Робърт Хайнлайн
Неприятната професия на Джонатан Хоуг (3)

3

— Ето го! — Синтия Крейг-Рандъл смушка съпруга си.

Той продължаваше да държи пред лицето си вестник „Чикаго Трибюн“, давайки си вид, че го чете.

— Виждам го — рече той тихо. — Овладей се. Някой може да си помисли, че никога досега не си преследвала човек. По-спокойно.

— Теди, моля те внимавай.

— Ще внимавам.

Той надзърна над вестника и видя как Джонатан Хоуг слиза по стъпалата на помпозния жилищен блок Гоутам Апартмънтс, където бе устроил своя дом. Когато излезе изпод козирката, той зави наляво. Беше точно девет часът без седем минути.

Рандъл стана, сгъна грижливо вестника и го сложи на пейката на автобусната спирка, където бе чакал. След това се обърна и се упъти към дрогерията зад него и пусна монета от един цент в автомата за дъвки пред входа на магазина. В огледалото откъм лицевата страна на автомата той наблюдаваше как Хоуг бавно се придвижва по другия тротоар на улицата. По същия начин, без да бърза, той тръгна след него, но не прекоси улицата.

Синтия изчака на пейката, докато Рандъл спокойно я изпревари с половин пряка, след което стана и тръгна подир него.

На втората пряка Хоуг се качи на един автобус. Рандъл се възползва от промяната на светлините на светофара, която задържа автобуса на ъгъла, пресече на червено и успя да стигне автобуса тъкмо когато той потегляше. Хоуг се бе качил на втория етаж. Рандъл си намери място долу.

Синтия закъсня много, за да хване автобуса, но не закъсня много да вземе номера му. Тя викна на първото свободно такси, което мина, каза на шофьора номера на автобуса и тръгнаха.

Минаха дванадесет преки, преди да съзрат автобуса. След три преки червен светофар попречи на шофьора да се изравни с автобуса. Тя зърна съпруга си в него — това бе всичко, което искаше да знае. До края на пътуването тя само отброяваше в ръката си сумата, показвана от апарата плюс четвърт долар бакшиш.

Когато ги видя да слизат от автобуса, тя каза на шофьора да спре. Той спря на няколко ярда след автобусната спирка. За зла участ те тръгнаха към нея — тя не пожела да излезе веднага навън. Плати на шофьора точната сума, докато държеше под око — под онова трето око на тила си — двамата мъже. Шофьорът я погледна любопитно.

— Вие ходите ли по жени? — попита тя ненадейно.

— Не, госпожо. Аз имам семейство.

— А моят съпруг ходи — рече тя горчиво и престорено. — Вземете — тя му подаде четвъртинката долар.

Хоуг и Рандъл бяха вече изминали няколко ярда. Тя излезе, тръгна към магазина точно отсреща през алеята и зачака. За своя изненада видя как Хоуг се обърна и заговори на съпруга й. Беше доста надалеч, за да чуе какво казва.

Поколеба се да отиде при тях. В картината имаше нещо нередно, което я безпокоеше — макар че му говореха, съпругът й стоеше безучастен. Той слушаше спокойно това, което Хоуг искаше да му съобщи, после двамата влязоха в административната сграда, пред която се бяха спрели.

Тя незабавно ги последва. Фоайето на сградата беше многолюдно, както и можеше да се очаква в този утринен час. Шестте асансьора, наредени в редица, скоростно си вършеха работата. Асансьор номер 2 тъкмо затваряше врати. Номер 3 точно започваше да приема пътници. Нямаше ги в номер 3. Тя застана на пост близо до щанда за цигари и бързо огледа фоайето.

Нямаше ги във фоайето. Нямаше ги, тя набързо провери и в бръснарницата, в която се влизаше от фоайето. Вероятно са били последните пътници в асансьор номер 2. Тя бе наблюдавала светлинното табло на асансьора, без да научи нищо полезно — кабината бе спирала на всеки етаж.

Асансьор номер 2 беше вече слязъл — тя се качи с другите пътници — не влезе нито първа, нито последна, а с навалицата. Не посочи етаж, а изчака да слезе и последният човек.

Момчето от асансьора я погледна с вдигнати вежди.

— Етажът моля — настоя то.

Тя му показа банкнота от един долар.

— Искам да поговоря с теб.

То затвори вратите, осигурявайки задушевна обстановка.

— По-делово — каза момчето, поглеждайки към лампичките на таблото си.

— Двама мъже се качиха заедно при последното ти изкачване. — Тя ги описа бързо и образно. — Искам да знам на кой етаж слязоха.

То поклати глава.

— Откъде да знам. Това е върховият час.

Тя добави още една банкнота.

— Помисли си. Били са сигурно последните двама, които са се качили. Може би е трябвало да излизат, за да сторят път на другите да слизат. Вероятно по-ниският е назовал етажа.

Той отново поклати глава.

— И петарка да извадите, пак не бих могъл да ви кажа. По време на наплива и лейди Годайва^[1] да влезе с коня си в кабината, пак няма да разбера. А сега — ще слезете ли, или ще продължите надолу?

— Ще сляза надолу — тя му подаде едната от банкнотите. — Благодаря за старанието.

То погледна банкнотата, повдигна рамене и я пъхна в джоба си.

Не й оставаше нищо друго, освен да застане на пост във фоайето. Ядосвайки се, тя това и направи. Изиграна — помисли си, — и то изиграна с най-стария номер за отърваване от преследвач. Наричаш себе си детектив, а се хващаш на номера с административната сграда! Те сигурно са излезли вече навън и отдавна са изчезнали, и Теди се чуди къде ли е, а може и да има нужда от нейната подкрепа.

Трябва да започне да се занимава с плетене на дантели. По дяволите!

От щанда за цигари си купи бутилка „Пепси кола“ и я изпи бавно на крак. Тъкмо се чудеше дали ще смогне да изпие още една в името на доброто прикритие, когато Рандъл се появи.

Трябваше да изпита огромно облекчение, за да осъзнае колко много се е страхувала. Въпреки това тя не наруши правилата. Извърна глава убедена, че съпругът й ще я види и ще разпознае тила й не по-зле от лицето й.

Той не се приближи и не й заговори — ето защо тя отново зае удобна за наблюдение позиция. Хоуг никъде не се мяркаше, а дали тя не бе го изтървала?

Рандъл стигна до ъгъла, хвърли колеблив поглед към една колонка за таксита, но после се метна на автобуса, който тъкмо заставаше на спирката. Тя го последва, като пропусна няколко души да се качат преди нея. Автобусът потегли. Хоуг със сигурност не бе се качил и тя реши, че няма да е опасно, ако наруши правилата.

Той вдигна очи, щом тя седна до него.

— Син! Помислих си, че сме те загубили.

— За малко и това да стане — призна тя. — Кажи ми… какво се мъти?

— Изчакай да стигнем в кантората.

Не й се чакаше, но си замълча. Автобусът, който бяха взели, ги отведе само на шест преки до кантората им. Когато пристигнаха, той отключи вратата на малкия апартамент и отиде право при телефона. Регистрираният им служебен телефон бе свързан с градската мрежа през частната телефонна станция на едно секретарско бюро.

— Някой да се е обаждал? — попита, после за миг се заслуша. — Добре. Изпратете записките. Не е спешно.

Той затвори телефона и се обърна към жена си.

— И така, малката, това са най-лесно спечелените от нас пет стотачки.

— Ти си открил с какво се занимава той?

— Естествено.

— И с какво се занимава?

— Познай.

Тя го погледна.

— А не искаш ли да ти хвърля един пердах?

— Дръж се да не паднеш. Не можеш да се досетиш, макар че е много просто. Той работи при един търговец-бижутер — шлифова скъпоценни камъни. Нали си спомняш за онова вещество, дето го намерил под ноктите си и дето толкова много го бе разстроило?

— Е?

— Нищо особено. Обикновен крокус^[2]. С помощта на болното си въображение той стига до заключението, че това е засъхнала кръв. Ето как спечелихме половин бон.

— Ммм. Виж ти какво било. Мястото, където работи, сигурно се намира в Акми Билдинг?

— Стая 1310. По-точно апартамент 1310. Ти защо не ни проследи?

Тя се поколеба дали да отговори. Не искаше да си признае колко непохватно бе постъпила, ала навикът да бъдат напълно откровени един към друг се оказа по-силен от нея.

— Оставих се да бъда подведена, когато Хоуг те заговори навън пред Акми Билдинг. Изпуснах ви пред асансьора.

— Ясно. Ами аз… Слушай! Какво каза? Спомена ли, че Хоуг е разговарял с мен?

— Да, разбира се.

— Но той не е разговарял с мен. Изобщо не ме е поглеждал. Какви ги говориш?

— Аз ли какви ги говоря? А ти какви ги говориш? Точно преди да влезете в Акми Билдинг, Хоуг се спря, обърна се и те заговори. Двамата стояхте там и си дрънкахте, което ми изкара акъла. След това едва ли не под ръка влязохте заедно във фоайето.

Той седеше, без да продума, и дълго не сваляше поглед от нея.

Накрая тя заговори.

— Какво си ме зяпнал като глупак! Точно така беше.

— Син — рече той, — изслушай ме. Слязох от автобуса след него и го последвах във фоайето. Използвах стария номер „спортно ходене на пета-пръсти“, за да вляза в асансьора, и когато той застана с лице към вратата на кабината, аз се проврях зад гърба му. Когато излезе, аз се дръпнах назад, после се помаях на входа на асансьора, задавайки на момчето идиотски въпроси, за да дам на онзи достатъчно време да се разкара. Когато завих зад ъгъла, той тъкмо хлътваше в 1310. Въобще не е разговарял с мен. Изобщо не ми е зървал физиономията. Сигурен съм в това.

Тя бе пребледняла, ала само каза:

— Продължавай.

— Като влезеш в този апартамент, от дясната ти страна има дълга остъклена преграда, зад която са наредени тезгяхи. Ако погледнеш през стъклото, ще видиш как бижутерите, или златарите, или наречи ги както искаш, работят. Умно — добър търговски похват. Хоуг се вмъкна право вътре и когато минавах по пътеката, той бе вече отвъд преградата — беше си свалил палтото и облякъл работна престилка, — а една от онези увеличителни играчки бе затъкната в окото му. Минах покрай него на път към канцеларията — той изобщо не вдигна поглед — и попитах за управителя. И ето появява се дребно като врабец човече и аз го питам дали работи при тях човек на име Джонатан Хоуг. Той ми отвръща „да“ и ме пита дали искам да говоря с него. Аз му отговарям „не“ и му казвам, че съм детектив от една застрахователна компания. Той пита дали не се е случило нещо нередно и аз му обяснявам, че става въпрос за най-обикновена служебна проверка на онова, което Хоуг е писал в молбата си за застраховка „живот“ и питам от колко време работи при тях. Той ми казва от пет години. Заявява, че Хоуг е един от най-надеждните им и способни служители. Хубаво казвам и го питам как смята дали Хоуг ще може да си позволи да изплати сума от десет хиляди. Той казва „разбира се“ и добавя, че те винаги се радват, когато техни служители си влагат парите в застраховка „живот“. Тъкмо това именно исках да разбера, когато започнах да го баламосвам.

Когато си излизах, спрях срещу тезгяха на Хоуг и се загледах в него през стъклото. Този път той вдигна очи и ги втренчи в мен, а после пак ги сведе надолу. Убеден съм, че щях да забележа, ако ме беше познал. Случай на пълна схизо… шизо… как го казваш?

— Шизофрения. Пълно раздвояване на личността. Но виж какво, Теди…

— Да?

— Ти наистина разговаря с него. Аз те видях.

— Успокой се, котенце. Може само да ти се е сторило така, а да си видяла други двама мъже. На какво разстояние беше?

— На не толкова голямо. Стоях пред Бийчъм Бутъри. После следва Ше Луи и след това е входа на Акми Билдинг. Ти беше застанал с гръб към будката за вестници на тротоара и всъщност бе обърнат с лице към мен. Хоуг бе с гръб към мен, но не е възможно да съм сгрешила, тъй като го мернах в пълен профил, когато вие двамата се обърнахте и влязохте заедно в сградата.

Рандъл изглеждаше ядосан.

— Не съм разговарял с него. И не съм влизал заедно с него. Влязох след него.

— Едуард Рандъл, не ми ги пробутвай такива! Признавам, че ви изгубих от погледа си, но това не ти дава основание да ми го натякваш и да ме правиш на глупачка.

Рандъл бе имал твърде продължителен и твърде приятен брачен живот, за да не се съобразява със сигналите за опасност. Той стана, отиде при нея и я прегърна с една ръка.

— Виж, малката — рече той сериозно и нежно. — Не си правя майтап с теб. Жиците ни се преплитат някъде, но аз ти предавам случая съвсем точно, така както си го спомням.

Тя потърси с поглед очите му, после внезапно го целуна и се дръпна настрани.

— Много добре. И двамата сме прави, а това е невъзможно. Хайде!

— Къде хайде?

— Отиваме на местопрестъплението. Ако не изясня всичко това — изобщо няма да мога да мигна.

 

 

Акми Билдинг — административната сграда — си стоеше точно там, където я бяха оставили. На място си стоеше и Бийчъмс Бутъри, както и Ше Луи, а също и будката за вестници. Той застана на мястото, където бе стояла тя и се съгласи, че не би могла да сгреши в разпознаването им, освен ако не е била мъртво пияна. Ала той бе не по-малко сигурен и в това, което сам бе правил.

— Нали не си ударила една-две глътки по пътя? — попита той с надежда.

— Естествено, че не съм.

— Какво ще правим сега?

— Не знам. Тоест знам. Нали изцяло приключваме с Хоуг? Проследил си го и край.

— Да… защо?

— Заведи ме горе, където работи. Искам да попитам неговото дневно „аз“ дали е разговаряло с теб на слизане от автобуса или не.

Той сви рамене.

— Добре, малката. Ти командуваш парада.

Те влязоха и се насочиха към първия свободен асансьор. Стартерът щракна кастанетите си, момчето затвори вратите и попита:

— Етажите моля?

Шести, трети, девети — Рандъл изчака да бъдат обслужени пътниците за тези етажи, преди да съобщи:

— Тринадесети.

Момчето се огледа.

— Мога да ви заведа до четиринадесети и дванадесети, приятелю, и вие да си ги разделите.

— Моля?

— Нямаме тринадесети етаж. Ако имаше, никой нямаше да го наеме.

— Сигурно имате грешка. Аз бях там тази сутрин.

Погледът, който му отправи момчето, бе подчертано строг.

— Убедете се сам.

Той насочи кабината нагоре и спря — дванадесети. Продължи бавно нагоре — цифрата 12 изчезна от погледа и бързо бе заменена от друга — четиринадесети.

— На кой от двата да ви оставя?

— Извинете — каза Рандъл. — Изпаднал съм в глупава грешка. Аз наистина бях тук тази сутрин и си помислих, че съм запомнил етажа.

— Може да е било осемнадесетият етаж — предположи момчето. — Понякога осмицата досущ прилича на тройка. Кого търсите?

— Фирмата „Детъридж енд Ко“. Те са бижутери — производители.

Момчето поклати глава.

— Не са в тази сграда. Тук няма бижутери и няма фирма „Детъридж енд Ко“.

— Сигурен ли сте?

Вместо отговор момчето спусна асансьора до десетия етаж.

— Попитайте в 1001. Там е канцеларията на администрацията на сградата.

Не, нямаха такава фирма „Детъридж енд Ко“. Не, никакви бижутери — производители или каквито и да било. Да не би господинът да търси Апикс Билдинг вместо Акми? Рандъл им поблагодари и потресен си тръгна.

 

 

Синтия бе запазила пълно мълчание през цялото време. Сега тя заговори:

— Скъпи…

— Да. Какво има?

— Бихме могли да се качим до най-горния етаж и после да слезем.

— Защо да си правим този труд? Ако фирмата наистина е тук, в администрацията щяха да знаят за това.

— Да, вярно, но може да не искат да кажат. В цялата тази работа има нещо подозрително. Дай да помислим — от административна сграда може да се скрие цял един етаж, ако се замаскира вратата му като гола стена.

— Не, това е глупаво. Аз просто губя разсъдъка си — това е всичко. Най-добре е да ме заведеш на лекар.

— Не е глупаво и умът ти си е на място. Как в асансьора човек измерва височината? По броя на етажите. Ако не си видял някой етаж, никога не би се досетил, че са ти пробутали допълнителен. Може би сме по следите на нещо голямо. — Тя в действителност сама не вярваше на собствените си доводи, но знаеше, че на него му е необходимо да се занимава с нещо.

Той понечи да се съгласи, но се възпря.

— А какво би казала за стълбището? Човек непременно би забелязал етаж от стълбището.

— Може би в стълбището има някакъв фокус. Ако е така, ние ще го открием. Хайде.

Фокус обаче нямаше. Стъпалата между дванадесети и четиринадесети етаж бяха осемнадесет — точно толкова, колкото между всички останали етажи. Те слязоха от най-горния етаж и огледаха надписите на всяка врата с матови прозорци. Това им отне доста време, тъй като Синтия не искаше и да чуе предложението на Рандъл да се разделят и всеки да вземе по половин етаж. Тя искаше той да й е пред очите.

Нямаше никакъв тринадесети етаж и нямаше никъде врата, която да съобщава, че апартаментът е нает от бижутерската фирма „Детъридж енд Ко“ или друго някакво име. Имаха време само да четат имената на фирмите по вратите — да влизат във всяка кантора под един или друг претекст би отнело много повече от един ден.

Рандъл се вгледа замислено в една врата с табела: „Прайд, Грийнуей, Хамилтън, Стайнболт, Картър и Грийнуей — адвокати“.

— По това време — размишляваше гласно той — може вече и да са сменили надписа на вратата.

— Не и на тази — подчерта тя. — Във всеки случай, ако работата е била нагласена, те са могли да ликвидират цялото си свърталище. Да го променят така, че ти да не го познаеш. — Въпреки това тя замислено погледна невинните наглед букви. Административната сграда е ужасно откъснато и потайно място. Звукоизолирани стени, жалузи и нищо незначещо име на фирма. На такова място би могло да се случи всичко, абсолютно всичко. Никой не би разбрал. Никой не би се заинтересувал. Никой изобщо не би забелязал. Нито полицай по време на обиколката си, нито съседи, недостъпни като луната, нито дори чистачката, освен ако наемателят сам не я повика. Щом наемът се плаща навреме, управата не закача наемателя. Върши си престъпления по твой вкус и складирай труповете в килера.

Тя потрепера.

— Хайде, Теди. Да побързаме.

Те обходиха останалите етажи по възможно най-бързия начин и най-сетне слязоха във фоайето. Синтия се почувствува стоплена при вида на човешки лица и слънчева светлина, макар че не бяха намерили изчезналата фирма. Рандъл се поспря на стълбата и се огледа.

— Не допускаш ли, че може да сме влезли в друга сграда? — попита неуверено той.

— В никакъв случай. Виждаш ли този щанд за цигари? Само дето не спах в него. Познавам всяка наплюта от муха точица по тезгяха.

— Тогава какъв е отговорът?

— Отговорът е обяд. Хайде!

— Добре. Само че аз ще изпия моя.

След третото уиски тя успя да го убеди да включи в менюто си чиния яхния със солено месо. От яхнията и двете чаши кафе той се почувствува напълно трезвен, но нещастен.

— Син…

— Да, Теди.

— Какво ми стана?

Тя отговори бавно.

— Смятам, че ти стана жертва на удивително изпълнен хипнотичен сеанс.

— И аз така смятам… вече. Дали е от това, но направо се скапах. Хипноза да бъде! Искам обаче да разбера причината.

Тя започна да шари по масата с вилицата си.

— Аз не съм сигурна, че искам да разбера. Знаеш ли какво ми се иска да направя, Теди?

— Какво?

— Иска ми се да изпратим на мистър Хоуг петстотинте долара с писмо, че не можем да му помогнем и затова му връщаме парите.

Той се втренчи в нея.

— Да върнем парите ли? Светии небесни!

Изражението й сякаш бе на човек, заловен в момент на някакво недостойно предложение, но тя упорито продължи.

— Разбирам. И все пак това е, което ми се иска да направим. Можем да печелим достатъчно от разводи и да се прехранваме, като следим някого тук и там. Не ни трябва да се занимаваме с подобни неща.

— Говориш така, сякаш петстотин долара са нещо, което би дала като бакшиш на някой келнер.

— Не си прав. Мисля само, че те не са достатъчно, за да рискуваш за тях главата или разсъдъка си. Виж, Теди, някой се опитва да ни изпрати за зелен хайвер и преди да предприемем каквото и да било по този случай, искам да разбера защо.

— И аз искам да разбера. Ето защо не желая да зарежем този случай. По дяволите, никак не обичам да ми пробутват разни номера.

— Какво ще кажеш на мистър Хоуг?

Той прокара ръка по косата си, но от това нямаше полза, защото тя и така си бе разрошена.

— Не знам. Защо ти не поговориш с него? Баламосай го нещо.

— Ето това се казва хубава идея. Ето това се казва отлична идея. Ще му кажа, че си си счупил крака, но утре ще бъдеш добре.

— Не се дръж така, Син. Знаеш, че на теб ти се удава да се оправяш с него.

— Добре. Ала трябва да ми обещаеш нещо, Теди.

— Какво да ти обещая?

— Докато се занимаваме с този случай, да вършим всичко заедно.

— Но нали работим винаги заедно?

— Искам да кажа наистина заедно. Искам да си ми непрекъснато пред очите.

— Виж какво, Син, може да не е удобно.

— Обещай.

— Добре, добре, обещавам.

— Ето така е по-добре — тя се отпусна и изражението й стана почти щастливо. — Няма ли да е по-добре да се върнем в кантората?

— Да я вземат мътните тази кантора! Дай да излезем и да изгледаме няколко филма.

— Дадено, умнико. — Тя си взе ръкавиците и чантата.

 

 

Киното не успя да го развесели, макар че бяха избрали прожекция само от уестърни — филми, които той прекалено много харесваше. Героят обаче приличаше на подъл надзирател, а за пръв път загадъчно маскираните ездачи имаха наистина зловещ вид. На него продължаваше да му се привижда тринадесетият етаж на Акми Билдинг, дългата остъклена преграда, зад която се трудеха златарите, и дребният съсухрен управител на фирмата „Детъридж енд Ко“ — може ли човек да бъде хипнотизиран така, че да повярва, че е видял нещо, и то с такива подробности.

Синтия почти не следеше филма. Тя бе прекалено заета с хората наоколо. Улови се, че всеки път, щом лампите светнеха, тя изучаваше внимателно лицата им. Ако имаха такъв вид, когато се забавляват, как ли изглеждаха, когато са нещастни? С редки изключения в най-добрия случай лицата изглеждаха безжизнено примирени. Тя откри в тях недоволство, неумолими признаци на физическа болка, самотна мъка, безсилие и притъпена духовна нищета, рядко се мяркаше весело лице. Дори Теди, чиято обичайна непринудена веселост бе една от главните му добродетели, изглеждаше мрачен — не безпричинно, призна тя. Зачуди се какви ли са причините за онези, другите скръбни маски.

Спомни си, че веднъж бе видяла картина, озаглавена „Метро“. Представляваше тълпа, която приижда от вратата на подземния влак, докато друга тълпа се готви да нахлуе в него. Качвайки се или слизайки — те просто бързаха и въпреки това като че ли нищо не ги радваше. В самата картина нямаше нищо красиво, явно че единствената цел на художника е била да подложи на жестока критика начина на живот.

Тя се зарадва, когато прожекцията свърши и можеха да потърсят спасение в относителната свобода на улицата. Рандъл махна на едно такси и те поеха към къщи.

— Теди…

— Да?

— Забеляза ли физиономиите на хората в кинозалата?

— Не, не им обърнах внимание. Защо?

— На нито един не му личеше, че изпитва някакво удоволствие от живота.

— Може и да е така.

— Но защо да е така? Виж… ние живеем весело, нали?

— Разбира се.

— Винаги сме живели весело. Дори в началото, когато нямахме пукната пара и се мъчехме да завъртим работата, пак ни беше весело. Лягахме си с усмивка и се събуждахме щастливи. И все още е така. Какъв е отговорът?

Той се усмихна за пръв път след издирването на тринадесетия етаж и я ощипа.

— Весело е да се живее с теб, малката.

— Благодаря. Същото се отнася и за теб. Знаеш ли, като бях малка, имах една странна идея.

— Казвай.

— Самата аз бях щастлива, но като растях, виждах, че майка ми не беше. И баща ми не беше. И учителите ми не бяха… повечето от възрастните около мен не бяха щастливи. И тогава ми хрумна идеята, че като пораснеш, откриваш нещо, което ти пречи да се чувствуваш щастлив. Известно ти е как се държат към едно дете: „Още си малка да разбереш, мила“ или „Почакай, докато пораснеш, сладурче, и тогава ще разбереш.“ Чудех се каква ли е тайната, която пазят от мен, и слухтях зад вратите, за да разбера дали не мога да я открия.

— Роден детектив!

— Шт. Виждах обаче, че каквото и да бе това, то не прави възрастните щастливи. Прави ги тъжни. Тогава започнах да се моля никога да не откривам тази тайна — тя леко вдигна рамене. — Струва ми се, че така и не я открих.

Той се позасмя.

— Нито пък аз. Вечният Питър Пан — това съм аз. Толкова щастлив, колкото ако бях надарен със здрав разум.

Тя постави на рамото му малката си облечена в ръкавица ръка.

— Не се смей, Теди. Именно това ме плаши в случая на Хоуг. Боя се, че ако напреднем с него, наистина ще открием онова, което възрастните знаят. И тогава никога вече няма да се засмеем.

Поиска му се да се засмее, но я погледна сериозно.

— Ти май не се шегуваш, а? — погъделичка я под брадичката. — Не ставай дете, малката. Това, от което се нуждаеш, е вечеря и… нещо за пиене.