Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (8)

Глава 6

— Сами! — изкрещя Аарон Пинкъс, обръщайки се ту към изпадналата в безсъзнание Елинор, ту към сина й, който, обзет от пристъп на паника, късаше от стените всички снимки, попаднали му под ръка и ги хвърляше на земята.

— Сам, вземи се в ръце!

— Плужек! — крещеше Девъро, — Нищожество, най-презряното същество на земята! Той няма право!

— Майка ти, Сами! Може да е мъртва!

— Здраве да е, тя няма да разбере — отвърна Девъро, хвърли се към стената зад бюрото и продължи да унищожава множеството снимки и изрезки от вестници. — Той е луд, луд!

— Не казах луда, Сам, казах мъртва — продължи Аарон, коленичи с усилие и хвана в двете си ръце треперещата глава на майката, надявайки се, че жестът му ще има ефект върху сина й. — Наистина би трябвало да проявиш известна загриженост.

— Загриженост ли? Той да не би да е проявявал някога загриженост към мен? Разбива ми живота, а след това стъпква парчетата в калта!

— Не казах той, Сам, а тя! Майка ти.

— Здрасти, майче. Зает съм.

Пинкъс извади от джоба си устройството за свръзка и постави пръст върху сигналния бутон. Започна да го натиска настойчиво. Шофьорът му, Пади Лафърти, щеше да схване спешното послание. Трябваше да го схване.

Схвана го. Няколко секунди по-късно се чу как Пади нахълтва през входа на източното крило и нарежда на братовчедката Кора с най-заповедническия си сержантски глас да се разкара от пътя му, иначе ще я даде в ръцете на шайка пияни пехотинци, търсещи развлечения от полов характер.

— Намерил си с какво да ме плашиш, ирландец смотан! След малко Сам Девъро беше вързан с чаршафи за стола зад бюрото с помощта на някогашния сержант Патрик Лафърти от Омаха Бийч, участник във Втората световна война. Беше го овързал, охлаждайки преди това страстите му под мивката. Девъро тръсна глава, премигна и се опита да придаде авторитетно звучене на гласа си.

— Нападнали са ме петима наркомани? — предположи.

— Не съвсем, Сами — каза Пади, поднасяйки чаша с вода към устните на адвоката.

— Ти ли направи това с мен?

— Нямах друг избор, Сам. Когато човек се изтощи от схватки и надскочи границата на възможностите си, го връщаш във форма както можеш.

— Ти си бил в армията, така ли? В схватки…? Бил си с Мак Хоукинс, така ли?

— Познато ли ти е това име, Сам?

— А на тебе?

— Никога не съм имал честта да се срещна лично с великия генерал, но съм го виждал! Беше поел за десет дни нашата дивизия във Франция и, да ти кажа право, той беше най-свестният командващ, който тази армия е имала.

— Полудявам! — изпищя Девъро, опитвайки се да се измъкне от чаршафите, с които беше овързан. — Къде е майка ми… къде е Аарон? — попита изведнъж, озъртайки се в празната стая.

— Аз я отнесох до спалнята й. Господин Пинкъс й дава малко бренди, за да може да заспи.

— Аарон и майка ми?

— Бъди малко по-свободомислещ, момко… Ето, пийни си водица — бих ти сипнал малко уиски, но се опасявам, че няма да ти понесе.

— Престани! Целият ми свят се разпада на парчета!

— Стига си чепкал този въпрос, Сам. Господин Пинкъс ще ти го сглоби отново. В този окръг не е имало по-велик човек от него… Ето го, връща се. Чух, че се хлопва това, което остана от вратата.

Крехката изтощена фигура на Аарон Пинкъс се появи в кабинета. Изглеждаше, като че се завръща от щурм на Матерхорн.

— Трябва да поговорим, Самюъл — каза, отпускайки се почти бездиханен в един стол пред бюрото. — Мога ли да те помоля да ни оставиш насаме, Пади? Братовчедката Кора предложи да опиташ филето й на скара в кухнята.

— Ами аз? — изкрещя Девъро. — Няма ли някой да ме развърже?

— Ти ще останеш където си и както си, докато не приключим разговора си, Самюъл.

— Винаги ме наричаш „Самюъл“, когато съм те ядосал.

— Така ли? Откъде-накъде ще си ме ядосал? Ти само замеси мен и фирмата в най-гнусното престъпление в човешката история от Средното Царство в Египет отпреди четири хиляди години до днес. Да си ме ядосал? Не, Сами, аз просто съм извън кожата си.

— Май ще е по-добре да изляза, а, шефе?

— Ще ти звънна по-късно, Пади. Наслаждавай се на филето си, като че ли ядеш последното ястие, което ти се полага.

— О, недейте така, господин Пинкъс — и Лафърти бързо се изниза.

Аарон заговори, скръстил ръце пред себе си.

— Бих заключил — започна спокойно, — че този, който ти се обади по телефона, не е бил никой друг освен генерал Макензи Хоукинс, прав ли съм?

— Много добре знаеш, че си прав. Този полски плъх не може да постъпва така с мен!

— Какво точно направи той?

— Разговаря с мен.

— Този вид комуникация забранена ли е от закона?

— Между нас двамата — определено да. Той се закле над Устава на въоръжените сили никога да не разговаря с мен до края на нещастния си копелдашки живот!

— И все пак, щом е посмял да наруши такава свята клетва, значи е имал да ти каже нещо много важно. Какво беше то?

— Кой го е чул? — изпищя Девъро, борейки се отново с белите ленти, придържащи го към стола. — Всичко, което чух, беше, че ще долети в Бостън да ме види и тогава откачих.

— Кога смята той да направи това пътешествие?

— Откъде да знам?

— Точно така. Ти запуши ушите си и отпуши пресилената си тревога… Все пак, базирайки се на предположението, че е имал да ти каже нещо жизнено важно, или в противен случай не би нарушил споразумението никога да не контактува с теб, можем да заключим, че полетът му до Бостън е съвсем предстоящ.

— Също такова е моето заминаване за Тасмания — натърти Девъро.

— Точно това е нещото, което не трябва да правиш! — прекъсна го твърдо Пинкъс. — Не можеш да избягаш.

— Една причина! — изкрещя Сам без да го доизслуша. — Като изключим това да го убия, кажи ми само една причина, поради която не трябва да избягвам този кучи син! Той е предвестник на всяко нещастие!

— Защото ще продължи да ти виси на главата и оттам на моята като твой единствен работодател, което ме прави твой съучастник в това престъпление на престъпленията.

— Не си излязъл ти от хранилищата за данни с над две хиляди страници свръхсекретни досиета. Аз го направих.

— Този, както изглежда, опасен акт придобива почти нищожно значение, сравнен с доказателствата, които ти се опитваше да махнеш от стените… Но все пак, щом стана въпрос, имаше ли някакъв смисъл кражбата на тези досиета?

— Четиридесет милиона смисъла — отговори Девъро. — Ти как мислиш, че се е сдобил с капиталите си този излязъл от ада генерал?

— Изнудване…?

— Като започнеш от Коза Ностра, та чак до някакви британци, разни бивши нацисти, дето си изкарваха хляба с отглеждане на пилета, и арабски шейхове, които печелят от защита на инвестиции в Израел. Той забърка цялата каша и ме накара да ходя при тях.

— Мили Боже, а майка ти говореше, че всичко това били твои измишльотини! Убийци на игрища за голф, германци в птицеферми… араби в пустинята. А те били истински.

— Не ми се случваше често, но понякога прекалявах с мартинито.

— Това също ми го спомена… Значи Хоукинс е изровил досиетата на всички тези негодници и ги е накарал да капитулират пред исканията му?

— Колко ниско може да падне човек.

— Колко изобретателен може да бъде човек?

— Къде останаха моралните ти устои, Аарон?

— Не и в полза на негодниците, Сам.

— А какво ще кажеш за доказателствата, които видя по стените ми?

— Определено не одобрявам.

— Каква е позицията ти, тогава?

— Едното няма нищо общо с другото. Нямат връзка.

— Не и за мен.

Аарон Пинкъс си пое дълбоко дъх, замълча, после наведе глава.

— Всеки неразрешим проблем притежава адекватно решение в този или в краен случай на онзи свят.

— Предпочитам първия, ако нямаш нищо против, Аарон.

— Склонен съм да се съглася — кимна възрастният адвокат. — Ето защо ние, както ти неповторимо се изрази, ще „си размърдаме задниците и ще се отправим напред“. Засегнати са моите интереси, Сами. Би могло да се каже дори застрашени. Още повече, бих желал да обърна вниманието ти върху една тривиална истина в нашата професия… Адвокат, който защищава себе си, има за клиент глупак. Твоят генерал Хоукинс може да притежава изключителен военен мозък с всичките му там брилянтни ексцентризми, но ще те уверя съвсем скромно, че не е премервал силите си с Аарон Пинкъс.

* * *

Нагизденият с пера вожд на уопотамите Гърмяща глава изплю омачканата си пура и се върна в огромната шатра, където в добавка на обичайните индиански експонати, като разни фалшиви скалпове по стените, беше инсталирал водно легло и най-различно електронно оборудване, с което би се гордял Пентагонът, по-точно с което се беше гордял Пентагонът, преди да бъде откраднато. Въздишайки тежко едновременно от мъка и гняв, Гърмящата глава съблече внимателно страховитите си племенни одежди и ги пусна на мръсния под. Бръкна в торбичката от еленова кожа и извади оттам нова пура с неопределен произход и съмнително качество, пъхна я в устата си и започна да я предъвква. Отиде до водното легло, отпусна се върху люлеещата се повърхност и веднага загуби равновесие, падайки назад в момента, когато пластмасовият телефон в туниката му иззвъня. Звъненето продължаваше, а той се клатушкаше насам-натам, опитвайки се да укроти вълните под себе си. Накрая успя, като се хвърли напред и заби ботушите си със всичка сила в калта. Изпълнен с ярост грабна телефона и заговори рязко:

— Какво има? В момента провеждам племенно съвещание!

— Хайде стига, Вожде, единствените племенни съвещания тука стават, когато дечурлигата разлаят кучетата.

— Откъде да знам кой се обажда, синко.

— Не знаех, че някой друг има номера ти.

— Винаги бъди нащрек. Казвай какво има?

— Сещаш ли се за онези двамата англичани, които вчера дойдоха тук да разпитват за теб, дето им изиграхме „Тъпия индианец“?

— И те к’во?

— Върнали са се с още двама съдружници. Единият изглежда като избягал от клетка, а другият непрекъснато сумти.

— Сигурно са надушили нещо.

— Много се съмнявам.

— Нямам предвид подкрепленията, а онези — англичаните. Тоя ваш идиот — адвокат, Чарли Редуинг, сигурно им е издрънкал нещо.

— Хайде стига, Г. Г., той беше страхотен, като изключим това, че падна от коня. Нищичко не научиха за тебе, а онази издокараната, само го гледаше в бандажа.

— Препаска, синко, препаска. Може да е било заради коня.

— Може да е било заради препаската — предположи обаждащият се.

— Подкрепленията не са били извикани заради такива глупости като „препаски“ или „бандажи“, разбираш ли ме?

— Може би…

— Те не са надушили нищо, млади момко, някой друг е надушил нещо и затова са им подсигурили външни подкрепления. Къде се намират сега?

— На щанда за сувенири. Купуват какви ли не боклуци и са много любезни, даже и говедото. Трябва да ти кажа, че момичетата — извинявай, онези скуоу^[1] — са много щастливи. Току-що получихме нова стока от Тайван.

Гърмящата глава се намръщи, запали пурата си и каза:

— Изчакай малко така. Трябва да помисля — Шатрата се изпълни с кълбета дим, когато Ястреба накрая проговори: — Британците съвсем скоро ще открият името ми.

— Предполагам.

— Значи, хвани някой от нашите онеправдани братя да им каже, че шатрата ми се намира приблизително на двеста крачки на тичаща антилопа над северната морава, след мястото, където се любят бизоните, до великите дъбове, където орлите снасят скъпоценните си яйца. Това място е усамотено, за да мога да говоря с боговете на леса и да размишлявам. Запомни ли?

— Не разбирам и дума от това, което току-що ми надрънка. Ние имаме няколко крави, но нямаме нито един бизон и орли не съм виждал през живота си, освен в зоологическата градина на Омаха.

— Признаваш ли, че има лес?

— Е, може да се каже, че има някаква келява гора.

— По дяволите, синко, просто ги прати в тази гора, става ли?

— По коя пътека? Има няколко.

— Добре разсъждаваш, момко! — възкликна Гърмящата глава. — Добра тактика. Кажи им, че ще ме намерят по-бързо, ако се разделят. Този, който стигне пръв, може да повика останалите. Те няма да бъдат чак толкова далеч един от друг.

— Като отчетем факта, че ти няма да си в гората, това не е никаква „добра тактика“, а си е жива измама. Те ще се загубят.

— А дано, синко, а дано.

— Какво?

— В светлината на естеството на това начинание, врагът използва неортодоксална стратегия. Неортодоксалността не ми пречи — ха, та аз самият съм я използвал през по-голямата част от кариерата си. В тази ситуация фронталната атака е най-доброто, което може да приложи врагът. А вместо това той обгражда фланговете ни и пуска трасиращи гранати, пълни с конски фъшкии.

— Отново загубих връзката, Вожде — каза обаждащият се.

— Значи, антрополози, търсещи потомците на велико племе? — изсмя се подигравателно Гърмящата глава. — Племе от Шенандоа, диваци, представени на короната от Уолтър Рейли. Ти повярва ли на всичките тези простотии?

— Е, предполагам, че е възможно. Уопотамите са дошли някъде от Изток.

— От долината на река Хъдсън, а не от Шенандоа в северна Вирджиния. Всъщност те са били прогонени от мохоките, защото не са могли да се занимават със земеделие и не са умеели да отглеждат добитък, да не говорим, че въобще не са излизали от вигвамите си, като завали сняг. Те не са били никакво велико племе, а абсолютни несретници още от първия ден, докато не стигнали до река Мисури в средата на осемнадесети век, където са намерили истинското си призвание. Първо са се захванали с измами на дребно, а след това са корумпирали белите заселници!

— Откъде ти е известно всичко това?

— Почти няма нещо в историята на племето ти, което да не знам… Не, синко, зад тази секретна операция има някой и аз ще разбера кой е той. Захващай се за работа. Прати ги в гората!

Изминаха двадесет и три минути и членовете на скаутския екип на Голдфарб навлязоха един по един в малката, но гъста гора всеки но различна пътека. Бяха решили да се разделят, защото ценните указания, получени в бараката за сувенири, бяха отчайващо неточни и противоречиви, а тълпата кресливи скуоу се впусна в дълги разисквания коя от пътеките всъщност води до шатрата на великия Гърмяща глава, чиято обител явно имаше статута на свещен храм.

Четиридесет и шест минути по-късно всички членове на групата бяха заловени и завързани, а устите им бяха запушени с фалшиви боброви кожи. Всички получиха уверения, че няма да им се случи нищо лошо, ако не се опитват по някакъв начин да се освободят или да крещят. Ако направят нещо подобно, справедливият гняв на онеправданите ще се стовари върху главите им и по-специално върху скалповете им, които повече няма да бъдат закрепени към главите им. Най-трудното вождът Гърмяща глава — роден Макензи Лохинвар Хоукинс (второто му име беше заличено от всякакви официални документи), остави за най-накрая. Ястреба винаги беше смятал, че трябва да даде на най-трудното предизвикателство честта да бъде последна пречка. Не върви да вземеш в плен един генерал Ромел^[2] още при първото нападение срещу Африканския корпус, никак не върви.

Въпросното предизвикателство беше изключително надарено в мускулатурата, но недотам в умствената област. Ястреба го обезвреди, като бързо се наведе два пъти и заби изпънатите си пръсти във вражеския стомах. Знаеше, че е успял, подушвайки дъха на противника. От гърлото на скаута изскочи обилен мирис на индианска храна, здравата хватка в основата на дебелия вражески врат свърши останалата работа.

— Име, чин и сериен номер, войнико!

— К’ви ги дрънкаш? — изпелтечи врагът, наречен Говедото от охраната на Гърмящата глава.

— Искам да ми кажеш името си и за кого работиш. Веднага!

— Нямам си нито име и не работя за никого.

— Сега ще ти заровя мутрата в земята.

— Мамка му, ти сърце нямаш ли?

— Защо? Нали се опита да ми го извадиш от гръдния кош. Хайде в мръсотията, войнико.

— Смърди отвратително!

— Вие четиримата палячовци смърдите още по-отвратително. Казвай!

— Мокро е!… О’кей, о’кей, наричат ме Лопатата.

— Ще приема и псевдоним. Кой е шефът ти?

— К’ви са па тиа глупости?

— Добре, войнико, тогава ще останеш и без другата част от стомаха си! Харесваш ли нашата почва? Опитай отново тогава, дърт почитател на червенокожи!

— Да му се не види!

— Говори повече, четка за кенеф такава! Какъв въздух под налягане ми пробутваш?

— Не можеха да пипнат топка, когато той беше наблизо. Просто се втурваше напред и разбиваше всички полузащитници! Освен може би Хебрю Херкулес…?

— Полузащитници? „Червенокожите“?… Христе — Боже! Футбол! И Херкулес… В историята на лигата е имало само един нападател като този. Хайми Урагана!

— Нищо не съм казвал! Ти го каза.

— Ти нямаш и най-малката представа какво съм казал, войнико — Ястреба говореше бързо и тихо, докато размотаваше въжетата, с които да завърже за дървото бикоподобния мъж. — Златният Голдфарб — продължи дрезгаво под носа си. — Този кучи син аз го вербувах, когато работех в Пентагона!

— Ти го какво?

— Това не си го чул, Лопата — повярвай ми, изобщо не си го чул! Сега трябва да изчезвам оттук. Ще пратя някого за вас, идиоти такива, но ти, ти изобщо не си ми казвал нищо, разбра ли?

— Не съм! Щастлив съм да ви го обещая, господин Голям индиански вожде.

— Това е само едно малко постижение, синко, а ние сме се заели с по-големи дела. А сега много бързо ми трябва правоспособен адвокат и аз знам съвсем точно къде се намира този неблагодарен задник!

* * *

Винсънт Манджекавало, директор на ЦРУ, се взираше в слушалката на телефона за спешни случаи в протегнатата си ръка, като че ли неодушевеният предмет беше носител на някаква зараза. Когато истеричният глас от другата страна на линията замлъкна, за да си поеме дъх, директорът на ЦРУ долепи слушалката до ухото си и заговори тихо, но твърдо: — Чуй ме, сега, гърчава печена ябълко. Правя всичко, което ми е по силите и то с талант, за който твоята шайка само може да мечтае. А това, че такива като мен не допускате в пикливите си клубове, няма да го споменавам. Искаш да се налагаш ли? Заповядай, ще има да се хиля като разплескан домат, когато те гледам да потъваш в кацата с бульони… Искаш ли да научиш още нещо, кривоуст тъпако? — Манджекавало изведнъж замлъкна и след това продължи с доста по-мек и дружелюбен глас. — Кой с кого се бъзика? Има изгледи всички да потънем в казана с лайната! Това, което имаме дотук, е пълна нула. Този Върховен съд е чист като помислите на майка ми — и да не чувам повече забележки от смрадливата ви групичка, много благодаря.

— Извинявай, че избухнах, старче — каза Държавният секретар от другата страна на линията. — Но ти със сигурност разбираш, че позицията ни в тези разговори на най-високо ниво, ще бъде изключително неизгодна. Боже мой, помисли какъв гаф! Как би могъл Президентът да преговаря от позицията на силата, с всички пълномощия на кабинета си, щом на Върховния съд му е хрумнало да разреши на някакво неизвестно индианско племе да осакати предната линия на отбраната ни?

— Дай тогава до проникнем в проблема по друг начин. Може ли шефът да ги отложи, защото е болен от грип — може и от шарка — ей, това е прекалено сериозно, какво ще кажеш?

— Ще си развали имиджа, Винсънт. Няма да стане.

— Жена му е получила удар. Ще го уредя.

— Пак не, старче. Той ще трябва да превъзмогне личната трагедия и да се държи като герой — това е аксиома.

— Значи сме в супата… Хей, хей, мисля, че го измислих! Ако дебатите във Върховния съд са публични, представи си, че шефът каже, че подкрепя онова, как му викахте — петицията?

— Ти си кукуригу.

— Какъв?

— Луд! На каква основа би могъл да защити подобна позиция? Единствената, която може да заеме, ще го противопостави на конституционното разделение на властите. Ще бъде въвлечен в битката между изпълнителната и съдебната власт. Всички губят!

— Добре си се запасил с големи думи, печена ябълко. Нямам предвид да „защити“, а да „застане зад“ едни публични дебати. В смисъл, че се грижи за малкия човек — както говорят комунистите, но никога не го правят. Както и да е, той знае, че си има двадесет и две други бази в страната и още единадесет извън нея. Какъв му е проблемът, тогава?

— Оборудване приблизително за седемдесет милиарда долара в Омаха, което не може да махне оттам.

— Кой знае това?

— Централната счетоводна служба.

— Сега вече сме на твърда почва. Можем да затворим устите на тези приятели. Аз ще се погрижа.

— Ти си сравнително нов в този град, Винсънт. Докато свариш да пратиш момчетата си, информацията ще е изтекла, седемдесетте милиарда моментално ще скочат на сто. При всеки опит да подтиснеш слуховете, сумата ще се качва и ще стигне деветстотин милиарда и пред тях крахът на банковото дело ще изглежда като дребно разплащане. По същото време, понеже в този смрадлива петиция явно има зрънце истина, Конгресът ще ни подведе под отговорност, затова че сме прикрили нещо с цел политическо облагодетелстване. Очакват ни не само глоби и затвор, но и лимузините ни ще вземат.

— Basta! — изрева Манджекавало и прехвърли слушалката на другото си не така онеправдано ухо. — Това е отвратително!

— Добре дошъл в реалния вашингтонски свят, Винсънт… Ти абсолютно ли си убеден, че няма нищо, нека го наречем „правдоподобно“, за всеки един от онези шестима идиоти от Върховният съд? Какво ще кажеш за онзи черничкия? Винаги ми се е виждал прекалено надут.

— И той се надува и ти се надуваш, но той е може би най-чистият и най-интелигентният.

— Не думай.

— А селянинът се нарежда непосредствено след него, ако случайно той е следващият в списъка ти като обект за размишление.

— Така беше, наистина — нищо лично, нали разбираш. И какво друго?

— Все още чакаме вести за онзи вожд Лудия гъз, който нарича себе си Гърмяща глава. Веднъж да го пипнем и няма да се чудим повече как да се измъкваме от цялата тази бъркотия.

— Ами? И как по принцип ще стане това?

— По принцип той като, как му викахте, ищец, трябва да се яви пред Върховния съд заедно с адвокатите си, за да присъства на съдебните прения. Такова е изискването.

— Разбира се, че ще го направи, но това с какво променя нещата?

— Представи си, че този голям вожд се прояви като пълен психар, крещящ, че цялата работа е само майтап? И че е изровил всичките тези исторически документи само за да направи едно радикално изявление. Какво ще кажеш, а?

— Великолепно, Винсънт! Но как можеш евентуално да го направиш?

— Ще се погрижа. Имам си някои илачи със специално предназначение. От рода на онези, дето не са съвсем одобрени от Комисията по храните и лекарствата.

— Страхотно! Какво чакаш?

— Трябва да открия тоя кучи син! Чакай малко, печена ябълко, пак ще ти се обадя. Звънят на другата линия.

Директорът на ЦРУ прекъсна връзката, натисна два бутона и отговори на второто повикване: — Да, к’во има?

— Съзнавам, че не трябва да ти се обаждам директно, но мисля, че това, което ще ти кажа, едва ли би искал да чуеш от друг освен мен.

— Кой е на телефона?

— Голдфарб.

— Хайми Урагана? Ш’ти кажа нещо, приятел, ти беше най-великият…

— Престани, глупако, сега се занимавам с друг бизнес.

— Да бе, да, ама спомняш ли си Суперкупата през седемдесет и трета, когато ти…

— Там бях, приятел, и много ясно, че си спомням. Въпреки всичко сега се получи ситуация, за която ти би трябвало да си осведомен, преди да предприемеш каквото и да било… Гърмящата глава се измъкна от мрежите ни.

— Какво?

— Говорих с всеки един член на скъпоценната ми групичка, чиято сметка ще ти бъде предоставена от някакъв загубен мотел във Вирджиния Бийч. Тяхното единодушно мнение може да ти се стори трудно за възприемане, но измежду всичко, което чух, това е най-свястното…

— Какви ми ги говориш?

— Този Гърмяща глава е най-общо казано, живото превъплъщение на Големия крак — предполагаемото митично чудовище, което кръстосва канадските гори и прилича много на човек.

— Какво?

— Другото обяснение е, че той е Йети, гнусният Снежен човек от Хималаите, прекосил континенти, за да дойде и да прокълне правителството на Съединените щати… Приятен ден.