболт, ако открия, че това не е всичко и ти си замесен в цялата тази работа, ще се погрижа да бъдеш наказан, макар да знам, че майка ни ще я заболи. Тя е достатъчно разстроена от онова, което е направил брат ни. Ако разбере, че си знаел за пъклените му деяния, тя със сигурност щеше да дойде и лично да те срита в ребрата.

— Подобно на твоята съпруга, нашата майка също не е дама. Никога не е била подходяща половинка за баща ни.

Баронът се взря в него, без да каже нищо повече. Не бе сигурен дали Тиболт говореше истината. Най-вероятно лъжеше, но той все още нямаше представа как или защо брат му би се замесил във всичко това. И все още не му се щеше да повярва, че именно Тиболт се бе промъкнал в Маунтвейл Хаус през онази първа нощ. Не, това бе невъзможно. Същевременно чувстваше, че това не бе всичко, че имаше още, много повече. Дяволска работа, цялата тази бъркотия му бе страшно противна.

* * *

Сузана бе подпряла глава върху рамото му, усещаше лекия й дъх върху кожата си. Знаеше, че не спи. Знаеше, че мисли за онова, което й бе казал. Не беше го разпитвала много. Питаше се дали го подозираше, че пропуска някои от фактите, което всъщност и правеше. Така например не спомена нищо за Тиодор Миках и за пребиваването му в Ийстбърн. Тя вероятно вече замисляше нещо. Допадаха му и дейната й натура, и безстрашната й хитрост. Харесваше му и това, че вече бе успял да я опознае достатъчно, за да проумее какво си мисли. Но нямаше да й каже за Миках. Не желаеше да я плаши. Не искаше да рискува тя да реши да тръгне сама за Ийсбърн, за да открие негодника.

Целуна я по темето. Съмняваше се, че някога щеше да съжали за свързването си с тази жена — упорита, горда и решителна. Притисна я в обятията си.

— Сузана, почти пристигнахме.

Искаше му се да й каже също, че щом се приберяха, щеше да я отнесе в спалнята, да я сложи в леглото, да нацелува всеки сантиметър от тялото й, особено нежната кожа зад коленете. Дишането му се учести.

— Знам. Благодаря, че се съгласи да напуснем онзи хан, Роухън. Не бих понесла да прекарам още една нощ там.

Когато бе влязъл в стаята им след срещата си с Тиболт, я бе заварил напълно облечена, заобиколена от куфарите.

Бе хвърлила поглед към лицето му, бе се приближила към него и се бе притиснала в тялото му, обвила с ръце гърба му.

Не бе казала нищо, просто го бе прегръщала.

— Остават не повече от петнайсет минути път.

Наближаваше един през нощта. От черното небе ръмеше ситен дъжд. Беше студено, спускаше се гъста, сива мъгла, която вече бе достигнала до прозорците на каретата.

— Няма да ми кажеш нищо повече, нали?

— Всъщност няма почти нищо повече.

Сузана въздъхна.

— Не ти вярвам. Опитваш да се държиш рицарски. Мислиш ли, че Джордж е бил замесен с историята около картата?

— Не знам и това е самата истина. Тиболт не ми казва всичко, а аз изглежда не мога да отсея вярното от невярното.

Внезапно спокойствието на нощта бе прекъснато от два изстрела. Роухън чу вика на Елси, кочияша. О, Божичко, бяха го уличили!

Блъсна Сузана на пода на каретата и измъкна пистолета си от кожения джоб встрани на вратата.

Конете спряха рязко. И тогава се чу силен мъжки глас:

— Излизайте, всички. И без глупости, милорд, в противен случай раненият човечец ще получи още един куршум, този път в корема. Хайде, излизайте, и не забравяйте да изведете с вас и малката проститутка.

Първата мисъл на барона бе: „Слава Богу, че не е Тиболт.“ Но кой беше мъжът, нямаше и представа.

Макар да бе ранен, Елси нямаше намерение да остави господаря си да застане пред негодника. Той размаха камшика и извика на конете. Маунтвейл падна върху съпругата си, когато каретата се понесе рязко напред.

Последва друг оглушителен изстрел. Както и гръмките псувни на непознатия, съпроводени от чаткането на конски копита след тях.

— Не се изправяй, Сузана.

Роухън надникна през прозорчето. Човекът бе двайсетина метра след тях и пришпорваше жребеца си с всички сили. Но не стреляше. Очевидно му бяха останали само един-два куршума. Животните препускаха вече като обезумели, абсолютно неконтролируеми. Кочияшът явно бе тежко ранен.

Баронът пъхна пистолета в джоба на жилетката си, обърна се на гръб и се измъкна от прозорчето на каретата. Вкопчи се в медния парапет, който ограждаше покрива й. Беше як. Започна да се катери нагоре. Тогава екипажът зави рязко вляво, право към опасния завой, който водеше към скалите на Бийчи Хед.

Вятърът караше очите му да сълзят, пляскаше косата върху лицето му, ослепяваше го, но все пак успя да се качи на покрива.

— Елси? Дръж се, идвам.

Не последва отговор. Непознатият скъсяваше дистанцията помежду им. Дъждът се усилваше. Ако някой от конете се подхлъзнеше, щяха да умрат.

Видя Сузана да се подава през едното прозорче.

Пропълзя към предната част на каретата и се спусна бавно на седалката на кочияша. Раненият стискаше с цялата си сила дървената спирачка.

— Дръж се — повтори Роухън, докато се наместваше. Тогава забеляза, че юздите бяха изпуснати и висяха между двете животни. — По дяволите — промърмори той. — Е, в такъв случай няма никаква надежда.

— Милорд, внимавайте.

Конете завиха рязко вляво, като едва не преобърнаха каретата. Баронът просто политна върху гърба на Рамбл и успя да се задържи за хамута, за да не падне под копитата. Започна да говори на животните, като правеше всичко възможно да ги успокои. Искаше му се да може да пее като Джейми.

Сграбчи юздите измежду Рамбл и Оскар. И двата коня дишаха тежко, уплашени до смърт, неконтролируеми. Бавно, много бавно заопъва юздите, като продължаваше да им говори успокояващо всевъзможни глупости. Междувременно се носеха с пълна сила право към скалите на Бийчи Хед.

Заотстъпва към хълбоците на Рамбл. Опъваше и опъваше юздите, вече по-силно, тъй като ако не успееха да спрат в най-скоро време, щяха да се разбият в скалите и да паднат стотина метра по-долу към брега.

Измина цяла вечност, през която дъждът продължаваше да го заслепява, а вятърът — да вие като излезли от ада вещици.

Най-накрая изкрещя:

— Рамбл, Оскар, проклети пъзльовци, спрете веднага! Това е заповед!

За негово изумление и безкрайно облекчение, Рамбл се изправи на задните си крака и зави встрани. Оскар изцвили и го последва. Забавиха, като се препъваха. Най-сетне, след цяла една безкрайност, спряха рязко.

Бяха успоредно на скалите. Ако Рамбл не се бе метнал встрани, щяха да се сблъскат в тях.

Баронът почувства такова облекчение, че не можеше да помръдне. Само стоеше върху задницата на коня и поемаше въздуха на едри глътки.

— Роухън!

Вратата на каретата се отвори и Сузана излезе, препъвайки се. Падна на колене, но се изправи веднага и хукна към него. Спря внезапно, осъзнала, че може да уплаши животните.

— Всичко е наред, Оскар. Ти само си почини малко, смелото ми момче. Джейми ще ти попее и ще те нахрани с моркови.

— Всъщност Рамбл ни спаси.

Младата жена се усмихна на съпруга си, после се обърна към коня.

— Беше чудесен, Рамбл. Аз лично ще те нахраня с най-хубавия овес и ечемик в цялото графство. Милорд, добре ли сте?

— Да — отвърна Маунтвейл.

Бавно се спусна между двете животни, потупа ги, за да ги успокои. Те бяха запенени и все още дишаха тежко.

„Непознатият.“ Роухън се извъртя рязко, но не видя никого. Мъжът не ги бе последвал.

— Елси, зле ли си ранен?

— Дясната ми ръка, милорд. Не е много лошо, само дет’ кървя кат’… нема значение. Шъ оживея, ама не благодарение на онзи глупак, който мъ простреля.

— Но благодарение на добрия стар Рамбл — заяви Роухън с усещането, че не управлява действията си. Това се дължеше на шока, но знаеше, че не може да си позволи да остава под неговото въздействие. — Ще постоим тук малко, колкото да си починат конете. Сузана, скъсай част от фустите си. Трябва да превържем ръката на Елси.

— Кой, по дяволите, е човекът, който мъ простреля, милорд?

— Трябва да е бил някой много лош човек, когото ще открия и ще убия. Не се тревожи, Елси. Само се дръж. Ние ще оправим всичко.

— Няма да викате онзи млад, издокаран лекар, нали, милорд? Той мъ плаши тъй, чи губя ума и дума.

— Ще го извикам, но ще стоя плътно до него и ако посмее да ти причини болка, ще го наредя. Така добре ли е?

— Да, така е добре — отвърна кочияшът и изгуби съзнание.