Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (13)

Глава 11

— Още една крачка напред и ще си сляп цял месец! — със скоростта на животно, преследвано от ловна хайка, привлекателната жена с бронзовата кожа отвори чантичката си и измъкна оттам малък метален цилиндър. Вдигна го пред себе си с протегната ръка, флакончето със спрей беше насочено право към лицето на Сам.

— Не! — изкрещя Сам и вдигна ръце над главата си. — Съжалявам! Моля ви! Извинявам се! Не знам какво ме накара да кажа това… изплъзна ми се от устата без да искам, като резултат от стрес и изтощение — просто психически инцидент.

— Изглежда като че ли сте имал и физически такъв — каза жената леденостудено и спря за секунда погледа си надолу към панталоните на Девъро.

— Какво? — Сам прекрасно разбра какво има предвид тя. — О, Боже, кафето — това беше кафе… е кафе! Виждате ли, работих цяла нощ, а и този откачен клиент — вие сигурно няма да повярвате, но аз съм адвокат — и той ме беше подлудил, и тъкмо си пиех кафето, когато най-накрая не издържах, не го издържах и си разлях кафето. Просто исках да се махна оттам — виждате ли, толкова бързах, че си забравих сакото! — Девъро млъкна изведнъж, защото си спомни, че беше без сако; беше го дал на някакъв брадат грък. — Всъщност… няма значение, всичко е прекалено гротескно.

— Същата мисъл ми мина и на мен през ум — каза жената, разглеждайки Сам внимателно и, явно удовлетворена, пъхна обратно в чантата си флакончето със спрея. — Ако наистина сте адвокат, предлагам ви да потърсите помощ преди съдът да ви го каже.

— Смятат ме за превъзходен адвокат — каза отбранително Девъро, но шарещите му ръце, опитващи се да прикрият мокрите панталони развалиха донякъде образа му. — Наистина съм такъв.

— Къде, в Американска Самоа ли?

— Моля?

— Нищо, напомняте ми за един човек.

— Ами — започна Сам, малко поуспокоен и напълно сконфузен. — Той сигурно никога не е изглеждал такъв идиот като мен в момента.

— Не бих заложила голяма сума пари на това твърдение. Асансьорът забави ход.

— Наистина съжалявам — повтори Девъро, докато излизаха във фоайето на хотела.

— Моля. Да ви кажа честно, съжалявам, че се шокирах. Никога не са ме изненадвали така преди.

— Значи мъжете в Бостън са си загубили зрението — каза Сам с такъв възторг и невинност, че никой не би могъл да открие нещо лошо в думите му.

— Наистина ми напомняте за него.

— Надявам се, че асоциацията не е твърде неприятна.

— За момента, горе-долу наполовина… Ако откривате някое сутрешно заседание, сложете си друг панталон.

— А, не, изпадналото в стрес ловно куче ще си вземе едно такси и ще си отиде вкъщи, за да превърже раните преди следващата гонка.

— И аз ще взема такси.

— Разрешете ми поне да дам бакшиша на портиера, като по този начин подплатя извиненията си с няколко банкноти.

— Точно като адвокат го казахте. Може и наистина да сте добър.

— Не съм лош, жалко, че нямате нужда от професионален съвет.

— Съжалявам, но наистина не ми е необходим.

Вън на тротоара, след като се беше отнесъл подобаващо с портиера, Девъро задържа вратата на таксито, докато тя се качваше вътре.

— В светлината на глупавото ми държане не предполагам, че ще искате да се видим отново.

— Няма връзка с държането ви, съветнико — отвърна сирената на утринните сънища, отвори още веднъж чантичката си и този път извади някакво листче — за облекчение на Сам, — тук съм само за два-три дни, а съдебният ми календар е претъпкан.

— Извинявайте тогава — продума озадачено Девъро.

И тогава дамата на утринната светлина се обърна към шофьора и му даде посоката. — Всемогъщи Христе! — прошепна шокиран Сам и неволно затвори вратата.

Заседание… съветник… съдебен календар! Адресът, който даде тази кучка беше на собствената му къща!

* * *

Седнал угрижено на края на стола си в Овалния кабинет, Президентът на Съединените щати беше разгневен, наистина разгневен, държейки слушалката на телефона в ръка. — Хайде, Рийбок, недей така, наакан кучи сине! Върховният съд трябва да поеме някаква отговорност, ако се появи и най-малка вероятност онези острови-агресори в Карибско море да ни духнат под опашката, а да не говорим за свръхсилите в Централна Америка!

— Господин Президент — започна напевно председателят на Върховния съд, — нашата система на господство на правото в едно свободно общество изисква експедитивна намеса на закона за възстановяване на справедливостта, като действието за постигане на тази цел трябва да бъде светкавично и да води до адекватно компенсиране на щетите. Ето защо исканията на уопотамите трябва да бъдат огласени. Ще ви дам за пример фразата „отложената справедливост е отказана справедливост“.

— Това съм го чувал и преди, Рийбок. Не си го измислил ти.

— Така ли? Аз съм бил вдъхновителят, без съмнение. Известен съм с тези неща. Така са ми казвали.

— Да, та във връзка с това, господин съдия…

— С кое, с умението ми да вдъхновявам ли? — прекъсна го шефът на Върховния съд. — Кажете, моля!

— Не, по-скоро имах предвид нещата, с които сте известен — поправи се президентът. — Току-що разговарях с Винсънт Мандже-е… Манджа-а — онзи там горе в ЦРУ.

— Навремето, когато бях млад прокурор, господин Президент, той беше известен като Вини Бам-Бам.

— Шегувате ли се?

— Никой не се шегува, когато става дума за такива прякори, сър.

— Сигурно. Божке, това ми звучи така, като че ли донякъде омаловажава оксфордската му степен.

— Каква степен?

— Това не е важно, Рийбок, но е истинско съвпадение, че ти изобщо спомена за ранните си години като прокурор…

— Съвсем млад прокурор, господин Президент — поясни Върховният съдия.

— Да, на Винсънт това му е ясно. Той дори каза, че независимо, че са минали толкова години, ние всички трябва да се подсигурим отнякъде, защото тази уопотамска история ще възбуди национални дебати. Ще се вдигне голяма патаклама.

— Боя се, че това е ваш проблем, господин Президент, обща отговорност на изпълнителния и законодателния бранш — Върховният съдия замлъкна и добави, сподавяйки хилежа си: — В твоята пазва е, бейби — ха-ха.

— Рийбок, това го чух!

— Ужасно съжалявам, сър, някакво насекомо ми влезе в носа… Просто се опитвам да ви обясня, че ние не сме активистки съд. Ние не правим законите, ние ги спазваме, поддържайки традицията на стриктните тълкуватели.

— Да му се не види, знам — каза с известно разочарование президентът. — И точно това кара Винсънт да се чувства подтиснат. Личните становища на всички ви ще бъдат на вниманието на студенти, редактори на вестници, комунисти, на вниманието на всички! И вие може да си навлечете неприятности, Рийбок.

— Аз?… Аз не подкрепям това проклето нещо! Моите здравомислещи колеги и аз ще се борим, докато не закопаем онези идиоти, които парадират с предаността си към закона и продължават да ни навират във физиономиите такива боклуци като „колективна съвест“, например. Ако се наложи да се предадем, първо ще ги изритаме от Върховния съд и те го знаят. Христе, да не би да мислите, че ще се дам на тези диви и щастливи аборигени и магарешки фъшкии за пет цента? Та те с нищо не са по-добри от чернилките!

— Точно така смята и Винсънт…

— Какво смята?

— Изглежда, че още като млад помощник-прокурор сте имал определен модел на обвинение в делата, с които сте се захващал.

— Бяха обект на завист на цялата кантора!

— Почти всичките срещу черни и латиноамериканци — допълни го Президентът.

— Да, по дяволите, и им разгоних фамилиите! Те са тези, които вършат престъпленията.

— Всички?

— Може да го кажем и по такъв начин… тези, които аз исках да преследвам за доброто на страната. Като имат углавно престъпление в досието си, не могат да гласуват.

— Винсънт и това го каза.

— Какво?

— Че сте един от най-твърдите тълкуватели и сте против уопотамите, дори ми казаха, че изобщо не сте пожелал да прочетете декларацията. Това, защото „не са по-добри от чернилките“ ли е? Наистина ли искате да влезете в учебниците като Върховен съдия — расист, който има намерение да гласува срещу едно правдоподобно доказателство заради цвета на кожата на ищеца и то, когато е необходимо да се вземе преломно решение?

— Кой би си помислил такова нещо? — попита вече изнервеният експерт по конституционно право. — Моите разпити ще бъдат пропити с жалост, която обаче ще бъде пренебрегната от обективната реалност в лицето на Върховния съд, който, убеден съм, ще отхвърли искането с поне три гласа. Страната ще разбере. Искането трябва да бъде огласено.

— Таз лайняна магарешка история дали ще издържи срещу писмени свидетелства, че си предявявал обвинения изключително срещу представители на тъмнокожи малцинства като помощник-прокурор — особено пък, ако тези записи разкрият, че нерядко ти сам си избирал служебния защитник, а за повечето от тях случаят е бил едва ли не първият им?

— О, Боже…! Могат ли да излязат на бял свят такива документи?

— Не, ако дадеш на Винсънт време да ги унищожи. От съображения за националната сигурност, естествено.

— Може ли да го направи?

— Казва, че може да го уреди.

— Навреме ли?… Не знам какво ще кажат колегите ми, ако забавя огласяването на исканията. Не мога да си позволя да бъда недисциплиниран, това може да се възприеме като… Боже опази… подозрително.

— Винсънт също разбира това.

— Колко време смята той, че ще му бъде необходимо, за да… да речем, да отстрани погрешно интерпретираните материали, които биха могли да доведат до неверни заключения?

— Казва, че, за да си свърши работата както трябва, му е потребна година…

— Съдът ще се вдигне на бунт!

— Но ще се опита да го направи за една седмица.

— Има я.

Манджекавало се облегна на стола си и запали угасналата си пура „Монте Кристо“ като временно удовлетворен човек. Той беше видял светлината, когато всички други, включително и Хайми Урагана, виждаха само тъмнината на пълния хаос. И така, мърльовците във Върховния съд, които може би клоняха на страната на уопотамските аборигени, бяха стерилно чисти, значи трябваше да има някакъв друг начин да си осигури малко време, за да залови този фалшив Гърмяща глава или да го надупчи като решето, или така да му разбълника главата, че онзи ще припка да оттегли цялата работа, обявявайки я за това, което е — една грандиозна измишльотина.

И така, сега разполагаха с още една седмица. А една седмица беше достатъчна щом Малкия Джоуи Савана беше сгащил натясно генерала от Осма секция с уопотамските перушини, който си беше замъкнал задника в Бостън, където, както е известно на всички, с обезпокояваща честота се случваха разни инциденти. Манджекавало издуха три съвършени колелца дим и погледна часовника си, украсен с диаманти. На Савана му оставаха още две минути до края на уговореното време за сутрешното обаждане; невидимият телефон избръмча в най-долното чекмедже на бюрото. Той се наведе, отвори чекмеджето и го вдигна.

— Да?

— Малкият Джоуи е, Вин.

— Без дълги истории, Джоуи. Знам, че миналата нощ си си взел стая до тази на евреина. И?

— Голямо раздвижване, Вин! Големият Генерал индиански вожд е тук с евреина. Миналата нощ излязоха за два часа. През това време войниците на вожда се върнаха, разговаряха с някой друг вътре и си тръгнаха преди вожда и евреина да се върнат. След това дъртият евреин напусна и остави вожда с този, който беше вътре, но преди това доста покрещяха.

— Искаш да ми кажеш, че гнездото на тези отвратителни конспиратори се намира точно до твоята стая, така ли?

— Точно така, Бам-Бам!… Извинявай, Вин, просто така ми идва на езика, нали знаеш, още от миналите дни.

— Баста. Какво друго? Въпреки че мисля, че имаме всичко, което ни трябва. Можеш ли да разбереш кой е този, който е бил вътре — поне донякъде, а?

— Охо, Вини, съвсем не беше отчасти, аз го видях. Той е някакъв психо.

— Какво искаш да кажеш?

— Както винаги, държа си вратата отворена два сантиметра, може и три, може и четири…

— И това го прави психо, така ли…?

— Не, Вин. Панталоните му.

— А?

— Беше се изпонапикал! Имаше големи мокри петна чак до коленете — и от двете страни. Искам да кажа, че се показа пред хората с пикнята по панталоните! Ако това не го прави психо, то кажи ми тогава какво, а, Бам-Бам?

— Той е бил за заблуда, ето какво е бил — заключи проницателният директор на ЦРУ. — Тук в това място, му викат „оперативен бушон“ — Интеркомът на Манджекавало светна; беше секретарката му. — Имам само две секунди на разположение, Малък Джоуи. Опитай се да разбереш кое е това влечуго с напиканите панталони, о’кей?

— Аз знам, Вини! Отидох до рецепцията и се направих на негов приятел, който го търси във връзка с някаква лична трагедия и го описах, макар че не направих голяма работа от панталоните му…

— Джоуи! — изрева Манджекавало. — Кой е той?

— Името му е Девъро и по-добре да ти го продиктувам по букви. Той бил страхотен адвокат във фирмата на големия евреин.

— Той е един гнусен анти-американски предател, ето какво е — изрече директорът. Докато записваше името, телефонът отново иззвъня; посетителите му ставаха нетърпеливи. — Стой на линия и си отваряй очите, Малък Джоуи. Аз ще държа връзка — Манджекавало затвори и прибра секретния си телефон обратно в чекмеджето. След това звънна два пъти на секретарката си. Това означаваше, че може да приеме подчинените му. Докато правеше това, взе един молив и изписа с печатни букви още едно име под това на Девъро. БРУКЛИН! Беше дошло времето на твърдите професионалисти!

Полковник Брадли Гибсън, пилот на все още неприземилия се ЕС-135, „Търсещото Око“, изкрещя в радиото си: — Вие, идиоти такива, ходили ли сте на обяд на последния квазар преди Юпитер? Киснем тука горе вече петдесет и втори час, презаредиха ни три пъти и ни се извиниха на шест езика, два от които ги нямаше даже в шибаните компютри! А сега, какво става, по дяволите?

— Чуваме ви силно и ясно, полковник — дойде отговорът от кулата за управление на полетите в Офът, използваща УТЧ обхват, известен другояче като Ултра Тропопаузна Честота, която, за нещастие, често ловеше анимационни филмчета от Монголската телевизия, но пък имаше много чист обхват над Тихия океан.

— Веднага ми докарайте на радиото най-главния ни шеф, или ще изчезна от екраните ви и ще се отправя за Паго Паго. После ще взема жената и децата! Писна ми — на всички ни писна!

— По-спокойно, полковник, има още пет самолета почти на вашия хал. Помислете и за тях.

— Ще ви кажа какво мисля за тях. Мисля, че ще се срещнем на път за автралийския регион, ще кацнем на някой затънтен остров, ще шитнем на търг на битака всичките електронни боклуци от самолета и ще вземем толкова пари, че ще можем да си основем собствена държава!… А сега повикайте на микрофона онзи клоун командира!

— На линията съм, полковник Гибсън — каза един отчетлив глас по радиото. — Тук имам непрекъснат канал към всички машини във въздуха.

— Подслушвате, а, генерале? Това не е ли противозаконно?

— Не и в този случай, хвъркатко… Хайде стига, Гибсън, а как мислиш, че се чувствам аз?

— Аз мисля, че задникът ви се чувства превъзходно в някой фотьойл вътре в някоя сграда на твърда земя, ето така мисля, че се чувстваш, Оуен.

— Предполагам, че също така мислиш, че аз съм издал тези заповеди, нали? Е, добре тогава, ще те посветя в една малка тайна, свързана с националната ни сигурност: Беше ми наредено отгоре — код Червено Плюс.

— С риск да се повторя, какво става, по дяволите?

— И да ти кажа, няма да повярваш, но и няма да мога да ти кажа, защото не схванах и думичка от онова, което казаха шлиферите.

— Какви са тези шлифери?

— Пак няма да ми повярваш. Тук долу е горещо като в ада, а те си стояха с шлиферите и с шапките и не отварят вратите на дамите.

— Оуен… Генерал Ричардс — каза пилотът твърдо, но любезно, — посещавал ли сте скоро болницата на базата?

* * *

В кабинета си командирът на КСВВС въздъхна и отговори на пилота, намиращ се на 800 мили на запад, на височина 13 000 метра. — Всеки път като звънне проклетият червен телефон ми се иска да изляза.

И, естествено, червеният телефон избръмча и червената му лампичка започна да премигва на равни интервали. — Мамка му, ето го пак!… Задръж така, Хуут, и не отивай никъде.

— Няма да отменя полета към затънтения австралийски остров, Оуен.

— О, я млъквай — заповяда командирът на КСВВС и вдигна червения телефон. — Генерал Ричардс слуша — каза авторитетно той, без да се чувства така.

— Свали ги долу, Скоти! — изкрещя полухленчещият, полуастматичен глас на Министъра на отбраната. — Свали ги долу всичките!

— Моля, бихте ли повторил, господин министър?

— Казах да ги върнеш обратно всичките, генерале! Тук малко ни се поразхлаби около врата, така че стойте долу, докато не ти се обадя и след това бъдете подготвени да вдигнете горе цялата флотилия!

— флотилия ли казахте, сър?

— Много добре ме чухте, как ви беше там името!

— Не, господин министър — каза Ричардс и внезапно почувства как го обхваща неописуемо спокойствие. — Вие ме чуйте, сър. Току-що дадохте последната си заповед на „този как му беше името“.

— Какво казахте, господине?

— Много добре ме чухте, сър и чинът ми е „генерал“, което няма нищо общо с цивилното „господине“, не че единият или другият термин ви говорят нещо.

— Проявявате неподчинение ли?

— В пълния смисъл на думата. Защо търпим такива вашингтонски помияри като вас е нещо, което никога няма да разбера.

— Да не ти е лошо, войниче?

— Да, гади ми се от теб, дребен хленчещ плъх с перука на главата, гади ми се от вас, тъпите политици, които си въобразяват, че знаят за моята работа повече от мен, който съм с тази униформа вече тридесет години! Можеш да си заложиш дирника, ще ги сваля долу всичките, Скоти, и щях да го направя и да се беше обадил, и да не беше!

— Уволнен си, войнико!

— Що не си завреш в кенефа и главата, и перуката, и всичко, цивилен тъпак такъв. Не можеш да ме уволниш, това не е ли прекрасно? Можеш да ме освободиш, и, за Бога, надявам се, че ще го направиш, но не можеш да ме уволниш. Така пише в договора ми. Дочуване и ти желая скапан шибан ден! — Генералът затръшна червения телефон и се върна отново на УТЧ радиовръзката. — Там ли си още, Хуут?

— Тук съм и ви чух, гражданино Ричърдс. Готов ли сте да изчистите кенефите за наказание?

— А този негодник готов ли е за моята пресконференция?

— Правилно… Доколкото се досещам, май се прибираме.

— Всички. От този момент нататък се възвръщаме към нормална оперативна дейност.

— Обади се на жена ми, ако обичаш.

— Ще се обадя на дъщеря ти; тя като че ли се държи по-мъжки. Жена ти смята, че са те свалили някъде над Монголия и пази като скъп последен спомен една чиния с кълцан бифтек.

— Прав си. Говори с хлапето. И й кажи да си слага по-дълги поли.

— Край на връзката, полковник — генерал Оуен Ричардс откачи УТЧ приемника и се облегна на стола, доволен от себе си. По дяволите кариерата, това, което направи днес, трябваше да го стори още преди много време. Пенсионирането не беше чак толкова страшно, въпреки, че трябваше да си признае — нямаше да му е толкова лесно да окачи униформата на манекен от кедрово дърво. Той и жена му можеха да отидат да живеят, където пожелаят — един от пилотите бе споменал, че Американска Самоа е страхотно местенце. И все пак, за него щеше да бъде тежък удар да остави единственото нещо, което обичаше, като не се броят жена му и децата. Военновъздушните сили бяха неговият живот — да вървят по дяволите!

И, естествено, червеният телефон изригна, Ричардс го вдигна и отприщи пламъците. — Какво искаш, шибан плешивецо?

— Триста чуми и сто вещици, генерале, така ли се отговаря на дружелюбно телефонно обаждане?

— Какво? — Гласът му беше познат, но Ричардс не можеше да се сети на кого е. — Кой се обажда, по дяволите?

— Струва ми се, че се водя ваш Върховен главнокомандващ, генерале.

— резидентът?

— Можеш да заложиш чорапите си.

— Господи, наистина сте вие!

— „Вие“ е по-добре в граматично отношение, Оуен. Сигурен съм, защото секретарката ми така каза.

— Извинявайте, сър!

— Няма нищо, генерале. Аз съм този, който се извинява. Току-що затворих телефона на Министъра на отбраната…

— Разбирам, сър. Освободен съм от командването.

— Не, Оуен, той е освободен. Е, не съвсем, но вече няма да взема никакви решения, отнасящи се до вас, преди да се консултира с мен. Той ми каза какво сте му наговорили и искам да ви кажа, че дори аз не бих могъл да го формулирам по-добре и с помощта на най-добрите си съчинители на речи. Ако пак имате проблеми, обадете се направо на мен, става ли?

— Става, господин Президент… Хей, вие добре ли сте?

— Да речем, че току-що съм изритал един мършав гъз — но, за Бога, не ме цитирайте.

* * *

Сам Девъро плати десет долара на портиера, за да надуе свирката си и да му намери колкото се може по-бързо такси. Цели три минути не можа да хване нито едно, въпреки че две бързо преминаха покрай него. Шофьорите бяха забелязали панталона му. Той се върна отново при портиера, докато една двойка пристигна пред паркинга. Би могло да се каже възмутена двойка, защото Сам изхвърли багажа им от колата и не обърна никакво внимание на протестите им, устремен единствено да се хвърли в купето и да изкрещи адреса си в Уестън.

— Защо спираш, да те вземат мътните? — извика Девъро, след като бяха изминали няколко пресечки.

— Защото, ако не спра, ще се нахакам в този пред мен — отвърна шофьорът.

Беше настъпило сутрешното улично задръстване в Бостън, както винаги, влошено още повече от умопомрачителните еднопосочни улици, които принуждаваха незапознатите шофьори да изминават по петнадесет километра, за да стигнат до адрес на двадесет метра от тях.

— Знам един пряк път към Уестън Роуд — каза Сам и се надвеси над предната седалка, прегръщайки облегалката й. — Страшно бързам.

— Виждам по панталона ти, че веднъж вече си „избързал“. Ако още веднъж имаш „бързане“, разкарай се оттук!

— Не — не, това е кафе! Разлях една чаша кафе!

— Що ли се разправям? Имаш ли нещо против да се облегнеш на седалката — така пише в застраховките ни?

— Разбира се — каза Сам и се дръпна леко назад — просто искам да ти кажа, че е спешно, наистина! Една дама, на която не знам името, се отправи към къщата ми и аз трябва да стигна там преди нея. Тя тръгна преди няколко минути с едно друго такси от паркинга пред хотела.

— Естествено — каза шофьорът с философско презрение. — Взела е адреса ти от портфейла през нощта и сега си въобразява, че може да изкопчи малко пари като се представи на госпожата. Кога ще се научите, шарани такива?… Хей, там отпред има задръстване. Ще завия по Чърч стрийт и оттам по Уестън Роуд.

— Точно това е прекият път, за който ти говорих.

— С малко повече късмет ще я настигнем — тълпите туристи не го знаят.

Най-после таксито сви по улицата, където се намираше резиденцията на Девъро. Сам погледна брояча и остави сметката, както и щедър бакшиш на предната седалка. Отвори вратата, изскочи на тротоара и не видя никакво друго такси наблизо.

Беше успял. Как щеше да изненада тази жена сега! Това щеше да бъде изненадата на живота й. Това, че една жена владее някакъв минимум думи в областта на правото и това, че е толкова красива — с лице и тяло излезли направо изпод четката на Ботичели, не й дава право да дава неговия адрес на таксиметровия шофьор и да отправя някаква неясна официална заплаха без дори да се представи, както е прието! Не, Самюъл Дансинг Девъро, адвокат от висока класа, не беше расъл в саксия… Може би трябваше да си смени панталона. Той се запъти към входа за леговището си, когато входната врата се отвори и се показа братовчедката Кора, махна му с жар, прекалена дори и за нея.

— Какво има? — попита той, прескочи бързо бялата ограда и се затича към стъпалата със смътното предчувствие за предстояща беда.

— Какво има ли? — повтори вбесено Кора. — Може би няма да е лошо ти да ми кажеш какво си свършил, освен това, което се вижда и направо — довърши тя, поглеждайки панталона му.

— O, o — това беше всичко, което дойде на ум на Сам.

— Предполагам, че това е началото…

— Какво е станало? — прекъсна я Девъро.

— Преди няколко минути тази дългокраката, със слънчевия загар, дето сякаш е излязла от някоя реклама на калифорнийски плаж, дойде тука и започна да разпитва за някаква отвратителна личност, дето не струва и приказките, изхабени за нея. Ами, Сами, аз си помислих, че майка ти ще получи удар, но дългокраката дама с това лице, дето можеш човек да убиеш заради него, я успокои и сега и двете са в дневната и затвориха вратата.

— И какво още, да те вземат дяволите?

— Искам само да ти кажа, че майка ти отиде в килера да си вземе каната за чай, но не ми поръча никакъв чай.

— Глупачка — изкрещя Девъро, прекоси тичешком мраморния коридор, отвори рязко двойната френска врата и нахълта вътре.

— Вие? — извика Дженифър Редуинг и подскочи от брокатения стол.

— Вие! — изкрещя разгневеният син и адвокат. — Как стигнахте толкова бързо дотук?

— Живяла съм в Бостън. Знам някой и друг пряк път.

— Някой и друг ли…?

— Ти! — изпищя Елинор Девъро, надигайки се от брокатената кушетка със зяпнала уста и поглед, вторачен в Сам. — Панталоните ти, отвратително невъздържано момче!

— Това е кафе, майко!

— Кафе е — потвърди бронзовата Афродита. — Така каза.