Ед Макбейн
Отдавна не сме се виждали (5)

ГЛАВА ПЕТА

Външната врата на къщата бе заключена.

Разбира се, че проклетата врата щеше да бъде заключена именно в такава мразовита нощ, та да може да остане на студа и с вдървени пръсти да търси ключа. Позвъни на вратата и започна наистина да търси ключа, мърморейки под носа си. На ключодържателя му имаше достатъчно шперцове, за да осигурят една прилична присъда на който и да е крадец. Къщата бе грамадно старо чудовище, разположено близо до „Донегън Блъф“, и бе закупено от семейство Карела малко след раждането на близнаците. В добрите си години къщата безспорно бе приютявала голямо семейство с армия от слуги. Сега обаче годините бяха лоши. Най-сетне Фани отвори вратата.

Фани, жената, която се грижеше за домакинството, бе на около шестдесет години. Бе облечена в бяла блуза и светлозелени панталони, тежеше над шестдесет килограма и си боядисваше косата в червен цвят, ярък като на неонова реклама. От устата й се лееха думи със звучен ирландски акцент.

— Бях решила, че тази вечер хич няма да се прибереш.

— Фани, студено ми е и съм гладен.

— Не ме плаши, разбойнико. Теодора е в хола. Хайде, влизай, преди да си се озъбил от студ.

— Стига да имаш добрината да се отместиш от вратата.

— Тъй вярно, ще се отместя от вратата.

Тя живееше заедно с семейство Карела от години. Първоначално бе дошла за месец, за толкова време беше заплатил бащата на Теди, смятайки, че за дъщеря му ще бъде достатъчно, за да се възстанови след раждането на близнаците. В онези дни косата на Фани бе синя, самата тя носеше пенсне и тежеше пет-шест килограма по-малко. Предплатеният месец изтече прекалено бързо и Карела със съжаление й бе съобщил, че със сиромашката си заплата не може да си позволи целодневна бавачка. Фани обаче беше неукротима жена. Никога не бе имала собствено семейство и хареса това, у което работеше. Отговори на Карела, че той може да й плаща колкото му позволява семейният бюджет, а пък тя, като яка жена и дипломирана медицинска сестра ще има сама грижата да си закръгля доходите. Карела бе отказал. Тогава тя бе сложила ръце на хълбоците си и го бе запитала: „Ако си решил да ме изхвърляш на улицата, да не мислиш, че ще се дам?“ В крайна сметка остана.

— Теодора е в хола — повтори тя. — Да ти донеса ли нещо за пиене, или още си на работа.

— Скоч и сода, ако обичаш, едно много силно питие — рече Карела и започна да се съблича.

— Трябва да слагаш шапка в този студ.

— Не обичам шапки.

— Джентълмените ходят с шапки — отбеляза Фани и отиде в кухнята, където имаше и барче. В съседната стая десетгодишните близнаци гледаха телевизия. Карела се показа на вратата:

— Здрасти!

— Здрасти, татко — мярна го Ейприл.

— Здрасти — задоволи се да измърмори Марк.

— А целувки няма ли да има?

— Тихо, татко, върви телевизионна игра за пет хиляди долара.

Карела се запъти към хола. Жена му Теди седеше до камината. Тя не бе чула звънеца. Не бе чула и разговорите с Фани и с близнаците. Не бе усетила и стъпките на съпруга си.

Теди Карела беше глухоняма. Той се спря, загледал се в лицето й, в добре очертаните устни и изпъкналите скули. Както винаги, усети прилив на топлина. Същото чувство бе изпитал, когато я видя за пръв път. Това никога нямаше да се промени, можеше да даде гаранция. В един свят, който не винаги разбираше, любовта му към Теди му беше ясна. Доближи се до нея. Тя вече го усети, извърна се и мечтателността на лицето й веднага се смени с радост. На това лице нямаше нищо скрито и очите и устата казваха това, което не можеше да изрази езикът. Скочи от креслото и го прегърна. Той погали косата й и я целуна по устните.

Ръцете й бяха изпълнени с въпроси, на които той отговаряше със собствените си ръце, тъй като тя го бе научила на езика на глухонемите и й се налагаше само от време на време да го погледне в устата. Разказа й за втората жертва и за Софи Харис и Чарлз К. Кларк, чието средно име така и не научиха, и за Малони, и за кучето. Тя го попита какво ще стане с него и той й отговори, че не знае.

Вечеряха сами в облицованата с дървена ламперия столова и изчакаха децата да дойдат за целувка преди да си легнат. Ейприл каза, че телевизионната състезателка се провалила, а Марк добави, че и най-големият тъпак би могъл да отговори на въпросите. Ейприл допълни — „а аз не бих могла“, усети се и всички се засмяха.

Беше почти девет и половина и започнаха да пият вечерното си кафе мълчаливо. Случилото се обаче започна да се вмъква отново в главата на Карела, той бързо допи кафето си и стана от масата. Теди го изгледа озадачено.

— Трябва да позвъня на този мъж, на Престън.

Тя кимна и посегна към лицето му. Той я целуна по дланта, кимна й и отиде в хола, за да позвъни. Чу се мъжки глас:

— Ало?

— Господин Престън?

— Кажете.

— Обажда се детектив Карела. Звънях ви и по-рано.

— Слушам ви, господин Карела.

— Разследваме убийството на Изабел и Джими Харис и бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Сега ли?

— Ако ви е удобно.

— Ами… добре.

— Когато вчера разговарях с госпожа Харис, тя ми каза, че работи във вашата компания.

— Правилно.

— В спедиторската служба.

— Точно така.

— От колко време работеше за вас, господин Престън?

— Ами, трябваше да има две или три години.

— Какви бяха задълженията й?

— Поставяше нашите каталози в пликове.

— Сама ли работеше в спедиторската стая?

— Там — да. Друго момиче написваше адресите на машина и ги залепваше върху пликовете. Обаче в друга стая.

— Как се казва?

— Джени д’Амато. Тя отговаря и на телефона.

— Дали знаете адреса й?

— Наизуст не го знам. Позвънете й в понеделник и тя ще ви го даде.

— Колко хора работят за вас, господин Престън?

— Само аз и три момичета сме. Две без Изабел.

— Третото момиче как се казва?

— Нанси Хулихън, тя е моят деловодител.

— А имате ли служители, които да работят извън канцеларията?

— Да, в склада.

— Къде е складът?

— На около десет преки от фирмата. На брега на реката.

— Там кой работи?

— Само двама мъже. Оформят поръчките, пакетират ги и ги изпращат…

— Значи действаме така: разпространяваме рекламните материали и когато получим поръчки, те се комплектоват в склада и се изпращат по предназначени. Операцията е много проста.

— Двамата мъже в склада понякога идват ли в канцеларията?

— Всеки петък, за да си приберат чековете.

— Те дали са имали контакт с Изабел Харис?

— Познаваха я, да.

— Как се казват?

— Алекс Кар и Томи Ръниман.

— Знаете ли адресите им?

— И за тях ще трябва да почакате до понеделник. Позвънете в понеделник по което и да е време след девет часа.

— Господин Престън, Изабел в какви отношения беше с другите служители?

— В добри отношения.

— Без проблеми?

— Не съм чувал за проблеми.

— А вие в какви отношения бяхте с нея?

— Аз ли?

— Да, господине.

— Аз едва я познавах.

— Казахте, че е работила при вас две или три години…

— Така е. Но аз много рядко имам лични контакти със служителите.

— Как я назначихте на работа, господин Престън?

— Отдавна бях намислил да назнача някой инвалид. Тази работа не се нуждае от зрение. Просто се поставят каталозите в пликовете и толкоз.

— Колко й плащахте, господин Престън?

— Давах й съпоставима заплата.

— Съпоставима с какво?

— Съпоставима със заплатите на другите момичета.

— Не й плащахте повече?

— Повече?

— Да, господине, опитвам се да разбера дали някой е могъл да я намрази, заради това, че взима…

— Не, не й плащах повече, отколкото на другите.

— Значи така…

— Това, което искам да ви обясня, господин Карела, е, че не може за работа в спедиторската служба да даваш заплата като тази на една деловодителка или машинописка, това искам да кажа. Плащах й толкова, колкото щях да плащам на зрящ човек за същата работа. Ни повече, ни по-малко. Така че другите момичета нямат основания да не я обичат по тази причина.

— А мъжете?

— Не ви разбирам.

— Госпожа Харис беше привлекателна жена. Някой да се е опитвал да флиртува с нея?

— Нямам представа.

— Нали казахте, че идват всеки петък да си прибират заплатите?

— Така е.

— Тогава виждахте ли ги?

— Нанси Хулихън, деловодителката, им връчваше чековете.

— Но вие ми казахте, че те са познавали госпожа Харис.

— Предполагам, че са я познавали.

— Вие виждали ли сте ги да разговарят с нея?

— Да.

— Но не можете да кажете дали някой от тях се е опитвал да я сваля?

— Не, аз…

— И тя да го е отблъсквала?

— Не бих могъл да зная.

— Господин Престън, мисля, че си давате сметка какво търся. Искам да разбера дали който и да е от колегите на Изабел е имал и най-малката причина…

— Да, ясно ми е какво искате да разберете, но не мога да ви помогна.

— Добре — заключи Карела. — Благодаря ви, господин Престън. — Ще се обадя в понеделник за адресите.

— Добре.

— Лека нощ.

— Лека нощ. — Престън затвори телефона.

Карела задържа слушалката в ръката си. И в дома си в Ривърхед, както и в участъка, той имаше телефонни указатели за всички квартали на града. Повдигна указателя за Изола от пода и се замисли. Искаше му се да получи повече информация, така че реши, че ще е по-добре да позвъни не на Нанси Хулихън, а на Джени д’Амато. В указателя на Изола имаше седемдесет и четири души с това име и никой от тях не се казваше Джени. Отвори каталога за Ривърхед. Дванадесет души, пак нито една Джени. В Келм Пойнт имаше двадесет и девет д’Амато, нито една Джени, но имаше някой с име, започващо с Дж. на булевард „Пърс“. В указателя за Маджеста имаше още едно лице с името Дж. д’Амато. Не си направи труда да прегледа указателя на Беттаун. Всички знаеха, че в Беттаун живеят само пенсионирани ченгета даже и сега, след като прокараха мост до там. Набра номера в Келм Пойнт и веднага улучи.

— Ало.

— Госпожица д’Амато, ако обичате.

— На телефона.

— Джени д’Амато?

— Да — в гласа имаше предпазливост.

— Обажда се детектив Карела. Нали днес разговарях с вас?

— Ах! — Пауза. Паузата стана продължителна. — Да…

— Нали вие работите в „Престиж новелти“?

— Да.

— Госпожице д’Амато, бих искал да науча някои неща за Изабел Харис.

— Какво искате да знаете?

— Интересува ме най-вече в какви отношения е била с другите хора от службата.

— В добри отношения.

— Да се е карала с някого?

— Не. Всъщност…

— Всъщност какво?

— Ами както обикновено…

— Какво имате предвид под „обикновено“?

— Ами имате си сигурно представа какви могат да бъдат отношенията в една малка канцелария. Някой ще забрави да каже на друг, че са го търсили по телефона. Друг пък ще отиде да купува кафе и ще забрави да пита дали всички искат — ей такива неща.

— Нали обикновено вие отговаряте на телефона. Добре ли съм разбрал?

— Да.

— Но понякога са отговаряли и други хора и са забравяли да предадат нещо.

— Е, това се случи само веднъж.

— Кой се обади и забрави да предаде нещо?

— Изабел.

— А кой беше очаквал да му се обадят?

— Ами Нанси. Беше я търсил приятелят й, а Изабел забрави да й предаде.

— Кога е станало?

— Ами някъде през миналия месец.

— А имало ли е скарвания наскоро.

— Не.

— А за кафето, вие казахте…

— Тогава аз бях виновна. Поръчах кафе и забравих да питам Нанси дали и тя иска нещо, и тя се обиди. Изабел няма нищо общо с тази работа.

— А какво ще кажете за двете момчета, които работят в склада?

— За Алекс и Томи ли?

— Да. Изабел разбираше ли се с тях?

— О, да. Алекс често си правеше майтап с нея… нали разбирате?

— Какво искате да кажете?

— Е, разбирате ме.

— Опитвал се е да й определи среща, това ли да разбирам?

— Е, да, такива работи. Да отидат някъде през уикенда и така нататък. Правеше си майтап. Тя знаеше, че е женен.

— Тя как реагираше на тези предложения?

— Е, не бяха предложения. Правеше си майтап и толкоз. Ще подхвърли например „Изабел, хайде да избягаме някъде заедно“. И тя ще се засмее.

— А Томи? И той ли обичаше да се шегува с нея?

— И двамата се шегуваха с нея. Сигурно защото беше сляпа, гледаха по този начин да й повдигнат настроението.

— А губеха ли чувство за мярка в шегите?

— Не бих казала.

— А тя даваше ли да се разбере, че…

— Правеха си майтап и толкоз. Алекс даже от време на време се навеждаше през бюрото и я целуваше по бузата.

— А Томи?

— Томи? Не. Никога не правеше подобни неща.

— А вие допускате ли тя да се е срещала с някого от тях след работно време?

— От време на време я придружаваха до метрото. Те идваха само в петъците да си прибират заплатите. Изабел обикновено излизаше към два и половина. По това време идваха и те, за да могат после да си осребрят чековете в банката. Така че понякога я придружаваха до метрото.

— И двамата?

— И двамата.

— И вие не смятате, че тя е имала връзка с някого от тях, така ли?

— Не знам.

— А какво предполагате?

— Мисля, че за сляп човек се държеше доста предизвикателно.

— В какъв смисъл?

— Ами имам предвид начина, по който се обличаше, начина, по който сядаше… Сякаш беше готова за флирт.

— Как се обличаше, госпожице д’Амато?

— Ами доста се разголваше. Не че ние сме някакви пуританки — не можем да сме такива, щом работим в „Престиж Новелти“…

За миг гласът й спря. На Карела дори се стори, че някой е прекъснал линията.

— Госпожице д’Амато?

— Да, тук съм.

— Какво щяхте да кажете?

— Само това, че според мен се обличаше доста предизвикателно.

— Обаче вие бяхте започнали да казвате…

— Точно това, което ви казах…

Карела реши да не проявява повече настойчивост и смени темата.

— Госпожице д’Амато — попита, — някой изненада ли се от това, че Изабел не се яви на работа?

— Всички се изненадахме. Тя никога не бе пропускала работен ден и винаги идваше навреме. Ценеше това работно място. Когато не се появи, господин Престън ми заръча да й позвъня и да разбера какво става.

— Това ли бяха неговите думи?

— Какво?

— Той така ли се изрази: „Позвънете и вижте какво става?“

— Не си спомням как точно се изрази. Може би беше решил, че е болна или нещо от този род.

— Така ли се изрази?

— Да. Каза, че Изабел сигурно е болна или нещо от този род и затова не е дошла на работа. И ми каза да й се обадя да проверя.

— А вие обадихте ли се?

— Да.

— В колко часа?

— Към десет и половина. Тя иначе в десет обикновено беше на работа.

— Някой отговори ли на обаждането ви?

— Не.

Към десет и половина те с Майер все още бяха стояли пред входа на сградата в очакване на медицинския експерт и лабораторните техници.

— По-късно обадихте ли се пак?

— Да, към единадесет и половина. Отговори някакъв мъж и каза, че е полицай. Тогава разбрахме, че е била убита.

— Полицаят каза ли си името?

— Да, но го забравих?

Това ще да е бил някой от лабораторните техници. Сигурно беше държал слушалката с носната си кърпа и беше отговорил на обаждането, понеже понякога в такива моменти звънеше убиецът.

— Вие казахте ли на господин Престън какво се е случило?

— Да.

— Той как реагира?

— Ами… Беше шокиран, разбира се.

— И още какво?

— Ами само беше шокиран.

— По гласа ви ми се стори, че…

— Не, не.

— Стори ми се, че искате да кажете още нещо.

— Ами… той имаше най-добри чувства към нея.

— Кой? Господин Престън?

— Да.

— Значи, имало е нещо повече от шок?

— Той се разплака.

— Разплакал се е? Когато сте му казала, че Изабел е мъртва?

— Да.

— И после?

— После ме помоли да го оставя сам. Излязох от кабинета му, а след малко ме помоли да се обадя отново, за да разбера да не би да има някаква грешка.

— Вие позвънихте ли отново?

— Да. Обади се същият полицай. Пита ме кой се обажда, както ме бе питал и първия път и аз му казах, че се обаждам от „Престиж новелти“, където работи Изабел, и искам да разбера дали наистина е мъртва. И той отговори, че да, че наистина е мъртва. Благодарих му и след това казах на господин Престън, че няма никаква грешка.

— А той как реагира?

— Просто кимна и толкоз.

— Госпожице д’Амато, когато казвате, че господин Престън е имал най-добри чувства към Изабел, намеквате ли, че между тях е имало нещо повече от отношенията между служител и работодател?

— Не знам какво е имало между тях.

— И все пак?

— Какво върши господин Престън си е негова работа.

— Госпожице д’Амато, имате ли причини да смятате, че Изабел е имала връзка с господин Престън?

— Не знам какво е ставало.

— Аз пък останах с чувството, че вие смятате, че нещо е ставало.

— Вижте, нали ви казах, че тя обичаше да кокетничи. Ако я видехте как работи, нямаше и да допуснете, че е сляпа. Усмихваше се на всички, особено на мъжете. Предполагам, че ако някой мъж беше настроен да спретне някакъв флирт, по държанието на Изабел щеше да остане с впечатлението, че и тя е настроена за същото.

— Господин Престън беше ли останал с впечатлението, че тя е настроена за флирт?

— Не знам какви са били впечатленията на господин Престън.

— Той шегуваше ли се с нея, както са се шегували Алекс и Томи?

— Не, никога.

— Тогава кое ви кара да мислите, че може да е изпитвал особен интерес към Изабел?

— Вижте какво, той е женен човек и не искам да му създавам неприятности. Изабел е мъртва и нищо не може да й навреди, но той все още е жив и е женен.

— Имаше ли някаква връзка между тях, госпожице д’Амато?

— Веднъж ги видях заедно.

— Къде?

— Близо до службата има един бар. Миналата седмица веднъж отидох там след работа и ги видях седнали в малко сепаре в дъното.

— Господин Престън видя ли ви?

— Не вярвам. Веднага се запътих към другия край на залата. Там ме чакаше приятелката ми в друго сепаре.

— Тя познаваше ли ги?

— Не.

— Вие казахте ли й, че шефът ви седи в другия край на залата с една колежка от службата.

— Казах й… Казах й, защото започнах да се чувствам неудобно и да се чудя дали не е по-добре да се махаме оттам.

— Но не си тръгнахте.

— Не. Останахме да изпием по чаша. А те през това време се държаха за ръцете.

— Господин Престън и Изабел?

— Да. Вижте какво, не искам да му създавам неприятности.

— Не се безпокойте — отвърна Карела. — Задавам ви стандартни въпроси, каквито съм длъжен да задам. Никой не е хукнал да арестува никого.

— Е, надявам се, че не. Не е забранено… нали ме разбирате?

— Разбирам ви.

— Не е забранено да се държи едно момиче за ръка.

— Правилно.

— И даже… нали ме разбирате?

— Разбирам ви, госпожице д’Амато, и ви благодаря. Много ми помогнахте.

— Просто не искам да създам неприятности на никого.

— Лека нощ, госпожице д’Амато.

— Лека нощ.