Ед Макбейн
Отдавна не сме се виждали (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Карела много се надяваше да не го изпратят да търси информацията в 83-и участък.

В 83-и участък работеше дебелият Оли Уикс. На Карела не му бе приятно да работи заедно с него. Дебелият Оли бе много мнителен човек, а Карела не обичаше мнителните хора.

Мнителността му се простираше върху всички и всичко. Беше само на косъм от това, да се превърне в мизантроп, защото все пак харесваше отделни хора. Един от тях бе Стив Карела. Тъй като тази симпатия не бе дотам взаимна, Карела се опитваше да избягва 83-и участък и да влиза там само в краен случай. Неприязънта му към дебелия Оли граничеше с неблагодарност. В края на краищата, само в последно време той им бе помогнал да решат два случая.

Така че Карела се надяваше да не го пратят за информация в 83-и участък. Бе попитал по телефона Софи Харис за адреса й, когато Джими е бил на осемнадесет години. Тя му каза, че са живели на ъгъла на „Лендис“ и „Динсли“. Карела задържа дъх и след това й благодари по-топло, отколкото следваше. Районът се падаше на територията на 85-и участък.

Отидоха там десет часа сутринта в неделя. Майер бе малко махмурлия, но въпреки това успя да докладва доста смислено какво е открил или по-точно какво не бе открил в апартамента на Харис.

— Ако питаш мен, имало е нещо заровено в саксията, и после някой го е взел оттам.

— Джими ли?

— Може би. А може би да е убиецът. Взех малко пръст от саксията за анализ.

— Взел си почва.

— Какво?

— Взел си почва, не просто пръст.

— Добре де, взех каквото взех и го изпратих в лабораторията. Свърших тази работа преди да отида на сватбата на Ъруин. Искам да знаеш, че вчера ми отвори доста работа.

— Провери ли задния двор?

— Проверих го след като излязох от сградата. Не видях да е копано.

— А саксията как изглеждаше?

— Какво имаш предвид?

— Съдържанието й беше ли изсипано на пода?

— Говориш за пръстта?

— Да, за почвата.

— Не, беше си в саксията.

— Добре, тогава, след като убиецът е изсипал на пода всичко, което е могло да се изсипва в дома, защо не е направил същото със саксията?

— Тогава може и да не е бил убиецът — каза Майер и присви рамене. — Като присвия рамене и ме цепи главата — каза. — Не трябва да пия повече. Наистина не трябва да пия. Мога да нося и не се напивам, но на другия ден имам страшен махмурлук.

— Какво пи? — попита Карела.

— Скоч. Защо питаш? Има ли значение какво съм пил?

— От някои напитки махмурлуците са по-лоши. Джинът предизвиква лош махмурлук. Бърбънът — също. Най-лош е конякът.

— Пия скоч и пак имам махмурлук. Това е, защото съм евреин.

— И какво от това?

— Индианците и евреите получават страхотен махмурлук от пиенето на скоч. Ти не знаеш ли?

И двамата се засмяха и продължиха да се смеят, когато показаха значките си на дежурния полицай пред 85-и участък. Полицаят огледа значките и кимна. Нещо не му харесаха притежателите им, но все пак ги пусна, нека с тях се разправя дежурният сержант. Сградата на 87-и участък приличаше много на сградата на 85-и. Зелени кръгли осветителни тела от двете страни на входа, широки стълби, водещи към въпросния вход, метална релса пред бюрото на дежурния сержант, седнал зад него във величествената поза на английски съдия. Показаха и на него значките си и изразиха желание да разговарят с някого от детективите.

— С кого по-конкретно?

— С всеки, който е запознат с дейността на уличните банди от квартала.

— Тази работа ще я свърши най-добре Джоунси, ако питате мен — реши сержантът и набра някакъв вътрешен номер. — Майк, Джоунси горе ли е? Я ме свържи. Джоунси! Тук са дошли двама детективи и искат да питат нещо за уличните банди. Можеш ли да ги оправиш? — След това повдигна поглед към двамата и попита: — Вие откъде сте?

— От 87-и.

— От 87-и са. Добре — сержантът изключи телефона. — Отивайте на горния етаж, Джоунси ви чака. Как е Дейв Мърчисън? Нали той е сержант при вас?

— При нас работи.

— Пратете му много здраве от Джон Суини. Едно време обикаляхме заедно с него улиците в Келм Пойнт.

— Ще го поздравим.

— Попитайте го какво мисли още за яйцата с шунка — каза Суини и се засмя.

Детективите от 85-и участък се бяха сетили да съберат пари и да закупят табела със старовремски вид, на която пишеше „Детективско отделение“ и бяха поставили под нея още по-старовремска ръка със сочещ показалец, която уточняваше месторазположението му на въпросното отделение. Майер и Карела тръгнаха по излъсканите стълби, сякаш си бяха у дома. Свий зад ъгъла, продължи по коридора и ето те при детективите. Тук обаче нямаше релса, като при тях, ролята й се изпълняваше от множество картотечни шкафове, подредени като стена. Зад тази стена имаше бюро, на което седеше едър чернокож човек по къси ръкави и с очакване в погледа.

— Аз съм Джоунси — каза той. — Влезте и заповядайте.

На бюрото му имаше пластмасова табела с надпис: Дет. Ричард Джоунс. Върху бюрото бяха разпилени стандартните бланки за писане на полицейски рапорти, списъци с най-пресните откраднати коли, снимките на търсени престъпници — всичко, което можеше да се открие и върху бюрото на който и да е детектив в града. Освен Джоунси в стаята имаше още четирима мъже. Двама от тях пишеха на машина на бюрата си. Един бе застанал до зарешетената арестантска килия и разговаряше с младо черно момиче, което беше в нея. Четвъртият се бе навел над охладителя за вода.

— Аз съм Стив Карела — представи се Карела. — А това е партньорът ми Майер Майер.

— Какво мога да направя за вас? — попита Джоунси. Детективът над охладителя рязко се изправи и започна да ругае на висок глас.

— Да го шибам, пак не работи. Какво може да му има? — Никой не му отговори. — Пак не ще да пусне вода.

— Искаме информация за една улична банда на име Ястребите.

— Слушам.

— Познаваш ли ги?

— Отдавна не са активни. Бяха голяма банда преди едно десет-петнадесет години. Половината ги взеха войници или отидоха в затвора, или ги очистиха. Другата половина пое наркопътя. От години не съм чувал нищо за тях.

— Колко души бяха?

— Ядрото може би наброяваше две дузини. Из Дайамъндбек да имаше още петдесетина души. Нали знаете, че тези банди гледат на себе си като на армии. И някои наистина са като армии — наброяват по четиристотин-петстотин души. Като се почне бой, за тях е важно колко хора могат да изкарат на улицата. Преди три седмици стана голям бой. Кълна се в Бога, една от бандите изкара около хиляда души в парка. Казват се Пътниците. Все си подбират звучни имена. Биха се с една латиноамериканска банда в парка Гроувър. Предупредиха ни от 89-и участък, защото другата банда е при тях. Бандата на Рицарите. Все едни и същи говна.

— Я ми кажи нещо за Ястребите. Познаваш ли някого на име Лойд?

— Лойд чий?

— Не знам. Би трябвало да е бил председател на бандата преди дванадесет години.

— Партньорът ми сигурно знае нещо повече. Той основа тази служба. В този квартал има толкова много банди, че се наложи да създадем специална служба, ще повярваш ли? Двама души, които би трябвало да пазим хората да не ги пребият или оберат, а вместо това се занимаваме с тази пасмина от улични келеши. Я да погледнем картотеката, да видим какво имаме за Лойд. Не вярвам да пазим материалите отпреди дванадесет години, ама кой знае.

Оказа се, че ги пазят.

Който и да беше партньорът на Джоунси, бе свършил много хубава работа. Имаше индивидуални досиета за членовете не само на бандата на Ястребите, но и на всички други банди в квартала. Досието на Лойд Бакстър бе в раздела за водачите. Житейският му път бе типичен за човек с неговия пост. Двойкаджия и повтаряч в началните и средните класове, най-сетне разделил се с училището на законната шестнадесетгодишна възраст и прибран на топло шест месеца по-късно заради „кражба трета степен“, формулирана в Наказателния кодекс като „умишлено незаконно влизане или оставане в сграда с намерение да се извърши престъпно деяние в нея“. Сградата, както можеше да се очаква, бе училище. Лойд Бакстър бе разбил един прозорец и влязъл през него с намерението да краде пишещи машини. Имал късмет, че го подвели по друг параграф, по-лек от първоначалния — „умишлено незаконно влизане или оставане в сграда“, без да се уточнява намерението, по който наказанието беше само три месеца и двеста и петдесет долара глоба, т.е. горе-долу толкоз, колкото може да получи една проститутка. Осъдили го на три месеца, но условно, като непълнолетен. Четири месеца след това, веднага след изтичането на изпитателния срок, бил арестуван за побой. По това време вече имал сержантско звание в бандата, наречена Ястребите, и жертвата на побоя било едно момче на име Луис Саинс, председател на бандата Братя. На Лойд пак му се разминало с условна присъда, вероятно защото жертвата била гамен като него и съдията очевидно е решил, че ще е глупаво държавата да осигурява подслон и храна на разни типове, които, оставени на свобода, биха могли да се изтрепят помежду си. След този подвиг Лойд бил вече избран за председател на Ястребите и получил всички почести и награди, полагащи се на новия му сан.

Една от наградите за новоизбрания ръководител била едно момиче на име Роксана Дюма, име, подхождащо на стриптизьорка или на праправнучка на великия френски писател. Роксана не била нито едното, нито другото. Била петнадесетгодишно момиче, чиито родители дошли от прекрасния остров Ямайка и имали и английска, и френска кръв. Мило момиче, приятно и добро по природа, докато градът се вкопчи в него.

Голямо нещо е този град!

Роксана била на дванадесет години, когато родителите й напуснали Ямайка и се заселили в една част на града, обитавана изключително от законни и незаконни емигранти от карибските острови. Макар и в квартала да преобладавал ямайкският елемент, той бил кръстен от полицията Литъл Крус^[1] Бей, име, което по-късно било изкривено на Литъл Круз^[2] Бей, когато кварталът станал ловно поле на мераклиите за непълнолетни проститутки от островно потекло. Трудещите се с бели якички от този град нямаха расови предразсъдъци, когато ставаше дума да се освежат с малко „кафе с мляко“ в свободните си часове.

Роксана се разминала на косъм от посвещаването в най-древната професия, тъй като когато навършила тринадесет години, родителите й се преместили от Литъл Круз Бей в Дайамъндбек. Квартал, където всички бяха черни и черният цвят се смяташе за прекрасен, независимо откъде са ти корените. Когато станала четиринадесетгодишна, Роксана започнала да „ходи“ с едно шестнадесетгодишно момче, член на бандата на Ястребите. Била петнадесетгодишна, когато Лойд Бакстър нападнал председателя на Братята и сам станал председател на Ястребите. Лойд тогава бил седемнадесетгодишен, твърде ранна възраст за председател, доколкото имаше главатари на гангстерски шайки, които бяха над двадесетгодишни, женени и с деца.

Лойд и Роксана веднага се сдушили. Предишният й приятел, едно момче на име Хенри, преглътнало цялата работа без да обели и дума. Междувременно било успяло да свикне да си бие ежедневно хероин за двадесет долара и твърдо бе поело пътя към пълната деградация. Умряло две години по-късно от една свръхдоза, горе-долу по времето, когато се бе случила предполагаемата коледна травма, за която Джими Харис разказал по-късно на майор Лемар при лечението си във Форт Мърсър.

В полицейските картотеки не се откри нищо за предполагаемото изнасилване на Роксана. Досиетата бяха много подробни и описваха съдбата на членовете на бандата: мобилизиран, затворен, наркотизиран и т.н. Не се казваше обаче нищо за някакво изнасилване в мазето или за окървавено младо момиче, захвърлено в задния двор на клуба. Нямаше и следа от информация за приемането на Роксана в спешното отделение на някоя от близките болници. Или през онзи ден дежурните полицаи не си бяха гледали работата и Роксана се бе измъкнала незабелязано, или досиетата на партньора на Джоунси бяха непълни, или такова нещо въобще не се беше случвало.

Досиетата изглеждаха добре изпипани. Според досието на Лойд, той си подал оставката от поста председател на Ястребите на зряла възраст, двадесет и три годишен, значи четири години след предполагаемото изнасилване в мазето. И след това си имал неприятности със закона, но най-голямата от тях била арестуването му преди шест години за грабеж първа степен и последвалата десетгодишна присъда. От тях излежал в затвора Кесълвю три години, след което бил условно освободен и сега миеше коли в един гараж на булевард „Ландис“. Беше вече на тридесет и една години.

Пет години по-рано, когато Лойд започнал да излежава присъдата си в Кесълвю, Роксана се оженила за един пласьор на наркотици на име Скуулхауз^[3] Харди.

Това било, колкото и да е смешно, истинското му име. Била двадесет и четири годишна, когато станала госпожа Харди. На двадесет и осем години била, когато Скуулхауз бил прибран на топло от щата, известен със строгите си закони против наркотиците. Очертава се Скуулхауз да не вижда жена си за много дълго време — освен в дните за свиждане. Сега той беше на тридесет и седем, а тя на двадесет и девет години. Според досието започнала да работи като козметичка в един салон на име „Бюти Хът“ през август, малко след като Скуулхауз получил двадесет и пет годишна присъда заради незаконното притежаване на осем унции кокаин.

От полицейската картотека не личеше Роксана да се е срещала с Лойд Бакстър след влизането му в затвора.

Карела и Майер благодариха на детектив Ричард Джоунс за труда и отидоха да търсят двамата някогашни влюбени, които живееха на различни адреси.

* * *

Номер 834 на Северна 89-а улица беше четириетажно тухлено здание. Откриха пощенска кутия с името на Лойд Бакстър, живеещ в апартамент номер 22, и натиснаха звънеца. Електрическата брава във фоайето забръмча моментално. Стълбището беше изключително чисто и ухаеше на дезинфекционни средства. Линолеумът по стъпалата бе протрит и на дупки, но също добре измит. През святкащия от чистота прозорец на стълбищната площадка нахлуваше светлината на студеното ноемврийско слънце. По стълбището Майер се задъха и обясни това с махмурлука си. Стигнаха до втория етаж, позвъниха на вратата на апартамент номер 22 и тя веднага се отвори.

Чернокожият мъж, който ги посрещна, бе висок поне метър и деветдесет. Беше само по панталони и имаше телосложение, с което обикновено по списанията се рекламираха достойнствата на вдигането на тежести. Бос, гол до кръста, с широки плещи и дразнещо красив, той огледа двамата полицаи с учудване, което бързо премина в раздразнение.

— Казвайте какво има — рече той с досада в гласа.

— Ние сме от полицията — поясни Карела и показа значката си. — Вие ли сте Лойд Бакстър?

— Аз съм Лойд Бакстър. И какво от това?

— Може ли да влезем?

— Какво искате? Изкарвам си честно хляба, ходя на срещи със съдията, когато ми каже, и не плюя по тротоарите.

— Знаем — каза Майер.

— Тогава какво правите тук?

— Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— За какво.

— За нещо, което се е случило преди дванадесет години.

— Хубава работа! Че аз не си спомням какво се е случило и преди дванадесет минути.

— Може ли да влезем?

— Чакам гостенка. Даже си помислих, че звъни тя, ако искате да знаете.

— Няма да ви отнемем много време.

— Трябва да се облека — каза той и погледна часовника си.

— Може да се обличате, докато разговаряме.

— Добре тогава — отстъпи той неохотно. — Влизайте.

След като влязоха, той затвори вратата и ги поведе през апартамента към спалнята, която гледаше към улицата. Стаята бе обзаведена просто: легло, гардероб, две лавици и няколко лампиона. Бакстър извади чиста бяла риза от едно чекмедже на гардероба и започна да я разкопчава.

— Та какви ви бяха въпросите?

— Познавате ли човек на име Джими Харис?

— Да. Ей, това наистина трябва да е било преди дванадесет години. Не съм го виждал, откакто го взеха войник.

— Спомнете си за Коледа преди дванадесет години — помоли Карела. — Това напомня ли ви нещо?

— Не. За какво трябва да ми напомня?

— За едно момиче на име Роксана Дюма.

— Сещам се — кимна Бакстър и облече ризата. — Та какво става с нея?

— Тя била ли е ваша приятелка?

— Да. Ама слушай бе, човек, това е стара история. Тя после се ожени, докато бях в пандиза. За един мъж на име Скуулхауз Харди.

— Кога я видяхте за последен път?

— Преди шест-седем години — отвърна Бакстър. Закопчаваше ризата и очевидно бързаше, защото от време на време спираше закопчаването и поглеждаше часовника си.

— Спомняте ли си какво се е случило в клуба на Ястребите преди дванадесет години?

— Не. Какво се е случило? — попита Бакстър и пъхна ризата в панталоните. Дръпна ципа на панталона, намести колана си, пъргаво се придвижи до гардероба и отвори горното чекмедже. След като пошари малко из него, откри чифт сини чорапи, малко по-тъмни от панталона му, седна на кревата и започна да ги обува.

— Спомняте ли си да сте танцувал с Роксана?

— Аз винаги съм танцувал с Роксана. Тя беше моето момиче. Нищо не разбирам — позапря Бакстър и ги погледна. Беше вече обул единия чорап и държеше другия в ръцете си. — Какво е станало, според тебе?

— Да си спомняте една плоча с барабани?

— Във всички плочи, които слушам, се чуват барабани.

— Вие сте танцувал с Роксана и в стаята е имало още пет момчета. Казал сте им да не ви зяпат и да се махат, да отидат на горния етаж.

Бакстър бе започнал да обува втория чорап. Спря това занимание и ги погледна, искрено озадачен.

— Тъй, и какво още?

— Не си ли спомняте?

— Не.

— Момчетата са казали, че са уморени. Имали са сражение с друга банда.

— Че ние през цялото време се биехме с други банди. Човече, не мога да разбера какво искаш да ми кажеш.

— Момчетата са ви сграбчили и са ви вързали на един стълб в средата на мазето.

— Момчетата са ме сграбчили? — Бакстър гръмко се разсмя. — За мен ли говорите? — изрече той през смях, стана от леглото и се запъти към гардероба. — Трябва цяла армия, за да ме сграбчи и да ме върже на стълб. Видиш ли ме какъв съм? Ей такъв съм откакто станах на четиринадесет години и никой не ме е сграбчвал освен шибаното ченге, което ме арестува, и то защото държеше пищов в другата си ръка. В клуба на Ястребите нямаше никой, който да се опита да сграбчи Лойд Бакстър. Нямаше никой, който да смее даже да си помисли за такова нещо. Щеше да има счупени ръце и крака и да се търкалят трупове по целия тротоар. — Бакстър, очевидно изумен от чутото, поклати глава и взе от пода чифт черни кожени обувки. — Откъде си се наслушал на такива глупости бе, човек? Кой ти е наговорил всичките тия идиотщини?

— Джими Харис.

— Джими Харис ти е казал, че някои юнаци от клуба са скочили да ме бият?

— Казал е това на доктора си.

— Защо е трябвало да му говори такива глупости?

— Значи според вас такова нещо не се е случвало?

— Да, точно това казвам — Бакстър изглеждаше обиден от самата идея, че някой е могъл да допусне такова нещо. Седна отново на леглото и започна да си връзва обувките.

Карела погледна Майер. Майер сви рамене.

— Имаме основания да смятаме, че Роксана преди дванадесет години е била изнасилена в това мазе — продължи Карела.

— Какво? — сепна се Бакстър и отново се разсмя. — Слушай бе, човек, ти ми разправяш бабини деветини. Точно бабини деветини.

— Значи не е била изнасилена? Това ли искате да кажете?

— Кой ще я изнасили, бе човек? Я ми кажи кой ще я изнасили. Ако ти знаеше, че Роксана е мое момиче, ти би ли я изнасилил? Ти би ли посмял даже да й намигнеш, я ми кажи? — Бакстър отново се изправи.

Детективите го гледаха, докато той отиваше да си търси вратовръзка. И двамата мислеха, че нямаше да си позволят даже да намигнат на Роксана. Бакстър си избра копринена връзка на сини и червени райета, повдигна яката на ризата, промуши оттам вратовръзката и започна да я връзва.

— Значи нищо подобно не се е случвало? — попита Карела.

— Няма такива работи, мой човек.

— Сигурен ли сте, че сте запомнил всичко?

— Сигурен съм.

— В такъв случай защо според вас Джими е разправял такива работи?

— Ами иди и питай Джими.

* * *

Нямаше как да се разпита Джими.

Все още обаче можеше да се разпита въпросната дама. Роксана Харди, по баща Дюма. Ако наистина я бяха изнасилили, тя щеше да бъде ценен източник на информация. Ако се окажеше, че това не е вярно, Карела не знаеше какво да мисли. И Майер не знаеше. От двамата Карела може би се ориентираше по-добре в психологията от партньора си. И двамата обаче след като се бяха нагледали на филми като „Трите лица на Ева“, „Дейвид и Лайза“, „Омагьосаната“ и „Марни“, бяха подготвени да повярват на версията на доктор Лемар, че кошмарите на Джими се кореняха в изнасилването на Роксана преди дванадесет години. Лойд Бакстър обаче току-що им бе казал, че изнасилване не е имало, че не е имало нищо, което да може да ядоса човек с неговите размери, че не е имало нищо, което да може да го накара да разкъса някого на малки парченца.

Оставаше да се разговаря с Роксана.

Откриха я едва някъде след три часа следобед. Потърсиха я първо на последния й адрес, за да чуят от хазяйката, че поне от шест месеца вече не живее там, а къде живее сега си няма представа. След това провериха в телефонния указател и намериха салон за красота на име „Бюти Хът“, та даже и позвъниха, без да очакват някой да им отговори, нали беше неделя. Така и стана, никой не им отговори, но те все пак тръгнаха натам с надежда, че в близост ще открият някое действащо заведение — денонощен магазин, бар, ресторант, киносалон — където може и да знаят името на собственика на „Бюти Хът“.

Магазините, непосредствено прилежащи към салона, бяха затворени, заложна къща от лявата му страна и също така затворен магазин за бельо от дясната му страна. По-надолу по улицата имаше отворена пицария. Беше два часа следобед и никой от двамата мъже още не беше обядвал. Поръчаха си по две парчета пица и по една оранжада и попитаха келнера дали знае кой е собственикът на салона за красота. Келнерът отговори, че салонът е собственост на една жена на име Хариет Лесър. А дали знае къде живее госпожа Хариет Лесър? Не, отговори келнерът, откъде ще я знам, тя идва тук само от време на време да хапне парче пица. А ти да не си ченге? Да, ченге съм, отговори Карела, дояде си пицата и след това с Майер си платиха сметките поотделно. Сетне отидоха в дъното на пицарията, където имаше телефонен указател, закачен на верижка.

Указателят бе мазен и опърпан, но веднага им разказа, че в града има поне тридесет и трима души на име Лесър, ако не вярваш, преброй ги. Четиринадесет от тях явно бяха фирми — „Корабостроителници «Лесър»“, „Представителство на «Фолксваген» — Лесър“ и т.н. Останаха деветнадесет Лесъра, никоя от които не се казваше Хариет. Опитаха на две имена, записани като Х.Лесър, и те се оказаха съответно Хелън и Хортензия. Едва към три часа откриха госпожа Хариет Лесър, съпруга на господин Чарлз Лесър и /ура!/ собственица на салона „Бюти Хът“. Като разбра кои са, тя веднага им даде новия адрес на Роксана Харди. Отново скочиха в колата на Карела и след двадесет минути се оказаха пред апартамента на Роксана.

Жената, която отвори вратата, бе висока и стройна, със светлошоколаден цвят на кожата и златистокафяви очи, изразяващи учудване от присъствието на двама бели мъже по никое време пред входа на апартамента.

Облечена бе в широк раиран пеньоар, развяващ се като платно на кораб около стройното й тяло и покриващ го почти цялото — от пищните гърди до глезените, под които се виждаха босите й крака.

— Кажете, моля.

— Госпожа Харди? — попита Карела.

— Да, аз съм.

— Ние сме от полицията — каза той и показа значката.

Тя я разгледа без интерес и учудването в очите й се смени от леко любопитство.

— Може ли да влезем? — попита Карела.

— С каква цел, господине? — попита тя и те усетиха в гласа й леката напевност на английския от Ямайка. Напевност, която тя бе пренесла със себе си преди седемнадесет години, още когато е била дванадесетгодишна хлапачка, непознаваща град, по-голям от Кингстън.

Карела не съобрази веднага как да отговори. Трябваше ли да я запита направо дали преди дванайсет години е била изнасилена от четирима видни представители на бандата на Ястребите? Можеше и да стори това, ако Лойд Бакстър малко преди това не го беше убеждавал, че нищо подобно не се е случвало.

— Госпожо Харди, доколкото знаем, вие сте познавала една улична банда на име Ястребите.

— Да, познавах някои членове на клуба на Ястребите. Но беше много отдавна. — В гласа й се долови мечтателност.

— Може ли да влезем, ако нямате нищо против? Бихме искали да ви зададем някои въпроси във връзка с бандата.

— Да, моля, заповядайте — тя им стори път. Следобедното слънце, отслабено от стъклата на кухненския прозорец, бе посребрило листата на стайните растения. Тя ги поведе към един скромно обзаведен хол, покани ги да седнат в креслата, поставени от двете страни на цветен телевизор и седна на дивана срещу тях.

— Какво искате да знаете? — попита ги.

— Бихме искали да ни кажете какво ви се е случило непосредствено в навечерието на Коледа преди дванадесет години — рече Карела.

Тя изведнъж се засмя.

— Боже мой, та това беше толкова отдавна. Тогава бяхме деца…

— Знам — кимна Карела. — Но все пак, не можете ли да си спомните дали тогава не е станало нещо важно?

— Важно ли? — жената присви рамене с грацията на танцьорка и Карела реши, че тя и Лойд Бакстър бяха измежду хората с най-красива външност, които беше срещал. За миг изпита нещо като съжаление, че са се разделили. След това обаче ченгето у него взе връх над мечтателя. А защо са се разделили? Защото Лойд беше допуснал да я изнасилят или защото тя с поведението си бе предизвикала това?

— Би трябвало да е важно — каза Карела и срещна погледа на Майер. А този поглед казваше: „Хайде, няма какво да го увърташ!“ — Госпожо Харди — продължи Карела, — бяхте ли изнасилена преди дванадесет години непосредствено преди Коледа?

— Какво!

— Попитах дали са ви изнасилвали.

— Да, чух ви. Дали са ме изнасилвали? Не, никога. Нито преди дванадесет години, нито въобще. Защо питате? Трябвало ли е да ме изнасилват?

— Джими Харис каза, че са ви изнасилили.

— Ах, да. Джими Харис.

— Да, каза ни, че четирима от Ястребите обезвредили Лойд Бакстър и след това ви изнасилили.

— Лойд? Вие виждали ли сте Лойд? Никой не може да обезвреди Лойд, не, господине!

— Госпожо Харди, щом такова нещо не се е случвало, откъде според вас е могло да се появи в главата на Джими.

— Нямам си представа — каза тя и се усмихна приятно. Карела веднага разбра, че тя лъже. Досега говореше истината, но усмивката й сега стана фалшива, очите й не се смееха заедно с лицето, просто лъжеше. И Майер също разбра това. Двамата се спогледаха, сякаш мълчаливо се опитваха да се разберат кой първи ще се нахвърли срещу лъжата.

Майер започна деликатно.

— Смятате ли, че Джими просто е измислил цялата работа?

— Наистина не знам.

— Имам предвид изнасилването.

— Разбрах. Нямам представа защо Джими ви е разказвал такова нещо.

— На нас не ни е разказвал нищо.

— Не ви е разказвал? Нали току-що казахте…

— Разказал го е на доктора си.

— Как да ви кажа… Не знам защо го е направил.

— Не е ли странно човек да си измисля такива неща?

— Наистина е странно. Що за доктор е бил? Психиатър?

— Да.

— Затворнически психиатър?

— Не, военен лекар.

— Мм — тя отново сви рамене.

— Госпожо Харди — намеси се Карела, — познавахте ли добре Джими Харис?

— Колкото и другите момчета.

— Колкото и другите момчета от бандата?

— От клуба. Те му викаха клуб. Според мен, то си беше клуб.

— Били са около две дузини. Правилно ли съм разбрал?

— В Дайамъндбек имаше много други.

— Аз обаче говоря за ядрото на бандата.

— Да, около две дузини. Толкова бяха.

— И вие познавахте Джими толкова, колкото и другите.

— Да.

Лъжеше. Знаеше, че лъже. Погледна Майер. И той бе разбрал това. Нямаше до оставят тази работа така. Щяха да стоят тук и да я разпитват до посиняване, докато разберат защо лъже.

— Би ли могло да се каже, че сте изпитвали приятелски чувства към него? — попита Майер.

— Към Джими? Разбира се. Но аз бях приятелка на Лойд, нали знаете?

— Да, така разбрахме.

— Така че другите момчета ги познавах съвсем бегло, нали ме разбирате?

— Хм — проточи Майер.

— Така както жена ви… Вие сте женен, нали?

— Да.

— А вие?

— И аз.

— Така както жените ви познават другите детективи, с които работите, за такъв род познанство става дума.

— Значи, познанството ви с Джими Харис е било от такова естество?

— Да.

— Вие сте се смятали за съпруга на Лойд, така ли?

— Е, не точно за съпруга — тя се засмя. Смехът й беше фалшив. Нямаше нищо от искреността на смеха й в началото. Значи, продължаваше да лъже, значи, все още криеше нещо. — Разбирах се с Лойд, ходех с него, това беше.

— В какъв смисъл ходехте — попита Карела. — Значи в живота на Лойд тогава не е имало други момичета?

— Така е.

— И във вашия живот тогава не е имало други момчета?

— Точно така…

— Все още ми се вижда много странна тази история. Имам предвид разказа на Джими за момчетата, които уж ви изнасилили.

— Наистина е странна — Роксана отново се засмя. Този път смехът й беше съвсем, съвсем фалшив.

— А дали той понякога… — започна Карела и спря по средата на изречението. — Не, по-добре да не ви питам.

— Какво щеше да питаш? — зададе въпрос Майер, изведнъж усвоил ролята на прям човек:

— Чудех се дали… Госпожо Харди, дали Джими никога не се е опитвал, как да го кажа, да ви сваля?

— Не, никога.

Още една лъжа. Вече не го гледаше и в очите.

— Никога, така ли?

— Никога.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Нали ви казах, че бях приятелката на Лойд.

— Да, това го разбрах.

— Бях вярна на Лойд.

— Разбрах де, но това съвсем не означава, че Джими му е бил верен. Нали ме разбирате, госпожо Харди? Ако Джими например се бе опитал да постигне с вас…

— Нищо не се е опитвал.

— …сексуална близост, това би могло да бъде едно обяснение за нещата, които е разказвал на доктора.

— Защо толкова ви интересува всичко това — попита тя внезапно.

— Защото Джими Харис е мъртъв и не знаем кой го е убил — също тъй прямо изрече Карела.

Тя мълча известно време и едва след това проговори.

— Неприятно ми е да чуя това…

— Госпожо Харди, ако е имало нещо между вас и Джими, или нещо между вас и някое от другите момчета от бандата, и ни го разкажете, би могло да ни помогне да потърсим някого, който е имал причина да търси отмъщение…

— Не — каза тя.

— Значи, нищо не се е случило?

— Нещо се случи. Но това никой не узна. Знаехме го само Джими и аз.

— Бихте ли ни разказала какво се е случило?

— Ще ви го разкажа, макар че няма да ви бъде от полза. Тя изгледа и двамата, без да каже нищо, сякаш все още не се решаваше да разкрие тайната, която е пазила дванадесет години, и започна да говори. Започна да говори тихо, почти с шепот.

— Валеше дъжд и навън беше много студено. Изглеждаше, че дъждът ще премине в сняг…

С напредването на нейния разказ произношението й ставаше все по-ямайско, сякаш доближаването до спомена я превръщаше все повече и повече в седемнадесетгодишното момиче, което тогава е била. В думите й настоящето се разтвори в миналото и после отново се превърна в настояще. В едно различно настояще, но съвсем осезаемо. Случката в онова мазе преди толкова години сега започна да протича пред тях.

Вали.

Тя е изненадана от дъжда, защото по това време би трябвало да пада сняг, пък и навън е толкова студено. Обаче вместо това вали, и то както си му е редът, със светкавици и гръмотевици. Светкавиците осветяват боядисаните прозорци на мазето, които тук, вътре в него, са някъде нависоко. Навсякъде около тях гърми и трещи. Те двамата са сами в мазето. Часът е четири следобед, сряда е и наближава Коледа.

И двамата са се оказали тук съвсем случайно. Тя е дошла тук да търси Лойд, но е заварила само Джими, застанал до грамофона с няколко плочи в ръка. Отново пробляскват светкавици и се чува гръм. Той й казва, че другите момчета са в латиноамериканския квартал, в клуба на Братята, и водят преговори за примирие. И той трябвало да бъде с тях, но майка му си порязала ръката и я водил в болницата. Порязала се, докато украсявала коледната елха.

Музиката е приятна, нежна и увличаща. Гръмотевиците са в пълен дисонанс с нея.

— Танцува ли ти се? — пита я той.

Тя веднага съобразява, че трябва да му откаже. Тя е момичето на Лойд и ако той внезапно се върне и ги свари да танцуват, ще има неприятности. Това й е известно. Тя знае, че ще й причинят болка, че не може да очаква никаква милост от Лойд, че законът си е закон, че ще я бият с камшик до кръв.

Спомня си какво се случи миналата година с едно от момичетата от клуба, което бе видяно да разговаря с един от Братята на улицата. Съблякоха я гола до кръста, вързаха я на стълба и дежурният сержант й нанесе двадесет удара с камшик. Първо започна да хълца, а после да крещи всеки път, когато камшикът се впиеше в гърба й. Накрая резките, които се образуваха по него се напукаха, и от тях потече кръв. Изхвърлиха я в канавката, хвърлиха й и блузата и сутиена и й казаха да върви при Братята, щом толкова са й домилели.

Това се беше случило предното лято, но сега щеше да е по-лошо. Не може да танцуваш с момче от клуба в отсъствието на Лойд. Щеше да е различно, ако той си беше тук, никой нямаше да каже нищо. Обаче него го няма, тя е сама с Джими и е уплашена, защото разбира опасността. Но именно опасността я привлича.

Смее се нервно.

— Ами да, защо да не потанцуваме?

Джими я поема в ръцете си. Музиката е с бавен ритъм и танцуват плътно притиснати. Джими е възбуден и тя усеща това през полата си. Отново гърми. Все още е уплашена, но той я е притиснал много здраво и тя също е възбудена. Отново се смее. Пликчетата й се навлажняват, цялата е влажна. Плочата свършва и иглата на грамофона започва да пука на равни интервали. Джими изведнъж я пуска, отива до грамофона и го спира. Тишината се прекъсва от светкавица и гръм. Джими отива до вратата.

Тя стои неподвижно в центъра на стаята, съвсем близо до стълба. Страх я е, че ще я вържат за него с ръцете зад гърба. Престъплението е сериозно и те ще я бият с камшик по голите гърди. Известно й е за едно момиче от друга банда, което е било наказано по този начин заради изневяра. Провиненията и съответствуващите им наказания са написани върху парче хартия, закачено за стената на клуба. Изневяра. Тя е на път да се люби с момче от клуба, но тя е момичето на Лойд, и това ще е изневяра, и ще я накажат жестоко за нея. Ще накажат жестоко и Джими. Ще го накарат да бяга между две редици момчета, които ще му нанасят удари с метални тръби и вериги от велосипеди.

И когато всичко свърши, когато тя получи петдесет удара с камшик по голите си гърди, а може би и сто, защото е жена на председателя и дежурният сержант ще я удря спокойно и равномерно с камшика със седем опашки; когато и Джими остане да лежи на пода окървавен и в безсъзнание, и двамата ще бъдат изгонени от клуба и ще им бъде казано да се оправят сами. Клубът е тяхна застраховка в един опасен свят, пълен с врагове, които се множат като попови лъжички. И няма кой да ти помогне. Няма да ти помогнат нито полицията, нито родителите, които бъхтат по цял ден за долара на белия човек, няма да ти помогне никой. Помощ и разбиране можеш да получиш само от твоите братя и сестри от клубовете.

Ако не членуваш в някой клуб, ти си никой.

Ако си момче, всеки може да те бие, да те ограби, да те наръга с нож или да се изхрачи върху тебе. Ако си момиче, всеки може да те обижда, да те чука, да си прави с тебе каквото му се иска. Такъв е градът. В този град ти трябва застраховка. Принадлежността й към клуба на Ястребите е нейната застраховка и тя ей сега ще я загуби, защото е глупава кучка. Тя знае, че е тъпачка, това й е съвсем ясно. Знае също, че желае Джими Харис, че май го е пожелала още когато го е видяла за пръв път шест месеца преди това и се е престорила, че не го забелязва. Ето, Джими заключва вратата на мазето. Заключва я с двете брави и резето, сякаш очаква нашествието на сто вражески банди, поставя и верижката и се връща при нея. Притиска я с всички сили и започва да я целува по устата така, че тя не може да си поеме дъх.

Ръцете му се плъзгат по тялото й. Разкопчава блузата й, докосва й гърдите, пъха ръка под полата й и я плъзва по бедрата. Поглажда я по задника, стегнат в найлонови пликчета, и тя се чувства замаяна. Смъква пликчетата й и ги разкъсва на парчета, разкопчава панталона си и прониква в нея. Свършва почти веднага и едновременно с нея. Тя крещи. Да вървят по дяволите Ястребите, да върви по дяволите Лойд, да върви по дяволите целият свят. Прегръщат се, сякаш е настъпил краят на света, облегнали се на стълба, а около тях святка и гърми.

Тя започва да плаче. И той започва да плаче и я кара да му се закълне, че няма да каже на никого, че го е видяла разплакан.