Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (7)

Глава 5

Самюъл Дансинг Девъро шофираше предпазливо по улица „Уолтъм-Уестън“. Беше часът пик на великото преселение от Бостън в петък вечер. Както обикновено, той караше внимателно, като че ли маневрираше с триколка през бойно поле срещу заплашително приближаващи танкове, но тази вечер положението беше по-лошо от обикновено. Причината не беше в уличното движение, то беше влудяващо банално. Тя се коренеше в пулсиращата болка в очите, туптенето в гърдите и движещия се вакуум в стомаха му в резултат на остър пристъп на депресия. Беше невъзможно да съсредоточи вниманието си върху накъсания ритъм на превозните средства наоколо, но се насили да се концентрира поне върху най-близките, молейки се на бога да не се блъсне. Беше оставил прозореца си отворен и махаше непрекъснато с ръка, докато един камион не мина толкова близо, че закачи страничното му огледало; той потръпна и инстинктивно го сграбчи, представяйки си в този момент, че вижда ръката си да изчезва назад към калника.

Имаше една фраза от известен френски драматург, не можеше да си спомни нито името му, нито точните думи, която изразяваше именно сегашното му състояние. О, Боже, трябваше да се прибере вкъщи, в леговището си, да остави музиката да се лее и спомените да се връщат, докато отмине кризата!… Ануи, това беше скапаното име на драматурга — и фразата: „Нищо друго не ми остана, освен да крещя“, точно така беше! Между другото доста глупаво — помисли си Сам. И той се разкрещя и зави на север към изхода на Уестън. Обърна възможно най-малко внимание на шофьорите и пешеходците в близост до колата му, които го гледаха с изражението на хора, наблюдаващи акт на содомия. Продължителният писък стихна. Бе заменен от широка озъбена усмивка. В този момент Девъро натисна педала на газта и три коли пред него се удариха.

Всичко беше започнало минути след като напусна офиса и си тръгна от съвещанието с врякащия корпоративен изпълнителен съвет на някаква еднофамилна компания, затънала до ушите в лайна, от които нямаше да се измъкне без неговите съвети. Проблемът не беше в криминалните им деяния, а в глупостта им, която можеше да се сравнява само с безмерната им твърдоглавост, докато накрая Сам им даде да разберат, че ако не следват инструкциите му, в близко време той ще ги посещава в затвора, но с благотворителна цел. Макар и не направо, законът даваше да се разбере, че дядовците и бабите не могат да поставят внуците си — особено тези на възраст от шест месеца до дванадесет години — в борда на директорите със седемцифрени заплати. Беше се преборил с бесните набези на справедливия ирландски гняв и бе поел на плещите си бремето евентуално да бъде прокълнат за вечни времена. След това беше изхвърчал към любимия си бар на две пресечки от фирмата „Аарон Пинкъс и съдружници“.

— А, Сами бой — беше казал барманът-собственик, докато Сам се наместваше на един стол възможно най-далече от изхода. — Виждам, че си имал тежък ден. Един-два течни цяра ще ти дойдат добре.

— Направи ми една услуга, О’Тул, оправи си малко ирландския английски. Прекарах почти три отвратителни часа с вашата банда.

50

— O, те са най-лошите, Сам! Особено онези, дето имат в къщите си по две тоалетни. Ще ти налея от твоето, ще пусна телевизора и ще си проветриш мозъка… Днес следобед няма футболен мач, затова ще превключа на новините.

— Благодаря, Тули — Девъро прие питието с благодарност и загриженият съдържател включи новините по кабелната мрежа. Предаването беше по средата. Говореха за общочовешките ценности.

— …жена, чието себеотричащо милосърдие и топлота я поддържат винаги млада, лице, целувано от ангелите, даряващи и младост и устрем в погледа — нареждаше звучният глас, докато камерата се приближаваше към облечена в бяло монахиня, разпределяща подаръци в детска болница в някаква раздирана от военни действия страна от третия свят. — Сестра Ан, Милосърдната, така я наричат — продължи гьгнещият разказвач — но това е всичко, което светът знае за нея… Какво е името и, откъде е дошла, остава тайна, скривана, може би, с непоносима болка и саможертва.

— Тайна, глупости! — беше изкрещял Самюъл Дансинг Девъро, като залитна и падна от стола си пред бара, докато ревеше срещу екрана на телевизора. — Единствената непоносима болка е моята, кучко!

— Сами, Сами! — извика Гейвин О’Тул, хвърляйки се през махагоновата повърхност в отчаян опит да накара приятеля и клиента си да замлъкне. — Престани да богохулстваш! Тази жена е проклета светица, а проклетата ми клиентела не е цялата от протестанти, разбираш ли проклетата ми мисъл? — О’Тул беше снижил гласа си, докато издърпваше Девъро през бара. След това се озърна. — Исусе, някои от редовните ми клиенти те чуха, Сами! Не се притеснявай. Хогън ще се оправи с тях. Сядай и млъквай!

— Тули, ти нищо не разбираш! — проплака бостънският адвокат. Почти хлипаше. — Тя е моята непрежалима любов до края на земните ми дни.

— Така е по-добре, така е по-добре — прошепна О’Тул — Продължавай.

— Знаеш ли, тя беше проститутка и аз я спасих!

— Недей да продължаваш.

— Тя избяга с чичо Цио! Нашият чичо Цио — и той я поквари!

— Чичо кой? Какви ги говориш, момче?

— Всъщност той беше Папата, той й размъти главата и я взе със себе си в Рим, във Ватикана.

— Хогън! Махни се от това, дето го подпираш, и се занимай с копелетата!… Хайде, Сами, ще излезеш през кухнята, през входа мисля, че няма да успееш изобщо!

Тази невинна случка беше причинила острата му депресия, мислеше си Девъро, докато ускоряваше колата си на север по не така натоварения път за Уестън. Не разбираше ли този невеж свят, че „тайната“ не беше тайна за болния от любов, обожаващ Сам-Адвоката, който беше върнал самоуважението на Ан-с-многото-съпрузи — проститутка от Детройт, но тя беше тази, която затръшна вратите пред женитбата им, за да тръгне по стъпките на откачения Цио?… Е, добре, чичо Цио може да не е бил съвсем откачен, той просто не беше ориентиран в живота на Самюъл. Той също така беше папа Франческо Първи, най-обичаният папа на двадесети век, който бе разрешил да го отвлекат на римската Виа Апия Антика, защото му бяха казали, че умира и беше по-добре неговият братовчед-двойник, някой си Гуидо Фрескобалди от Ла Скала Минусколо, да бъде поставен на трона на Свети Петър и да приема по радиото инструкции от истинския първожрец някъде от Алпите. Всичко беше протекло гладко! За малко. Мак Хоукинс и Цио със седмици се разхождаха край оградите на Шато Махенфелд в Зермат и обясняваха по късовълновото радио на меко казано неинтелигентния, немузикален Фрескобалди какво да прави сега в името на паството си.

А след това всичко се разпадна — с гръм и трясък, почти като сътворението на майката земя. Въздухът на Алпите беше възстановил чичо Цио — папа Франческо, а Гуидо Фрескобалди беше паднал върху късовълновото си радио, шкембето му го беше разбило на малки парченца и Ватикана се озова в икономически хаос. Лекарството беше болезнено, но очевидно. За Сам Девъро обаче далеч по-болезнена беше загубата на единствената му любов, Ан-Реабилитираната, която беше слушала всичките глупости, нашепвани от чичо Цио в ухото й всяка сутрин, докато играеха на дама. Вместо да се омъжи за Самюъл Лансинг Девъро, тя предпочете да се „омъжи“ за някой си Исус Христос, чиито акредитиви, трябваше да признае Сам, бяха значително по-внушителни, отколкото неговите собствени, въпреки че земните му дела не бяха чак толкова — въобще даже не бяха, ако се вземе предвид живота, който си беше избрала да води великата Ан-Реабилитираната. Боже мой, Бостън, дори и в най-лошата му светлина беше по-добър от колониите за прокажени! Е, поне през повечето време.

Животът продължава, Сам. Той е една грандиозна битка, така че не се оставяй да те влачи по течението, ако загубиш някоя и друга схватка. Размърдай си задника и продължавай напред!

Тези безсмислени думи, тази бълвоч от военни клишета беше всичко, което генерал Макензи Хоукинс, Лудият Мак Ястреба, божие наказание за всичко разумно, рушител на всичко добро и разумно, можа да предложи на Сам в моментите на отчаяно страдание.

Тя ме изоставя, Мак. Тя наистина отива с него!

Цио е страшно добър човек, синко. Той е добър командир на легионите си и ние, които познаваме самотата на командващия, се уважаваме един друг.

Но, Мак, той е свещеник, най-големият от свещениците, Папата! Те няма да могат да танцуват, да се прегръщат, да имат деца и ей такива неща!

Добре де, може и да си прав за последните две, но Цио страхотно танцува тарантела, да не си забравил?

Когато танцуват тарантела, те не се докосват. Въртят се насам-натам и си размахват краката, но не се приближават един до друг!

Сигурно защото миришат на чесън. Или за да не се настъпват.

Ти не ме слушаш. Това е грешката на нейния живот — ти поне трябва да го знаеш! За Бога, ти си бил женен за нея, а това ме караше да се чувствам неудобно през последните няколко седмици.

Свободно, момче. Аз съм бил женен за доста момичета и от това нито една не е станала по-лоша. С Ани беше най-трудно — и като вземем предвид миналото й, това е напълно обяснимо — но тя схвана това, което се опитвах да й кажа.

Какво, по дяволите, беше то, Мак?

Че би могла да бъде по-добра от себе си и все пак да бъде тя.

Простак! Девъро зави наляво, за да избегне връхлитащата мантинела отдясно. Доста момичета, Господи, как го е постигнал? Четири от най-красивите и надарени жени на земята са се женили за този вманиачен неудачник и след като всеки един от тези бракове е бил разтрогнат — и то не просто приятелски, а с обич, четирите бивши съпруги ентусиазирано се събрали заедно, за да сформират свой собствен уникален клуб, който нарекли „Харемът на Хоукинс“. Само едно обаждане на Ястреба бе достатъчно, за да се втурнат на помощ на бившия си съпруг по всяко време на денонощието и на всяко място по света. Ревнивки? Нищо подобно, защото Мак ги беше освободил от грозните окови, тежали на всяка от тях преди той да се появи в живота й. Сам знаеше всичко това. Всяка от бившите съпруги му се беше притичвала на помощ по време на истеричните му кризи. Всяка една не просто му съчувстваше топло — дори се вживяваше в усилията да го измъкне от невъзможните ситуации, в които го беше поставял Ястреба, но освен това беше и първокласен експерт относно начините на измъкване.

Всяка беше оставила незаличими следи по тялото и в душата му. Всички представляваха за него изключителни спомени, но най-славният от всички беше пепеляворусата, със съвършено тяло Ан, чиито огромни сини очи криеха далеч повече невинност от недотам невинното й минало. Нескончаемият поток от въпроси на всяка възможна тема беше толкова удивляващ, колкото и неутолимата й жажда за четене на какво ли не. Понякога не можеше да разбере голяма част от прочетеното, но накрая вникваше, дори ако й бяха необходими пет месеца за пет страници. Тя беше жена, която си наваксваше пропуснатите години, и нито веднъж не прояви и капка самосъжаление. Винаги даваше от себе си всичко, освен това, което й е било отнето по такъв брутален начин в миналото. И, о, Боже, тя можеше да се присмее, тогава очите й блестяха закачливо, но никога злобно, никога за нечия сметка. Толкова я обичаше!

И тази откачена жена беше предпочела чичо Цио и скапаните колонии за прокажени вместо прекрасния живот като съпруга на Сам Девъро, дипломиран адвокат, и неизбежно бъдещ съдия. Тя беше глупачка!

Побързай! Бързо вкъщи, влез в леговището и намери утеха в спомените за несподелената любов. „По-добре да си обичал и да си загубил, отколкото да не си обичал въобще“. Кой задник го е казал това?

Той даде газ и сви на ъгъла. Само няколко минутки и с помощта на виното и гласовете на алпийските певци, единственият му запис, щеше да се върне в пещерата на спомените, на изгубените си мечти.

Мамка му! Отпред, пред неговата къща беше… беше — беше ли…? Исусе, тя беше! Лимузината на Аарон Пинкъс! Беше ли се случило нещо с майка му, за което той нищо не знаеше? Може би нещастието беше станало, докато той е крещял пред телевизора на О’Тул? Никога нямаше да си го прости!

Набивайки спирачки точно зад огромното возило на Аарон, Сам изхвърча от колата си и се втурна към шофьора на Пинкъс, появил се иззад калника на лимузината.

— Пади, какво е станало? Нещо лошо с майка ми ли?

— На твое място щях да вляза, момко.

Девъро се устреми към портата, прескочи я и се втурна към вратата на къщата, ровейки се в джобовете си за ключовете. Това не беше необходимо, защото вратата беше оставена отворена от братовчедката Кора, която присъстваше на местопроизшествието почти само телом.

— Какво е станало? — повтори сам.

— Префърцунената и онзи малкият или са се напоркали до козирката, или са под влиянието на пълната луна, при положение, че слънцето все още е на небето — Кора хлъцна веднъж и се оригна.

— Какви ми ги говориш? Къде са те?

— Горе в твоето местенце, момко.

— Моето местенце ли? Да нямаш предвид…

— Точно това имам предвид, умнико.

— Никой не може да влиза в леговището! Бяхме се разбрали.

— Предполагам, че някой те е излъгал.

— О, Божичко! — изкрещя Самюъл Лансинг Девъро, понасяйки се през фоайето от розов норвежки мрамор и оттам по витата стълба в източното крило.

* * *

— Намали мощността за последен заход — каза спокойно пилотът и погледна навън през лявото странично прозорче на кабината, чудейки се дали жена му е приготвила за вечеря кълцания бифтек, който му беше обещала. — Подготви клапите за пълно отваряне, моля те.

— Полковник Гибсън? — радиооператорът рязко се намеси в мислите му.

— Хуут е на линията, сержант. Кажете?

— Нямате връзка с кулата, сър!

— О, извинете, току-що ги изключих. Между другото, залезът е прекрасен, получих необходимите ни инструкции и имам пълно доверие в първия ми офицер, както и в теб, велики свързочнико.

— Включете се, Хуут!… Исках да кажа, полковник. Пилотът извърна рязко глава към втория пилот и доста се учуди, виждайки отворената му уста и блуждаещия поглед.

— Не могат да направят такова нещо, по дяволите! — изкрещя той почти без дъх.

— Какво да направят, за Бога? — Гибсън моментално превключи на честотата на кулата. — Моля, повторете информацията. Летателният състав играеше на барбут.

— Голям веселяк сте, полковник, и кажете на този джентълмен-покорител на небесата вдясно от вас, че можем да го направим, защото заповедта идва директно от командването на разузнавателното авиозвено, сър.

— Повтарям, моля повторете. Джентълменът-покорител е в шок.

— И ние, Хуут! — дойде от кулата втори познат глас, колега на Гибсън със същия чин. — Следвайте инструкциите на сержанта относно координатите на презареждането ви.

— Презареждане ли…? Какви ми ги говорите, по дяволите? Ние сме си навъртели осемте часа! Прегледахме отблизо Алеутите и на Беринговия слязохме толкова близо до Матушката, че дори успяхме да подушим борша й. Време е за вечеря, за кълцан бифтек!

— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо повече. Ще ви върнем обратно веднага щом е възможно.

— Повишена готовност ли?

— Не е Мамаша Борш, само това мога да добавя.

— Не ми е достатъчно. Да не би да идват малките светещи човечета от квазара Тинкърбелт?

— Подчиняваме се пряко на главнокомандващия Стратегическите военновъздушни сили. Това достатъчно ли е, Хуут?

— Стига ми, за да се простя с кълцания бифтек — помръкна Гибсън. — Хайде да се обадиш на жена ми!

— Добре, всички съпружески тела и живи роднини ще бъдат осведомени надлежно за промяната.

— Ей, полковник! — прекъсна го вторият пилот. — Има едно местенце там долу в Омаха, на улица „Фарнъм“, казва се „Дуги“. Някъде към осем часа на бара ще чака една червенокоса — размери приблизително осемдесет и девет — седемдесет и едно — осемдесет и шест, отговаря на името Скарлет О. Имате ли нещо против да изпратите…

— Достатъчно, капитан, не е ваш ред!… „Дуги“ ли казахте?

Реактивният мамут ЕС-135, известен в средите на военните пилоти още и като „Всевиждащото око“, което никога не спира безкрайното претърсване на небесата, се насочи нагоре и започна да набира височина, за да достигне първоначалните си пет хиляди метра, откъдето се отправи на североизток над реката Мисури, остави Небраска зад себе си и навлезе във въздушното пространство над Айова. Кулата на военновъздушната база в Офът даде инструкции на полковник Гибсън да превключи на кодираната водеща честота и да се отправи на рандеву с презареждащия самолет-цистерна във все още яркото западно небе.

Нямаше място за възражения. 55-о авиозвено за стратегическо разузнаване беше гостуваща част в Офът и изпълняваше глобални наблюдателни мисии, но гост или не, то, както и 544 авиозвено за стратегически шпионаж, беше подчинено на нуждите на суперкомпютъра Крей Х-МП. А той пък получаваше команди и се контролираше от ВВГКК, известен още и като Военновъздушен глобален контрол на климата, и за който малцина в Командването на стратегическите военновъздушни сили (КСВВС) вярваха, че има нещо общо с метеорологията.

— Какво става там долу? — попита полковник Гибсън по-скоро себе си, но все пак и втория си пилот.

— Какво, по дяволите, ще стане там, в „Дуги“, това бих желал да знам — отвърна ядосано младият капитан. — Мамка му!

* * *

В Пентагона, в украсения с националното знаме кабинет на всемогъщия Министър на отбраната, един дребен човек с изпита физиономия и леко изкривена перука, покриваща плешивината на темето му, седеше върху три възглавници зад огромно бюро и буквално плюеше в телефона.

— Ще ги побъркам! Кълна се, ще изстискам тези неблагодарни примитиви така, че накрая ще молят за отрова, но и това няма да им дам! Никой не може да ме разиграва по такъв начин… Ще държа тези 135-аци във въздуха в пълна готовност, дори ако трябва да ги презареждам денем и нощем!

— Аз те подкрепям, Феликс — каза леко озадаченият председател на Съвета на началник щабовете. — Но не е ли редно да ги смъкваме долу поне от време на време? Ще имаш четири 135-аци във въздуха утре следобед, всичките от Офът и това е. Не бихме ли могли да си разделим товара с другите бази на КСВВС?

— Няма да стане, Корки. Омаха е контролният център и ние няма да я дадем току така! Никога ли не си гледал филмите на Дюк? Веднъж да позволиш на тези кръвожадни червенокожи да настъпят и с инч, и те се промъкват след теб и ти взимат скалпа!

* * *

Бригаден генерал Оуен Ричардс, главнокомандващ стратегическите ВВС, се взираше безмълвно в двамата мъже от Вашингтон, облечени въпреки горещия летен ден в черни шлифери, с черни очила и тъмнокафяви шапки, които не бяха свалили дори в присъствието на жената-майор от военновъздушните сили, която ги бе съпроводила до сумрачния му кабинет с плътно спуснати щори. Тези нелюбезни типове явно се придържаха към схващането за нонсексизъм в армията, което той никога не беше възприемал. Генералът обикновено отваряше вратата на секретарката си, а тя беше само сержант, но също така беше и жена; някои неща просто са нормални. „Не — помисли си Оуен, — на тези от Вашингтон им липсва не само възпитание, но и здрав разсъдък“. Може би на това се дължеше фактът, че носеха тежките си шлифери и тъмни шапки в горещия летен ден и не сваляха опушените си тъмни очила в сумрачния кабинет на генерала. Всички щори бяха спуснати, за да не пропускат ослепителните лъчи на изгрялото слънце. „Не — помисли си Оуен, — те просто са си луди. Тъпаци!“

— Джентълмени — започна спокойно той, като се изключи лошото предчувствие, което го бе накарало да отвори най-долното чекмедже, където имаше оръжие, — вие успяхте да влезете тук благодарение на препоръчителните си документи, но не би било зле да ми ги дадете, за да ги проверя сам… Не посягайте под шлиферите си, иначе ще ви гръмна и двамата! — изрева ненадейно Ричардс, изваждайки от чекмеджето пистолета си, четиридесет и пети калибър.

— Нали поискахте служебните ни карти? — попита този отляво.

— Как очаквате да ви ги покажем? — каза десният.

— С два пръста! — нареди генералът. — Ако видя цяла ръка, ще ви размажа и двамата на стената.

— Бойните условия, при които живеете, ви правят неестествено подозрителен.

— Правилно сте схванали. Сложете ги на бюрото — И двамата го направиха. — По дяволите, това не са документи за самоличност. Това са бележки, писани на ръка!

— С подпис, който би трябвало да ви е познат — каза агентът отляво. — И телефонен номер, който сто процента ви е познат, в случай, че се задълбочите.

— Смятам първо да позвъня в кабинета на Президента — Ричардс вдигна слушалката на личната си „червена линия“, натисна четири бутона и няколко секунди по-късно се намръщи, чувайки гласа на Министъра на отбраната. — Да, сър, да, сър. Заповедите приети, сър — генералът затвори телефона и очите му се оцъклиха срещу двамата натрапници. — Целият Вашингтон се е побъркал — прошепна той.

— Не, Ричардс, не целият Вашингтон, само някои хора във Вашингтон — каза агентът вдясно с нисък глас. — Всичко трябва да се пази в максимална секретност — свръхмаксимална секретност! Заповедите към вас са утре да се направите, че оставате на земята като при навършени хиляда и осемстотин часа — командният център на СВВС ще бъде закрит за всякакви цели.

— Защо, за Бога?

— В такава ситуация да разискваме решение, което би могло да доведе до създаването на нов закон, не можем да си позволим — отвърна агентът отляво с очи, невидими зад слънчевите очила.

— Какъв закон? — изкрещя генералът.

— Може би прокомунистически — отвърна другият емисар от националната столица. — Те имат шпиони във Върховния съд.

— Комунистически ли…? Какви ми ги говорите, по дяволите? Сега няма Съветски съюз, а проклетият съд е толкова наясно, че повече не може да бъде!

— Бърза мисъл, войнико. Набий си във военния мозък само едно нещо. Ние няма да дадем тази база току така! Тя е нашият мозъчен център!

— На кого да я дадете току така?

— Ще ти кажа. Кодовото име УОПТАК, това е, което трябва да знаеш. И си го дръж под сомбрерото.

— Уоп^[1]… атака ли? Италианската армия напада Омаха, така ли?

— Не съм казал такова нещо. Ние не правим етнически инсинуации.

— Тогава какво казахте, по дяволите?

— Строго секретно, генерале. Вие поне разбирате.

— Може да разбирам, може и да не разбирам. Какво ще стане с четирите ми самолета, които ще бъдат горе?

* * *

Елинор Девъро и Аарон Пинкъс, с безкръвни лица, зяпнали усти и неподвижни изцъклени очи седяха един до друг на двуместната кожена кушетка на Сам Девъро в кабинета с ограничен достъп. Никой не продумваше; и двамата бяха загубили дар слово; гъргорещите, несвързани и объркани звуци, излизащи от гърлото на Сам, в крайна сметка бяха дали утвърдителен отговор на въпросите, които му бяха поставили. Въпреки че бе зашеметен от взлома в леговището му, Самюъл Дансинг Девъро се беше залепил за стената и прикриваше с разперените пръсти на двете си ръце толкова от уличаващите снимки и изрезки от вестници, колкото му беше възможно.

— Самюъл, синко — прошепна Пинкъс, окопитвайки се след известно време.

— Не ме наричай така, ако обичаш! — възпротиви се Девъро. — Той ме наричаше така.

— Кой кого е наричал? — измърмори идващата на себе си Елинор.

— Чичо Цио.

— Ти нямаш чичо на име Сий О, освен ако нямаш предвид Сиймър Девъро, който се ожени за кубинка и се премести в Маями.

— Не мисля, че това има предвид, скъпа Елинор. Ако не ме лъже паметта на стар човек, на едни преговори в Милано разбрах, че „цио“ означава „чичо“. Вашият син казва буквално „чичо Чичо“, разбирате ли?

— Ни най-малко.

— Той говори за…

— Не го казвайте! — изпищя госпожа Девъро, покривайки аристократичните си уши.

— Папа Франческо Първи — завърши фразата си най-видният адвокат в Бостън, Масачузетс. Сега лицето му имаше цвета на шестседмичен, непрестоял в хладилник труп. — Сами… Самюъл… Сам. Как можа?

— Трудно е за обяснение, Аарон.

— Това е невероятно! — прогърмя гласът на Пинкъс, възвърнал обичайната си сила. — Ти съществуваш в някакъв друг свят!

— Имаш право — съгласи се Девъро, свали ръцете си от стената, падна на колене и се запридвижва сантиметър по сантиметър към малката кръгла маса пред миниатюрната кушетка. — Нали виждаш, нямах избор! Трябваше да правя всичко, което ми нареждаше този плужек…

— Включително и да отвлечеш Папата, така ли! — изхриптя Аарон Пинкъс, загубил отново гласа си.

— Престанете! — изстена Елинор Девъро. — Не искам нищо повече да чувам!

— Мисля, че е по-добре да чуем подробностите, скъпа Елинор, и простете за грубостта, но моля, млъкнете. Продължавай, Сами. Аз също нямам желание да го чуя, но в името на Бога Йехова, който владее вселената и който може би ще ни даде някакво обяснение, как стана това? Напълно очевидно е, че е станало! Пресата е била права, медиите по цял свят са били прави! Били са двама, тези работи по стените ти го потвърждават! Имало е двама папи и ти си отвлякъл оригинала!

— Не е точно така — каза Девъро отбранително, поемайки си дъх все по-трудно и по-трудно. — Виждаш ли, Цио си мислеше, че всичко е наред…

— Наред ли? — бузата на Аарон застрашително се доближи към повърхността на масичката за кафе.

— Ъъ, да. Той не беше добре и… ъъ, това е друга част от историята, но Цио се оказа по-умен от всички ни. Искам да кажа, че той наистина беше вътре в работата.

— Как стана това, Сам? Онзи ненормалник генерал Макензи Хоукинс стои в дъното на цялата история, нали? Има го на всичките тези снимки. Той те е накарал да станеш най-ужасният похитител в световната история! Вярно ли описвам нещата?

— Може да се каже така, но може и иначе.

— Как стана това, Сам? Как? — настоя възрастният адвокат, вземайки от масичката за кафе един брой на „Пентхаус“, след което започна да го вее пред лицето на Елинор Девъро.

— В това списание има няколко забележителни статии… съвсем академични.

— Сами, умолявам те, не постъпвай така с мен и с прекрасната си майка тук, която те е родила в болки, а в този момент може би се нуждае от помощ извън твоята компетентност. В името на върховния Бог, на когото ще се оплача утре в синагогата, какво те беше обсебило така, че да те подтикне към този чудовищен акт?

— Наистина, Аарон, обсебен е сравнително точно казано за предполагаемото — повтарям, предполагаемо — криминално деяние, което имаш предвид.

— Не е необходимо „да имам предвид“, Сам, доказателствата по стените са пред очите ми!

— Да, ъъ, наистина, Аарон, не можеш да си вадиш заключения от тях…

— Какво, да не би да искаш да изпратя призовка на Папата?

— Неприкосновеността на Ватикана не ти позволява.

— Достатъчни са само тези снимки, за да отпаднат правилата по процедурата за доказване! На нищо ли не съм те научил?

— Вдигни главата на мама, ако обичаш.

— По-добре, че е в безсъзнание, Сам. Какво беше това за „обсебването“?

— Да, ъъ, наистина, Аарон, без никакъв умисъл от моя страна излязох от хранилището за данни на военното разузнаване с копия от свръхсекретни досиета, прикрепени с верига за китката ми двадесет и четири часа преди да се уволня.

— Е, и?

— Ъъ, виждаш ли, Аарон, точно на това място приятелите на Мак в армията се намесиха в процедурата. Аз бях направил малка грешка в Златния Триъгълник и бях повдигнал срещу някой си генерал Хезълтайн Броукмайкъл обвинения в трафик на наркотици, а всъщност това се отнасяше за братовчед му Етълред Броукмайкъл. Подръжниците на Хезълтайн бяха побеснели и доколкото те всичките бяха приятели и на Мак, се събраха около него и му оправиха играта.

— Каква игра? Хезълтайн… Етълред! Наркотици, Златен триъгълник! Значи направил си грешка, оттеглил си обвинението, е и?

— Един от тези негодници прикрепи с верижка някакво куфарче към китката ми, лепна му етикет „свръхсекретно“ и аз излязох с две хиляди шестстотин четиридесет и едно копия от свръхсекретни документи, повечето от които нямаха нищо общо с Мак Хоукинс, който невинно стоеше до мен.

Аарон Пинкъс притвори очи и потъна в малката кушетка, рамото му докосваше зашеметената Елинор Девъро. — Значи ти си се оказал в негова власт за определено време — приблизително пет месеца — Аарон предпазливо притвори очи.

— Или това, или трябваше да отложа уволнението си за неопределено време…, или да прекарам двадесет години в Ливънуърт^[2].

— Значи парите са дошли от откупа…

— Какви пари? — прекъсна го Сам.

— Парите, похарчени толкова щедро за тази къща… стотици хиляди долари! Това е бил твоят дял от откупа, нали така?

— Какъв откуп?

— За папа Франческо, естествено. Когато сте го освободили.

— Не сме получавали никакъв откуп. Кардинал Игнацио Кварце отказа да плати.

— Кардинал кой?

— Това е друга история. Кварце беше щастлив с Гуидо.

— Какъв Гуидо? — изскимтя Пинкъс.

— Защо крещиш, Аарон? — измърмори Елинор.

— Фрескобалди — отговори Девъро. — Братовчедът-двойник на Цио; той беше статист в някаква треторазрядна трупа в Ла Скала и понякога му даваха малки роли.

— Стига! — Уважаваният адвокат си пое дъх няколко пъти и направи всичко възможно, за да се овладее. След това, понижавайки глас, заговори възможно най-спокойно. — Сам, ти си се прибрал у дома със значителна сума пари, които не са дошли от някакъв богат починал Девъро. Откъде дойдоха тези пари, Сам?

— Ъъ, наистина, Аарон, като основен партньор, това беше моят дял от капитализацията на първоначално набраните за корпорацията средства…

— Каква корпорация? — попита Пинкъс с треперещ и едва доловим глас.

— Компанията „Шепърд“…

— „Шепърд“ ли? — повтори Аарон сякаш в транс. — Парите са били набрани за тази корпорация…

— Всъщност делът на всеки инвеститор е по десет милиона долара, което означава, че инвеститорите са ограничени до четири на брой и формират ограничено партньорство с основните съдружници, като индивидуалните им рискове, естествено, са ограничени до размера на вложения капитал и се базират на проекти, обезпечаващи десет към едно възвращаемост на инвестициите… Всъщност нито един от четиримата инвеститори не държи да бъде публично известен и предпочита инвестициите му да минават за благотворителни цели в замяна на осигурена анонимност.

— Анонимност ли…? Анонимността четиридесет милиона долара ли струва?

— Всъщност тя беше много добре гарантирана. Къде бих могъл да регистрирам евентуално книжата на корпорацията, Аарон?

— Ти? Ти си бил консултант на тази пародия на бизнес-начинание?

— Не доброволно — възпротиви се Девъро. — Никога не бих го направил по собствено желание.

— О, да, онези две хиляди и не-знам-колко-си страници шпионски досиета, с които си излязъл. Иначе няма уволнение, Ливънуърт.

— Или по-лошо, Аарон. Мак каза, че имало и не толкова явни начини като разстрелът, ако Пентагона реши да се изпълни екзекуция.

— Да, да, разбирам… Сам, скъпата ти майка тук, която по Божия милост се намира в състояние на шок, спомена, че си й казвал, че парите ти са дошли от религиозни предмети…

— Всъщност, както изрично беше отбелязано в договора за ограничено партньорство, основният предмет на дейност на корпорацията беше „посредничество при придобиване на религиозни предмети“, доста добре го завоалирах, смятам.

— Мили Боже — възкликна Пинкъс, преглъщайки. — И, естествено, въпросният „придобит“ религиозен предмет е била персоната на Папа Франческо Първи, когото вие сте отвлекли.

— Ъъ, всъщност, Аарон, това, което казваш не е издържано от правна гледна точка, а още по-малко звучи убедително. Самото твърдение дори може да се счита за клевета.

— Какво говориш? Погледни си снимките по стените!

— Всъщност, аз бих предложил, ти — ти, Аарон — да ги погледнеш отново. Юридически погледнато, отвличането се дефинира като принуждение за напускане на дадено място със сила или със заплаха и задържане на лице или лица против желанието им, като освобождаването им става предмет на заплащане на някаква сума. Въпреки че, както те осведомих, предварителната стратегия беше добре обмислена и финансирана и това деяние беше на път да се извърши, то се провали и щеше да бъде отменено, ако не беше доброволното — бих казал дори, ентусиазирано — сътрудничество на субекта на деянието! А и тези снимки едва ли показват въпросния субект като такъв под напрежение или нещо подобно, фактически той изглежда доволен и в отлично разположение на духа.

— Сам, ти като че ли живееш в стая, облицована с дебела гума! Чудовищността на това, което си извършил, не накърнява ли поне малко моралните ти устои?

— Кръстът, който съм понесъл, наистина е тежък.

— Сравнението ти едва ли е от най-подходящите… Не че искам да знам, но все пак, как успяхте да го върнете в Рим?

— Мак и Цио го измислиха. Ястреба я нарече „мисия на обратния канал“ и Цио започна да пее опера.

— Изтощен съм — прошепна Пинкъс, — единственото ми желание е този ден никога де не беше идвал и да не съм чул нито една от думите, произнесени в тази стая.

— А ти как мислиш, че се чувствам всеки един ден от моя живот? Вечната любов на моя живот ме изостави, но аз все пак понаучих нещичко, Аарон. Животът трябва да продължи!

— Колко оригинално казано.

— Убеден съм, Аарон, всичко свърши. Всичко е в миналото и сега донякъде съм доволен, че днешният ден дойде. Той ме освободи по своеобразен начин. Сега трябва да си размърдам задника и да продължа напред, знаейки вече, че този гаден изрод няма никога да ме докосне отново!

И, разбира се, телефонът иззвъня.

— Ако се обаждат от службата, кажи им, че съм в храма — каза Пинкъс. — Не се чувствам подготвен за външния свят.

— Аз ще го вдигна — каза Сам, надигна се и се отправи към бюрото, където телефонът иззвъня втори път. — Знаеш ли, Аарон, сега, когато всичко се разкри, наистина се чувствам по-добре. Знам, че с твоята подкрепа бих могъл да продължа напред и да посрещна нови предизвикателства, да открия нови хоризонти…

— Вдигни това проклето нещо, Сами. Главата ми се пръска.

— Да, разбира се, извинявай — Девъро вдигна слушалката, поздрави този от отсрещната страна, изчака докато му отговорят и след това нададе истеричен писък, изпълнен с толкова неконтролируем ужас, че майка му се надигна от кушетката, блъсна се в облата масичка за кафе и рухна на пода.