Любен Дилов
Да избереш себе си (5)

5.

Бракосъчетанието се извърши в дома му. За да се предпазят от канибалската лакомия за пикантерии на пресата, разпространиха поканите устно и в последния момент. В очите на нормалния гражданин беше си и трудно обяснимо здраво и право момиче, с научна титла в чантичката си да се омъжва за полутруп, па бил той и световно известен.

Съгласието й Даниел Димих откупи с обещанието да я дари веднага с дете, а тя го прегърна с рефлективния порив на давещ се, после бурно го зауверява, че никога не е преставала да го обича. Вероятно искаше да придаде повече спонтанност на съгласието си и остана доволна от своя успех, незнаейки, че той се размекна толкова в нейните прегръдки, защото се сбогуваше не само с нея. Вече потънал в подготовката за невероятното събитие, той бе осъзнал, че всъщност се разделя завинаги с целия свят и единствената му утеха може да бъде само плахата надежда, че един ден светът също така бурно ще му засвидетелства своята признателност. Докато Рут се примиряваше с тази уродлива в своя вид сватба, вярвайки, че мъжете имат нужда да се покажат поне пред хората по-храбри, когато смъртта изведнъж се е разбързала по петите им. Така и двамата криеха старателно един от друг действителните причини да бъдат развълнувани, мъчейки се да спазват ритуалната празничност.

Истински се радваха само малките близначки. След като бяха запитали баба си: „Бабо ма, нали децата се раждат, когато мъж и жена се оженят?“, и получиха утвърдителен отговор, още докато свещеникът говореше нещо неразбираемо над главите им, те зачакаха напрегнато появата на бебето. Докато техните по-големи братчета не им се присмяха и не ги изтръгнаха от вцепенението на очакването, за да полудуват из съседните стаи.

Присъстваха само най-близките роднини и сътрудници от Института. Бор не беше сред тях. За гостите официалното свързване на двамата представляваше тъжна сметка, та им беше трудно да налучкват естествено поведение. Димих завъртя веднага след церемонията новия си инвалиден стол с шемета на космонавтските центрофуги, за да привлече вниманието им, и се провикна през усиления до мегафонна гръмкост говорен репродуктор, защото собственото му гърло бе вече позагубило своя глас:

— Мили гости, бъдете весели, не е нужно да се преструвате! Това не е брак по сметка, никой няма сметка от него, а по истинска любов! Освен това любовта ни не е от вчера, така че няма нужда и да ни жалите. А защо чак сега се женим, то си е наша работа! Ваше задължение е да пиете и да се радвате. Ясно ли е?

Подканяше ги познатият им Даниел Димих, който въпреки страданието си умееше да превръща своите директорски нареждания или приятелски призиви в шеги, без с това да ги обезсилва. И всичко се струпа около новата инвалидна количка, която Институтът бе подарил на директора си за сватбата. Странната младоженска двойка бе изместена от центъра на всеобщото внимание. С пресилено гръмогласие Димих твърдеше, че се чувствал великолепно в нея, усърдно демонстрираше удивителната й повратливост, невероятните възможности.

Тя действително бе способна да извършва повечето допустими за един автомат маневри само с докосване на иконките върху дисплея с течни кристали с каква да е част от ръката, а някои важни команди приемаше направо от биотоковете, които, иначе твърде анемични, пошавваха с мозъчните желания в мускулите над лактите му. Вратите и уредите в жилището също бяха преустроени и подчинени на дистанционното управление, изведено в монитора й. А в него освен малкия работен компютър, освен говорния апарат, превръщащ в думи немощните звуци, приемани от „колието“, скрито в яката на ризата му, имаше и специално миниатюризиран видеокомплект, чрез който Димих можеше да разговаря с когото си поиска по цялото земно кълбо, да поиска справки от която и да е библиотека или информационна банка, да участва в работата на Института си, без да напуска своя дом.

Въпреки подложената възглавница Димих изглеждаше смален в по-обемистия заради множеството си функции инвалиден стол. Лицевите му мускули бяха вече доста обездвижени от болестта, та шегите му често прозвучаваха зловещо през невидимия говорен апарат. Двете чаши шампанско, които изпи, бяха намацали бузите му безразборно с червени петна, придавайки му страшновата гротескност. Усетил това, за да избави гостите си за известно време от себе си, той натовари и четирите близнаци на сестра си върху поръчаните странични седалки и лудо подкара из просторния апартамент. Децата, отърсили се от непривичната им роля на шаферчета, щастливо се разпищяха. А гостите лакомо се нахвърлиха върху пребогатата трапеза, която сигурно можеше да нахрани пет пъти повече хора, сякаш търсеха там спасението си. Фирмата за домашни тържества бе се постарала не само нея, а цялото жилище да направи примамливо и красиво. Множеството лампиони, гирлянди и цветя допълнително се силеха да излъчват веселие, но гостите се отпуснаха едва когато младоженците демонстративно се оттеглиха.

Почти в движение Димих хвърли племенниците си на килима така, че те се струпаха на безразборна купчинка. После приближи до групата, където стоеше Рут, и безцеремонно я блъсна с количката в подколенните стави, събори я върху освободената странична седалка. Надвика кипналата зад гърба му детска врява:

— Уважаеми гости! Според обичая сега младоженикът би трябвало да вземе на ръце булката и да я пренесе в спалнята. Поради някои познати ви обстоятелства обаче предвиждахме младоженката да пренесе на ръце младоженеца. Като ще е равенство, равенство да е, нали така! Но понеже ми подарихте такъв вълшебен стол, ще възложим ритуала на него.

След което отправи инвалидната количка с имитация на тържественост към широко разтворените врати на спалнята. От рамката й повторно се провикна:

— Разрешено е да се стреля само през прозорците. Ще се извършва брачното тайнство.

Едни се засмяха — никой не носеше нещо за стреляне, а въображението им бе закъсняло да си представи как би се извършило такова „тайнство“ между двамата. Другите, като не знаеха какво да правят, смутено изръкопляскаха. Дверите на спалнята безшумно се затвориха от невидимите ръце на дистанционното управление, но шумът в стаята вместо да отслабне, рязко се усили — болезнено доказателство, че тъкмо младоженците бяха пречили на гостите си да се почувстват като на истински сватба.

Може би затова Рут побърза да се изхлузи от страничната седалка. Стъпи на елегантно тесните си обувки, въздъхна треперливо, леко се олюля, оправи полите на скъпата и прескъпа булчинска рокля. След като и това свърши, не й оставаше друго, освен да срещне тъгата в неговите очи, да им се усмихне поуплашено.

— Много си хубава! — не по-малко изплашено пошушна не неговият глас от говорния апарат. Сигурно при една нормална сватба младоженецът щеше в този миг да се нахвърли в нетърпелива страст върху младоженката, да я целува, да я целува, докато я предразположи, после задъхано да разпердушини сватбеното й оперение, а тя да му помага с разтреперани пръсти. Вместо това говорният апарат повтори с повече виновност, отколкото възхита: — Наистина много си хубава!

— Само не добавяй пак, че ми трябвало друг мъж! — избухна тя внезапно и от очите й, празнично боядисани с разните козметики, рукнаха сълзи.

Цялата почти истинска сватба също бе плод на компромис. Или по-скоро — на неизричано между тях недоразумение. Той й предложи, смятайки, че като всяко момиче и тя има право на пищен сватбен ритуал, а Рут не посмя да откаже, боейки се да не засегне самочувствието му. Но през цялото време двамата бяха се насилвали да не издадат и един пред друг, не само пред гостите си, колко се срамуват.

Забравил отблъскващия вид на закривените си китки, Димих протегна към нея ръка и Рут, сякаш да скрие или оправдае сълзите си, бързо се наведе над него, целуна обезкървените му устни. Прошепна им:

— Обичам те! Винаги съм те обичала!

Сълзите й се изсипаха върху изопнатата студена кожа на скулите му и опариха опита му за шега, произнесена с крива усмивка:

— Нали са от щастие, нали? — Но тя изхлипа, задавена от плача си, над самите му устни и те добавиха бързо: — Бебето ще си го имаш. Говорих вече със специалисти.

В отговор на уверението му Рут високо и отчаяно зарида, та човек би помислил, че оплакваше участта на своето дете. Димих объркано изхриптя нещо, после дигиталният усилвател превърна разлигавената му молба в прекалено звънка заповед:

— Недей, че като ревна и аз, какво ще стане със сватбата!

Рут се изпъна, подсмръкна два-три пъти, измъкна от бухналите си ръкави дантелена кърпичка, попи с нея сълзите си, за да не изцапат обсипаната с перли сватбена рокля, върна кърпичката на мястото й. Погали силно оредялата на темето му вече побеляваща коса:

— Умори ли се, мили?

Той зарови нос в гънката между хълбока и още по-топлия й корем, издума неуловимо и за говорния апарат:

— Храбро, храбро момиче!

Рут естествено не чу и последвалото хлипащо признание за ужаса, че не може да й покаже колко я желае. И колко още по-непоносимо е, че тази карикатурна сватба, вместо само да възвести пред света тяхното съпружество, ознаменуваше и неговия таен край. Унесена в тъгата си, тя галеше вече несъзнателно ту редичките му коси, ту отвъдно студената буза, като от време на време тихичко подсмърчаше с онова примирение, което озвучава дългата, претръпнала болка…

Така щеше да подсмърча и седем месеца по-късно, когато той лежеше за поклонение в най-голямата аула на университетския град. Бе сякаш затиснат от камарата цветя, а тя се опитваше да не гледа към кукленската изкуственост на разкрасеното му от козметиците на погребалната агенция лице и си внушаваше, че не бива повече да страда, за да не повреди с нещо продължението на световноизвестния учен Даниел Димих, което вече се упражняваше да рита в корема й.

След многократно ровене в семенната му течност специалистите успяха да отделят способни за оплождане ин витро сперматозоиди на великия мъж, от когото май не бе останало много повече от неестествено голямата глава върху изсушеното му от болестта телце.

Траурните маршове изпълваха огромната, тържествено студена зала с изхабената от употреба тъга на своите мелодии и придаваха повече кухост на ритуала, отколкото да утешават или натъжават. Рут си мислеше за удвоените грижи, в които щеше да се хвърли скоро, и че тези грижи ще бъдат посветени на нещо силно желано, та би трябвало бързо и весело да запълнят празнината, оставена от Димих в нея и около нея. Подаваше ръката си, обезчувствена от стотиците съчувствия и все така се опитваше, вместо разкрасеното до неузнаваемост лице на съпруга си, да вижда едно засмяно и палаво бебе като племенничките на Дан. Успяваше сегиз-тогиз и да го зърне, да се убеди, че е хубаво и здраво, както бяха я уверявали лекарите след прегледите, та всъщност похлипваше от нетърпението си, че се налага да го чака още цели два месеца.

Бе забравила и да се притеснява, че не страда истински. Болестта изведнъж и пред очите й се разбърза, превръщайки тялото на Димих в мъртъв придатък на компютрите в количката. И все пак смъртта му я изненада, защото той до последния миг работеше твърде интензивно; на компютърния екран пред него винаги имаше някакви неразбираеми за нея чертежи и модели.

Върнала се веднъж от поредната разходка-пазаруване, тя завари домашната помощница просната от паниката в единия фотьойл в хола. Необикновеният инвалиден стол-количка се озъби насреща й с лъскавите си части огромен и празен.

Дошли ненадейно някакви хора, хлипаше домашната помощничка, сам ги извикал по видеото си, щото се почувствал зле, а те веднага го вдигнали. Не видяла линейката, дето го откарала, но всичките били с бели престилки и толкова бързали, и толкова били угрижени и залисани, че не отвърнали на питаниците й…

Рут се хвърли към видеофона да търси брат си. Намери го едва след като бе разпитала десетина негови подчинени, които нищо не знаеха за случилото се, след като звъня и в отделението за бърза помощ на университетския град, а оттам й отвърнаха, че едва ли великият Димих ще бъде докаран при тях, където пристигали само обикновените граждани.

Брат й знаеше и рязко възпря избухването й:

— Не е за гледане сега! Но бъди готова за най-лошото! Нали не си очаквала той да става по-добре? — Разкая се за своята грубост и непохватно я заутешава: — На мен също ми е мъчно, Рут, но изпитвам и известно облекчение. Заради теб. Ти си кадърен учен, чака те най-после истинската ти работа, чака те едно дете… Все хубави неща те чакат…

— Стига си дрънкал глупости — прекъсна го тя със семейния им израз. — Искам да го видя! Къде е?

— Не по-рано от утре следобед, казах ти. Поплачи си дотогава, да ти олекне!

Последните му думи доразкриха премълчаваното — Даниел Димих беше мъртъв.

Толкова бе свикнала да бъде едновременно болногледачка, домакиня, съпруга и научен секретар, всяка секунда от деня й да бъде препълнена с работа, че целият дом й се стори оглушително пуст и мъртъв. Инвалидната количка, от която непрекъснато бяха излитали команди и препоръки ту към нея, ту към Института, ту в различни посоки на света, сякаш бе погълнала сега целия дом със своята тържествуваща празнота.

Брат й се обади повторно колкото да й забрани — като нещо забравено — да се свързва с майката и сестрата на Даниел. Той щял да им съобщи. Не дойде обаче да запълни поне за малко тази кънтяща празнота около нея.

Отпратила прислужницата, защото внезапно изпита неприязън към чуждо присъствие, Рут не помнеше дали яде нещо, дали спа през тези дванадесет часа, или ги прекара с отпуснати в скута ръце тъкмо във вълшебната инвалидна количка, откарала двамата в печалната им сватба до неслужещото им вече по предназначението си брачно ложе. Само по някое време се вдигна, сякаш престанала да очаква завръщането на собственика на количката, намери в гардероба нов спален чаршаф и я покри с него. А това й заприлича на древен погребален ритуал, на изпразнен от съдържанието си символ, който не предизвикваше болка.