Робърт Хайнлайн
Неприятната професия на Джонатан Хоуг (4)

4

След вечеря Синтия тъкмо съчиняваше мислено какво ще каже на мистър Хоуг, като му се обади по телефона, когато домофонът иззвъня. Тя отиде до вратата на апартамента и вдигна слушалката.

— Да?

Почти веднага се обърна към съпруга си и само с устни му съобщи:

— Обажда се мистър Хоуг.

Той повдигна вежди, допря предупредително пръст до устните си и прекомерно предпазливо се отправи на пръсти към спалнята. Тя кимна.

— Един момент, моля. Ето… сега е по-добре. Изглежда, връзката не беше в ред. Кой се обажда, моля?

— О, мистър Хоуг. Качете се, мистър Хоуг — тя натисна копчето, с което се отваряше входната врата.

Той влезе, покланяйки се плахо.

— Надявам се, че няма да го вземете за натрапване, но бях толкова разстроен, че ми се стори, че не мога да дочакам резултата.

Тя не го покани да седне.

— Съжалявам — рече любезно, — но ще трябва да ви разочаровам. Мистър Рандъл още не се е прибрал у дома.

— Оо! — той изглеждаше покъртително разочарован, толкова дълбоко, че тя внезапно изпита състрадание. После си спомни на какво бе подложен цяла сутрин съпругът й и отново охладня.

— Знаете ли — попита той — кога ще си дойде?

— Не бих могла да кажа. Детективските съпруги, мистър Хоуг, се научават да не чакат нощем до късно съпрузите си.

— Да, сигурно е така. Е, предполагам, че не би трябвало да ви се натрапвам повече. Но аз много искам да говоря с него.

— Ще му предам. Има ли нещо важно, което трябва да му съобщите? Може би някакви нови сведения?

— Не… — отвърна той бавно. — Струва ми се, че няма… всичко изглежда толкова глупаво!

— Кое, мистър Хоуг?

Той се помъчи да разчете мислите й.

— Чудя се… мисис Рандъл, вярвате ли в обладаването?

— Обладаването ли?

— Обладаването на човешки души… от демони.

— Не бих казала, че съм се замисляла много по този въпрос — отговори предпазливо тя. Чудеше се дали Теди слуша и дали ще успее да дотича бързо, ако тя изпищи.

Хоуг опипваше някак особено ризата си отпред, разкопча едно копче — лъхна я парлива, гадна миризма, а след миг той протегна ръка, в която имаше нещо — той го бе извадил изпод ризата си, завързано с конец около врата.

С неимоверно усилие тя погледна и с дълбоко облекчение го разпозна — това беше… снопче пера от пресен чесън, което той носеше като огърлица.

— Защо го носите? — попита тя.

— Изглежда наистина глупаво, нали? — призна си той. — Да се поддам на подобни суеверия… ала това ме успокоява. Изпитах смразяващото чувство, че някой ме наблюдава…

— Естествено. Ние ви… Мистър Рандъл ви наблюдаваше по ваше указание.

— Не това. Някакъв човек в огледалото… — той се поколеба.

— Човек в огледалото ли?

— Нашето отражение в огледалото ни наблюдава, но то, естествено, не ни тревожи. Това обаче е нещо друго — сякаш някой се опитва да се добере до мен и само дебне удобен случай. Смятате ли, че съм луд? — завърши неочаквано той.

Тя го слушаше разсеяно, защото, когато той бе протегнал ръката си с чесъна, тя бе забелязала нещо и именно то я занимаваше сега. По върховете на пръстите му имаше спирали, кривини и извивки, както и по пръстите на всеки друг, и очевидно тази вечер те не бяха покрити с колодий. Тя реши да набави комплект отпечатъци за Теди.

— Не, не смятам, че сте луд — рече тя утешително. — Но мисля, че се поддавате твърде много на тревогите си. Трябва да си почивате. Не бихте ли пийнали нещо?

— Ще ви бъда благодарен, ако ми донесете чаша вода.

Вода или алкохол — все едно — интересуваше я само чашата. Тя се извини и отиде в кухнята, където избра висока чаша с гладки стени без украса. Старателно я избърса и не по-малко старателно, за да не я намокри отвън, сложи в нея лед и сипа вода. Занесе чашата, като я държеше близо до дъното.

Съзнателно или несъзнателно, той я беше надхитрил. Стоеше пред огледалото близо до вратата, където очевидно бе оправял вратовръзката си и се бе почистил след прибирането на чесъна в скривалището му. Когато се обърна при влизането й, тя вида, че Хоуг отново си бе сложил ръкавиците.

Покани го да седне, като смяташе, че при поканата ще си свали ръкавиците. Той обаче отказа:

— И без това достатъчно ви досаждах. — Изпи половината вода, поблагодари и мълчешком си тръгна.

Влезе Рандъл.

— Отиде ли си?

Тя рязко се обърна.

— Да, отиде си, Теди. Бих искала да си вършиш сам мръсната работа. Той ме изнервя. Щях да се разкрещя, за да влезеш.

— Спокойно, малката.

— Всичко е наред, само този да не ни се беше мяркал пред очите. — Тя отиде до един прозорец и го отвори широко.

— Твърде късно е за разкаяние. Вече сме в играта. Я кажи, взе ли му отпечатъците?

— Нямах късмет. Сякаш ми прочете мислите.

— Доста неприятно.

— Теди, как смяташ да постъпиш с него сега?

— Хрумна ми една идея, но първо искам да я разработя. Какви бяха тези дивотии, които ти дрънкаше за разни демони и някакъв човек в огледалото, който го наблюдава?

— Не каза точно така.

— Може би аз съм човекът от огледалото. Тази сутрин аз го наблюдавах в едно огледало.

— Ъъ… Той просто си послужи с метафора. Стяга го шапката — внезапно тя се обърна, защото й се стори, че над рамото й нещо помръдна. Ала нямаше нищо освен мебелите и стената. Вероятно само отражение в огледалото, реши тя и не спомена нищо за това. — И мене ме стяга — добави тя. — А що се отнася до демоните, той е единственият демон, когото познавам. Знаеш ли какво ми се иска?

— Какво?

— Да си пийна нещо по-силно и да си легна рано.

— Чудесна идея — той се отправи към кухнята и се залови да приготви коктейла. — А сандвич искаш ли?

 

 

Рандъл откри, че се намира по пижама във всекидневната на техния апартамент с лице към огледалото, окачено близо до входната врата. Неговото отражение — не, това не беше неговото отражение, защото образът бе облечен прилично в скромен костюм, подходящ за солиден бизнесмен — му заговори.

— Едуард Рандъл.

— Ха?

— Едуард Рандъл, вие сте призован. Ето — хванете се за ръката ми. Придърпайте един стол и ще видите колко лесно ще се качите тук.

Това му се стори напълно естествено, всъщност единственото разумно нещо, което можеше да направи. Постави под огледалото стол с облегалка, пое предложената му ръка и се покатери бързо. На отвъдната страна под огледалото имаше умивалник, на който стъпи, преди да слезе. Той и придружителят му стояха в малка облицована с бели плочки умивалня от онези, които се срещат в учрежденията.

— Побързайте — каза придружителят. — Всички други вече се събраха.

— Кой сте вие?

— Наричат ме Фипс — отвърна другият с лек поклон. — Оттук, моля.

Фипс отвори вратата на умивалнята и леко го побутна. Рандъл се озова в помещение, което очевидно бе заседателна зала — в нея се провеждаше събрание — край дългата маса бяха насядали десетина мъже. Всички те бяха приковали погледи в него.

— Качете се горе, мистър Рандъл.

Още едно побутване, само че не толкова леко, и той се озова седнал в средата на полираната маса. През тънката памучна материя на долнището на пижамата си усети студа на твърдия плот.

Загърна плътно горнището около себе си и потрепера.

— Свършвайте с представлението. Пуснете ме да сляза оттук. Не съм облечен. — Той се опита да стане, ала нямаше сили дори за това най-обикновено движение.

Някой зад гърба му се изкиска.

— Не е много дебел — обади се един глас.

— За тази работа не е от значение — отговори друг.

Положението започваше да се изяснява — за последен път беше без панталони на булевард Мичигън. Неведнъж се е оказвало, че отново ходи на училище не само необлечен, но и с неподготвени уроци, че и закъснял на всичко отгоре. И така той знаеше как да се справи — затваряш си очите и се пресягаш за завивките. После се събуждаш здрав и читав в леглото. Той затвори очи.

— Безполезно е да се криете, мистър Рандъл. Ние ви виждаме и само губите време.

Той отвори очи.

— Какво значи това? — попита той яростно. — Къде съм? Защо ме доведохте тук? Какво става?

С лице към него начело на масата седеше огромен мъж. Изправен, той сигурно бе висок най-малко шест фута и два инча-беше широкоплещест, но с несъразмерно телосложение. Тлъстината покриваше щедро исполинското му тяло. Ръцете му обаче бяха нежни, добре оформени и с отлично поддържани нокти. Чертите му не бяха едри, но в сравнение с мощните челюсти и двойната брадичка изглеждаха още по-дребни. Очите бяха малки и дяволити — устата непрекъснато се усмихваше, а той правеше един номер — стискаше устни и рязко ги издуваше навън.

— Едно по едно, мистър Рандъл — рече той добродушно. — Що се отнася до това къде сте — това е тринадесетият етаж на Акми Билдинг — спомняте ли си? — Той се ухили, сякаш двамата си казаха някакъв поверителен анекдот. — Що се отнася до въпроса, какво става тук — това е събрание на управителния съвет на фирмата „Детъридж енд Ко“. Аз — както бе седнал, той успя да се поклони над огромния си търбух — съм Р. Джеферсън Стоулс, председател на съвета, на вашите услуги, господине.

— Но…

— Моля ви, мистър Рандъл — първо представянето. От дясната ми страна е мистър Таунсенд.

— Приятно ми е, мистър Рандъл.

— Драго ми е — отвърна Рандъл машинално. — Вижте какво, това отива твърде…

— Следват мистър Грейвсби, мистър Уелс, мистър Йоукъм, мистър Принтемпс, мистър Джоунс и мистър Фипс, когото вече познавате. Той е нашият секретар. От другата му страна е седнал мистър Райфснайдър и мистър Снайдър — нямат роднински връзки. И най-накрая мистър Паркър и мистър Крус. Мистър Потифар, за съжаление, не може да присъствува, но ние имаме кворум.

Рандъл отново се опита да стане, но плотът на масата се оказа невероятно хлъзгав.

— Не ме интересува — каза горчиво той — дали имате кворум или битка между две банди. Пуснете ме да изляза от тук.

— Ц… ц, мистър Рандъл. Ц… ц. Не държите ли да се отговори на въпросите ви?

— Притрябвало ми е! Пуснете ме, по дяволите.

— Но на тях наистина трябва да се отговори. Това е делово събрание и ние с вас имаме делова работа.

— С мен ли?

— Да, с вас. Вие сте, така да се каже, малка точка от дневния ни ред, но точка, която трябва да изясним. Ние не одобряваме вашата дейност, мистър Рандъл. Вие наистина трябва да я преустановите.

Преди Рандъл да успее да отговори, Стоулс го възпря с жест.

— Не бързайте, мистър Рандъл. Оставете ме да обясня. Не става въпрос за цялостната ви дейност. Нас не ни засяга колко блондинки пробутвате в хотелските стаи, за да послужат като хрисими свидетелки при бракоразводните дела, нито до колко телеграми се добирате, нито пък колко писма отваряте. Има само една ваша дейност, която ни засяга. Става дума за мистър Хоуг — той неволно изтърва последната дума.

Рандъл почувствува как през залата премина тревожна тръпка.

— Какво искате да кажете за мистър Хоуг? — попита той.

Тръпката отново се почувствува. Дори Стоулс вече не се преструваше, че се усмихва.

— Нека го наричаме оттук нататък — рече той — „вашия клиент“. Ето за какво става въпрос, мистър Рандъл. Ние имаме други планове за мистър… за вашия клиент. Трябва да го оставите на мира. Трябва да го забравите, трябва изобщо повече да не го виждате.

Без да се уплаши, Рандъл погледна назад.

— Никога досега не съм зарязвал свой клиент. По-скоро бих ви видял в пъкъла.

— Това — призна Стоулс, издувайки напред устни — е несъмнена възможност, уверявам ви, но възможност, която нито вие, нито аз би трябвало да споменаваме освен като надута метафора. Да бъдем благоразумни. Вие сте благоразумен човек, знам това, ние с моите другари също сме благоразумни същества. Вместо да се мъчим да ви заставяме или увещаваме, искам да ви разкажа една история, за да можете да разберете причината.

— Не ми трябва да слушам никаква история. Аз си тръгвам.

— Наистина ли? А пък аз мисля, че не си отивате. И че ще слушате!

Той вдигна пръст към него. Рандъл се опита да отговори, но установи, че не е в състояние. „Това — мислеше си той — е най-проклетият пижамен сън, който някога съм сънувал. Не трябваше да ям преди лягане, но откъде да знам.“

— В началото — заразказва Стоулс — бе Птицата. — Неочаквано той покри с ръце лицето си — всички останали, събрани около масата, сториха същото.

Птицата — Рандъл изведнъж си представи какво означава тази обикновена дума, изречена от устата на този противен дебелак — не мекичко и пухкаво пиленце, а граблива птица с мощни криле, хищна, с немигащи очи — белезникави и втренчени, и морави обици. Но особено ясно си представяше краката й — птичи крака, покрити с жълти люспи, мършави, със закривени нокти, запълнени с месо от плячката. Гадни и страшни… Стоулс откри лицето си.

— Птицата бе сама. Могъщите й криле разсичаха празните дълбини на пространството, където погледът нищо не срещаше. Ала дълбоко вътре в нея се таеше Силата, а Силата бе Животът. Тя гледаше на север, когато нямаше север. Тя гледаше на юг, когато нямаше юг. На изток и на запад гледаше тя, нагоре и надолу. Тогава от нищото и от силата на волята си, тя си сви гнездо.

Гнездото бе широко и дълбоко, и здраво. В него тя снесе сто яйца. Хиляда пъти по десет хиляди години тя стоя в гнездото, за да мъти яйцата, заета със собствените си мисли. Когато времето дойде, тя напусна гнездото и го обточи със светлини, за да могат да ги виждат новооперените пилета. Тя бдеше и чакаше.

От всяко от стоте яйца се излюпиха по сто Сина на Птицата, десет хиляди на брой. Ала толкова широко и дълбоко беше гнездото, че имаше място достатъчно и предостатъчно за всекиго от тях, по кралство за всекиго и всеки бе крал — крал на създанията, които пълзят и плуват, летят и ходят на четири крака, създанията, родени от пролуките на гнездото, от топлината и очакването.

Мъдра и жестока бе Птицата и мъдри и жестоки бяха Синовете на Птицата. В продължение на два пъти по десет хиляди години те воюваха и властвуваха и Птицата бе доволна. Тогава някои от тях решиха, че са мъдри и силни колкото самата Птица. От материята, от която бе изградено гнездото, те сътвориха същества по свое подобие и им вдъхнаха мисълта, че могат да имат свои синове, които да им служат и да се сражават за тях. Но синовете на Синовете не бяха мъдри и силни, и жестоки, а слаби и мекушави, и глупави. Птицата не беше доволна.

Отчая се тя от собствените си Синове и позволи на мекушавите и глупавите да ги оковат… Престанете да се въртите, мистър Рандъл! Разбирам, че е трудно за вашия беден ум, но повярвайте ми, поне веднъж трябва наистина да се замислите за нещо по-дълго от носа си и по-широко от устата си.

Глупавите и слабите не бяха в състояние да удържат Синовете на Птицата, ето защо Птицата пръсна тук и там сред тях други по-могъщи, по-жестоки и по-зли, които с ловкост, жестокост и лукавство успяваха да провалят опитите на Синовете да се освободят. Твърде доволна Птицата се отпусна и зачака да доизиграе сама играта си докрай.

— Играта все още се играе. Ето защо не можем да ви разрешим да се месите на вашия клиент, нито да му помагате по някакъв начин. Нали разбирате това?

— Не разбирам! — изкрещя Рандъл, комуто изведнъж се възвърна способността да говори. — Проклятие! По дяволите цялата ви шайка! Тази шега мина всякаква граница.

— Глупав, слаб и заблуден — въздъхна Стоулс. — Покажете му, Фипс.

Фипс се изправи, сложи на масата малко куфарче, отвори го и извади нещо, което тикна под носа на Рандъл — огледало!

— Моля погледнете насам, мистър Рандъл — рече любезно той.

Рандъл се огледа в огледалото.

— Какво ви напомня това, мистър Рандъл?

Образът избледня и се оказа, че той наблюдава собствената си спалня, сякаш от някаква малка височина. Стаята бе тъмна, но той виждаше ясно главата на жена си върху възглавницата й. Неговата собствена възглавница беше празна.

Тя се размърда и с лека въздишка се обърна на другата страна. Устните й бяха леко отворени и едва доловимо се усмихваха като че ли това, което сънуваше, бе приятно.

— Виждате ли, мистър Рандъл? — попита Стоулс. — Сигурно не бихте желали да й се случи нещо лошо, нали така?

— Ах вие мръсни, долни…

— Полека, мистър Рандъл, полека. Само това искаме от вас. Помислете си за вашите собствени интереси и за нейните. — Стоулс се обърна настрани.

— Отведете го, мистър Фипс.

— Елате, мистър Рандъл! — Той отново почувствува твърде недостойното побутване изотзад, после полетя във въздуха и цялата сцена се разби на парчета наоколо му.

Намираше се напълно буден в собственото си легло, легнал по гръб и плувнал в студена пот. Синтия седна в кревата.

— Какво има, Теди? — попита тя сънливо. — Чух, че извика.

— Нищо. Сигурно някакъв лош сън. Извинявай, че те събудих.

— Няма нищо. На стомаха ли ти е тежко?

— Нещо такова.

— Вземи сода бикарбонат.

— Ще взема — той стана, отиде в кухнята и разтвори във вода малка доза. Сега, когато бе буден, осъзна, че в устата му леко киселееше. От содата му стана по-добре.

Синтия бе вече заспала, когато той се върна. Пъхна се тихичко в леглото. Без да се събужда, тя се сгуши в него и го стопли с тялото си. Той също бързо заспа.

 

 

— „Тури й пепел на бедата! Дирли-дирли-де“ — внезапно той спря да пее, намали струята на душа, достатъчно, за да се чува нормално, и каза:

— Добро утро, красавице.

Синтия стоеше в рамката на вратата на банята, триеше едното си око и сънливо го гледаше с другото.

— На ранобудните песнопойци — добро утро!

— Защо да не пея? Навън е прекрасен ден, а и аз спах прекрасно. И съм измислил нова душова песен. Слушай!

— Не си прави труда!

— Това е песен — продължи той невъзмутимо, — посветена на един млад човек, който оповестява намерението си да излезе в градината, за да си хапне червеи.

— Теди, ти си невъзможен.

— Не, не съм. Слушай — той увеличи струята. — Трябва да се пусне водата силно, за да се получи пълен ефект. Първи куплет:

В градината не ми се ходи този ден,

ще викна червеите тук при мен,

че ако трябва да съм унизен,

поне удобно да съм настанен.

За по-голям ефект той спря и обяви:

— Припев.

Тури й пепел на бедата. Дирли-дирли-де.

И хапвай червеите свои с витаминче „Бе“.

А следваш ли съвета мой, ще бъдеш ти

лапач на червеи дори на сто и три.

Той отново направи пауза.

— Втори куплет — обяви той. — Само че все още не съм измислил втория куплет. Да повторя ли първия?

— Не, благодаря. Само се измъквай изпод душа и ме остави и аз да се добера до него.

— Ти не харесваш песента — упрекна я той.

— Не съм казала такова нещо.

— Изкуството рядко се цени — оплака се той, но излезе изпод душа.

Когато тя се появи в кухнята, той бе вече приготвил кафето и сока от портокали. Подаде й чаша плодов сок.

— Теди, ти си сладур. Какво искаш в замяна на цялото това ухажване?

— Теб. Ала не сега. Аз не съм само сладък, но съм и акъллия.

— Така ли?

— Ъхъ. Виж — измислих как да постъпим с приятелчето Хоуг.

— Хоуг ли? Олеле!

— Внимавай, ще я разлееш! — Той й взе чашата и я сложи на масата. — Не ставай глупава, малката. Какво ти влезе в главата?

— Не знам, Теди. Чувствувам се така, сякаш нападаме важната клечка Цицерон с воден пистолет.

— Не трябва да говоря за работа преди закуска. Изпий си кафето — ще ти стане по-добре.

— Дадено. Не искам препечена филия, Теди. И в какво се състои блестящото ти хрумване?

— Ето в какво — започна да обяснява той, докато хрупаше препечената филия. — Вчера ние се стараехме да не попадаме в зрителното му поле, за да не получи сътресение и не се върне към своето нощно „аз“. Нали така?

— Хм.

— Днес това няма да е необходимо. Можем да се лепнем за него като пиявици, и двамата, кажи-речи под ръка. Няма значение, ако това навреди на неговото дневно „аз“, защото ние можем да го заведем до Акми Билдинг. Щом стигне веднъж там, навикът ще го отведе до мястото, където обикновено ходи. Прав ли съм?

— Не знам, Теди. Може и да си прав. Хората, страдащи от амнезия, са особняци. Той може просто да изпадне в състояние на объркване.

— Смяташ ли, че идеята ми няма да успее?

— Може да успее, а може и да не успее. Но щом като предвиждаш да сме плътно заедно, аз съм готова да опитаме — освен ако не се каниш да зарежеш целия случай.

Той не обърна внимание на условието, поставено от нея.

— Добре. Ще се обадя на стария мишелов по телефона и ще му кажа да ни чака в апартамента си. — Той се пресегна през масичката и грабна телефона, набра номера и разговаря кратко с Хоуг. — Ясно е, че на този му е мръднала чивията — каза той, като постави слушалката. — Отначало изобщо не можа да си спомни кой съм. След това съвсем отведнъж нещо му прищрака и всичко се оправи. Готова ли си да тръгваме, Син?

— Половин секунда.

— Дадено. — Той стана и отиде във всекидневната, свирукайки си тихичко.

Свирукането секна — той бързо се върна в кухнята.

— Син…

— Какво има, Теди?

— Моля те, ела във всекидневната.

Тя побърза да се подчини, внезапно изпълнена с предчувствия, съзирайки изражението на лицето му. Той посочи към един стол с облегалка, издърпан точно под огледалото, близо до външната врата.

— Син, как това е отишло там?

— Онзи стол ли? Ами, тъкмо преди да си легна, аз дръпнах един стол дотам, за да изправя огледалото. И сигурно съм го оставила там.

— Ммм, предполагам, че е така. Странно, когато загасих лампата, не го забелязах.

— Защо те безпокои това? Да не си мислиш, че някой може да е влизал в апартамента снощи?

— Да. Да, разбира се, точно това си мислех. — Челото му обаче остана набръчкано.

Синтия го погледна, после отиде в спалнята. Там взе чантичката си, провери я набързо, след това отвори малко тайно чекмедже в своята тоалетна масичка.

— Ако някой наистина е успял да се вмъкне, не е спечелил много. У теб ли е портфейлът ти? Всичко ли си е на мястото? Къде ти е часовникът?

Той провери набързо и докладва:

— Всичко е наред. Сигурно си оставила стола там, а аз едва сега го забелязах. Готова ли си за тръгване?

— С теб докрай!

Той не спомена нищо повече по този въпрос. Тайно обаче си мислеше каква заплетена каша могат да забъркат няколко подсъзнателни спомена и един дебел сандвич преди лягане. Сигурно бе забелязал стола точно когато бе загасял лампата — оттук и неговата поява в кошмара. Той престана да мисли по този въпрос.