Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Strange Case of Dr. Jekyll and Mr. Hyde, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Луи Стивънсън

Островът на съкровищата

Доктор Джекил и господин Хайд

„Народна култура“, София, 1975

 

Английска. Първо издание

Литературна група V

Превела от английски Евгения Паничерска-Камова

Редактор Христо Кънев

Художник Стоян Шиндаров

Художник-редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректор Емилия Спасова

 

Дадена за набор 10.III.1975 г. Подписана за печат 25.V.1975 г. Излязла от печат 10.VI.1975 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 18. Издателски коли 13.87. Цена 1,02

Печат: ДП „Ст. Добрев — Странджата“, Варна

 

Progress Publishers. Moscow, 1972

История

  1. — Добавяне

ИЗЧЕРПАТЕЛНОТО ОБЯСНЕНИЕ НА ХЕНРИ ДЖЕКИЛ ЗА СЛУЧАЯ

Роден съм през 18… година в богато семейство, освен това надарен с прекрасна физика, склонен по природа към трудолюбие, склонен да уважавам умните и добрите хора и, както може да се предположи, с всички предпоставки за почтено и забележително бъдеще. И наистина най-лошата от слабостите ми беше веселият ми нрав — черта, която е направила много хора щастливи, но която аз не можах да помиря с високомерното си желание да ходя с вирната глава и си придавам пред хората вид, по-сериозен от обикновения. Оттам се стигна до това да прикривам удоволствията си и когато наближих разумната възраст и почнах да се оглеждам и преценявам своя напредък и положение в обществото, аз вече бях в плен на един дълбоко двойнствен живот. Много хора биха дори нашироко разказвали за историйки, подобни на тези, в които се замесвах, но от високото гледище, което си бях избрал, аз се отнасях към тези преживявания с болезнено чувство на срам и ги криех. И така по-скоро взискателният характер на моите домогвания, отколкото каквото и да е избледняване на слабостите ми направи от мен това, което бях, и даже раздели в душата ми с по-дълбока бразда полюсите на добро и зло, отколкото у повечето хора, полюсите, които разделят или свързват двойнствената природа на човека. При това положение аз бях въвлечен в дълбоки и упорити размишления върху този жесток закон на живота, който лежи в основите на религията и е един от най-богатите извори на злочестие. Макар тъй дълбоко двойнствен, аз не бях в никакъв случай лицемер; двете страни в мен бяха напълно спонтанни; аз не бях повече аз, когато оставях въздържането и потъвах в срама, отколкото когато работех в светлината на деня за напредъка на знанието или за облекчаване на мъките и страданията. И се случи така, че насоката на моите научни изследвания, които изцяло клоняха към мистичното и трансценденталното, откликна и хвърли силна светлина върху моята убеденост, че се води постоянна война между двете мои същества. От ден на ден аз с двете страни на моето съзнание, моралната и интелектуалната, все повече приближавах истината, от частичното разкриване на която бях осъден на такъв ужасен крах: това, че човек не е едно цяло, а фактически две същества. Казвам две, защото степента на познанията ми не надхвърля тази точка. Други ще ме последват, други ще ме надминат по същите пътища и се осмелявам да предскажа, че човек ще бъде осъзнат в края на краищата като система от различни, несъвместими и независими обитатели. Аз от своя страна, изхождайки от личния си живот, напредвах безпогрешно в една посока и само в една посока. Тъкмо в моралната сфера, и то вътре в моята собствена личност, се научих да разпознавам пълната и примитивна двойнственост на човека. Прозрях двете природи, които мерят сили в моето съзнание, и даже ако мога с право да кажа, че съм всяка една от тях, това е само защото представлявам напълно и двете. Съвсем отрано, още преди развитието на научните ми открития да беше започнало да подсказва най-безспорни възможности за такова едно чудо, аз се бях научил да се отдавам с радост, като на любима мечта, на мисълта за разделянето на тези природни сили. Ако всяка от тях, казвах на себе си, можеше да бъде вместена в отделна личност, животът би бил облекчен от много непоносими неща: злото да върви по своя път, отделно от аспирациите и разкаянието на неговия по-почтен брат, а доброто да крачи твърдо и сигурно към възход, вършейки делата, в конто намира удоволствие, без да се излага повече на позор и разкаяние поради това изолирано от него зло. Проклятие за човечеството беше това, че тези две несъвместими същности бяха така обвързани заедно, че в агонизиращата утроба на съзнанието такива коренно различни близнаци трябваше да водят непрекъсната борба. Как тогава успях да ги разединя?

Бях твърде много напреднал в своите размишления, както вече казах, когато една странична светлина озари въпроса от лабораторната ми маса. Започнах да усещам по-дълбоко, отколкото беше прието преди, трепетната нематериалност, подобната на мъгла преходност на това изглеждащо така солидно тяло, в което се разхождаме пременени. Намерих средства, които имат силата да разтърсят и смъкнат това облекло от плът, също както вятърът може да отметне полите на шатрата. Поради две важни причини няма да се спусна надълбоко в тази научна част от моята изповед. Първо, защото са ме учили, че предопределението и товара на човешкия живот трябва да носим на плещите си и когато направим усилие да ги отхвърлим от себе си, те се връщат пак при нас с още по-безцеремонен и по-силен натиск. И, второ, защото, както разказът ми ще покаже, уви, твърде очебийно, разкритията ми бяха непълни. Достатъчно бе обаче това, че аз не само разграчих моето тяло от неговата аура и излъчванията на известни сили, които оформяха моя дух, но и успях да съставя лекарство, посредством което тези сили можеха да бъдат детронирани от тяхното върховенство и заменени с втора форма и изображение, не по-малко естествени за мене, защото бяха израз и носеха печата на по-низши сили в моята душа.

Колебах се много, преди да поставя тази теория на изпитание в практиката. Знаех много добре, че рискувам да умра, защото всяко лекарство, което така потенциално контролира и разтърсва самата крепост на личността, може при най-малко предозиране или несполука в момента на проявяване да заличи това нематериално тяло, което се опитвах да променя. Обаче изкушението да направя такова единствено по рода си и голямо откритие най-после победи страховете на безпокойството. Тинктурата бях си приготвил отдавна; закупих наведнъж от фирма фармацевти на едро огромно количество от една особена сол, за която от опитите си знаех, че е последната необходима съставка, и късно през една проклета нощ аз смесих съставките, наблюдавах ги как врат и димят в чашата и когато кипенето спря, в изблик на смелост изпих сместа.

Последваха внезапни адски болки; някакво стържене в костите, ужасно повдигане и паника на духа, което не може да се сравни нито с раждането, нито със смъртта. После тези агонии почнаха бързо да затихват и аз дойдох на себе си като че ли след тежка болест. Имаше нещо странно в моите усещания, нещо неописуемо ново и поради своята новост — невъобразимо сладостно. Чувствувах се по-млад, по-лек и по-бодър; имах съзнанието за замайващо безразсъдство, цял поток от безредни чувствени изображения изпълваха представите ми, някакво разтоварване от задълженията, непозната, но не невинна свобода на духа. Аз познах себе си от първия дъх на този нов живот като един по-лош човек, като роб, продаден на моето първично зло, и тази мисъл в момента ме сграбчи и опияни като вино. Протегнах ръце, тържествуващ от свежестта на тези нови усещания, и внезапно открих, че съм значително намалял на ръст.

Тогава нямаше огледало в моята стая; онова, което стои до мен сега, когато пиша, беше донесено по-късно именно заради моите преобразявания. Нощта беше вече попреминала и наближаваше утрото — черно, почти назряващо за възприемането на деня; обитателите на моя дом бяха потънали в най-дълбок сън и аз реших, както бях възбуден от надежди и възторг, да дръзна и отида в новия си вид чак до своята спалня. Пресякох двора, където, струваше ми се, съзвездията гледаха към мен с почуда първото същество от този вид, което тяхното безсънно бдение беше някога разкривало пред тях, промъкнах се през коридорите като странник в собствения си дом и като достигнах стаята си, видях за първи път образа на Едуард Хайд.

Тук трябва да говоря само теоретично, споменавайки не това, което зная, а което предполагам да е най-вероятно. Лошата страна на моята природа, в която сега бях превъплътил търсения разрушителен ефект, беше по-малко снажна и по-малко развита от добрата, която току-що напуснах. И наистина в течение на живота ми, по своята същност девет десети живот на усилия, добродетели и самоконтрол, тя е била упражнявана много по-малко и много по-малко изтощена. От това, струва ми се, идва и фактът, че Едуард Хайд е толкова по-дребен, по-слаб и по-млад от Хенри Джекил. Даже както доброто светеше в образа на единия, така злото беше изписано изцяло на лицето на другия. Злото (което аз все още трябва да вярвам, че е погубващата страна у човека) беше наложило на това тяло печата на уродливост и разруха. И все пак, когато гледах този грозен идол в огледалото, нямах чувство на погнуса, а по-скоро ме изпълваше радост. Това също бях аз. Всичко изглеждаше естествено и човешко. В моите очи то носеше по-жив отпечатък на духа, изглеждаше по-изразително и неповторимо, отколкото несъвършеният и двойствен образ, който дотогава бях свикнах да наричам мой. И в това бях несъмнено прав. Наблюдавал съм, че когато носех подобието на Едуард Хайд, никой не можеше да се доближи до мене за първи път без видимо отвращение от вида ми. Това, по мое разбиране, бе така, защото всички човешки същества, които срещаме, са смесица от добро и зло и единствен Едуард Хайд в редиците на човечеството беше чисто зло.

Повъртях се известно време пред огледалото: вторият и заключителен експеримент предстоеше да бъде направен; трябваше да проверя дали съм изгубил самоличността си безвъзвратно и дали трябва да напусна, преди да е настъпил денят, дома, който вече не беше мой. Втурнах се обратно в кабинета си, отново приготвих и изпих чашата с питието, още веднъж изстрадах болките на разпадането и пак дойдох на себе си с характера, телосложението и лицето на Хенри Джекил.

Последната нощ стигнах до фаталния кръстопът. Ако бях подходил към откритието си с по-благородни цели, ако бях рискувал с експеримента си заради възвишени и благочестиви стремежи, всичко би било другояче и от тези болки на смърт и раждане бих излязъл ангел вместо сатана. Лекарството нямаше дискриминационно действие, то не беше нито сатанинско, нито божествено, то просто разтърсваше дверите на затвора на моето равновесие и също като пленниците на Филипи това, което стоеше отвътре, излезе на преден план. По онова време моята добродетел дремеше, моето зло беше разбудено от амбиция, беше нащрек и готово да използва случая; в резултат се появи Едуард Хайд. Ето защо, въпреки че имах сега два характера и два образа, единият беше напълно отрицателен, а другият — предишният Хенри Джекил, това разнородно съчетание, от чието изменение и подобряване бях вече свикнал да се отчайвам; В такъв случай движението беше изцяло към по-лошото.

Дори тогава аз още не бях преодолял отвращението си от сухия живот на учен, от време на време все още изпадах във весело настроение и тъй като моите удоволствия бяха (меко казано) недостойни, пък бях известен и високо почитан, а също клонях към напреднала възраст, това непостоянство на моя живот от ден на ден ставаше по-нежелано. Ето в кое отношение ме изкуши моята нова страст, докато й станах роб. Трябваше само да изпия чашата, да отхвърля изведнъж тялото на известния професор и да възприема, подобно на плътно наметало, това на Едуард Хайд. Аз се усмихвах на тази мисъл, по него време тя ми изглеждаше смешна, и правех приготовленията си с най-голямо усърдие. Наех и обзаведох къщата в Сохо, до която Хайд беше проследен от полицията, и наех за икономка една жена, която познавах добре като мълчалива и безсъвестна. От друга страна, съобщих на прислугата си, че господин Хайд (когото им описах) трябва да се ползва с пълна свобода и власт в моя дом на площада и за да предотвратя неприятности, се постарах да представя второто си въплъщение като свой близък приятел. После съставих завещанието, срещу което ти толкова се бунтуваше, така че ако нещо ми се случи в образа ми на доктор Джекил, да мога да приема този на Едуард Хайд без загуба на доходите си. И така осигурен, както си мислех, всестранно, почнах да се възползвам от необикновената свобода на моето положение.

В миналото хората са наемали убийци да извършват вместо тях престъпления, докато собствената им личност и репутация оставали защитени. Аз бях първият, който направи това за лично удоволствие. Аз бях първият, който можеше пред очите на обществото да се движи с необходимата почтеност и в даден момент, подобно на ученик, да скъса с тези условности и главоломно да скочи в морето на свободата. А за мен, в моята непроницаема обвивка, свободата беше пълна. Помислете си — та аз дори не съществувах! Само да можех да избягам и се шмугна във вратата на моята лаборатория, само да можех да имам секунда–две да разбъркам и глътна лекарството, което винаги стоеше готово, тогава, каквото и да беше направил, Едуард Хайд щеше да изчезне като петно от дъх върху огледало и вместо него, спокоен в дома си, в своя кабинет, пълнейки лампата си посред нощ, щеше да стои Хенри Джекил, готов да се надсмее над всякакво подозрение към него.

Удоволствията, които търсех в моята маскировка, както вече казах, бяха недостойни, едва ли бих могъл да намеря за тях по-точно определение. Но в ръцете на Едуард Хайд те скоро започнаха да се превръщат в чудовищни. Когато се завръщах от такива похождения, често пъти изпадах в недоумение от моята порочност. Това близко нещо, което извиквах от собствената си душа и изпращах само да действува за собствено удоволствие, беше същество по наследство зло и порочно, всяка негова постъпка и мисъл бяха за негова лична полза; то пиеше удоволствие със зверска кръвожадност от всяка форма на мъчение над другите, безсърдечно, като човек от камък. В известни случаи Хенри Джекил се отвращаваше от деянията на Едуард Хайд, но ситуацията беше извън обикновените закони и умело отслабваше обхвата на съзнанието. Виновен беше Хайд все пак, и само Хайд. Джекил не беше станал по-лош; той се събуждаше отново за добрите си качества, очевидно неотслабнали. Дори бързаше, където беше възможно, да поправи стореното от Хайд зло. И така съзнанието му се приспиваше.

Нямам намерение да влизам в подробности по злодеянието, до което стигнах, защото даже сега едва ли бих могъл да приема, че го извърших аз. Бих искал само да изтъкна предупрежденията и последвалите стъпки, които доведоха до моето наказание. Случи ми се инцидент, но тъй като нямаше никакви последствия, аз само ще го спомена. Жестока постъпка спрямо дете възбуди срещу мен гнева на минувач, за когото на другия ден разбрах, че е твой роднина. Докторът и семейството на детето се присъединиха към неговото възмущение; имаше моменти, в които се страхувах за живота си, и накрая, за да укроти твърде справедливото им негодувание, Едуард Хайд трябваше да ги доведе до вратата и им плати с чек от името на Хенри Джекил. Тази опасност обаче биде по-късно лесно премахната — открих в друга банка сметка на името на самия Едуард Хайд — и когато смених наклона на почерка си в обратна посока, с което моето второ „аз“ вече имаше и свой подпис, реших, че съм защитен от всякакви удари на съдбата.

Около два месеца преди убийството на сър Денвърз, след като бях излизал на едно от моите поредни похождения и се бях върнал в къщи през късните, часове на нощта, на следното утро се събудих с някакво особено усещане. Напразно се оглеждах наоколо, напразно съзерцавах хубавата мебел и високите размери на стаята ми в къщата на площада, напразно познах шарките на завесите над леглото ми и изписаната махагонова рамка. Нещо настоятелно ме караше да мисля, че не съм, където съм, а в малката стая в Сохо — там имах навика да спя в тялото на Едуард Хайд. Усмихнах се на себе си и по свойствения си психологически похват започнах лениво да се ровя в елементите на тази илюзия; както правех това, изпаднах в приятна утринна дрямка. Но ето че в един момент на по-голямо разбуждане зърнах едната си ръка. Ръката на Хенри Джекил, както навярно ти често си забелязвал, беше „професионална“ по форма и размери — голяма, бяла и приятна на вид. А ръката, която сега видях достатъчно ясно в жълтеникавата светлина на лондонското утро, положена полусвита на чаршафа, беше слаба, жилеста, с изпъкнали кокалчета, бледа и гъсто покрита с косми. Това беше ръката на Едуард Хайд.

Трябва да съм се взирал в нея около половин минута, обзет от почудата на истински глупец, преди ужасът да избухне в мен така внезапен и стряскащ, като звъна на цимбали. Скачайки от леглото, аз се затичах към огледалото. При гледката, която очите видяха, кръвта замръзна, в жилите ми. Да, аз си бях легнал като Хенри Джекил, а се бях събудил като Едуард Хайд! Как може да се обясни това, питах се аз, и после, с нов пристъп на ужас — как може то да се поправи? Утрото беше вече напреднало, слугите шетаха из къщи, а всичките ми лекарства бяха в кабинета: дълго разстояние по стълбището, през задния; вход, през открития двор и дисекционната зала от мястото, където стоях като ударен от гръм. Наистина, можех да покрия лицето си, но каква полза, като не можех да скрия промяната на фигурата си? После с някакво надделяващо чувство на сладостно облекчение си спомних, че слугите ми вече бяха свикнали с влизането и излизането на моето второ „аз“. Облякох бързо, доколкото можех, дрехите за нормалния ми ръст, бързо преминах през къщата, където Бредшо зяпна учудено, като видя господин Хайд по това време на деня и в такова странно одеяние, и десет минути по-късно доктор Джекил си възвърна нормалния вид и навъсил чело, седеше пред закуската си.

Твърде малък апетит имах нея сутрин. Това необяснимо явление, този обрат в моята дотогавашна практика, подобно на Вавилонския пръст вещаеше върху стената моята присъда[1]. И по-сериозно от всякога започнах да размишлявам върху последиците от двойнственото ми съществуване. Тази част от мене, която имах силното желание да предпочитам, напоследък беше твърде много употребявана и подхранвана; в последно време тялото на Едуард Хайд ми се струваше, че нараства, и когато носех това тяло, кръвта бликаше в мен по-буйно. Започнах да подозирам опасността, че ако това продължи твърде дълго, равновесието в моята натура ще бъде завинаги нарушено, властта ми над доброволните промени изгубена и характерът на Едуард Хайд ще стане безвъзвратно мой. Силата на лекарството не винаги се проявяваше еднакво. Веднъж, още в самото начало, то напълно отказа да действува. Оттогава бях принуден неведнъж да удвоявам дозата, а един път с риск за живота си трябваше да я утроя. Тъкмо тези редки прояви на несигурност хвърляха дотогава единствената сянка върху моето общо задоволство. Сега обаче, в светлината на инцидента от тази сутрин, аз открих, че докато в началото трудността беше в това да отхвърля тялото на Джекил, напоследък бавно, но сигурно трудността се прехвърли в другата посока. И така всичко сочеше към следното: полека-лека аз губех власт над моето истинско и добро начало и се превъплъщавах все повече и повече във второто, лошото същество на моята природа.

Чувствувах, че трябва да избера между двете. Моите две природи имаха обща памет, но всички други качества бяха най-неравномерно разпределени между тях. Джекил (който беше съчетание на различни качества), ту с най-чувствително усещане, ту с алчно задоволство гледаше на насладите и авантюрите на Хайд. Хайд обаче беше безразличен към Джекил или си спомняше за него както планинският разбойник пещерата, в която се крие от преследвачите си. Джекил проявяваше повече от бащински интерес, Хайд — по-малко дори от синовно безразличие. Да спра избора си на Джекил, значеше да умра за желанията, на които дълго се бях наслаждавал скришно и които напоследък бях заобичал толкова. Да се оставя в ръцете на Хайд, значеше да умра за хилядите интереси и стремежи и с един удар, завинаги, да остана презрян и без приятели. Сделката изглеждаше неравностойна, но на везните трябваше да се постави и друго съображение: докато Джекил щеше силно да страда от огъня на въздържанието, Хайд дори нямаше да съзнава какво е изгубил. Колкото и странни да бяха обстоятелствата, които описвам, тази дилема е стара и обикновена като самия човек: подобни изкушения и безпокойства определят съдбата на всеки подмамен, треперещ грешник и стана така, както с повечето мои събратя — избрах добрата страна и потърсих сили да мога да се придържам към нея.

Да, аз предпочетох възрастния и недоволен доктор, заобиколен от приятели и с достойни пориви в душата, казах решително сбогом на свободата, на сравнителната младост, леката походка, трепетния пулс и скрити удоволствия, на които се наслаждавах в тялото на Едуард Хайд. Направих този избор може би с някаква несъзнателна сдържаност, защото нито напуснах къщата в Сохо, нито унищожих дрехите — на Едуард Хайд, които още висят в кабинета ми. В продължение на два месеца обаче бях верен на решението си. Два месеца водих такъв строг живот, какъвто никога преди не съм водил, и се радвах на компенсацията, която ми даваше успокоената съвест. Но времето започна да заличава силата на безпокойството ми, добродетелните помисли станаха нещо обикновено, започнаха да ме терзаят болки и силни желания, докато накрая, в един момент на морална слабост, аз отново направих сместа и изпих превръщащото ме лекарство.

Не мисля, че когато един пияница разсъждава върху своя порок, поне веднъж на петстотин пъти може да се стресне от бруталната си физическа безчувственост. Нито пък аз, след като толкова дълго обсъждах положението си, бях осъзнал пълната морална безчувственост и несъзнателна готовност за злини — тези основни черти в характера на Едуард Хайд. И тъкмо от тях бях наказан. Моят демон е бил затворен дълго в клетка и изскочи оттам с рев. Почувствувах, още като взимах лекарството, по-необуздана, по-яростна склонност към злини. Това, предполагам, породи в душата ми бурното нетърпение, с което изслушах любезностите на моята нещастна жертва. Заявявам пред бога, че никой човек със здрав разум не би могъл да бъде виновен за подобно престъпление при толкова жалка провокация и че нанасях удари в не по-съзнателно състояние от това на едно болно дете, което чупи играчката си. Доброволно се бях изчистил от тези уравновесяващи инстинкти, благодарение на което и най-лошият сред нас продължава да се движи със сравнителна устойчивост между изкушенията. А в моя случай да бъда изкушен, макар и най-леко, означаваше да пропадна.

Внезапно духът на ада се пробуди в мен и се развихри. Със силно задоволство аз нанасях удари по несъпротивяващото се тяло, вкусвайки наслада при всеки удар. И едва когато умората започна да надделява, внезапно, в разгара на своя делириум, усетих как прободе сърцето ми студената тръпка на ужаса. Разпръсна се някаква мъгла; видях живота си погубен и избягах от мястото на тези ексцесии, едновременно тържествуващ и треперещ, с възнаградена и стимулирана страст към злото и с желание за живот, събудено в най-висша степен. Изтичах до къщата в Сохо и за да бъде всичко по-сигурно, унищожих документите си. После тръгнах по осветените с лампи улици в същия раздвоен транс на съзнанието: злорадствувах от извършеното престъпление и леконравно замислях други, но въпреки това бързах и се ослушвах за стъпките на отмъстителя. На Хайд почти му се пееше, когато състави лекарството и го изпи в чест на мъртвеца. Адските болки на преобразяването още не бяха престанали да го разкъсват и Хенри Джекил, със стичащи се от разкаяние сълзи, коленичи и издигна сключени ръце към бога. Булото на моето отдаване на удоволствията беше разкъсано от горе До долу. Видях живота си като на длан: проследих го от годините на детството, когато се разхождах, хванал за ръка баща ми, и през самоотвержения труд, посветен на моята професия, достигах отново и отново до проклетите ужаси на тази вечер. Искаше ми се да крещя високо, със сълзи и молитви търсех да успокоя тълпата зловещи образи и звуци, в която съзнанието ми се надигаше срещу мен, и въпреки всичко между молбите грозният лик на моята злина се взираше в душата ми. Когато силата на това разкаяние започна да стихва, то беше последвано от чувство на радост. Проблемът за моето поведение беше разрешен. Оттогава нататък Хайд стана абсурден: независимо дали желаех, или не, аз вече бях обвързан само с добрата страна на моето съществуване. Как се радвах при мисълта за това, с какво примирение прегръщах отново ограниченията на нормалния живот! С какво искрено отричане затворих завинаги вратата, през която така често бях излизал и влизал, и стъпках ключа в краката си.

На следния ден научих, че убийството се разследва, че вината на Хайд се смята от всички за безспорна и че жертвата е много уважавана от обществото личност. Това беше не само престъпление, това беше трагично безумие. Узнах вестта със задоволство; имах желанието моите добри пориви да бъдат по този начин подкрепени и запазени от ужасите на ешафода. Джекил сега беше опора на моето упование; нека Хайд посмее да се покаже само за миг и всички ще вдигнат ръка да го убият.

Реших в бъдещото си поведение да поправя грешките на миналото и мога с чест да кажа, че решението ми породи много добри дела. Ти самият знаеш през последните месеци на миналата година колко усърдно работех за облекчаване на страданията, знаеш, че направих много за другите и че дните ми минаваха спокойно и почти щастливо за мен. Не бих могъл дори да кажа, че съм се уморил от благодетелния и скромен живот, който водех, обратно — всеки ден му се радвах повече от предишния. Но аз си оставах прокълнат от двойнствеността на моите нужди. И когато първият пласт на покаянието ми се износи, моята долна страна, така дълго задоволявана и така отскоро окована, започна да търси правото си. Не че мечтаех да възкреся Хайд — само мисълта за това би ме стреснала до полуда, — но в самия себе си бях отново изкушен да поиграя със съвестта си, докато накрая при пристъпи на такова изкушение се чувствувах като най-обикновен потаен грешник.

Всяко нещо обаче има край; идва момент, в който и най-обемистата мярка се препълва, и това мимолетно снизхождение към моето зло окончателно наруши душевното ми равновесие. Все пак не се изплаших: пропадането изглеждаше естествено, като възвръщане към старите дни преди да направя откритието си.

Беше ясен хубав януарски ден: мокра земята, къде то снегът се топеше, но небето безоблачно; Риджънтс парк бе огласен от зимното цвърчене на птиците и изпълнен с предпролетни благоухания. Седнах на слънце на една пейка; животното в мен със сладост се зарови в спомените, духовната ми страна бе позадрямала, но обещаваше бъдещо разкаяние, въпреки че още не беше настроена да започне. В края на краищата, разсъждавах аз, не съм по-различен от другите около мен и се усмихвах, сравнявайки се с останалите, сравнявайки собствената си активна добра воля с ленивата жестокост на хорската немара. И в същия този миг, при тази моя тщеславна мисъл, ми прилоша, почувствувах ужасно гадене и силни тръпки. Пристъпът ме остави напълно изтощен, а когато на свой ред и изтощението премина, започнах да осъзнавам някаква промяна в характера на мислите си, по-голяма смелост, презиране на опасността, разкъсване оковите на задълженията. Погледнах надолу: дрехите ми безформено ви сяха на смалените крайници, ръката, която лежеше на коляното, беше жилеста и космата. Отново бях станал Едуард Хайд. Миг преди това изпитвах пълна увереност, че хората около мен ме почитат, че съм заможен, обичан, че масата в дома ми е приготвена за вечеря, а сега бях обикновена набелязана жертва на обществото, преследван, бездомен, известен убиец, пленник на гилотината.

Съзнанието ми се разколеба, но не ми изневери напълно. Много пъти съм наблюдавал, че във втория си образ способностите ми се изострят и духът ми става по-напрегнато подвижен. За неща, за които Джекил не би издържал и би се огънал, Хайд отговаряше напълно на изискванията на момента. Лекарствата се намираха в едно от чекмеджетата в кабинета ми; как можех да стигна до тях? Това беше проблемът, който (стиснал слепоочията си) трябваше да разреша. Вратата на лабораторията бях затворил. Ако опитам да вляза през къщата, собствените ми слуги ще ме предадат на бесилото. Разбрах, че трябва за това да си послужа с друг човек, и се сетих за Лениън. Как можех да се добера до него? Как да го убедя? Да предположим, че избягна залавянето ми на улицата, как щях да се покажа пред него? И как можех аз, един непознат и неприятен посетител, да убедя известния лекар да нахълта в кабинета на своя колега доктор Джекил? Тогава си спомних, че от моя оригинален образ една черта си оставаше същата — почеркът. Веднъж доловил тази пламнала искрица, пътят, който трябваше да измина, се освети от начало до край.

Нагласих дрехите си колкото можах по-добре, качих се в минаващ файтон и поисках да ме заведе до един хотел на Портланд стрийт, името на който случайно си спомних. При вида ми (който беше наистина комичен, колкото и трагична съдба да криеха тези дрехи) файтонджията не можа да сдържи смеха си. Аз му се озъбих в изблик на сатанинска ярост. И усмивката замря на лицето му — за негово щастие и за още по-голямо мое щастие; защото в следващия миг щях да го смъкна от капрата. Като влизах в хотела, аз се огледах наоколо с такова мрачно изражение на лицето, което накара персонала да потрепери; не посмяха дори да разменят поглед, угоднически ме изслушаха и ме въведоха в една от стаите, където ми донесоха, каквото бях поискал за писане. Хайд в своя страх за живота си беше ново за мене същество: разтърсен от прекомерен гняв, напрегнат до предела на готовност за убийство, страстно жадуващ, да причини болка. И все пак това същество беше проницателно; с голяма сила на волята си овладя гнева си, написа своите две важни писма, едното до Лениън, другото до Пуул, и за да бъде сигурен, че ще бъдат непременно изпратени, ги предаде с наставления да ги подадат препоръчани. От този момент нататък той остана през целия ден край камината в стаята, гризейки ноктите си; там обядва, насаме със страховете си, при което келнерът бе очевидно изплашен от погледа му, и когато нощта настъпи, седна в дъното на един закрит файтон да го разкарват насам-натам из улиците на града. Говоря в трето лице, защото не мога да кажа, че това бях аз. Това изчадие на ада нямаше нищо човешко: в него живееше само страх и омраза. И когато накрая помисли, че файтонджията се е усъмнил, освободи файтона и дръзна да върви пеша, облечен в така неподходящите за него дрехи, обект, направо белязан, за Да се взират в него нощните минувачи. Низки страсти бушуваха в душата му като буря. Вървеше бързо, преследван от страховете си, говореше си сам, вмъкваше се в по-безлюдните, тесни улички, броеше минутите, конто още го деляха от полунощ. Една жена го заговори, предлагайки му, струва ми се, кутия със свещи. Той я удари през лицето и тя побягна.

Когато дойдох на себе си у Лениън, ужасът на моя стар приятел навярно ме развълнува; не зная, това беше може би само капка в морето в сравнение с отвращението, което сега изпитвам, припомняйки си тези часове. Бях обладан от нещо различно. Не страхът от бесилката, а ужасът да бъда Хайд ме терзаеше. Укорите на Лениън възприемах в някакво полусънно състояние, в полусвяст се прибрах у дома и си легнах. След изтощителния ден спах дълбоко и този сън даже кошмарите, които ме измъчваха, не можеха да нарушат. На сутринта се събудих разтърсен, изгубил сили, но освежен. Все още мразех и се страхувах от мисълта за звяра, който спеше в мене, и, разбира се, не бях забравил страшните опасности, на които бях изложен предишния ден; но аз се намирах отново в дома си, в собствения си дом и близо до моите медикаменти. Задоволството, че съм се отървал, блесна така силно в душата ми, че почти съперничеше на най-ярката надежда.

В отпуснато, спокойно състояние вървях из двора след закуска, поемайки жадно прохладата на въздуха, когато отново ме обхванаха онези неописуеми усещания, които предвещаваха промяната; едва успял да използвам прикритието на моя кабинет, ето че отново започнах да беснея и се вледенявам от страстите на Хайд. Този път ми беше необходима двойна доза, за да дойда в нормалния си вид, ала — о, ужас! — шест часа по-късно, както седях до камината, тъжно загледан в огъня, ужасните болки се появиха отново и лекарството трябваше пак да бъде взето. Накратко казано, от този ден нататък само благодарение, изглежда, на големи усилия като гимнастически упражнения и под непосредственото въздействие на лекарството можех да нося образа на Джекил. По всяко време на деня и нощта получавах предупредителното разтърсване; особено ако спях или задрямвах за миг на стола си, винаги се събуждах като Хайд. От продължителното напрежение на тази неизбежна съдба, от безсънието, на което сега се обричах далеч повече, отколкото съм смятал възможно за един човек, аз се превърнах в отпаднало, съвсем изнемощяло от треска същество, безжизнено слаб и телом, и духом и обзет от една-единствена мисъл: ужаса от моето друго „аз“. Когато спях или когато въздействието на лекарството отслабнеше, придобивах почти без преобразяване (защото мъките на преобразяването от ден на ден ставаха по-малко чувствителни) съзнание, което преливаше от представи за насилие, душа, кипяща от безпричинна омраза, и тяло, недостатъчно силно да побере бесуващите енергии на живота. Мощта на Хайд, изглежда, нарастваше със засилващата се болезненост на Джекил. И сега вече омразата, която ги разделяше, беше еднаква и от двете страни. При Джекил това бе въпрос на жизнен инстинкт. Той беше вече видял пълната уродливост на съществото, което споделяше с него някои явления на съзнанието, и беше сънаследник с него до смърт; отвъд тези връзки на известна общност, които от само себе си съставяха най-болезнената част от неговото злочестие, той гледаше на Хайд въпреки всичката му енергия като на нещо не само сатанинско, а и лишено от живот. Това именно беше странното: че тинята на бездната можеше да издига глас и да крещи, че аморфният прах жестикулираше и грешеше, че това, което беше мъртво и нямаше форма, трябваше да сложи под своя власт жизнените дейности. И също така фактът, че този метежен ужас, който го обвързваше по-тясно, отколкото съпруга и по-неспоредствено от окото, лежеше затворен в собствената му плът, където той го чуваше да шепне и го чувствуваше как се бори да бъде роден; и при всеки миг на слабост, и в уюта на дрямката ужасът надделяваше над него и го изтръгваше от живота. Омразата на Хайд към Джекил беше от друго естество. Неговият страх от бесилката го подтикваше непрекъснато да извършва временни самоубийства и да се връща към своето подчинено състояние на своеобразна част от организма, не личност. Но той ненавиждаше тази необходимост, отвращаваше се от унинието, в което Джекил беше изпаднал, и се чувствуваше обиден от неприязънта, с която се отнасяха към самия него. Оттук и маймунските шеги, които ми устройваше, драскайки със собствената ми ръка сквернословия по страниците на книгите ми, горейки писмата и унищожавайки портрета на баща ми; <и наистина, ако не беше страхът му от смъртта, той отдавна би се унищожил сам, за да въвлече и мене в тази гибел. Но любовта му към живота е прекрасна; ще кажа дори нещо повече — аз, който се поболявам и леденея само при мисълта за него, когато си спомня за унижението и страстта на този двойник-принаденост, и като зная колко много той се страхува от моята власт да го унищожа чрез самоубийство, улавям се, че го съжалявам.

Безсмислено е, пък и времето не ми достига да продължа това описание. Никой никога не е изпитвал такива страдания, стига вече; но и те, колкото бяха, донесоха не облекчение, а коравосърдечност на душата, известно съгласие с отчаянието. И наказанието ми би продължавало с години, ако не беше последната беда, която ме сполетя и която окончателно ме лиши от собственото ми лице и натура. Моят запас от солта, неподновяван от деня на първия опит, започна да намалява. Пратих да ми вземат нови количества и смесих съставките; последва кипенето, първата промяна на цвета, но не и втората. Изпих медикамента — никакъв резултат. От Пуул ще разбереш как го накарах да обърне целия Лондон, напразно! И сега съм дълбоко убеден, че първото количество, с което съм се снабдил, е било нечисто химически и че именно този неизвестен примес е бил причина за действието на лекарството.

Мина вече около седмица и аз привършвам това изложение под влиянието на последните дози от старата смес. Следователно за последен път Хенри Джекил може да мисли със собствената си глава или да види в огледалото собствения си образ (сега колко тъжно променен!).

Не трябва да отлагам и приключването на моите писания, защото разказът ми се спаси досега от унищожение само поради голямата ми предпазливост, съчетана с голям късмет. Ако спазмите на преобразяването настъпят по време на писане, Хайд ще разкъса листата на парчета, но мине ли известно време, след като съм ги завършил и оставил настрана, неговият чуден егоизъм и ограничаване в рамките на момента вероятно отново ще го спасят от маймунския му бяс. И наистина гибелта, която виене над двама ни, промени и сломи и него. След половин час, когато отново и завинаги ще се въплътя в тази омразна личност, зная, че ще седя в стола си, разтърсен и ридаещ, или ще продължа в крайно, породено от страх напрежение да се ослушвам, да крача нагоре-надолу из стаята (моето последно земно убежище) и да давам ухо на всеки предвещаващ заплаха шум. На бесилката ли ще умре Хайд? Или ще намери сили да се отърве в последния момент? Господ знае, мен не ме е грижа. Това е часът на моята истинска смърт и оттам нататък всичко ще засяга другиго, не мен. С тези редове оставям перото и като запечатвам своята изповед, завършвам живота на нещастния Хенри Джекил.

Бележки

[1] В книгата на пророк Данаил се разказва за пира у халдейския цар Валтасар (Балтазар) във Вавилон, по време на който някаква тайнствена ръка написала на стената думи, вещаещи гибелта на царя; още същата нощ Валтасар бил убит, а царството му завладял Дарий Мидийски. — Б.съв.изд.

Край
Читателите на „Доктор Джекил и господин Хайд“ са прочели и: