Към текста

Метаданни

Данни

Серия
87-ми участък (32)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Long Time No See, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Ед Макбейн. Отдавна не сме се виждали

Издателска къща „Компас“, Варна, 1993

ISBN 954-8181-17-7

 

Преводач: Иванка Стефанова, 1993

Художник: Мария Чакърова, 1993

Предпечатна подготовка: „TEA“, Варна

Печат: „Полипринт-АД“, Враца

Редакционно-издателски номер 011

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ТРЕТА

— На някои хора не можеш да обясниш разликата между сезоните — каза Майер. — Хвани някого от Флорида или Калифорния и се опитай да му обясниш, че има годишни времена. Човекът си знае, че времето всеки ден трябва да е едно и също.

Майер нямаше вид на тротоарен философ, макар че сега вървеше именно по тротоара, стъпваше чевръсто редом с Карела и философстваше, докато наближаваха апартамента на семейство Харис. Имаше вид на това, което всъщност си беше — ченге в работно време. Беше висок, едър, с небесносини очи върху лице, което изглеждаше по-кръгло, отколкото беше, може би защото на главата му не беше останал нито косъм и то преди още да навърши тридесет години.

Оплешивяването бе резултат на монументалното му търпение. Бе се родил в семейството на еврейски шивач в един преимуществено нееврейски квартал. Старият Макс Майер, човек с чувство за хумор, даде на сина си името Майер и се получи съчетанието Майер Майер. Много забавно. „Майер Майер, чифутин подпален!“, започнаха да крещят подире му дечурлигата от квартала и един ден решиха да превърнат този припев в действителност, вързаха го на един стълб и запалиха огън в краката му. Тогава Майер търпеливо започна да се моли за дъжд. Още по-търпеливо започна да се моли някой да дойде да се изпикае върху огъня. Най-сетне заваля, но преди това той вече бе разбрал, че светът е пълен със смешници. Свикна да живее с името си и всичките шеги и подмятания, свързани с него, престанаха да го вълнуват. Нали беше търпелив. Все пак всичко това не можеше по някакъв начин да не му се отрази. Отрази се върху главата му, която остана без косъм и гладка като пъпеш още преди да навърши тридесет години. А сега изникна и нов проблем — по телевизията се появи серия с плешиво ченге. Само някой в участъка да посмее да му каже, че прилича на…

Търпението му е майката, помисли си.

Снегът бе престанал да вали към полунощ. Сега, в десет часа сутринта в петък, върху тротоара имаше съвсем малко снежец и небето бе ясно. И двамата не носеха шапки и бяха облечени с балтони, пъхнали ръце в джобовете и вдигнали яки. От устата на Майер излизаха облачета пара, които се разпръсваха над дясното му рамо.

— Преди години със Сара ходихме в Швейцария. Беше през септември и хората се подготвяха за зимата. Косяха тревата, разстилаха я да съхне, за да има какво да ядат кравите през зимата. Складираха дърва за горене и прибираха говедата от планините. Една голяма подготовка. Знаеха, че скоро ще започне да вали сняг и се подготвяха за зимата. Това са то сезоните. Без тях дните така си приличат, че започва да става противоестествено. Тъй мисля аз.

— Ами хубаво — отвърна му Карела.

— А ти какво мислиш по въпроса, Стив?

— Не знам — отвърна Карела. Мислеше, че е студено. Че е дяволски студено за месец ноември. Мислеше, че през цялата зима човек може да усети само две състояния на времето. Или ще има снеговалеж, или ще се събудиш с чисто небе и температура малко над нулата. Мислеше, че няма да има нищо против да живее във Флорида или в Калифорния. Замисли се дали на някой град във Флорида не му трябва опитно ченге, което да лови дебеловрати обирджии на банки и други подобни. След това да си почива в сянката на палмово дърво, и да отпива от чаша със студена напитка.

При мисълта за студената напитка настръхна зиморничаво.

Сградата, в която живееше семейство Харис, през деня изглеждаше по-приветлива. Хората често забравяха, че този град има много цветове. Дори Карела обикновено мислеше за него в черни и бели оттенъци. Омърсени от сажди здания, насочили се към сивото небе над тях, черни асфалтирани улици и сиви тротоари, монохроматичен град, посивял от униние. Истината обаче бе съвсем различна.

Имаше разлика в цвета на сградите. До къщите от червени тухли имаше други, облицовани с жълт камък, до тях се мъдреха — боядисани в оранжево или синьо. Много различни цветове имаше и в рекламните афиши, благодарение на които цели стени заприличваха на абстрактни картини. Различни бяха и светлините на светофарите — червени, жълти и зелени. Като се отразяваха в мокрия асфалт и в мокрите автомобили, носещи целия метален блясък на Детройт, получаваше се същинска цветна мозайка. Многоцветие имаше и в боклука — градът произвеждаше най-много боклук в Съединените щати — и този боклук по-често се натрупваше, отколкото се прибираше, благодарение на многобройните стачки на боклукчиите. Стоеше, подпрян до стените, в многоцветни пластмасови торби, събрали отпадъците на осеммилионния град. Торбите нерядко бяха разкъсани от плъхове и гниещото им съдържание се валяше по тротоарите. Много цветове се виждаха също, за радост на пътниците на метрото, и по неговите вагони, изрисувани с цветни аерозоли. Накрая, многоцветни бяха и хората. Тук нямаше просто бели и просто черни хора. Не. Имаше толкова разцветки на кожата, колкото и граждани.

Двамата мъже мълчаливо се качиха по стълбите. Единият си мислеше за годишни времена, а другият — за цветове. И двамата си мислеха за града. Стигнаха до третия етаж и почукаха на вратата на апартамент 3-С. Карела погледна часовника си и почука отново.

— За десет часа ли се разбрахте? — попита Майер.

— Да. — Карела пак почука. — Госпожо Харис?

Никакъв отговор. Почука отново и долепи ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Погледна Майер.

— Какво мислиш? — каза Майер.

— Най-добре да повикаме портиера — отвърна Карела. Слязоха по стълбите и откриха апартамента на портиера там, където се намираха повечето портиерски апартаменти — на партера. Портиерът бе чернокож мъж на име Хенри Рейнълдс. Каза им, че работи в този блок от шест години и познава добре семейство Харис. Явно все още не знаеше, че Джими Харис е бил убит предната вечер. Говореше без да спира, докато ги придружаваше по стълбите, но не спомена това, което по всяка вероятност щеше да приеме за трагедия, ако знаеше за него, нито пък попита полицаите защо искат да влязат в апартамента. Нито на Майер, нито на Карела това не се стори странно. В този град гражданите много често не задаваха въпроси. Познаваха ченгетата прекалено добре и си знаеха, че при тях е по-добре да си мълчиш и да не се правиш на интересен. Рейнълдс почука на вратата на апартамент номер 3-С, почака малко, сви рамене и отвори вратата със своя ключ.

Изабел Картрайт лежеше до хладилника.

Гърлото й бе прерязано, а главата й — изкривена под неестествен ъгъл сред локва от собствената й кръв. Вратата на хладилника бе широко отворена и цялото му съдържание бе изсипано на пода. Целият бе покрит с отворени консерви и кутии с храна, с кръв и брашно, със захар, разсипано кафе, смачкани бисквити, яйца и листа от маруля. На пода се валяше и съдържанието на измъкнатите чекмеджета — вилици, лъжици и ножове, книжни салфетки, тирбушон, кухненско ренде и какво ли още не.

— Боже мой — отрони тихо Рейнълдс.

* * *

Тялото бе прибрано в дванадесет часа на обяд. Момчетата от лабораторията огледаха апартамента до към два и едва тогава го отстъпиха на Майер и Карела. И останалата част от жилището беше в същото състояние, в което завариха кухнята. Всички възглавници бяха разпрани и съдържанието им се стелеше на пода. По същия начин бе постъпено и с мебелите — и те строшени и разпрани. Разпрани и изкормени бяха и креватите. Всички дрехи — гащи, сутиени, пуловери, ръкавици — се търкаляха на пода. Токовете на обувките бяха срязани. Дори мушамата, закрепена върху кухненската маса с габърчета, беше отпрана. Явно някой бе търсил нещо. От старанието, с което го бе направил, личеше, че е Вил уверен, че ще го намери.

Карела и Майер не търсеха нищо конкретно. Надяваха се само да открият някаква, каквато и да е следа. Двама души бяха брутално убити, по всяка вероятност само с няколко часа разлика. Първото престъпление можеше да мине за обикновено улично убийство, в този град ставаха такива, извършени просто така, без никаква мотивация. Второто убийство обаче говореше за някаква логика и методичност в престъпленията. В рамките на двадесет и четири часа един човек и жена му бяха убити по идентичен начин и на това трябваше да се намери правдоподобно обяснение. Детективите се опитваха да открият нещо, което да им помогне да стигнат до него.

Бяха затруднени от това, че и двете жертви бяха слепи. Не можеха да открият нито бележници с адреси и телефони, каквито се намираха в апартаментите на зрящи жертви, нито някакви записки или бележки. Единствените текстове, които откриха, бяха на Брайловата азбука за слепи. Прибраха ги, за да ги дадат за превод. Откриха стара пишеща машина, от която лабораторните техници вече бяха снели отпечатъци, но не вярваха да получат от нея някаква информация. Откриха и влогова книжка за местния клон на Първа федерална банка, разположен на булевард „Йейтс“. Оказа се, че семейство Харис държи двеста и дванадесет долара в общата си банкова сметка. Откриха и прашен албум със снимки, очевидно неразгръщан от години. В него имаше снимки на Джими Харис като момче и младеж. Повечето на снимките бяха чернокожи. Дори и на снимките на Джими в армията се виждаха повече черни войници. В края на албума имаше лъскава фотография с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра.

На снимката позираха петима души, двама бели и трима черни. Беше направена на фона на някаква палатка с дървена рамка. Всички мъже на снимката се усмихваха. Единият от тях, клекнал на първия ред, държеше в ръцете си табелка с надпис:

Огнева група Алфа

Второ отделение

Сред хартиите, разхвърляни по пода на спалнята, намериха и документите на кучето. Потвърждаваше се, че е чистокръвен лабрадор на име Стенли. Той и стопанинът му бяха получили подготовка в школата на улица „Саут Пери“. Откриха и брачно свидетелство, подписано от свидетелите Анджела Кумс и Ричърд Джерард. Имаше и удостоверение за почетно уволнение от армията на Съединените щати и застрахователна полица на „Америкън Херитидж, инкорпорейтид“. Застрахованият бе Джеймс Харис. В случай на смъртта му от полицата трябваше да се възползва Изабел Харис, а в случай на нейна смърт застрахователната премия щеше да се полага на госпожа Софи Харис, майка на застрахования. Премията бе в размер двадесет и пет хиляди долара.

Друго не откриха.

* * *

Когато в четири и двадесет следобед Карела и Майер се прибраха в участъка, телефонът вече звънеше.

— Карела от 87-и участък слуша.

— Обажда се Малони от службата за кучета.

— Кажи, Малони.

— Какво да правим с това куче?

— С кое куче?

— С черния лабрадор, дето ни го изпратихте.

— Той наред ли е?

— Той си е наред, ама ми кажи какво да го правим.

— Стопанинът му беше убит.

— Това е много интересно, но какво общо има с нашата служба?

— Ами нищо. Вчера не знаехме какво да го правим и…

— И го изпратихте при нас.

— Е, не. Дежурният сержант потърси ветеринар.

— Да де, нашия ветеринар. И сега държим при нас куче, с което не знаем какво да правим.

— Защо не го обучите на нещо?

— Ти имаш ли представа колко пари струва да се обучи едно куче? И откъде да знаем дали има способности?

— Добре де — въздъхна Карела.

— Така че — какво да го правя?

— Чакай да помисля.

— Какво има да му мислиш? Ако до понеделник не го разкараш оттук, ще го дам на кучкарите.

— За какво си се разтревожил? Да не би да съм ти дал бясно куче? То е куче-водач и ми се видя съвсем здраво.

— Не ми е за това думата, Карела. То може да има повече значки и тапии от всички кучета в този шибан град, взети заедно. Не е там работата. Аз те питам какво да го правим. Ние не сме зоологическа градина, ние сме полицейско подразделение и си имаме работа, както и вие. Теб приятно ли ще ти бъде да ти натресат едно шибано куче в кабинета?

— Не, обаче…

— Е, ние пък не искаме да ни виси тук и да разбъзиква нашата работа. Та виж какво ще ти кажа — ако не дойдеш да си го прибереш, първата ми работа в понеделник сутринта ще бъде да извикам кучкарите и тогава Бог да му е на помощ.

— Разбрах те, Малони.

— Хубаво — изръмжа Малони и затвори телефона.

И в петък участъкът имаше същия вид, както и през останалите дни, работни или почивни. Малко опърпан от много използване, но удобен и уютен, когато си му свикнал. За тези, които му бяха свикнали, други участъци нямаше. Изпрати Карела в Пеория или Пърт, в Амстердам или Амхърст, и той ще се чуди какво да прави. Изпрати го ако щеш в някой от новите и лъскави квартали на града и той ще се почувства там като на Марс. Не можеше да си представи да работи като ченге къде да е другаде. Да си ченге означава да работиш в 87-и участък.

На втория етаж на сградата имаше стая, отделена от коридора с дървена решетка и въртяща се врата. Към коридора гледаха две врати с матови стъкла и надписи съответно КАНЦЕЛАРИЯ и МЪЖКА УМИВАЛНЯ. Ако се наложеше на някоя дама да чишка, поканваха я да слезе на долния етаж, където на една врата се мъдреше надпис: ДАМСКА УМИВАЛНЯ. Веднъж в участъка се оказа едно ченге от южните щати, дошло да прибере някакъв човек, търсен за въоръжен грабеж. Видя вратите с надпис УМИВАЛНЯ и реши, че това е място, където си миеш ръцете. В същото време се зачуди къде ли са тоалетните.

В цяла Америка на тоалетните се измисля някакво друго име. Казва се умивалня, баня или нещо подобно, но никога тоалетна. Американците не обичат тази дума. Тя говори за отпадъчни вещества. Американците — народът, който произвежда най-много отпадъци в света, не обича да се говори за отпадъчни вещества, дори и свързаните с функциите на човешкото тяло. Средният възпитан американец, оказал се в чужбина, по-скоро ще си намокри панталоните, отколкото да попита за тоалетна. В сградата на 87-и участък само престъпниците питаха къде е тоалетът.

— Хей, къде го туалета? — викаха.

И обирджиите, и курвите, и крадците, всичките питаха къде е тоалетът. Това е, защото на престъпниците по-често им се припикава. Затова пък винаги знаеха къде е тоалетната.

В този петък следобед в участъка имаше само двама престъпници, необичайно малко за този ден. Единият бе в килията за арестанти срещу стаята. Разхождаше се напред-назад, но и дума не обелваше за своите човешки права. Това беше странно. Повечето престъпници вечно мърмореха нещо за правата си. Има безпогрешен начин да се различи престъпник от обикновен гражданин, обвинен в престъпление. Престъпникът винаги претендира за правата си.

— Знам си правата — вика той, и след това неизменно пита: — Хей, къде го туалета?

Вторият престъпник в момента биваше разпитван от детектива Котън Хоз. Ако човек не ги познаваше, трудно щеше да определи кой е полицаят и кой — престъпникът.

Хоз беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет кила. Имаше сини очи и добре очертано чейне, косата му бе червена, като имаше бял кичур на едно място, където го бяха ранили с нож, а косата след това по странен начин бе изменила пигментацията си. Беше с прав нос и волева уста. Видът му бе донякъде свиреп, като на пророк, ударен от гръм и все пак оживял. Мъжът, седнал срещу него, бе почти толкова висок, малко по-едър и с учудващо привлекателна външност. Черна коса и тъмни очи като на поет. Профил като на Баримор или на Рудолф Валентино — хора отпреди нашето време, приятелю, но не и отпреди времето на господина. Беше на не по-малко от шестдесет и пет години и този следобед го бяха хванали тъкмо когато обираше един апартамент. Както му е редът — на местопрестъплението и с всичките инструменти, съсредоточен в отварянето на огнеупорната каса. Не усетил как портиерът влязъл в стаята, придружен от едно ченге. Нямало какво да каже. Изслужваше мълчаливо въпросите на Хоз и после отговаряше с тих, уморен глас. Хващаха го за трети път. Вярно, че обвинението щеше да бъде „обир на дом — втора степен“, сиреч извършен през деня и без употреба на оръжие, но все пак и за такова нещо се лежи доста време. Съвсем нямаше щастлив вид този петък следобед, още повече, че потискащият мрак на вечерта вече нахлуваше в помещението.

Майер светна лампата. Хоз вдигна рязко глава, сякаш над нея бе избухнал снаряд. Пленникът му продължи да гледа собствените си ръце, скръстени в скута. Седналият на друго бюро детектив Ричард Дженеро също вдигна глава. Дженеро пишеше рапорт. Мразеше писането на рапорти, защото не беше добре с правописа. Най-мъчна му беше думата „извършител“ — дума от ключово значение за напредване в полицейската служба. Дженеро неизменно я пишеше „извръшител“, сиреч точно, както я произнасяше. Това е, защото Дженеро се беше родил в Келм Пойнт, една част от града, където хората говореха американски английски така, както жителите на Ливърпул говорят английски английски. Дженеро бе станал детектив сравнително отскоро. Успя да изкачи и това стъпалце благодарение на факта, че веднъж без да иска се застреля в крака. Или, нека бъдем по-справедливи, този изстрел положи началото на редица събития, които привлякоха вниманието на полицейското началство към Дженеро, и той в крайна сметка се сдоби с лелеяната детективска значка. Колегите му много-много не го обичаха, но затова пък майка му го обожаваше.

Даде знак на Карела да дойде и Карела се приближи към него.

— Пише се: И-З-В-Ъ…

— Знам, знам — възпря Дженеро и посочи думата в рапорта си. Този път я беше написал правилно. Значи, следващата седмица можеше да си направи устата да го произведат лейтенант. — Стив — каза той, — търсиха те, докато беше излязъл. Капитан Гросман от лабораторията. Спомена някакви нокти.

— Добре. Сега ще му се обадя.

Дженеро погледна стенния часовник.

— Каза, че ако се върнеш след пет часа, по-добре да го потърсиш в понеделник.

— Открил ли е нещо?

— Не знам.

— Кой е тоя в клетката?

— А, мой пленник?

— Чукаше насред парка.

— Това престъпление ли е?

— Това е закононарушение — рече Дженеро, след което цитира правилно съответния член и точка от наказателния кодекс на щата: — Закононарушение категория „Б“: „Умишлено излагане на обществено място на интимни части на тялото по неприличен начин или извършване на друго неприлично действие“. Хванах го на калъп.

Карела погледна към килията.

— А къде е жената?

— Избяга — отговори Дженеро. — Обаче успях да й прибера пликчетата.

— Много добре — кимна Карела. — Хубаво веществено доказателство. Браво, Дженеро.

— Което е вярно, вярно си е — потвърди с гордост Дженеро. — За тази работа могат да го приберат за три месеца, нали знаеш.

— Това ще му е за урок — каза Карела и отиде до бюрото си. Нарушителят в килията изглеждаше около двадесетгодишен. По всяка вероятност се бе поддал на чара на някоя от уличниците, кръстосващи парка „Гроувър“, и бе решил, че ще изкара приятно половин час в слънчевия ноемврийски следобед, без да рискува нещо повече от една настинка. Не бе предвидил обаче присъствието на вездесъщите блюстители на реда от типа на Ричард Дженеро. Имаше вид на човек, уплашен не толкова от възможната присъда, колкото от реакцията на майка си. Карела въздъхна, надникна в бележника си и набра номера на Гросман от полицейската лаборатория. Гросман вдигна слушалката едва при шестия сигнал. Говореше задъхано.

— Гросман от полицейската лаборатория.

— Сам, обажда се Стив.

— Върна ме от стълбището, почакай да взема папката. Стой на телефона.

Карела почака. Веднага си представи Гросман в стъклената тишина на полицейската лаборатория. Той бе висок мъж с ъгловата външност, подхождаща повече на някоя ферма в Нова Англия, отколкото на стерилния ред в сградата на лабораторията. Носеше очила, зад които се виждаха невинни сини очи. В него имаше някаква странна учтивост, старовремска топлота, напомняща за една отминала епоха, която той обаче съумяваше да съчетае със съвременна деловитост и стегнатост в приказките. Преди месец го бяха произвели капитан. Карела тогава би път през целия град, за да участва в почерпката по повод повишението.

— Стив?

— Да.

— Ето го, Джеймс Рандъл Харис, висок един и седемдесет и пет, тегло…

— Къде откри всичко това, Сам?

— Изпратиха ми го от службата за установяване на самоличността. Реших, че ти си поискал тези данни.

— Не съм.

— Ами тогава някой друг от нашите ги е поискал.

— Има ли полицейско досие?

— Не Стив, тези данни са от армията. Отпреди десет години са. Сега може да изглежда различно от снимките.

— Поне едно различно има, Сам. Тогава не е бил сляп.

— Искаш ли да ти прочета и останалото? Сигурен съм, че ще ти изпратят копие. Нали знаят, че ти се занимаваш с този случай?

— Би трябвало да знаят. Почакай, ето го на бюрото ми.

— Значи няма какво да ти чета повече.

— Няма. Само ми кажи какво е имал под ноктите.

— Твоят човек е бил градинар.

— Как така?

— Под ноктите му имаше пръст.

— Мръсотия, искаш да кажеш?

— Не, пръст. Разликата е голяма, Стив. Мръсотия под ноктите имаме ти и аз. Правилно ли говоря?

— Правилно — Карела се усмихна.

— И всички други изискани господа като нас.

— Точно така.

— А пък Джеймс Харис има под ноктите си пръст. Съчетание от една третинка почва, една третинка пясък и една третинка хумус. Хубава богата смес, само за саксии.

— Къде може да се занимава човек с градинарство в този град?

— Само на перваза на прозореца.

— Хм.

— Помогнах ли ти с нещо?

— Не знам, Сам. И жена му беше убита, знаеш ли?

— Не знаех…

— Твоите момчета бяха там днес следобед. Ще се радвам да те чуя, ако открият нещо.

— Ще кажа на Дейвис да ти звънне утре сутринта.

— Благодаря ти.

— Ти утре на работа ли ще си?

— Утре ми е уж свободен ден — усмихна се малко тъжно Карела. — Нека ми позвъни у дома.

— Добре.

— Всичко хубаво, Сам, благодаря ти.

Карела затвори телефона, понечи да отвори кафявия плик от службата за установяване на самоличността, погледна часовника и отново надникна в телефонния си бележник. Вече беше пет без десет, но той въпреки това позвъни.

— Форт Джеферсън — каза мъжки глас.

— Вътрешен 6149, ако обичате.

— Момент.

Карела почака. След малко се чу друг мъжки глас.

— Военен архив.

— Обажда се детектив Карела от 87-и участък. Ако обичате, трябва ми информация по един въпрос.

— Капитан МакКормик говори по другия телефон. Ще го изчакате ли, или той да ви се обади?

— По-добре ще почакам.

Докато чакаше, отвори кафявия плик. Бе адресиран до детектив Стивън Карела от 87-и участък. Както Гросман вече му каза по телефона, Харис нямаше полицейско досие, бяха му взели отпечатъци от пръстите единствено защото бе служил в армията на Съединените щати. Ако някога беше кандидатствал за служба в държавната администрация, също щяха да му вземат отпечатъци. Карела не научи кой знае колко от плика. Там се съдържаше само описание на Харис, датата на раждането му и отпечатъци от пръстите на ръцете. Свързаха го с МакКормик.

— Капитан МакКормик слуша.

— Капитане, обажда се детектив Карела от 87-и полицейски участък в Изола. Ще ви помоля за помощ.

— Ами… — рече МакКормик и Карела беше сигурен, че си поглежда часовника.

— Давам си сметка, че е късно.

— Ами…

— Работата е там, че разследваме две убийства. Затова ви звъня чак сега.

— Какво искате да знаете?

— Една от жертвите е служила в армията. Ще ми трябва военното му досие.

— Такова искане трябва да се оформи писмено.

— Капитане, става дума за убийство. Нямаме време…

— Убийството в пряка връзка ли е със службата на жертвата в армията на САЩ?

— Не знам. Опитвам се да се закача за нещо.

— Хм — рече МакКормик. — Така или иначе, тук държим досиетата само на тези, които се водят на отчет към Форт Джеферсън.

— Разбирам. Трябва да позвъните в Сейнт Луи.

— Да, и издирването на досието ще им отнеме между двадесет и четири и седемдесет и два часа.

— Как мислите, има ли смисъл да им позвъня лично?

— Съмнявам се.

— В такъв случай, бихте ли се обадили вие?

— Часът е почти пет.

— Не и в Сейнт Луи.

— Дайте ми името на човека.

— Джеймс Рандълф Харис.

— Кога е служил в армията?

— Преди десет години.

— Ще се обадя. Искате ли цялата информация по досие образец 201?

— Да, ако обичате. И бихте ли им казали, че става дума за убийство и е добре да побързат?

— Да, ще им кажа.

— Бихте ли ги помолили също така да изпратят информацията направо на моя служебен адрес?

— Ще се опънат. Ще се позоват на Закона за свободата на информацията.

— Е, молбата ми няма да е в разрез със Закона.

— Те обичат да работят по установените канали. Предполагам, че ако им дам зор, ще изпратят досието в понеделник. След това ми се вижда най-вероятно да се наложи вие да дойдете в Келм Пойнт да го приберете. Освен ако намеря някой сержант, който да има път към града.

— Моля ви, постарайте се.

— Ще се постарая.

— Благодаря — каза Карела и затвори телефона.

Беше пет часът и няколко минути. В другия край на стаята Дженеро започна отново да трака на машина. Хоз рязко стана от стола си, каза на пленника си — Хайде, юнак, да тръгваме — и го поведе към масата за вземане на отпечатъци от пръстите. Иззад затворената врата на кабинета на лейтенанта се чу телефонно позвъняване. Повтори се и спря. Карела бръкна в кай-долното чекмедже на бюрото си, където държеше телефонните указатели на петте квартала на града. Отвори указателя на Изола, обърна на буквата „П“ и след малко пръстът му стигна до фирмата „Престиж новелти“. Набра номера.

— Престиж новелти — пропя женски глас.

— Обажда се детектив Карела от 87-и участък. Ако обичате, свържете ме с шефа на компанията.

— Струва ми се, че господин Престън си е тръгнал.

— Бихте ли проверили, ако обичате.

— Да, господине. — Чу се щракане и той зачака. Замисли се и реши, че половината му работно време отива в телефонни разговори, а другата половина — за писане на рапорти в три екземпляра. Дали да не започне да пуши пури?

— Ало — обади се жената.

— Тук съм.

— Съжалявам господине, но господин Престън действително си е тръгнал.

— В такъв случай, бихте ли ми дали домашния му номер?

— Съжалявам, господине, не ни е позволено.

— Разследваме убийство.

— Съжалявам, господине, но не мога да поема отговорността…

— Свържете ме с началника си.

— Господине, тук сме останали само аз и госпожица Хулихън. Всъщност и аз вече почти си бях тръгнала, когато…

— Свържете ме с госпожица Хулихън.

— Ще ви свържа, господине, обаче и тя няма да ви даде номера — каза жената. Чу се още едно щракане. Карела се замисли. Баща му пушеше пури. Пушеше пури, докато…

— Госпожица Хулихън е на телефона — рече един глас. Носов глас на сериозен човек, който не се шегува. — С какво мога да ви услужа?

— Обажда се детектив Карела от…

— Да, господин Карела. Разбрах, че искате домашния телефонен номер на господин Престън.

— Точно така.

— Не ни е позволено…

— Госпожице Хулихън, каква длъжност заемате в „Престиж Новелти?“

— Счетоводител.

— Госпожице Хулихън, разследваме две убийства.

— Разбирам ви, но…

— Една от жертвите е работела в „Престиж Новелти“.

— Да, Изабел Харис.

— Точно така.

— Вече знаем.

— Трябва ми домашният номер на господин Престън.

— Разбирам — колебаеше се госпожица Хулихън, — но не ни е позволено да съобщаваме на никого частните телефонни номера на служещите.

— Госпожице Хулихън, трябва ли да ме карате да прекося целия град и да дойда при вас със съдебно решение, задължаващо ви да ми съобщите телефонния номер?

— Ние тъкмо си тръгвахме, когато позвънихте.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че и да вземете съдебно решение, до понеделник тук няма да има човек. А в понеделник ще можете да се свържете с господин Престън на номера, на който ми звъните сега.

— Не мога да чакам до понеделник.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Госпожице Хулихън, познавате ли член десети от раздел 195 на Наказателния закон?

— Не.

— Е, озаглавен е „Отказ да се оказва съдействие на служител на закона“. Аз съм служител на закона, госпожице Хулихън, и вие отказвате да ми окажете съдействие — Карела казваше само част от истината. Според текста закононарушение имаше, когато „при искане на служител на закона, който може да потвърди това си качество, неоснователно му се отказва съдействие за извършването на арест или за предотвратяването на правонарушение.“

Този път госпожица Хулихън мълча по-дълго време.

— А защо не го вземете от указателя? — каза най-сетне тя.

— Къде живее?

— В Ривърхед.

— Кое му е първото име?

— Франк.

— Благодаря — Карела затвори телефона. Измъкна указателя на Ривърхед, разтвори го на буквата „П“ и видя, че има около четиридесет души с името Престън. На Саут Еджхит Роуд живееше човек на име Франк Престън. Карела погледна часовника и набра номера.

Сигналът се повтори пет пъти, преди някаква жена да вдигне слушалката.

— Да, моля? — каза тя.

— Здравейте, може ли да говоря, с господин Престън?

— Кой се обажда, моля?

— Детектив Карела от 87-и участък.

— Кой?

— Детектив Карела от…

— Това полицията ли е?

— Да.

— Още не се е прибрал.

— С кого разговарям, моля — попита Карела.

— С жена му.

— Госпожо Престън, в колко часа го очаквате?

— В петък обикновено се прибира към шест часа. Вие във връзка със сляпото момиче ли го търсите?

— Да.

— Каква неприятна история…

— Да, госпожо Престън, бихте ли казали на съпруга си, че ще го потърся пак по-късно тази вечер?

— Ще му предам.

— Благодаря — Карела затвори телефона.

Майер, седнал на собственото си бюро, също разговаряше по телефона. Разговаряше със Софи Харис, майката на Джими.

— До половин час можем да дойдем, удобно ли е за вас? Удобно? След малко ще пристигнем. — След това се обърна към Карела. — Готов ли си?

— Да, разбира се.

— Плачеше като дете по телефона. Току-що се бе върнала от идентифицирането на двата трупа. От армията научи ли нещо?

— Нищо особено. Сега търсих човека, при когото работи Изабел, Франк Престън му е името. Ще му позвъня по-късно, да видя какво ще ни каже. Всъщност нищо не знаем за тези двамата.

— Имаш предвид Джими и Изабел?

— Да. Нали всъщност все още не знаем що за хора са били?

— Още не — потвърди Майер. — Хайде да поговорим с майката…