Робърт Луис Стивънсън
Доктор Джекил и господин Хайд (6)

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНАТА СЛУЧКА С ДОКТОР ЛЕНИЪН

Времето течеше; хиляди лири бяха предложени за възнаграждение, защото смъртта на сър Денвърз се приемаше като обида към обществото, обаче Хайд изчезна от окото на полицията, сякаш никога не бе съществувал. Беше, разбира се, изровено много от неговото минало и все компрометиращо; излязоха наяве истории за жестокостта на този човек, понякога така коравосърдечен и яростен, за неговия безчестен живот, за странните му познанства, за омразата, която, изглежда, беше съпътствувала всичките му прояви. Но за това къде се намира сега — нито дума. От момента, когато напусна къщата в Сохо през нощта на убийството, той просто изчезна от лицето на земята и постепенно, с течение на времето, Атърсън започна да се съвзема от огъня на своята тревога и да се успокоява. Смъртта на сър Денвърз беше според него повече от изкупена с изчезването на Хайд. Сега, след като бе премахнато злото влияние над него, доктор Джекил започна нов живот. Той излезе от своето усамотение, поднови връзките с приятелите си, стана отново техен чест гост и домакин; и както винаги е бил известен със своята благотворителност, сега стана известен и с набожността си. Беше зает, но излизаше често на чист въздух, правеше добрини; лицето му изглеждаше като да се отваря и просветва от някакво вътрешно съзнание за изпълнен дълг. И в продължение на два месеца докторът беше на спокойствие.

На осми януари. Атърсън вечеря у доктора заедно с малка компания. Лениън също присъствува там и домакинът разговаря с тях както едно време, когато тримата бяха неразделни приятели. На дванадесети и четиринадесети отказаха да приемат адвоката. „Докторът се е затворил в къщи — рече Пуул — и не приема никого.“ На петнадесети той опита отново и пак му беше отказано; и тъй като бе свикнал през последните два месеца да вижда приятеля си почти всеки ден, това връщане към усамотението от страна на Джекил му подействува тягостно. На петата вечер покани Гест да вечеря с него, а на шестата отиде у доктор Лениън.

Там поне не му бе отказан прием; но когато влезе, бе поразен от промяната, настъпила във вида на доктора. На лицето му ясно бе изписана смъртната му присъда. Червендалестият мъж бе станал блед; тялото му беше отпуснато, беше видимо остарял. И все пак не толкова тези признаци на явна физическа отпадналост привлякоха вниманието на адвоката, колкото погледът и държането на приятеля, които показваха някакъв дълбоко загнезден в съзнанието му ужас. Не можеше да се предположи, че докторът се страхува от смъртта, и все пак Атърсън се изкушаваше да подозира именно това. „Да — мислеше той, — Лениън е лекар; навярно знае състоянието си, знае, че дните му са преброени; а то е повече, отколкото човек може да понесе.“ Ала когато Атърсън спомена за лошия му вид, Лениън с голяма твърдост сам заяви, че са му преброени дните.

— Преживях голямо сътресение — каза той — и няма никога да се оправя. Остават ми само няколко седмици. Наистина животът беше приятен, аз го обичах; да, Атърсън, аз го обичах. Понякога си мисля, че ако знаехме всичко, щяхме да бъдем по-доволни да ни няма.

— Джекил също е болен — отбеляза Атърсън. — Виждал ли си го?

Лицето на Лениън обаче се промени и той вдигна треперещата си ръка.

— Не искам повече нито да видя, нито да чуя за доктор Джекил — каза той с висок развълнуван глас. — За мен тази личност не съществува и те моля да ми спестиш всякакви приказки за човек, когото считам за мъртвец.

— Не думай! — възкликна Атърсън и после, след известна пауза, продължи: — Мога ли да помогна нещо? Ние сме трима стари приятели, Лениън; няма да живеем толкова, че да се сближим с други.

— Всичко е свършено между нас — отговори Лениън; — питай и него, ако не вярваш.

— Той не иска да ме приеме — каза адвокатът.

— Това не ме учудва — беше отговорът. — Някой ден, Атърсън, след — като умра, ти навярно ще научиш цялата тази история от игла до конец. Аз не мога да ти кажа. Впрочем ако искаш да разговаряш с мен за други неща, остани и бъди желан гост; ако ли не, тогава, за бога, върви си, защото не понасям този проклет въпрос.

Веднага щом се прибра, Атърсън седна и писа на Джекил. Оплака се от това, че не го допускат в дома му и прояви интерес към причината за този нещастен разрив с Лениън; другият ден му донесе дълъг отговор, често формулиран много патетично, а на места мрачно загадъчен. Скарването с Лениън било окончателно: „Аз не обвинявам стария ни приятел — пишеше Джекил, — но споделям мнението му, че не трябва никога повече да се виждаме. Възнамерявам отсега нататък да водя напълно изолиран живот; ти не трябва да се учудваш, нито да се съмняваш в приятелството ми, ако понякога вратата ми е затворена даже за тебе. Трябва да ме оставиш да вървя по моя мрачен път. Аз съм си навлякъл наказание и опасност, които не мога да назова. Аз съм първият измежду грешниците, аз съм също и първият между страдалците. Не мислех, че на земята има място за страдания и ужас така недостойни; а ти, Атърсън, можеш да направиш само едно, за да облекчиш съдбата ми, и то е — да уважаваш моето мълчание.“ Атърсън беше изумен; вредното влияние на Хайд беше премахнато, докторът се беше възвърнал към своите стари занимания и връзки; само преди седмица имаше всички изгледи Джекил да се радва на бодра и почтена старост. Сега в един само миг приятелството, спокойствието на съзнанието и целият смисъл на живота му бяха рухнали. Такава голяма и внезапна промяна говореше за лудост; но като се имат пред вид държането и думите на Лениън, навярно тук се коренеше нещо много по-дълбоко.

След седмица доктор Лениън легна на легло и за по-малко от половин месец се помина. Вечерта след погребението, което много опечали Атърсън, той се заключи в кабинета си и седна на меланхоличната светлина на една свещ, извади и сложи пред себе си плик, адресиран от ръката и запечатан с печата на покойния му приятел. „ЛИЧНО! Да се предаде на ръка САМО на Дж. Дж. Атърсън, а ако адресантът умре преждевременно, да се унищожи, без да се чете.“ Така категорично беше надписано писмото и адвокатът се страхуваше да погледне съдържанието му. „Погребах един приятел днес — мислеше си той, — а дали това няма да ми коства още един?“ После осъди страха си като нелоялност и счупи печата. Вътре имаше друг плик, запечатан по същия начин и подписан: „Да не се отваря преди смъртта или изчезването на доктор Хенри Джекил.“ Атърсън не можеше да повярва на очите си. Да, беше казано изчезването: тук отново, както и в онова налудничаво завещание, което той отдавна беше върнал на автора му, фигурираше идеята за изчезването и името на Хенри Джекил поставено в скоби. В завещанието идеята беше изникнала под злокобното внушение на онзи Хайд; там тя беше вложена с твърде ясна и отвратителна цел. Но написано от ръката на Лениън, какво трябваше да означава това? Довереникът беше обхванат от голямо любопитство и желание да пренебрегне забраната и проникне веднага докрай в тези загадки; но професионалният дълг и верността му към покойния приятел бяха безспорни задължения, ето защо Атърсън пъхна плика колкото може по-навътре в личния си сейф.

Едно нещо е да подтиснеш любопитството, друго — да го победиш; и малко съмнително беше от този ден нататък дали Атърсън ще желае компанията на своя единствен жив другар, както преди. Имаше добри чувства към него, но мислите му бяха неспокойни и плахи. Той наистина отиде да го посети; ала почувствува облекчение, като му отказаха да го приемат; може би дълбоко в сърцето си предпочиташе да говори с Пуул на стъпалата пред входа и сред въздуха и шумовете на града, отколкото да бъде допуснат в този дом на доброволно изгнание и да седи и говори с неговия загадъчен самотник. Пуул нямаше приятни новини. Докторът сега повече от всякога се усамотявал в кабинета си над лабораторията, където спял понякога; бил избухлив, много мълчалив, не четял; приличал на човек, който си е наумил нещо. Атърсън така свикна с непроменящия се характер на тези сведения, че лека-полека съвсем разреди посещенията си.