Робърт Лъдлъм
Пътят към Омаха (21)

Глава 19

Просторната дневна в лятната къща на семейство Бърнбаум имаше изглед към плажа. Оттам се излизаше на огромна веранда от червено дърво. Разсъмваше се и небето беше натежало от облаци. Мощни океански вълни се стоварваха върху пясъка с гняв и се отдръпваха неохотно, но с обещание да се върнат отново.

— Денят май ще е скапан, а? — каза Сам Девъро, застанал до вратата на кухнята с кана кафе в ръка.

— Не изглежда никак обещаващ — отвърна огромният чернокож мъж, представил им се миналата вечер като Сайръс М.

— Вие цяла нощ ли сте будувал?

— Навик, съветник. Роман З. го познавам, но не и двамата латиноамериканци, Деси-Едно и Две — между другото, що за партизански имена са това?

— А що за име е Сайръс М.?

— Всъщност, то е Сирил, а буквата М. означава моята майка, която ми даде акъл как да се измъкна от мъртвото течение на делтата на Мисисипи. Много ми помогнаха книгите, но ви уверявам, че ударението падна върху упоритостта.

— Говорите като образован човек.

— Имам известно образование.

— Това ли е всичко, което имате да кажете?

— Аз съм нает, за да ви охранявам, а не за да ви разказвам историята на живота си — каза любезно Сайръс.

— Добре, извинявайте… Как анализирате настоящата ситуация — щом това е, за което ви плащаме?

— Проверих терена — целия плаж и нагоре по дюните, чак до подстъпите към пътя. Уязвими сте, но по обед вече няма да е така.

— Какво имате предвид?

— Обадих се в моята фирма, тази която ме нае, и им казах да изпратят шест предупредителни машинки с литиеви батерии и антени на половината на човешки ръст — ще ги прикрия в тревата, така че да покриват и морската ивица.

— Какво означава това, по дяволите?

— Това означава, че всеки обект с тежест по-голяма от двадесет и пет килограма, прекосил лъчите, ще задейства алармата, която се чува поне на пет мили от тук.

— Разбирате си от работата, Сайръс М.

— Надявам се, че и вие си разбирате вашата — измърмори бодигардът, повдигна към очите си бинокъл и започна да изучава местността отвън.

— Забележката ви е странна.

— Искате да кажете пренебрежителна — въпреки бинокъла, който го прикриваше донякъде, се виждаше, че Сайръс се е ухилил.

— Ами да, предполагам, че може и така да се каже, но въпреки това забележката ви е странна. Имате ли нещо против да я доизясните?

— Аз съм по-възрастен, отколкото вероятно предполагате, господин Д. и имам страхотна памет — Сайръс нагласи бинокъла си на фокус и продължи с тих и спокоен глас: — Когато се представихме един на друг миналата вечер — с бойните ни имена, естествено, и когато генералът ни даде инструкции, мисълта ми се върна няколко години назад… Вестникарските истории за Далечния Изток обикновено привличат вниманието ми, понеже съм прекарал известно време по тия места… Вашият генерал е същият, когото изхвърлиха от Китай за оскверняването на някакъв национален монумент в Пекин, ако не се лъжа, нали? фактически дори си спомням името му — генерал Макензи Хоукинс — което точно се връзва с „Командира X“, като оставим настрана, че всички вие се обръщате към него с „Генерале“… Той е точно човекът, който накара Вашингтон да се прави на маймуна заради китайските му деяния.

— Без да давам потвърждение на нито една дума от абсурдното ви заключение, искам да ви попитам какво целите с това?

— Ами, свързано е с начина, по който бях нает — Сайръс придвижи бавно бинокъла напред и назад, голямата му глава и рамене се преместиха в пространството като оживял торс на статуя в забавен каданс, което съвсем подхождаше и на скулптурните му черти. — Вижте какво, аз съм работил на този фронт с временни прекъсвания няколко години и познавам правилата, а те не се променят. Преди всяка нормална задача ни даваха кратък, но задълбочен преглед на задълженията…

— Какво точно означава това? — попита Сам, който при нормални обстоятелства съобразяваше бързо.

— Имена, явки, кратки словесни бележки, описващи характера на задачата…

— Защо? — прекъсна го Девъро.

— Абе, съветник — каза бавно Сайръс, свали бинокъла от очите си и погледна към Сам. — Вие май наистина си играете на адвокат в момента, а?

— Щом сте толкова осведомен, то какво очаквате?… А вие откъде разбрахте, между другото?

— Всичките сте една стока — отвърна Сайръс М., подсмихвайки се. — Чух ви и тримата — онзи възрастния, дамата с бронзовия тен, която не се нуждае от слънце, за да го постига, и вас. Ако си спомняте, миналата вечер генералът ми нареди да се разходя наоколо и да проверя всички възможни подстъпи. Вие тримата останахте след като майка ви — поне предполагам, че ви е майка — и „Командирът X“ си легнаха. Може да се каже, че ми се е случвало да попадна за известно време в лапите на закона и съм наясно кога разговарят трима адвокати.

— Добре — остана удовлетворен Девъро, — да се върнем тогава на първия ми въпрос: Защо се явявате просто като наемна охрана, на която дават сведения за задачата?

— Защото ние не сме просто охрана, а сме наемници.

— Какви сте вие? — извиси глас Девъро.

— Бойци под наем, и не викайте толкова.

— O, Господи! — За нещастие, заедно с тази молитва Сам разля каната с кафето върху себе си. — Исусе, пари!

— Така е обикновено с хубавото кафе.

— Що не си затворите устата! — изкрещя Сам, подскачайки и събувайки панталоните си със страшна скорост. — Какви са тези наемници?

— Общоприето схващане е, че наемниците приемат каквато и да е задача в името на всемогъщия долар, но това не е истина. Аз съм минавал и от едната, и от другата страна, когато не е имало никакво значение, но не бих го направил, ако имаше. Просто не бих приел задачата… И също така не бих я приел, ако не са ми приятни тези, с които я изпълнявам — и точно тази е причината да си нямате трети „пазач“.

— Трябвало е да има още някой ли?

— Той не е тук, така че едва ли има смисъл да се впускаме в тази тема.

— Добре, добре! — Девъро се изправи и продължи с всичкото достойнство, което успя да събере в себе си. — Което ме навежда на втория ми въпрос, който беше — какъв беше по дяволите?

— Защо не ни е била дадена по-подробна спецификация на задачата?… И въз основа на дългогодишния си опит ще се опитам да ви дам що-годе разумен отговор.

— Ако обичате.

— Всичко, което ни казаха беше, че сте седем човека, трима от които военни, а този втори факт трябваше да ни подслади задачата. Никакви описания на обстоятелствата, на потенциалните врагове, нито намек за политика — политика в най-общия смисъл на думата, например законност или незаконност на каузата. Това говори ли ви нещо?

— Очевидно е — отвърна Сам, — че обстоятелствата, съпътстващи тази, както я нарекохте, задача, трябва да останат в тайна.

— Това е приемливо по отношение на правителството, но не и на нас.

— Защо?

— Защото ние поемаме голям риск за големи пари, но в задълженията ни не влиза да работим слепешката. Необходим ни е, да го наречем, основен информационен минимум.

— Дотук не ми е трудно да схвана, но не разбирам накъде клоните.

— Ще го произнеса вместо вас. Липсващите страници от този сценарий могат да съдържат само две възможности. Първата е, това да е някаква непозволена правителствена намеса, което означава, че никой не бива да знае нищо, защото всеки, който узнае нещо, по официален или някакъв друг начин, може да свърши в Ливънуърт или на тихо място с много цветя и кипариси… а втората възможност е още по-малко обнадеждаваща.

— Кажете я — помоли Девъро, изучавайки обезпокоено безизразното лице на Сайръс М.

— Операция — жило, съветник. — Жило ли…?

— Да, но не от онзи симпатичен сорт като залавяне на някой голям престъпник, който крои някакъв таен план, или пък да се хванат на местопрестъплението лоши хора, които вземат подкупи, а не трябва да го правят. Става дума за нещо далеч по-смъртоносно… Има си термин за това: нарича се „дълбоко ужилване“.

— „Дълбоко“ ли?

— Такова, от което не можеш да се оправиш.

— Искате да кажете…?

— Изгражда се защитна стена, за да се прикрият истинските намерения. Екзекуция.

— Исусе Христе!… Защо ми казвате това?

— Защото мога да оттегля Роман З. и себе си.

— Защо?

— Първо не ми хареса третия човек, когото бяха изпратили, а сега, когато вече знам кой е Командирът X, разбирам, че някой наистина иска главата на вашия генерал, а може би и главите на всички ви. Вие може и да не сте съвсем с всичкия, но от това, което видях, смятам че не го заслужавате, особено момичето, и аз не искам да участвам… Ще заложа литиевите детектори — ако изобщо пристигнат — и след това ще помислим.

— Боже мой, Сайръс…!

— Стори ми се, че дочух гласове, а също така и няколко крясъка — неочаквано се намеси Дженифър, като влезе в дневната с чаша кафе в ръка. — Сам Девъро! — изкрещя тя, взирайки се в панталона на адвоката. — Пак ли го направи!

* * *

Шестимата мъже бяха на различна възраст — от двадесет и шест до тридесет и пет години, едни имаха повече, други по-малко коса, някои малко по-високи, други по-ниски, но всички притежаваха три качества. Лицата на всички бяха характерни, без значение дали чертите бяха закръглени, проницателни или безизразни. Те притежаваха някаква непосредственост или… нека го наречем, театралност. Телата им бяха изключително тренирани. Години наред бяха изучавали акробатика, фехтовка, танци (модерни и класически), бойни изкуства (като платени каскадьори), двойни дубли и падания на задни части (неотменни за добрите комедии и фарсове). И най-накрая, всеки един от тях владееше умението да преправи гласа си в най-различни октави и още по-широк спектър диалекти. Всичките гореизброени неща бяха основата на тяхното занимание — о, не, по-скоро на тяхното изкуство! — и, естествено, на характеристиките им, които се бяха стоварвали с неизменна последователност върху бюрата на разни не особено възхитени импресария и продуценти. Защото те бяха актьори, най-безпаричните и най-неразбрани човешки същества на земята — особено, когато са безработни. С една дума, те бяха уникални.

Тяхната група също беше уникална в аналите на тайните операции. Тя беше сформирана от един възрастен полковник от военното разузнаване във форт Бенинг, маниак на тема кино, телевизия и театър. Той беше известен с това, че отменяше нощни тренировки, ако те съвпадат по време с някой филм, който искаше да гледа в Питсфийлд, финикс Сити или Кълъмбъс. Знаеше се също така, че редовно си урежда полети на ВВС, за да види някоя нашумяла пиеса в Ню Йорк или Атланта. Но поради достъпността си телевизията беше неговият наркотик. По време на делото по развода четвъртата му съпруга потвърди, че той е седял по цели нощи пред телевизора, за да гледа филмите в късните часове. И естествено, когато шестима актьори, истински актьори от плът и кръв, се появиха във форт Бенинг, неговото въображение превключи на най-високи обороти — някои от колегите му дори твърдяха, че е изскочило от скоростната кутия.

Той лично проведе първоначалното обучение на всеки от тях и остана възхитен от индивидуалните им психически способности. Той бе дълбоко впечатлен от начина, по който всеки един от тях се вписваше съвсем естествено в различни социални групи, като преминаваше лесно от жаргона на градските бездомници към диалекта на провинциално момче.

Това беше полковник Етълред Броукмайкъл — бивш Бригаден генерал Броукмайкъл, докато онзи въшлив харвардски адвокат от Инспектората на Генералния щаб не го беше обвинил несправедливо в търговия с наркотици в югоизточна Азия! Наркотици! Него, който не различаваше коката от колата! Той просто беше улеснявал транспорта на разни лекарствени доставки, а когато му предлагаха пари, даваше по-голямата част от тях на домове за сираци, като оставяше за себе си незначителни суми за театрални билети. Но с тези актьори той разбра, че е намерил пътя да възвърне чина, който заслужаваше.

И така, разжалваният полковник Етълред Броукмайкъл, с помощта на някои от влиятелните си приятели в Пентагона, успя да направи така, че неговата малка група изпълнители да бъде подчинена единствено на него. Беше си мислил да ги нарече с името „Екип Z“, но актьорите единодушно го отхвърлиха. Те отказаха да приемат последната буква от азбуката и тъй като авторските права за първите бяха вече запазени, настояха за някакво друго кодово име, защото, ако някога се заснемеше телевизионен сериал, искаха контрол върху разпространението, книгата по филма, печалбите и правата за преиздаване, в гореизброения ред.

Името дойде заедно с успешното изпълнение на третата им задача, когато се бяха внедрили в една печално известна банда от Червените бригади в Колона, Италия и бяха освободили американски дипломат, отвлечен като заложник. Бяха го направили посредством една реклама във вестниците, че те са най-добрите снабдители-комунисти в града. Това привлече вниманието на терористите и те бяха наети да снабдят с провизии празненството по случай рождения ден на зловещия им шеф, което щеше да се проведе в тайния им базов лагер. Останалото беше, както се казва, фасулска работа. Обаче в кръговете на тайните служби се роди легендата. „Самоубийствената шесторка“ беше сила, с която трябваше да се съобразяват.

Последвалите операции в Бейрут, Ивицата Газа, Осака, Сингапур и Баскинг Ридж, щата Ню Джърси само увеличиха славата им. Те бяха успели да се внедрят сред най-примитивните и жестоки престъпници в света и да ги изкарат на бял свят, като се започне от трафиканти на наркотици и оръжейни снабдители на наемни убийци, та до държавни терористи. По време на тези свои рисковани мисии те не понесоха никакви загуби.

Те също така нито веднъж не бяха видели пистолет или нож и не бяха хвърлили нито една граната. Това обаче, го знаеше само един човек — реабилитираният бригаден генерал Етълред Броукмайкъл.

И така, Държавният секретар Уорън Пийс пристигна във форт Бенинг и двуместният джип го откара в най-отдалечената точка на деветдесет и осемте хиляди акра, владение на армията, за да предаде свръхсекретните си инструкции на Броукмайкъл.

— Уговорил съм го с нашите хора в Швеция — каза Пийс. — Те ще обяснят на Нобеловия комитет, че става въпрос за национална криза и ще се споразумеят с тях колко тона херинга ще трябва да внесем. След това твоите момчета долитат от Вашингтон, а не от Стокхолм, като преди това са разговаряли с Президента. Кметът на Бостън ги посреща на летището с пресконференция, лимузини и ескорт от мотоциклети, както му е редът.

— Защо Бостън?

— Защото той е Атина-та на Америка, седалището на науката, мястото, откъдето би трябвало да произнесе словото си една такава делегация.

— И също така мястото, където по една случайност се намира Хоукинс, така ли?

— Ние мислим, че това е възможно — прекъсна го Държавният секретар. — Но сигурното е, че той няма да може да се откаже от тази награда.

— За Бога, та той ще изскочи от някой лагер в Ханой и ще преплува Пасифика, за да я вземе! Исусе, Воин на столетието!

— И след като се появи веднъж, твоите момчета го отвличат и поемат с него над Атлантика в северна посока, много далеч на север. Заедно с всичките антипатриотични негодници, които работят за него.

— Кои може да са пък тези? — попита генерал Броукмайкъл, макар да не го интересуваше кой знае колко.

— Ами, първият е един бостънски адвокат, който е защитавал Хоукинс в Пекин, казва са Девъро…

— Урррааа! — изкрещя бригадният генерал. Ревът можеше да се сравнява единствено с атомен взрив в пустинята. — Дрисльото от Харвард ли? — извика и вените на застаряващото му гърло така се откроиха, че Държавният секретар помисли, че ще свърши в близкостоящия храст диви рози.

— Да, струва ми се, че е завършил Харвард.

— Той е труп, труп, труп! — закрещя генералът. — Той е минало, обещавам ви!…

* * *

Марлон, Дъстин, Тели и Херцогът седяха с лице един към друг в четирите подвижни кресла на самолета ВВС II, а Силвестър и сър Лари бяха на малката маса за конференции в средата на салона. Всички продължаваха да заучават репликите си както и да подобряват начините за встъпване в спонтанни необвързани разговори. Докато самолетът започна спускането си, приближавайки Бостън, се чуваше смесица от шест различни гласа с отчетлив шведски акцент. Пред всеки имаше огледало и бойците от „Самоубийствената шесторка“ проверяваха грима си — три клинообразни бради, тип Ван Дайк, два чифта мустаци и перука за сър Лари.

— Здрасти, бе! — извика един младолик русокос мъж, появявайки се от затворената врата в задната част на пътническата кабина. — Пилотът каза, че вече мога да изляза.

Какофонията от гласове затихна, докато Вицепрезидентът на Съединените щати влизаше с широка усмивка в обширната зала на самолета. — Не е ли забавно? — каза той ведро.

— Кой е тоз? — попита Силвестър.

— Това е моят самолет — отвърна наследникът на Овалния кабинет. — Не е ли страхотно?

— Седнете, пътнико — каза Херцогът — Ако искате чаша или бутилка сгряващо кръвта питие, просто натиснете един от тези бутони тук.

— Знам, знам, всичките тези бързи момчета са моя екипаж!

— Той — той — той — той е — вице — вице… нали се сещате — извика Дъстин, разтърсвайки глава, но не напред и назад, а в кръг.

— Стига, Дъсти! — извика Марлон. — Повръща ми се от това — това — това, нали разбираш от кое, а, Дъсти?

— А на мен от теб и твоя трамвай — трамвай!

— Хей, ела, бебчо, искаш ли близалка? — попита Тели, хилейки се на Вицепрезидента, но очите му въобще не се усмихваха. — Ти си добро хлапе, но що не седнеш и не си прибереш хеликоптерите, а?

— Казаха ми, че вие сте актьори! — каза Вицепрезидентът, стоварвайки се в едно кресло срещу четиримата. Изражението му беше пълно с въодушевление. — Винаги съм си мислил, че би ми харесало да съм актьор. Нали знаете, много хора мислят, че приличам на онази филмова звезда…

— Той не може да играе! — произнесе сър Лари с достолепната физиономия и акцент на британски лорд. — При него е въпрос на пълен късмет и подбутване, а и това негово глупаво и неубедително лице, напълно лишено от характер.

— Става за режисьор — режисьор — режисьор — предположи Дъстин.

— Ти да н’си откачил? — изписка Марлон. — Това си беше разпределение на ролите. Актьорите го изнесоха на ръце!

— Чуйте ме, пътници — каза Херцогът, спирайки вторачения си поглед по столовете. — Това си е същият мръсен бизнес. Наричат го „пирамидни сделки“. Който лансира звездата, обира и всичко останало.

— Леле, ами че това си е истинска актьорска приказка! — възхити се шумно Вицепрезидентът.

— Това са фъшкии, бебчо, и не си навирай в тях хубавото личице.

— Теди! — изкрещя гневно Сър Лари, — Колко пъти съм ти казвал, че на някои хора им отива да говорят мръсотии, но на теб не, скъпи! От твоята уста звучи обидно.

— Абе, човече — прекъсна ги Марлон, като правеше гримаси в огледалото си. — Какво очакваш да каже? „Пфу, презирам те, велики Цезаре“ ли? Пробвал съм няколко пъти, не става.

— Добър отговор, момчето ми — каза Тели.

— Ние можем да направим всичко — добави Дъстин, приглаждайки мустаците си.

— Ами, няма да е зле да се представим страшно добре там на летище Логън, джентълмени — каза Херцогът и огледа покрития си с дискретен руж нос.

— Гръм и мълнии, ние сме велики! — извика сър Лари. — Но вие какво правите тук?

— Държавният секретар реши, че това ще направи добро впечатление в Бостън, а аз така и не върша нищо — искам да кажа, че иначе върша много неща, но тази седмица нямам никаква работа. И значи казах: „Разбира се, защо не?“ — Заместник държавният глава се наведе напред заговорнически. — Даже подписах „позволението“.

— Кое? — попита Тели, откъсвайки поглед от огледалото си.

— Позволението за вашата операция.

— Ние знаем какво означава това, млади човече — каза Херцогът, чийто рафиниран речник отразяваше настоящата му роля на нечий изпълнителен директор, — но аз смятам, че само Президентът може да подпише такъв документ.

— Ами, той беше в банята, а аз бях там и казах: „Разбира се, защо не?“.

— Приятели трагици — изрече Тели, извръщайки се отново към огледалото си, — ако се провалим, Конгресът ще даде на този млад човек такава официална вечеря с разпит, че никога няма да я забрави.

— Всъщност, аз напоследък се сприятелих с доста хора там…

— Така като го гледам — гледам — гледам — довърши Дъстин, извръщайки с тиково движение главата си, — ще го изпапкат точно — точно за четири — четири часа, двадесет — двадесет — двадесет минути и тридесет и две — две — две секунди. Ще сготвят задника му по всички правила.

— А печено! Наистина обичам. Изглежда наистина ви харесват!

— Вие ли ще ни представите на пресконференцията на летището? — попита скептично Марлон с ясно изразен топъл акцент от Средния Запад.

— Аз? Не, кметът ще ви посрещне. Всъщност на мен не ми се разрешава да слизам от самолета за повече от час, а и тогава не мога, ако прес-аташето ми не е с мен.

— Защо ще слизаш изобщо от самолета тогава? — попита ерудитът от Йейл, наричащ себе си Силвестър. — Ние използваме оборудване на ВВС, за да ни откара до…

— Не ми казвайте! — изписка Вицепрезидентът, закривайки ушите си с длани. — Аз не трябва нищо да знам!

— Не трябва нищо да знаете ли? — запита Херцогът. — Та вие сте подписал позволението, сър.

— Ами, разбира се, защо не? Но кой чете тия тъпотии?

— Умря, ти бедни Джуд, умря и свещ огрява твоята глава — пропя бавно Тели с бас-баритон.

— Повтарям — не се предаваше Силвестър, — защо ще напускаш самолета?

— Налага се. Вижте сега, някакъв негодник откраднал колата на жена ми от къщи — нейната кола, не моята — и аз трябва да я идентифицирам.

— Шегувате се! — каза съвсем искрено и без никакви превземки Дъстин. — Тя тук в Бостън ли е?

— Казаха ми, че са я шофирали някакви много отвратителни типове.

— И какво ще правите сега? — попита Марлон.

— Ще изритам нечий шибан задник така, че ще влезе в осемнадесетата дупка, ето това ще направя!

Още веднъж се възцари кратко мълчание, след което Херцогът се изправи в пълния си ръст, оглеждайки другарите си, чието мълчаливо внимание бе съсредоточено изцяло върху Вицепрезидента и проговори по начин, подхождащ на псевдонима му. — Възможно е да си rancho correcto, в крайна сметка, пътнико. Възможно е дори да помогнем.

— Ами, разбира се, аз никога не ругая, или почти никога…

— Ругай, бебчо — намеси се Тели и посегна към джоба на ризата си, изваждайки оттам бонбон на клечка. — Ето ти една близалка и недей да се отчайваш. Ти май току-що се сдоби с няколко приятели тук. Аз мисля, че можеш да разчиташ на тях.

— Подгответе се за нашето кацане на летище Логън в Бостън — разнесе се глас от пилотската кабина на BBC II. — Очаквано приземяване — след осемнадесет минути.

— Все още има време да му ударим по едно питие, сър — каза меко говорещият Марлон, като разглеждаше русокосия политик. — Необходимо е единствено да повикате стюарда си.

— По дяволите, защо не? — Вицепрезидентът на Съединените щати натисна бутона с бунтовнически устрем и след няколко секунди — след прекалено много секунди, може би стюардът от ВВС се появи — с прекалено малко ентусиазъм, може би.

— К’во искате? — попита ефрейторът с настойчив и заплашителен поглед, вперен в младия Вицепрезидент.

— Какво казахте, пътник? — изкрещя все още изправеният Херцог.

— Моля…?

— Известно ли ви е кой е този човек?

— Да, сър, разбира се, сър!

— Тогава изпълнявай каквото ти се нарежда и не се помайвай!

След малко ефрейторът и още един член на екипажа донесоха питиета за всички. И всички се усмихнаха, надигайки чашите си.

— За вас, сър — вдигна наздравица Дъстин този път без да заеква.

— И аз ще го повторя — каза Тели. — И забрави за близалката, приятелю.

— Леле, момчета, вие наистина сте страхотни!

— За нас е изключителна чест да бъдем приятели на Вицепрезидента на Съединените щати — каза любезният Марлон, като отпи от чашата си.

— Леле, просто не знам какво да ви кажа. Чувствам се като един от вас!

— Ти си, пътнико. Ти си един от нас — каза Херцогът, надигайки повторно чашата си. — И на тебе са ти видели сметката, както и на нас.

* * *

Дженифър Редуинг с ентусиазираната помощ на Ерин Лафърти, както и с тази на леко подпийналите си Деси-Едно и Две, приготви някаква многонационална мешана скара и я поднесе на верандата. Металният съд съдържаше четири отделения, така че всички вкусове можеха да бъдат удовлетворени. Жената на Пади Лафърти се беше обадила на снабдителите в Марбълхед и ги беше накарала да донесат най-добрата сьомга и най-пресните пилета, а след това се беше свързала с момчетата в Лин и беше поръчала да изпратят най-добрите филета, които им се намираха.

— Не знам какво мога да направя за теб, страхотна малка красавице — извика Ерин, поглеждайки Дженифър с възторжени очи. — Дали да не се опитам да намеря отнякъде месо от бизон?

— Не, скъпа Ерин — отвърна Джени през смях и продължи да бели огромните картофи от Айдахо, които бяха намерили в мазето. — Ще си изпека няколко парчета от сьомгата.

— О, като вашите индиански риби в пенливите ви и буйни реки ли?

— Пак не позна, Ерин. Като храна с ниско съдържание на холестерин, каквато всички ние трябва да ядем.

— Аз опитах да храня известно време Пади по този начин и знаеш ли какво ми каза той?… Каза ми, че ще каже на самия Господ — лице в лице, представяш ли си, че ако той не е искал червенобузите му ирландски момчета да ядат филета, то защо тогава изобщо е създал, по дяволите, такива неща за ядене?

— И получи ли някакъв отговор?

— По неговите думи, да. Преди две години, благодарение на господин Пинкъс, посетихме родствениците си в Ирландия и там Пади падна на земята и я целуна. Когато се изправи, ми каза: „Получих послание от Бога, жено. Що се отнася до филетата, аз съм изключение и това е светата истина!“

— Ти повярва ли му?

— Хайде, красавице — отвърна Ерин Лафърти, усмихвайки се сладко и съвсем невинно, — та той си е моето момче, единственото момче, което съм искала през живота си. След тридесет и пет години ли да тръгна да променям възгледите му?

— Давай си му тогава филетата.

— Ами точно така правя, Джени, но преди това им изрязвам всичката сланина и той крещи като луд, че или месарят ни мами, или аз не мога да ги готвя като хората.

— И какво правиш тогава?

— Сипвам му една допълнителна чаша уиски, красавице, или нещо друго, което да го забаламоса.

— Ти си забележителна жена, Ерин.

— О, я стига глупости, момиче! — каза жената на Пади Лафърти и се разсмя, докато кълцаше марулите за салатата. — И ти като са ожениш, ще научиш някои работи. Първото нещо е да си го пазиш жив и здрав, а второто е да му пазиш батериите от изтощаване, това е всичко!

— Завиждам ти, Ерин — Редуинг се вгледа в пълното, но приятно лице на госпожа Лафърти. — В теб има нещо, което аз мисля, че никога няма да притежавам.

— А защо не, момиче? — Ерин спря да кълца.

— Не знам… Може би защото трябва да бъда по-силна от всеки мъж, който би се оженил за мен. Искам да кажа, че не мога да си позволя да остана на второ място.

— Ами аз вече ти казах какъв е начинът. Както аз постъпвам с Пади, с когото искам да прекарам земните си дни. Казвам му, че може да си яде филетата, но той не знае, че изрязвам мазнината. Получава си пържолата — и спира да мрънка — но хапва само месце. Разбираш ли какво имам предвид? Дай на кученцето да си глозга кокала и то е доволно. И забравя останалото.

— Да не би да ми предлагаш да манипулирам мъжа си?

— А какво правят жените от памтивека?… Докато не дойдоха днешните госпожички, всичко си беше наред.

— Забележително — каза дъщерята на уопотамите и се замисли дълбоко.

Изведнъж откъм дневната се разнесоха викове на екзалтация или на гняв, или и двете — беше невъзможно да се различи. Дженифър изтърва картофа на пода, Ерин хвърли без да иска кочана на марулята към тавана и счупи дългата неонова тръба, а парчета нападаха в купата със салата. Деси-Едно отвори вратата на кухнята с такава сила, че тя се удари в стената и отскочи обратно право във физиономията му, размествайки временното чене в устата му.

— Ей, вий! — изкрещя той. — Елате тук и вижте к’во дават по телевизията! Тва е щуро!

Двете жени се втурнаха към вратата, нахълтаха в дневната и се вторачиха в телевизионния екран. Там се виждаха шестима несъмнено важни посетители. Посрещаше ги кметът на Бостън, който очевидно не знаеше по какъв начин да изрази признателността на града за посещението.

— И така, ние ви приветстваме тук в Бо-остън, джентълмени от Нобеловия комитет в Швеция, и ви изказваме и-искрената си благодарност, затова че избрахте великия университет Ха-арвард за плодотворното ви създаване на нови международни връзки и издирването ви на Воина на столетието, а именно генерал Макензи Хоукинс, за когото вие предполагате, че се намира някъде към далечните ни западни околности и ще чуе или види това предаване — кой написа тая глупост?

— Прекъсваме прякото ни предаване, за да ви припомним! — намеси се гласът на говорителя, докато образът онемяваше. — Известният Нобелов комитет пристигна в Бостън, за да вземе участие в Харвардския симпозиум по международно сътрудничество, но говорителят, сър Ларс Олафер, заяви при пристигането си преди пет минути, че втората им мисия е да открият местонахождението на генерал Хоукинс, два пъти носител на Медала за чест на Конгреса и избран от Нобеловия комитет за Воин на столетието… Моторизираният ескорт на кмета след малко ще се отправи към хотел „Четирите сезона“, където участниците в Нобеловия комитет ще отседнат по време на симпозиума… Една минута моля. Току-що ни се обади Ректорът на Харвардския университет… Какъ симпозиум ли? Откъде да знам аз, по дяволите, вие се разпореждате в това място, не аз!… Извинявайте приятели, малко объркване на комуникациите… А сега, да се върнем към редовната ни програма, повторение на най-популярното ни предаване „Наблюдавай си придобивките“.

Макензи Хоукинс се надигна от стола си и изрева:

— По дяволите, Воин на столетието! Чухте ли всички?… Разбира се, това трябваше да стане рано или късно, но фактът, че наистина стана, ме прави най-гордият военен, който е съществувал някога! И, нека ви кажа, момчета и момичета, че имам намерение да поделя тази велика чест с всеки служил някога под моето командване, защото това са истинските герои и аз искам целият свят да го разбере!

— Генерале — каза спокойно, дори любезно огромният черен наемник. — Вие и аз трябва да поговорим.

— За какво, полковник?

— Аз не съм полковник, а вие не сте Воин на столетието. Това е клопка.