Метаданни
Данни
- Серия
- 87-ми участък (32)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Long Time No See, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иванка Стефанова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ед Макбейн. Отдавна не сме се виждали
Издателска къща „Компас“, Варна, 1993
ISBN 954-8181-17-7
Преводач: Иванка Стефанова, 1993
Художник: Мария Чакърова, 1993
Предпечатна подготовка: „TEA“, Варна
Печат: „Полипринт-АД“, Враца
Редакционно-издателски номер 011
История
- — Добавяне
ГЛАВА ШЕСТА
Саут Еджхит Роуд се намира в една част на Ривърхед, все още слабо увредена от овехтяването на града. Улицата създаваше впечатлението, че на нея се живее по-прилично, отколкото в местата, намиращи се две мили по-близо до центъра. Късата улица бе осеяна и от двете страни с жилищни блокове, но откъм северния й край имаше парк с общинска площадка за голф и даже и през ноември се създаваше едно усещане за открити зелени пространства и за чисто небе, неомърсено от острите ъгли на градската архитектура.
В девет часа сутринта в тази съботна утрин улицата изглеждаше само полусъбудена. Карела паркира колата си и се запъти към червеното тухлено здание, в което живееше Франк Престън. На стълбището се размина с жена, облечена в черно палто и с празна брезентова пазарска чанта в дясната ръка. Бе започнала да зъзне, ако се съдеше по лицето й, още преди да е излязла на улицата. Карела потърси името на Престън по пощенските кутии, взе асансьора до петия етаж, запъти се към апартамент номер 55 и позвъни на вратата.
Жената, която отвори, бе на около шестдесет години, с кафява коса и кок, с кафяви очи, които надничаха иззад очила, твърде малки за лицето й. Самото лице, с острата брадичка и острия нос, създаваше впечатление за ъгловатост. Карела веднъж бе работил с едно английско ченге, което му бе казало, че в Англия хората с примигващи погледи обикновено са кривогледи. Жената на вратата бе с примигващ поглед, но не бе кривогледа.
— Ако обичате, покажете си значката — каза му.
Подаде й и значката, и служебното удостоверение. Тя ги проучи внимателно, след това кимна и проговори.
— Добре, а сега кажете какво има.
— Аз съм детектив Карела. Обадих се…
— Да, прочетох на удостоверението как се казвате. Кажете, господин Карела.
— Бих искал да разговарям с Франк Престън, ако си е у дома.
— Останах с чувството, че вчера вече разговаряхте с него.
— Вие госпожа Престън ли сте?
— Да.
— Госпожо Престън, има някои неща, за които бих искал да разговарям с него лично. Той вкъщи ли си е?
— У дома си е. Сега ще проверя дали може да разговаря с вас.
— Благодаря ви.
Тя затвори вратата. Той остана на стълбището още няколко минути. Пълна тишина. Тези стари сгради с дебелите им стени… Вратата отново се отвори.
— Заповядайте — покани го госпожа Престън. Апартаментът имаше формата на буквата „Г“. Вратата се отваряше в основата на дългото рамо на буквата, цялото представляващо коридор, който след това завиваше наляво. Карела последва госпожа Престън по коридора, като задмина последователно кухня, дневна и спалня. Там вече започваше късото рамо на „Г“-то. Накрая на този коридор имаше малка стая, чиято врата бе отворена.
Престън седеше в едно кресло и гледаше телевизия. Облечен бе в кафяв халат и кафяви домашни пантофи. Бе на около шестдесет и няколко, масивен човек с голяма глава и огромни ръце. Беше съвсем плешив, ако се изключеше една тясна ивица бяла коса, заобикаляща ушите му и задната част на черепа. Над студените си сини очи имаше бели и проскубани вежди. Носът му щеше да изглежда голям върху което и да е друго лице, но с неговото се връзваше напълно. От него може би е щяло да се получили добър театрален актьор, нали повечето театрални актьори имат големи глави и едри черти.
По телевизията вървяха сутрешните новини. Престън стана тежко от креслото, отиде до телевизора и го изключи.
— Много рано дойдохте.
— Не исках да ви изпусна…
— Защо преди това не се обадихте по телефона?
— Минавах през вашия квартал, та реших да се отбия.
— Мисля, че всичко каквото имаше да си казваме, си го казахме по телефона.
— Исках да ви попитам за още няколко дреболии.
— Тогава почвайте и питайте.
— Бих предпочел да разговаряме насаме. Госпожо Престън, имате ли нещо против…
— Ще ви оставя насаме — рече тя и затвори вратата.
Карела се извърна към Престън, който изведнъж бе придобил вида на разтревожен човек. Започна да се рови в джоба си, измъкна смачкан пакет цигари и предложи една на Карела. Карела поклати глава. Престън захапа цигара, започна отново да се рови из джобовете на халата и измъкна и кутия кибрит. Запали цигарата и угаси клечката в пепелник, поставен върху телевизор. В стаята имаше два прозореца. През тях се виждаше отсрещната страна на улицата, а в далечината се съзираше бетонният постамент, върху който се движеха електрическите влакове над булевард „Барбара“.
— Господин Престън — започна Карела, — искам да ви разпитам за връзката ви с Изабел Харис.
— Моя връзка?
— Да, господине.
— Но какво искате да кажете… тя работеше за мен.
— Господин Престън, вярно ли е, че вчера сутринта, когато сте научил за смъртта й, сте се разплакал?
— Кой ви го е казал?
— Вярно ли е?
— Да.
— Вярно ли е и това, че поне веднъж сте бил заедно с нея в един бар?
— Има ли нещо нередно в това?
— Не съм казал, че е нередно, господин Престън. Просто искам да знам дали е вярно.
— Да, вярно е.
— Кога е станало?
— Миналата седмица.
— Среща ли сте се, колкото да изпиете заедно по едно питие. Така ли беше?
— Не беше точно така, както го казвате.
— А как?
— Беше разтревожена от нещо. Искаше да го сподели с някого. Отидохме да изпием по едно питие след работа. И толкова.
— Какво я беше разтревожило, господин Престън?
— Става дума за личен проблем.
— Разбрах. Какъв беше този проблем?
— Вижте какво, това си беше нейна работа. Не мислите ли така?
— Не, не мисля така.
— Аз пък мисля точно така.
— Какво я беше разтревожило, господин Престън?
— Няма значение какво. Исках просто да ви обясня, че каквото и да намеквате…
— Какво намеквах?
— Че с Изабел сме имали някаква любовна връзка или нещо от този род.
— Не съм споменавал любовна връзка, господин Престън.
— Добре де. Но ако бяхме имали такава връзка, нямаше да я каня в бар на една пряка от службата. Нищо скрито нямаше в нашата среща. Така че нямам какво да крия. При мен идва служителка с някакъв свой проблем и аз се опитвам да й помогна.
— Вие в службата нали си имате собствен кабинет?
— Да. Какво общо има това с…
— Не можехте ли да проведете разговора си там?
— Не беше въпрос, който да може да се уреди за десет минути.
— Добре, кажете ми какво се случи през този следобед.
— Тя дойде в бара към три, а аз я чаках в едно сепаре в дъното. Когато видях, че влиза, станах и я отведох до сепарето.
— А тя какво каза?
— В началото не пожела да каже какво я тревожи.
— А после какво се оказа?
— Ставаше дума за Джими, за мъжа й.
— И какво ставаше?
— Ами, както ви казах…
— Господин Престън, и двамата са мъртви и ако причината за тревогата на Изабел е имала някаква връзка с…
— Не, няма никаква връзка.
— А вие откъде знаете?
— Ами просто мисля, че няма никаква връзка.
— Защо не оставите на мен да преценя? За какво става дума?
— Ами… тя беше решила, че той има връзка с друга жена.
— Виж ти — изръмжа Карела.
— И това естествено… естествено я беше разтревожило. Тя беше много мил човек и не й беше приятно да мисли, че мъжът й й изневерява.
— А какви причини имаше да мисли така?
— Ами просто си мислеше.
— Интуиция ли, що ли?
— Нещо такова.
— Но-не е имала истински причини да го подозира. Просто решила, че човекът й слага рога, така ли?
— Ами да, предполагам, че е било така.
— Значи не е имало подслушани телефонни разговори или ризи, ухаещи на дамски парфюм?
— Не, не.
— Да… И именно това я е тормозило. И то е станало причина тя да ви се обади и после да изпиете по едно питие заедно и да обсъдите възможността Джими Харис да й слага рога.
— Точно така.
— А тя с какво очакваше да й помогнете, господин Престън?
— А, не останах с чувството да е очаквала да направя нещо конкретно.
— В такъв случай, защо поиска тази среща?
— Ами така… Да си излее душата.
— Предполагам, че не е имало пред кого другиго да я излее в службата.
— И аз така мисля.
— Не е могла да я излее пред никое от другите момичета.
— Точно така.
— Само пред вас.
— Ами…
— Тя за пръв път ли дойде при вас, за да споделя свой личен проблем?
— Да.
— Значи, за пръв път сте били заедно в заведение.
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Да, абсолютно сигурен.
— Защото, виждате ли — рече Карела, — моята информация е малко по-различна. — Направи пауза и погледна Престън в очите. Не разполагаше с друга информация, освен получената от Джени д’Амато. А Джени беше казала, че е видяла Престън и Изабел заедно само веднъж. И толкоз. Карела лъжеше. Лъжеше и блъфираше. И блъфът хвана място.
— Ами… може и да се е случвало веднъж или дваж и по-рано да сме изпивали по едно питие заедно.
— Може ли по-точно, господин Престън? Веднъж или дваж?
— Два пъти.
— Сега вече наистина сте абсолютно сигурен в бройката, нали?
— Да.
Карела сви строго веждите си. Оказа се, че това е достатъчно.
— Всъщност, май се бяхме срещали няколко пъти.
— Колко пъти?
— Пет-шест пъти.
В същото барче на съседната пряка?
— Ами… не.
— В друг бар?
— Да.
— В най-различни барове?
— Да.
— А някъде другаде, освен в барове?
— Господин Карела…
— Господин Престън, един мъж и една жена бяха убити и аз се опитвам да разбера защо. Преди няколко минути ми казахте, че сте познавали Изабел само като работодател. Казахте, че сте я поканил в заведение, защото имала да изплаква някаква своя болка. Дотук добре. Сега пък ми казвате, че сте се срещали с нея извън службата поне шест пъти…
— Толкова бяха.
— Добре, шест пъти, вече го казахте веднъж. Спяхте ли с нея, господин Престън?
— Не виждам какво…
— Моля ви, отговорете на въпроса ми — спяхте ли с Изабел Харис?
— Да.
— С други думи, имал сте любовна връзка.
— Аз не гледах на това като на обикновена любовна връзка.
— Как тогава гледахте на тази връзка, господин Престън?
— Аз я обичах. Бях решил да се оженя за нея.
— Аха — кимна Карела, — а жена ви знаеше ли за това?
— Не.
— А Джими?
— И той не знаеше. Точно това разисквахме с Изабел в сряда — как да им кажем.
— Значи всички тези приказки, че Джими бил имал любовница…
— Измислих го — рече Престън.
— Значи са лъжа.
— Наричайте ги лъжа, ако искате.
— А вие как бихте ги нарекли, господин Престън?
— Ами и аз бих ги нарекъл лъжа.
— Значи това е била причината да се срещнете — в кой ден казахте?
— В сряда следобед.
— Значи в сряда следобед сте се събрали с Изабел, за да решите как да уведомите съответните си…
— Да…
— И какво решихте? Кой сценарий ви се видя най-удачен?
— Не беше сценарий, господин Карела. Не ми харесва, че използвате тази дума. Нито сме съставяли сценарий, нито сме кроили нещо. Ние…
— Вие какво, господин Престън?
— Ние бяхме двама влюбени, които правеха планове за развод и повторен брак.
— След като се бяхте срещали само шест пъти?
— Вижте…
— Или сте се срещали от по-отдавна?
— Ами…
— Така ли беше?
— Срещахме се от година насам.
— Виждам.
— Ние се обичахме…
— Разбрах ви, господин Престън. Къде бяхте в четвъртък между шест и половина и седем и половина вечерта?
— Какво искате да знаете?
— Защото Джими Харис е бил убит по това време.
— Не съм го убил аз.
— Кажете ми тогава къде сте бил.
— Бях…
— Да.
— Бях с Изабел.
— Къде?
— В един мотел на булевард „Кълвър“.
— Под собственото си име ли се регистрирахте?
— Не.
— Какво име използвахте?
— Не си спомням.
— Господин Престън, спомнете си. Предлагам ви да си спомните. Много настоявам да си спомните, и то още сега.
— Аз наистина не си спомням. Всеки път използвам различно име.
— В такъв случай е най-добре да се пооблечете и да кажете на жена си, че ще дойдете с мен.
— Почакайте малко.
— Чакам.
— Записах се като Феликс Едйкойси.
— Как по-точно?
— Феликс… и другото име май започваше с „П“.
— Помислете си добре.
— Феликс Прат. Или Феликс Пит. Не мога точно да си спомня.
— Използвал ли сте тези имена и по-рано?
— Да.
— Добре. Как се казва мотелът?
— „Голдън ин.“
— Къде казахте, че се намира? На булевард „Кълвър“?
— Да. Близо до старата болница „Хановър“.
— В такъв случай ще позвъня там и ще питам дали сте се регистрирал в мотела в четвъртък следобед. Имате ли нещо против?
— Не.
— Къде е телефонът ви?
— Жена ми…
— Вие занимавайте с нещо жена си, докато аз говоря. Защото ако се окаже, че не сте бил там в четвъртък по времето, когато са заклали Джими Харис, ще трябва да дойдете с мен. Нали ме разбирате?
— Там бях…
— Добре. Извикайте жена си и й кажете, че искам да използвам телефона.
— Сега.
— Хайде, извикайте я.
— Вие нали няма…
— Няма. Няма да й казвам, че сте й слагал рога.
— Благодаря…
— Извикайте я.
Престън отиде до вратата и я отвори. След това погледна отново към Карела. Карела кимна. Престън излезе в коридора.
— Силвия!
Някъде от апартамента се чу отговор:
— Какво има, Франк?
— Силвия, господин Карела иска да използва телефона. Ще дойдеш ли при мен за малко, за да го оставим сам?
— Разбира се, Франк.
— Телефонът е в спалнята — обясни Престън. — Оная врата.
— Благодаря.
Като излизаше в антрето, Карела насмалко не се сблъска с госпожа Престън.
— Телефонът е в спалнята — упъти го тя.
— Да, благодаря ви — отвърна той, влезе в спалнята и изчака Престън и жена му да влязат в стаята с телевизора. Затвори вратата и отиде направо към нощното шкафче, на което беше поставен телефонът. Чу шума на преминаващия електрически влак и малко след това видя черния му силует на фона на сивото ноемврийско небе. Този влак предизвикваше у него някакви асоциации, но не можеше да се сети точно какви.
Взря се във влака и за миг забрави, че разследва убийство. Продължи да го гледа, докато спираше на платформата, а след това набра службата за телефонни справки на номер 411. Поиска номера на мотел „Голдън ин“ на булевард „Кълвър“, получи го и веднага го набра. Видя как влакът отново тръгва и се сети. Библиотека. Върви към библиотеката с книги под мишница, наоколо вали сняг, а покрай него преминава електрическият влак.
— Тук мотел „Голдън ин“, добро утро — сепна го мъжки глас.
— Добро утро. Обажда се детектив Карела от полицията.
— Да, господине.
— Ще ви бъда благодарен, ако проверите в регистрационната книга дали миналия четвъртък, това е осемнадесети ноември, при вас се е регистрирала една двойка, която ме интересува.
— Господине…
— Да?
— Ще трябва да почакате аз да ви позвъня.
— Не съм на работа.
— В такъв случай… Откъде да знам, че сте полицай?
— Обадете се в 87-и участък, това е номер Фредерик 7–8024, и питайте дали там работи детектив Карела. След това ми позвънете веднага. Намирам се на номер Уестмор 6–2275. Успяхте ли да запишете номерата?
— Да, господине.
— Побързайте, моля ви.
— Ще се обадя веднага, господине.
— Добре. Ще чакам.
Зачака. Мина още един влак. Продължи да чака. Влакът потегли. Погледна часовника си. На тоалетката отсреща имаше снимка на Франк и Силвия Престън като млади. Подредени бяха и снимки на големи деца, навярно техни. Имаше и сватбена снимка на млади хора, за които Карела предположи, че са също от рода на Престън.
Секундната стрелка на електрическия будилник върху тоалетката се движеше непрекъснато. Премина още един влак. Карела въздъхна. Ядосан, вдигна слушалката и набра номера на мотела.
— Добър ден. Тук е мотел „Толдън ин“.
— Добро утро. Отново се обажда детектив Карела. Обадихте ли се в участъка?
— Господине, веднага след разговора с вас позвъни телефонът. За съжаление, не успях да…
— Как се казвате? — попита Карела.
— Гари Отис.
— Добре, господин Отис, сега чуйте ме внимателно. Разследвам убийство и нямам време да ви чакам да звъните по участъците, за да проверявате дали съм истинско ченге или не. Името ми е — записвате ли? — Стифън Луис Карела. Стифън с „ф“. Детектив втора степен съм и работя в 87-и полицейски участък в Изола. Номерът на значката ми е 714-56-32 и началникът ми се казва Питър Бърнс. Успяхте ли да запишете всичко?
— Да, струва ми се, че да.
— Добре, ако се окажа фалшиво ченге, можете да съдите общината. А междувременно, господин Отис…
— Че как мога да съдя общината?
— Господин Отис, започвате да ме ядосвате.
— Съжалявам господине, но откъде накъде ще съдя общината? Ами ако сте някой съпруг, който е решил да провери…
— Ами ако съм истинско ченге, което вече е много ядосано? Регистрационната книга пред вас ли е?
— Да, господине, но ви моля да ме разберете. Не мога да си позволя да ви дам имената на нашите гости.
— Господин Отис, мога да отскоча до града и да се появя при вас със съдебно решение да прегледам регистрационната ви книга. Ще бъда обаче много по-ядосан, отколкото съм сега. Ако ме принудите да го направя, ще дойда при вас и ако намеря даже и само една хлебарка в някоя от стаите, веднага ще докарам хората от здравния отдел да запечатат заведението. Така че ако сте решил в събота сутрин да ме разкарвате до центъра, за да си губя времето за съдебно решение, по-добре първо се уверете, че заведението ви е безупречно чисто.
— Това заплаха ли е, господин Карела?
— Разбирайте го както искате, господин Отис. Какво ще ми отговорите?
— В нашето заведение няма да откриете хлебарки.
— Добре. В такъв случай след малко ще ви навестя със съдебно решение.
— Но ако вие наистина сте полицай…
— Аз наистина съм ченге, господин Отис.
— И ако наистина разследвате убийство…
— Наистина разследвам убийство. Господин Отис, защо сте администратор на хотел? Защо не сте изтъкнат филаделфийски адвокат?
— Не съм администратор. Аз съм собственик на „Голдън ин“.
— Аха — рече Карела. — Разбирам.
— Така че съм длъжен да защитавам интересите на клиентите си.
— Разбирам, господин Отис. Я ми кажете: в четвъртък следобед при вас регистрирали лиса се хора под името господин и госпожа Прат? Или господин и госпожа Пит? Първото име май беше Феликс.
— Момент, моля. Карела зачака.
— Да, записал съм господин и госпожа Феликс Пит.
— Вие ли бяхте на рецепцията.
— Не мога да се сетя. Почакайте за момент. За сляпото момиче ли става дума?
— Да.
— Правилно, аз съм ги записал. Красива жена, женена за много по-възрастен човек. Не разбрах веднага, че е сляпа. Беше с големи тъмни очила. Стана ми ясно, че е сляпа, едва след като видях как мъжът я води към асансьора.
— В колко часа се регистрираха?
— Не записваме часовете.
— Все пак, спомняте ли си?
— Някъде късно следобед.
— А кога си тръгнаха?
— Някъде към осем часа. Към осем трябва да беше. Бях излязъл за малко да хапна нещо и когато се върнах, те вече си тръгваха. Той плати в брой, сега си спомням.
— Благодаря ви, господин Отис.
— Надявам се, че разбирате защо…
— Разбирам. Благодаря ви — Карела постави слушалката.
Той приседна и задържа ръката си върху телефона още известно време. Току-що му бяха потвърдили, че Изабел Харис и Франк Престън наистина са прекарали заедно следобеда и час от вечерта в четвъртък в един мотел. Намирайки се, както се казва, в обятията на страстта, нито един от двамата не е могъл да отскочи до площад „Ханън“ на другия край на града и да пререже гърлото на Джими Харис между шест и половина и седем и половина часа. Всъщност, те бяха напуснали заведението в осем, което можеше да се потвърди лично от Гари Отис — златния ханджия[1]. Карела реши, че Изабел Харис сигурно се е прибрала вкъщи броени минути преди той да позвъни на вратата й. Тогава мъжът й вече е бил мъртъв поне от два часа, ако не и от повече.
Припомни си въпросите, които й бе задал тогава. Беше я питал дали има връзка с друг мъж и тя му беше отговорила отрицателно. Лъжците не го учудваха. Сблъскваше се с много лъжци, особено при разследването на убийства. Сълзите също не го изненадваха. Понякога можеш да се просълзиш за човек, когото си ненавиждал от години. Сълзите се появяваха сами по себе си, те бяха толкова примитивна реакция, колкото и писъкът на първия първобитен човек, опарил се от огъня. Стана, излезе от антрето и благодари на семейство Престън за възможността да ползва телефона. Престън го погледна въпросително. Карела леко му кимна и се почувства като съзаклятник.