Любен Дилов
Да избереш себе си (9)

9.

Не засече мига на заспиването, не престана и да съществува, както когато го оперираха, за да раздвижат гръбначия му стълб. Нещо в него си остана будно. Нещо в него не спеше, вероятно някакъв рефлекс за самосъхранение. Вероятно страхът за това скъпо и прескъпо тяло, което не биваше да остава и за частица от секундата обезоръжено пред неизвестността. Макар да си имаше и свои, още по-надеждни рефлекси за самозащита. Така навярно е спял праисторическият човек в джунглата, пълна с нощни хищници, така вероятно спи сега и новият заяк в гората. А иззад дърветата й наизлязоха някакви хора и той се зазяпа в тях. Те вършеха такива чудновати неща, че направо го опиха с нелогични, но не неприятни действия. Едно момиче цъфна отнякъде сред тях, сякаш бе поникнало от високата трева на поляната. Прозрачната рокличка, пронизана от полегатите лъчи на следобедното слънце, открояваше бедрата на момичето чак до белия триъгълник на слиповете. То улови омагьосания му поглед, помаха му в шеговита закана с пръст и хукна да бяга с явното желание да бъде настигнато. Той обаче не се видя да тича подире й. Шепата му бе легнала направо върху онзи сияещ от белота триъгълник, обрамчен от двете страни с нежни косъмчета, сякаш бе забила бяла пеперуда. Но когато чу смеха на компанията, когато кой знае защо всички избухнаха в подигравателен смях, той се оказа дете, застанало в края на детска площадка, загледано в играта на други деца. Слушаше буйните им викове и трепереше от мъка, че нито един от тези викове не го позоваваше да се включи в играта. Всичките тия негови съученици, подгонили топката в училищния двор, го мразеха. Беше… беше, както го наричаха презрително, вундеркинд. Смяташе по-бързо от джобните им електронни сметала, резултатите просто се изписваха за части от секундата на някакъв вътрешен негов си екран и той само го прочиташе. Всичките формули на физиката, химията, биологията мигом се запечатваха в мозъка му и той всеки миг бе готов да издекламира който и да е учебник, измъчил съучениците му през цялата година.

Как да не го мразят? И как да не страда мъничкото му сърце от копнежа да стане част от тяхното шумно стадо?

Сигурно затова изведнъж се превърна в строен и пъргав студент, когото не пренебрегваха в университетските отбори. Не го презираха, търсеха го със страхопочитание да им обяснява неща от учебните предмети, но видимото им уважение бе насочено повече към способностите му на баскетболист, отколкото към състудента, с лекота вземащ изпитите по три-четири предмети от различни факултета наведнъж. Този бездънен в жаждата си да поема знания мозък го отделяше от хората, принуждаваше го да хвърля голяма част от амбициите си да заприлича на нормалния здрав момък, когото студентките харесват заради фигурата и елегантната му небрежност. То, разбира се, си беше нормалната житейска простащина и Димих я съзнаваше като такава, но въпреки това желаеше тази обикновена простащина, с цялото си същество я жадуваше и, аха, да я постигне в най-примамливия й вариант, когато в тялото му нещо обезпокоително се запроменя. Най-неочаквано очите му заплакаха за очила. После се обади нещо в гръбначния стълб. Бе легнал върху Силви, да, така се казваше студентката, на която много се стараеше да покаже какъв силен мъж е…

И ето че сега го показваше на тая Силви с целия триумф на своето могъщество! Бе се самозабравил в своята развихрила се сила, но тъкмо да стигне до кресчендото на нейната изява, изведнъж го сряза в кръста непоносима болка и той падна задъхан край голото и разочаровано женско тяло. А когато виновно прогледна към него, видя, че там лежи облечена и завита с леко одеялце възрастна жена и тази жена е майка му. И тя не беше до него! Полулежеше във фотьойла до кревата, а в кревата е Дани, вундеркиндчето, мъничко и болничко, и страшно обича тази жена, дето спи във фотьойла, но не смее да й го каже да не я събуди. В усилието да не я повика цялото му тяло се затресе от предишната неистова болка, така че той сепнато се събуди. Ако можеше да се нарече събуждане внезапното изчезване на всичките видения, пръснати из паметта му като жестоко насечени чукани от ампутирани ръце и крака.

Събуди се в новата за него вселена, защото полусъзнателно, с това почти неусетно волево усилие, с което сутрин повдигаме клепачите, бе разперил всичките онези датчици, които му поднасяха с добра безразборност царящия във въздуха на лабораторията хаос. И този хаос само леко го учуди, като нещо с досада отложено за занимания, не като нещо непознато. Болката обаче не бе изчезнала заедно с човешкия свят. Тя трептеше, сляла се с всички звукови и сетивни лъчения из въздуха, беше ту хаотична като брауновото движение на частиците, завихрени по прозорците от изгряващото слънце, ту целенасочено се заостряше да прониже единия или другия негов крак, едната или другата ръка. От време на време се врязваше в стомаха или гърдите му, търсеше подобно на самонасочващ се снаряд да улучи сърцето, което се мяташе полудяло из гръдния кош в опита си да намери спасение…

Такава болка бе изпитвал май само когато му правиха онези експериментални операции на гръбначния стълб, а те с нищо не повлияваха на болестта му. И когато като отчаян вопъл в него се надигна викът „Господи!“, болките изведнъж изчезнаха, сякаш великодушният бог бе послушал безмълвния му зов. Но заедно с това той осъзна, без облекчение и без тревога, че нямаше къде и какво да го боли по простата причина, че вече не притежаваше тяло, което да е в състояние да изпраща към мозъка му импулсите на болката. Разбира се, тази чукоглава акула бе снабдена и с датчици, раздвижващи рефлексите й за самоопазване при опасности, но те се задействаха без да докосват човешкия мозък, без да предизвикват в него каквито и да било преживявания.

„Мозъка му“ — ли каза? Нима все пак представляваше нещо друго, нещо по-голямо, което притежаваше мозък? Нима не е той мозъкът, притежаващ всичко? Душата ли бе това, духът ли говореше за мозъка като за нещо извън себе си? Онова ли най-най-неопределимо нещо у човека, ако въобще го има, ако мозъкът не си го е досъчинил в извечния си стремеж да намери причината за своята различност? Но защо тоя проклет мозък разнасяше със себе си в своите складове всичките тия безразборно нахвърляни там парчета от спомени, лишени от своя някогашен смисъл, забравени лица или лица, които изобщо не помнеше да е срещал някога?

Да, когато обсъждаха вграждането на мозъка му в киборга, допуснаха, че ще пренесат там и всичко онова човешко, което той е натрупал през годините в себе си, но решиха, че то би било полезно в живота на машина-човек като коректив на неговите действия. Но че ще се превърне и в източник на страдание, не бяха помислили. Нима щеше да си остане до своя неведом, но положително далечен край същество, непрекъснато страдащо по своята загубена човечност?

Изходът навярно бе в забравата, че е бил човек. Да се слее цялата машинария, подчинена на мозъка му, да се превърне в онова, с което бе увлякъл и другите от екипа: в уред за познание, какъвто никой човек не е сънувал в бляновете си за всемогъществото. Също така би престанал може би да усеща каквото и да било просташки човешко в себе си!

Ключалката на секретната лаборатория боязливо изчегърта, сякаш се готвеше да пропусне крадец. Нормалното човешко ухо едва ли би я чуло, а Димих вече знаеше и кой ще влезе. Бе уловил неговите излъчвания през вратата и го изпревари със сладникаво мелодичния глас, с какъвто радиото сутрин събуждаше децата:

— Здравей, Вик! Наспа ли се?

Виктор Аройо сепнато се изпъна на прага, а изненадата му не беше никак радостна. Излъчванията му бяха лениви и като че ли оваляни в тинеста тъга. Рече без усмивка:

— Би трябвало аз да те запитам. — Той енергично разтри с длани бузите си, при което разроши буйната си черна брада, придавайки й пародийно разбойнически вид, и добави по-бодро: — Ти май си вече съвсем… искам да кажа…

— Не се мъчи да търсиш думите, мозъкът ти още спи!

Бе превключил своите сетива-датчици.

Препарираният в своята ласкава благозвучност глас обаче не бе в състояние да моделира приятелската шега и тя прозвуча като учтива заповед.

Аройо привлече стол към голямата лабораторна маса и уморено се отпусна в него.

— Е, добре, разправяй! Как изкара нощта?

— Боли! Ужасно боли!

Ученият рипна панически от стола.

— Че какво ще боли? Как така?

— Цялото тяло! Всичко, дето е отрязано от мозъка, Вик. Дори и това, дето беше безчувствено преди, и то боли!

— Искаш да кажеш… Фантомни болки, така ли? — уталожи се паниката в думите на Аройо.

— Ъхъ. — Не особено благозвучното потвърждение излезе от него също като гальовно мъркане и това го вбеси. — Кой, по дяволите, измисли този идиотски глас?

Шуреят му се засмя с нескрито злорадство, защото и това, което явно бе предназначено да бъде ругатня, заприлича на любовно обяснение.

— Ти си го измисли, Дан! Твърдеше, че гласът не бивало да плаши хората, да ги отблъсква от теб. Нищо, ще свикнеш!

— Смей се, смей се! На чужд мозък и сто киборга са малко.

Аройо избухна вече в радостен смях:

— Хей, ама ти си си същият! И по-рано обичаше да си измисляш поговорки, само дето гласът… — Дребничкият разбойник отново се превърна в угрижен учен. — Но тия фантомни болки ме безпокоят. Отгде се взеха пък те? Нали центърът на болката реагира само на сигнали, а такива няма? Как точно ги усещаш?

— Сигурно са утаени в паметта. Да, да, дори не се сетихме за тях, докато те си лежат като утайки в паметта. Отрежат ти крака, а ти го усещаш в пространството, където е бил преди, присъствието му усещаш и те боли, боли…

— Дълго ли? Постоянно ли?

— Не, слава богу! Изглежда в минутите на почивка или при събуждането. Впрочем, почивката ми е твърде кратка. По-бързо се възстановявам, отколкото предполагахме. Хранителните разтвори…

— Безпокоят ме тия фантомни болки — повтори замислено Аройо, доразрошвайки брадата си. — Сигурно ще ти пречат.

— Стига с тях, де! Възможен ли е човекът без нещо да му пречи — пак не успя Димих да вложи в любезния си глас желаното сопване. — Но обезпокоително е, че сънувам. Дори сексуални сънища!

— Хирурзите ще бъдат доволни.

— Майната им на хирурзите! Аз трябва да престана да бъда човек.

Аройо можеше само да се досеща, че в думите му имаше гняв и рече виновно, разпервайки ръце:

— Не знам, Дан… Ще трябва сам да се справяш. Не знаем как да ти помогнем. Може би като те поизучим…

— Не ми викай „Дан“! Не човешко име ми измислете! Брейн, например.

— Брейн? — повтори Аройо думата, сякаш опитваше вкуса й. Устните му, заровени в брадата, измляскаха.

— Защо не? Изкуствените интелекти също наричаме мозъци. По-малко подозрително ще е.

Аройо тъжно се усмихна над английската дума за мозък и сякаш повторно се прощаваше със своя зет и бивш началник:

— Е, добре, Брейн! Искаш ли да ти прожектирам нещо, което ще те накара да не съжаляваш, че си престанал да бъдеш човек?

Той измъкна от най-близкото чекмедже на лабораторния шкаф видеокасетата и я пъхна в рекордера. Лабораторията мигом се изпълни с познатия от погребенията траурен марш, озвучаващ познатата му огромна актова зала на централния университет в прославения университетски град. В средата й на висок постамент се издигаше в лек наклон отрупан с цвета, подпрян от множество венци, луксозен ковчег. Сред цветята стърчеше жълтеникав, порцеланово лъскав нос. Камерата продължи да панорамира и екранът се надвеси над мъртвия, показа цялото кукленски вдървено лице на покойника.

— Това съм аз? Нали, Вик? — обади се с едно сякаш току-що влюбено възклицание новопокръстеният мозък.

Аройо не отвърна. Бе се смръщил към екрана на монитора, навярно едва сега осъзнал истинските измерения на грандиозното мошеничество, в което участваше. Разрошената му брада също изглеждаше уплашена.

Лицето никак не приличаше на предишния урод от инвалидния стол. Козметиците от погребалното бюро бяха се попрестарали да го направят хубаво, почти усмихнато. Сякаш се надсмиваше снизходително над целия цирк, обявен за траурен ритуал, където първите учени и политици на страната се редяха на опашка пред майка му, сестра му и Рут. Да, Рут беше, позна я въпреки забуленото с черния воал лице. Сигурно бе го покрила, за да не видят, че изпраща съпруга си с облекчение. А и защо не, сега би трябвало да пее и да подскача, защото и онова същество в корема й сигурно вече се е разскачало…

— Спри го, Вик — с блага любезност помоли Брейн. — Не ми е приятно да го гледам. Впрочем, всичките тия ритуали затова и служат де, да измамят живите, та по-леко да понесат смъртта. Вярвам, веднага са кремирали тия мои жалки останки, за да няма доказателства.

— Бъди спокоен, Дан! Прощавай… Брейн! Съобщението ще направим чак след като сме извършили всички изследвания. Няма да е скоро. И няма да е без твоето съгласие. А дотогава всички ще си траем от страх пред правосъдието. Най-много ме радва, че паметта ти се е съхранила. Нали вече всичко помниш?

— За беда — всичко! А би било хубаво да го забравя.

Думите весело изчуруликаха, вместо да прозвучат гротескно. И нямаха нищо общо с драматизма на обзелото го раздвоение дали наистина би било по-добре да изключи целия си предишен живот.

Ключалката на вратата тихичко прищрака.

— Идва Бор — съобщи Димих и сякаш се радваше, че при него ще влезе още един човек.

Виктор Аройо сепнато се обърна към вратата, където още никой не бе влязъл. После все така стреснато изгледа акулоподобното туловище.

— Брейн, знаеш кой иде, така ли?

— Помня излъчванията му, а те минават и през вратата. Не се плаши! Оказа се, че сетивата-датчици не се изключват напълно, някои от тях действат заедно с човешкия тип сетива.

Аройо пресилено се засмя:

— Бор, здрасти! Наспа ли се? Идвай, че аз трябва да вървя на проклетото заседание, дето ще ме коронясват за директор на Института.

— Кукуряк съм — отвърна гръмогласно младежът. — А ти, шефе, как си? Чух да се оплакваш от нещо, но нали това искахме! Защо да се плашим?

Таванът на залата като че ли се сниши от високия датчанин, който се спря до шкафа при стената и заизважда от чантата си шарен термос и пакети със закуска.

— Шефът сега съм аз, запомни го, Бор, и да не съм те чул повече да бъркаш! — опита се Аройо да имитира заповедта на някакъв абстрактен фелдфебел. — Той е Брейн!

Младият учен изригна весело край шкафа:

— Брейн ли? Че то не звучи лошо! Брейн! И така, Брейн…

— И така, Брейн — продължи вместо него Виктор Аройо. — Оставям те в лапите на тоя момък. Решихме той да провежда с теб първите упражнения. Препоръчвам ти да изпълняваш нарежданията му. Вече не си никакъв началник и даже никакъв човек не си вече, а една машина, която е длъжна да бъде послушна, ако иска да стане и полезна. Не знам дали ще свърша до обед, но по възможност не се карайте, защото с тоя твой глас ще излезе много смешно, Брейн!