Любен Дилов
Да избереш себе си (1)

1.

— Да ти помогна ли? — запита Рут и посегна да пъхне ръце под мишниците му, но той извъртя рамене.

Прешлените му в лумбалния пояс глухо изчегъртаха. Чу ги, навярно и тя ги чу. Другото под тях обаче, пльоснато в инвалидната количка, си остана безчувствено, въпреки че тук и там още го прострелваха убожданията на невидими игли. Сякаш смъртта се забавляваше да го подсеща за себе си.

— Защо не ме оставиш най-после на мира, а?

Опитът да извика вече му струваше усилия. Мускулатурата на устата и гърлото май също бе започнала да се обездвижва. Дебнеше го, разбира се, и самовнушението. Когато с научна ярост си се втренчил в собственото тяло, лесно ставаш податлив на усещания за промени там, където още не са настъпили, но в книгите си прочел, че неизбежно ще се появят.

— Искам те и ти ме искаш, и имаш нужда от мен! — изреди Рут с шеговита игривост. С нея тя понякога тържествуващо подсказваше някоя простичка формула, забравена от вечно улисания в нещо си професор Даниел Димих.

Но сега той не беше улисан другаде и възприе всяка нейна дума като справедлив удар. Искаше я и имаше нужда от нея въпреки гаснещите в мъртвилото на парализата сексуални пориви. А нейното ревниво бдение над нарастващата му безпомощност ферментираше у него до усещането за лично поражение. Защо не можеше да прегърне сега това бледокожо тяло, по което помнеше мястото на всяка луничка? Да го сграбчи с безогледната грубост на страстта, която Рут в такива мигове очакваше с влудяващата готовност да посрещне и най-сляпата негова леска, дори да прилича на изтезание?…

Силата, още жива в бицепсите му, продължи да дреме унесена в желанието си също да заспи. Или в съзерцанието на едно видение, което той настойчиво извикваше пред очите си, с надеждата все пак да я доразбуди.

Дребничко бе нейното тяло, знаеше го, но във видението му то бе всепоглъщащо голямо. Едрите й гърди се полюшваха голи над плажния пясък или над корема му, задъхани от привичните и винаги непривични движения на двамата. Жилавите й крачка изпълняваха във въздуха незнаен танец, лъскавият мрак в семитски издължените й очи ту пламтеше закачливо, ту се взривяваше от вътрешния напор на страстта. Така омагьосваха взора му тези очи, че нослето с облия възмесест крайчец под тях оставаше незабелязано. Обичаше я и се нуждаеше от нея, а вече никога нямаше да я има такава, каквато бе я имал на пустия плаж или под собствената си млада и пъргава голота, за която нейното тяло с упоение се разтваряше.

Добра математичка, тя сякаш с математическа закономерност носеше името на библейската прамайка Рут, от чиято утроба навярно са се пръкнали най-полезните качества на евреите. Обагрени естествено с плашещата мъже като него безцеремонност на съвременните момичета, за които като че ли бе по-важно да декларират своята независимост, отколкото действително да я притежават.

Димих я откри покрай брат й, своя заместник в Института. Иначе едва ли би забелязал женските й прелести сред рояка еднакво старателни в науката и еднакво разпасани в поведението си стажантки и докторантки. От тях той по професионално задължение отвръщаше мъжки поглед. Но че се оказа сестра на Виктор Аройо изведнъж я направи докосваемо близка и недосегаемо далечна. Трагичното противоречие постепенно се превърна у него в помрачаваща делника му любов, накара го дори доста невъзпитано да скъса с поредната приятелка, приета от него в леглото заради нуждата от сексуално спокойствие. Ставаше му все по-трудно да я потиска, докато Виктор Аройо, бърникайки в утробата на някакъв киборг, веднъж не му подметна като забавна институтска клюка:

— Знаеш ли, че моята сестричка, изглежда, е влюбена в теб? То коя ли от стажантките не ти се слага, ама при Рут май е по-сериозно.

Виктор положително по същия начин бе описал на сестра си неговата реакция на объркан гимназист, комуто внезапно са се обяснили в любов, защото тя още на другия ден се изтъпани пред него в кабинета му:

— Значи ли, професоре, че имате по-специално отношение към мен, щом досега не сте ме запитали, както питате всички колежки, дали не съм си избрала вашата специалност заради съкращението й?

Сигурно бе станал смешен с шаблонната си шега — абревиатурата на „авангардни компютърни технологии“ беше АКТ. И доста го засрами! Но след такъв въпрос се оказа невъзможно да шикалкави. Предаде се повече смутен от лекотата, с която се осъществяваше непостижимото, отколкото ощастливен. И с храбрата отрешеност на застаряващия ерген, че ще е завинаги. Защото със сестрата на най-близкия си помощник не можеше да постъпи като с другите жени. А сега вече и не помнеше кой към кого тогава пръв посегна. Рут, която още същия час захвърли цигарите, съзряла неволното му смръщване от миризмата й, така го всмука в себе си, че той никога повече не усети порив към друга жена. И никога не намери повод да се запита дали в поведението й не бе имало пресметливост да обвърже прославения учен към семейството си.

Директор на най-авторитетния европейски център за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии, професор Даниел Димих беше тогава не само сред най-младите професори, не само известен, но и впечатляващо спортен на вид. Беше и достатъчно остроумен, за да очарова стичащите се от целия свят към него специализантки. Още повече, че журналистите с пристрастното си лекомислие направо му създадоха лоби за някоя от бъдещите Нобелови награди — сигурно защото тя отдавна не бе оставала в Европа. Докато Димих — представително висок и мъжествено хубав под булото на класическата отчужденост на учения от страстите на деня — сякаш носеше не само откривателския усет на стария континент, но и цялата мешавица на кръвта му, та би стоял великолепно под прожекторите на сцената на Нобеловия комитет.

Сега най-елитните болници на Европа преточваха на всеки три месеца тази негова кръв, за да я филтрират, надявайки се чрез пречистване да забавят развитието на връхлетялата го незнайно откъде, все още спорна в етиологията си болест. Сравнително рядкото заболяване нямаше дори единодушно установено име. Най-често го наричаха за кратко АЛС — амиотрофична латерална склероза, другаде го назоваваха гръбначна мускулна атрофия, а отвъд Океана бяха го кръстили Болест на Лу Гериг. Може би дошла у него с някой от славянските му, англосаксонски или испански гени, тази болест бе започнала преди три години безмилостно да го обездвижва. И само нападнатият му като из засада мозък възпираше в неуморима още съпротива възкачването й към жизненоважни органи. Медиците правеха онова, което знаеха или дръзваха да опитат, със скритото примирение, че пациентът им, макар и знатен гражданин на света, е обречен. А ако той се съгласяваше да удължават мъките му с всевъзможни процедури и операционни присадки, то бе заради ината на учения, че с подготвения си да надниква в тайните на материята мозък ще узнае за болестта нещо недостъпно за специалистите.

Рут първа научи за болестта му, но вместо да го изостави, както й предложи, тя сякаш възтържествува — „великият Димих“ най-после бе й паднал в ръцете! И започна да се грижи за него като за дълго жадувано и заради това двойно повече глезено дете. Не му позволи да наеме болногледачка, измести и майка му, а с пламенната си предприемчивост издейства да я назначат на мястото на личната му секретарка. Така узакони правото си да бъде все при него. И доста себично се разпореждаше с тялото му или по-скоро с онова, което още функционираше в него. За сметка на измъчено насмешливото търпение, с което посрещаше капризите му. Защото с напредването на болестта и характерът му се променяше. Дразнеше го нарастващата му зависимост от Рут, а осъзнаването, че още стотици хора се виждаха принудени да се съобразяват с неговото състояние, го правеше злорадо придирчив и саркастичен.

Рут притисна хлъзгавия си от тънката коприна на пенюара корем към тила му и това му се стори по-скоро пресметливо съблазняване, отколкото искрена потребност, защото в думите й нямаше нито драматизъм, нито сериозен упрек:

— Толкова години ми вярваше, нали? Защо така изведнъж…

От горещия допир на корема й някакво подобие на живот се опита да поникне в сплеснатия му от мъртвите бедра чатал, но то само го накара да се чувства двойно по-виновен.

— Вярата обвързва. А теб пък да обвързвам към себе си е чисто престъпление.

Тя не се остави да я отклони от намерението й. Преди да заболее, Димих с разсеяно удоволствие се подчиняваше на волята й да му се налага в житейските неща.

— Не усещаш ли колко е горещ коремът ми? Защо го оставяш празен? — издекламира тя над главата му, сякаш насмешливо цитираше Библията.

Тилът му възприе нейния цинизъм като изненадващ удар и Димих болезнено изкриви врат, за да отлепи глава от корема й.

— Рут, моля те! Какво става с теб? Ти никога…

— Така ли си решил да се оправдаваш, загдето не се оженихме? Престъпление било, а? Не мислиш ли, че е доста подло? Защо му е на човека законна съпруга, щом си има едновременно любовница, сътрудничка, болногледачка…

— Ама да се оженим ли искаш? Разбира се, това…

— Глупости — прихна тя. — Хайде! Стига си се преструвал на умрял!

И повторно се опита да напъха длани под мишниците му. Грубостта й, каквато той не помнеше, предвещаваше скандал и Димих недоумяващо преглътна собствената си язвителност, опита се да разбуди покорството си. Свали очила, слепешката ги пъхна отзад в количката. На носа му, над леката изгърбеност цъфна като раничка кървавочервената черта от тежестта на непрекъснато дебелеещите стъкла. Новият опит на Рут да му помогне го застави да бърза. Залепи стола си плътно до леглото, прекатури се странично на твърдия матрак и послушно изпъна гръб. Мускулите на лактите му потрепераха и той не би могъл да каже дали физическото усилие потискаше повече възбудата или безсилието на покорството. Вдигна длан да обърше бликналите на челото му капчици пот и видя през полуспуснатите си клепачи размазания бял облак на вече голата Рут.

Зрънцата на възедрите й гърди сигурно бяха поникнали като жадни за живот любопитни към света цветенца, но Димих ги видя такива само в насила повикания си спомен. И кожата над гърдите трябва да бе порозовяла от нахлулата в нея кръв. Положително цялата й великолепна голота, която бе обичал ту с романтична нежност, ту с бруталната безогледност на страстта, сега се надсмиваше на неговата немощ. Не, не бе в състояние да я пожелае както трябва, а се налагаше да потиска допълнително чрез разумно послушание надигащата се в него съпротива! Защото Рут все пак не бе поисквала друга отплата за своята необикновена преданост, освен това, което преди бе и за двамата радостно обезумяване.

Рут едва ли имаше чак толкова често нужда от него. Увлечението й по математическите модели на компютърните конструкции винаги бе било по-силно, любовта й към науката по-всеотдайна и Димих отдавна я подозираше в опити и по сексуален път да разбужда съпротивителните сили в тялото му за борба с болестта. Кой ли бе й го внушил, гаврейки се с трагичната им връзка? Или идеше сегашната й нова и неприлична настойчивост от някакво женско предчувствие, че предстои да го загуби?

С ловкостта на обиграните си от компютрите пръсти тя смъкна панталона му чак до глезените, отпрати подире и долните гащета, приюти в шепата си онова, което до неотдавна веднага скачаше за действие. От гънката под гърдите й занадничаха две симетрично разположени тъмнокафяви бенки. По-рано той обичаше да ги целува, а сега през завесата на силното късогледство те му заприличаха на незнайни, но опасни буболечки. Димих стисна клепачи, измъчено се усмихна:

— Овладяваш некрофилията ли?

— Мълчи — шътна му тя. — Казах ти, искам дете!

Качи се на кревата, предпазливо легна отгоре му, сякаш се боеше да не скърши нещо под себе си. Той усети топлината и тежестта на тялото й само там, където сетивните клетки в кожата още възприемаха.

— Рут, скоро ще се парализирам целият и ако не ми помогнеш да си ида с достойнство, ще ме изтезават до смърт в някоя болница.

Устните му се разиграха от изкушението да й съобщи своята идея, но тя импулсивно ги смачка с ръка. Димих все пак успя да провре между пръстите й подигравката си:

— Да не си повярвала на журналистите, че съм гений? Чист европейски патриотизъм! Па и гениалността не се унаследява.

Завещанието му, съставено в нотариата, определяше Рут Аройо за пълна наследница на всичко негово — от голямото жилище до библиотеката, компютрите и авторските права. Майка му и разведената му сестра го приеха за справедливо — Рут изцяло бе ги отменила в гледането му, притежаваше и способността да се грижи за посмъртната му слава. А те, материално обезпечени, не се нуждаеха от неговото имущество. За какво й бе тогава това дете, което щеше да дели с нея наследствените права? Отгоре на всичко щеше да пречи и на научната й кариера, която тя бе пожертвала заради него!

Изслушала тогава при нотариуса завещанието му с потъмняващо лице — от неловкост, или от осъзнаването, че то всъщност означава натоварване с нови отговорности и доживотно обвързване с името на Даниел Димих, Рут сега отпаднало полегна край него. Ръката й спря да милва онова, от което още искаше своето дете.

— Трябва ли непременно и в такива моменти да дрънкаш глупости?

Силно измършавели, бедрата му не възприемаха вече и температурните разлики на въздуха. Само в нещото между тях животът още бе в състояние да надига глава като тревата под престарял асфалт, но, вместо да се съвземе, то съвсем бе примряло в топлината на дланта й. Димих рече треперливо:

— Сигурно ще ми бъде по-леко, ако ме намразиш.

— Не се мисли за изключение — издуха тя горещия си издих в ухото му. — Когато човек страда, много му се ще и другите да страдат.

Той признателно погали рамото й. Би погалил и ума й — бърз, находчив, честичко, като сега зъл, сякаш си отмъщаваше заради хилядолетните мъки на еврейството.

— Ти си ми най-доброто страдание…

— Аз също те обичам — побърза тя да прекъсне неумелото му излияние, а ръката й с нова настойчивост му заприпомня, че е крайно време да се съсредоточи.

Повече обаче не постигнаха, макар тя да прибегна и до помощта на устните си. Димих изпъшка виновно:

— Сигурно болестта е стигнала и до там.

Рут го захлупи с едрите си гърди. Дишаше като него тежко, смазващо тежко бе и разочарованието й.

— Не е, ама като все мислиш за друго!

В този момент искрено му се щеше да го няма на този свят, да не се чувства задължен към никого. Въпреки че — той знаеше това — „този свят“ искрено се безпокоеше за здравето му, защото почти във всеки дом имаше полезни уреди, които той бе изобретил. Ръцете му обаче, като в жест на отчаяние, самопроизволно се вкопчиха в голия й гръб. Едната зашари по него в несръчно подобие на ласка, другата допълзя с вече трудно подвижни, сякаш премръзнали пръсти до тъничкото й вратле, оголено от късо подстригваната семитски къдрава коса.

— Не го преживявай — изгърби се тя като котка в съпротивата си спрямо ласките му. — Не ти е за пръв път, нали? Аз съм си виновна, така те нападнах… — Хвърли поглед на часовничето си, викна с облекчение, за да омаловажи случилото се: — Ама какво правим ние? Сестрата ще ни завари!

Изстреля се заедно със своята изкуствена веселост от леглото и клекна — като да я скрие — над захвърлените си на пода дрехи.

— Не ме гледай!

Димих напипа очилата си, пъхнати в нишата зад колелото на количката. В стаята сякаш светна прожектор, проясни и размести предметите в нея. Въпреки предупреждението той се загледа в трогателно тесния й за възедрите гърди гръб, в сиянието на младата кожа, обсебило цялата стая. Споменът, че бе обсипвал този гръб с хиляди целувки, придаваше неутолимост на съзерцанието му. Болката в живата горна половина на тялото му занараства до нетърпимост, показа му като на екран проснатата негова безпомощност. За да прогони мъчителното видение, той се зае да върне панталона на мястото му.

Изправяйки се, донавлякла пенюара си, Рут се обърна да му помогне. Устата му конвулсивно хапеше въздуха. Уголемените му от дебелите стъкла очи бълваха сълзи из зачервените си ръбове. Тя рухна на колене край леглото и самата зарида с виещи нотки в гърлото.

Димих промълви едва чуто, но Рут го чу:

— Безсмислено е.

Едва ли имаше по-нелепо определение за такъв плач, но Рут сякаш тъкмо такова утешение бе очаквала. Вдигна лице, шумно подсмъркна и смогна и да го облъчи с една мокра усмивка, в центъра на която блеснаха два реда ситни, лъскави от слюнката зъбки. Храбро момиче беше Рут!

— Прав си! Ще му дойде времето и на плача.

— От болестта е. Не владея вече и мускулите на лицето си.

Забравила да крие болезненото си усилие да бъде весела, тя се изправи и подсмъркна:

— Знам. Не се безпокой! Ти трябва да ме извиниш!

И демонстративно му обърна гръб, за да го остави сам да се върне в количката. Застана пред огледалото над тоалетната масичка, заоправя пенюара си, запреструва се, че реши невъзможното за сресване астраганено калпаче на главата си.

— Рут — издума той плачливо. — Не ща да ме гледаш такъв! А ще става и по-лошо. Не само сълзите си ще почна да изпускам.

Тя подхвърли през рамо все така изкуствено нехайство, в което се пързаляха недопреглътнатите хрипове на плача:

— Помня те и здрав, така че…

— Звъни се! — прекъсна той банализираното й от употреба утешение.

Рут не прибегна към видеодомофона, а направо хукна с осезаемо облекчение да отваря на медицинската сестра, идеща за поредната инжекция.