Стивън Кинг
Ланголиерите (9)

1

Бетани беше захвърлила почти безвкусната си цигара и беше се качила отново до средата на стълбата, когато Боб Дженкинс извика:

— Мисля, че излизат!

Тя се обърна и затича надолу по стъпалата. Редица тъмни петна излязоха от отделението за багаж и изпълзяха по багажния конвейер. Боб и Бетани изтичаха да ги посрещнат.

Дина беше привързана към носилката. Руди беше хванал единия край, а Ник — другия. Спускаха се на колене и Бетани чуваше тежкото, задъхано дишане на плешивия мъж.

— Нека да помогна — каза му тя и Руди охотно и даде своя край на носилката.

— Гледай да не я клатиш — каза Ник и провеси крака от конвейерната лента. — Албърт, вземи края на Бетани и ни помогни да я качим по стълбите. Носилката трябва да остане колкото се може по-хоризонтално.

— Как е тя? — попита Бетани Албърт.

— Не е добре — каза той мрачно. — В безсъзнание, но все още жива. Това е всичко, което знам.

— Къде са Гафни и Туми? — попита Боб, когато стигнаха до самолета. Трябваше да повиши глас, за да го чуят — хрущящият звук сега беше по-висок и допълнителният тон на скърцаща развалена трансмисия ставаше доминантна, влудяваща нота.

— Гафни е мъртъв, а може би и Туми — каза Ник. — Точно сега не е време за тях. — Той спря, под стълбата. — Внимавайте да държите високо вашия край.

Бавно и внимателно качиха носилката нагоре по стълбата — Ник вървеше с гръб, наведен над предния край, а Албърт и Бетани я държаха на нивото на челата си и търкаха хълбоците си в перилата на тясната стълба, Боб, Руди и Лоръл ги следваха. След връщането на Албърт и Ник Лоръл се беше обадила само веднъж — да попита дали Туми е мъртъв. Когато Ник й каза, че не е, тя го погледна отблизо и после облекчено кимна с глава.

Брайън стоеше до вратата на кабината, когато Ник стигна до горната част на стълбата и сложи дръжките на носилката на пода.

— Искам да я сложим в първа класа — каза Ник, — като този край на носилката да е издигнат, така че главата и да е нависоко. Може ли да стане?

— Няма проблеми. Закрепи носилката с няколко предпазни колана през рамката до главата. Виждаш ли къде?

— Да. — Ник се обърна към Албърт и Бетани: — Хайде, повдигнете. Справяте се прекрасно.

Под светлините на салона по бузите на Дина личеше кръв, а брадичката й стърчеше неподвижно под жълто — бялата й кожа. Очите й бяха затворени; клепачите й бяха с нежен оттенък на лавандула. Под колана (в който Ник беше пробил нова дупка — много над другите) саморъчно направеният компрес беше станал тъмночервен. Брайън чуваше дишането й. Беше като вятър, който влачи слама по дъното на пуста долина.

— Зле е, нали? — попита Брайън с нисък глас.

— Е, проблемът е в белия й дроб, а не в сърцето й. Той вече не се пълни така бързо, както ме беше страх отначало, но е зле, прав си.

— Ще доживее ли, докато се върнем?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам аз? — внезапно викна Ник. — Аз съм войник, не съм хирург!

Всички замръзнаха на място и го изгледаха с опасение. Лоръл почувства, как кожата и настръхва пак.

— Съжалявам — промълви Ник. — Пътешествието във времето дяволски си играе с нервите ни… Много съжалявам.

— Няма нужда да се извиняваш — каза Лоръл и докосна ръката му. — Всички сме напрегнати.

Той я удостои с уморена усмивка и докосна косата й.

— Ти си сладурче, Лоръл, и по този въпрос не греша. Хайде да я привържем и да видим какво можем да направим, за да се ометем оттук.

2

След пет минути носилката на Дина беше прикрепена в наклонено положение към двойка места в първа класа — главата й беше по-високо, краката — по-ниско. Останалите пътници се бяха събрали в малък кръг около Брайън в коридора за обслужване на първа класа.

— Трябва да заредим самолета с гориво — каза Брайън. — Сега ще пусна другия мотор и ще се долепя колкото мога по-близо до онзи „727 — 400“ при подвижния коридор. — Той посочи към самолета „Делта“, който представляваше просто една сива грамада в мрака. — Тъй като нашият самолет е по-висок, ще успея да разположа дясното ни крило над лявото крило на „Делта“-та. Докато го направя, четирима от вас трябва да докарат количката с маркуча — има такава в другия подвижен коридор. Видях я, преди да се стъмни.

— Може би е по-добре да събудим Спящата красавица в задната част на самолета и да го накараме да помогне — каза Боб.

Брайън кратко помисли върху това и поклати глава.

— Последното нещо, от което имаме нужда сега, е нов уплашен, дезориентиран пътник, при това такъв с убийствен махмурлук. А и нямаме нужда от него двама здрави мъже могат да бутат количката с маркуча. Виждал съм да го правят. Само проверете лоста на трансмисията, за да се уверите, че е в неутрално положение. Тя трябва да попадне точно под припокриващите се крила на самолетите. Разбрахте ли?

Всички кимнаха. Брайън ги огледа и реши, че Руди и Бетани все още са много уморени от борбата с носилката и няма да бъдат от голяма полза.

— Ник, Боб и Албърт. Вие ще бутате. Лоръл, ти ще развиваш. Съгласни ли сте?

Те кимнаха.

— Тогава действайте. Бетани! Господин Уоруик! Слезте с тях. Издърпайте стълбата по-далече и когато променя положението на самолета, я поставете до припокриващите се крила. До крилата, не до вратата. Ясно ли е?

Те кимнаха. Брайън ги огледа и видя, че за пръв път, откакто се бяха приземили, очите им изглеждаха чисти и ясни. „Разбира се — помисли си той. — Сега просто имат работа. Както и аз, благодаря на Бога.“

3

Като се приближиха до количката с маркуча, която стоеше вляво от свободния подвижен коридор, Лоръл осъзна, че можеше наистина да я види.

— Боже — каза тя. — Вече отново се съмва. Колко време мина, откакто се стъмни?

— По-малко от четирийсет минути по моя часовник — каза Боб, — но имам чувството, че часовникът ми не спазва времето много точно, когато сме извън самолета. Имам също чувството, че освен това времето тук не значи нищо.

— Какво ще стане с господин Туми? — попита Лоръл.

Бяха стигнали до количката — малко превозно средство с резервоар в задната част, открита кабина и дебели черни маркучи, навити от двете страни. Ник я прегърна през кръста и я обърна към себе си. За миг й мина лудата мисъл, че той иска да я целуне и тя усети как сърцето й заби учестено.

— Не знам какво ще се случи с него — каза той. — Всичко, което знам, е, че когато трябваше да се взема решение, аз избрах това, което искаше Дина. Оставих го да лежи в безсъзнание на пода. Добре ли е?

— Не — каза тя с леко неспокоен глас, — но се боя, че ще трябва да се съглася.

Той се усмихна, кимна и леко притисна кръста й.

— Би ли желала да вечеряш с мен, когато и ако се върнем в Лос Анджелис?

— Да — веднага каза тя. — Ще чакам с нетърпение.

Той кимна отново.

— Също и аз. Но ако не успеем да заредим този самолет, няма да отидем никъде. — Той погледна към откритата кабина на количката с маркуча. — Можеш ли да намериш нулевото положение, как мислиш?

Лоръл погледна лоста за смяна на скоростите, която стърчеше от пода на кабината.

— Боя се, че мога да карам само коли с автоматични скорости.

— Аз ще го направя. — Албърт скочи в кабината, натисна съединителя, след това огледа схемата върху дръжката на лоста за скоростите. Зад него изрева вторият мотор на „Боинг“-а и когато Брайън увеличи мощността, двата мотора заглушиха всичко. Виеха оглушително, но Лоръл откри, че изобщо няма нищо против. Заглушаваха другия шум — поне временно. А на нея все й се искаше да гледа към Ник. Наистина ли я беше поканил на вечеря? Вече не й се вярваше.

Албърт смени скоростите, после разклати лоста за скоростите.

— Готово — каза той и скочи долу. — Качвай се, Лоръл. Щом тръгне, трябва да дадеш силно вдясно и да завиеш в кръг.

— Добре.

Тя погледна нервно как тримата мъже се строиха зад количката с маркуча. Ник беше в средата.

— Готови ли сте? — попита той. Албърт и Боб кимнаха.

— Добре, тогава — бутаме.

Боб беше решен да бута с всички сили — и по дяволите болката в долната част на гърба, която го мъчеше през последните десет години, но количката с маркуча тръгна смешно лесно. Лоръл дърпаше твърдото, упорито кормило с всички сили. Жълтата количка описа малък кръг върху сивия асфалт и се затъркаля към самолета, който бавно се наместваше от дясната страна на паркирания „Делта“.

— Разликата между двата самолета е невероятна — каза Боб.

— Да — съгласи се Ник. — Ти беше прав, Албърт. Може да сме се отдалечили от настоящето, но по някакъв странен начин този самолет е все още част от него.

— Както и ние — каза Албърт. — Поне засега.

Турбините на „Боинг 767“ замлъкнаха, остана само равномерният нисък тътен на допълнителните захранващи устройства — сега Брайън ги беше включил и четирите. Те не бяха достатъчно силни, за да покрият звука от изток. Преди това в този звук имаше някаква масивна равномерност, но при приближаването си той се разделяше на отделни съставки — изглеждаше, като че ли това са звуци в звуците, а всички заедно започнаха да изглеждат ужасяващо познато.

„Животни по време на хранене — помисли си Лоръл и потрепери. — На това прилича този звук — звук на хранещи се животни, прокаран през усилвател и увеличен до гротескност.“

Тя се разтрепери силно и усети как паниката гризе мислите й — първична сила, която вече не можеше да управлява, както не можеше да управлява и нещото, което издаваше този звук.

— Може би, ако можем да го видим, ще можем да се справим с него — каза Боб, когато отново забутаха количката.

Албърт го погледна за миг и каза:

— Едва ли.

4

Брайън се появи на предната врата на самолета и махна на Бетани и Руди да бутнат стълбата към него. Щом го направиха, той стъпи на платформата и посочи припокриващите се крила. Докато го бутаха натам, той слушаше приближаващия се шум и мислите му се върнаха към един филм, който беше гледал преди много време. В него — Чарлтън Хестън беше собственик на голяма плантация в Южна Америка. Плантацията беше нападната от огромен подвижен килим от мравки войници, които изяждаха всичко по пътя си — дървета, трева, сгради, крави, хора. Как се наричаше този филм? Не можеше да си спомни. Спомняше си само, че Чарлтън постоянно опитваше все по-отчаяни трикове, за да спре мравките или поне да ги задържи. Беше ли ги победил накрая? Не си спомняше, но един фрагмент от съня му изведнъж се повтори — обърка го с липсата на всякаква връзка с каквото и да било: зловеща червена табела, на която пише: „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.

— Задръжте! — извика той надолу към Руди и Бетани.

Те спряха да бутат и Брайън внимателно заслиза по стълбата, докато главата му не стигна на едно ниво с долната страна на крилото на самолета „Делта“. Както модел 767, така и модел 727 бяха оборудвани с по един отвор за гориво на лявото крило. Той погледна към малкото квадратно капаче с надписи „ДОСТЪП ДО РЕЗЕРВОАРА С ГОРИВО“ и „ПРЕДИ ЗАРЕЖДАНЕ ПРОВЕРЕТЕ СПИРАТЕЛНИЯ ВЕНТИЛ“. Бяха направени с шаблон. А някакъв шегаджия беше залепил лепенка с жълто усмихнато лице върху капака на резервоара. Последен сюрреалистичен щрих.

Албърт, Боб и Ник бяха докарали количката с маркуча до необходимото положение под него и сега гледаха нагоре — в просветляващия мрак лицата им се виждаха като мръсни сиви кръгове. Брайън се наведе и извика към Ник.

— Има два маркуча — по един от всяка страна на количката! Искам късия!

Ник го издърпа и го протегна нагоре. Като държеше едновременно стълбата и дюзата на маркуча с една ръка, Брайън се наведе под крилото и отвори капака за зареждане. Вътре имаше съединител със стоманен зъб, който стърчеше като пръст. Брайън се наведе още малко напред… и се подхлъзна. Успя да се хване за парапета на стълбата.

— Дръж се, приятелю — каза Ник и затича нагоре. — Помощта идва. — Спря три стъпала под Брайън и го хвана за колана. — Направи ми една услуга, съгласен ли си?

— Каква е тя?

— Да не пърдиш.

— Ще се опитам, но не обещавам.

Брайън се наведе и погледна към другите. Руди и Бетани се бяха присъединили към Боб и Албърт под крилото.

— Отместете се, освен ако не искате душ от реактивно гориво! — извика той. — Не мога да управлявам спирателния вентил на „Делта“ и от него може да протече! — Докато ги чакаше да се върнат назад, си помисли: „Разбира се, може и да не потече. Защото всичко, което знам, е, че резервоарите на това нещо са сухи като стари кокали.“

Наведе се отново и сега, когато Ник го беше хванал здраво, можеше да използва двете си ръце. Вкара дюзата в отвора за гориво. Пръснаха капки — много желан душ при тези обстоятелства, а след това се чу твърдо метално щракване. Брайън завинти дюзата на четвърт оборот надясно, застопори я и с удоволствие заслуша как реактивното гориво започна да се стича по маркуча към количката, където един затворен вентил щеше да го спре.

— Добре — въздъхна той и се отдръпна. Дотук добре.

— А сега какво, приятелю? Как ще накараме тая количка да върви? Трябва да й подадем ток от самолета ли?

— Съмнявам се, че бихме могли да го направим дори и ако някой се беше сетил да донесе преходните кабели — каза Брайън. — За щастие не е нужно да тръгне. В общи линии тази количка служи само за филтриране. С помощта на допълнителните захранващи устройства на нашия самолет ще всмуча горивото от „727“, както се пие лимонада от чаша със сламка.

— Колко време ще трае това?

— При оптимални условия — което значи помпане със захранване от земята — можем да зареждаме по един тон гориво в минута. По нашия начин е по-трудно да се пресметне. Никога не съм използвал допълнителните захранващи устройства за изпомпване на гориво. Поне един час. Може би два.

За миг Ник погледна загрижено на изток.

— Направи ми една услуга — не казвай това на другите.

— Защо не?

— Защото не мисля, че имаме два часа. Може да нямаме и един.

5

Сама в първа класа, Дина отвори очи.

И видя.

— Крейг — прошепна тя.

6

„Крейг“

Не искаше да чува името му. Искаше само да я оставят на мира. Искаше само да я оставят на мира; не искаше никога вече да чуе името му. Когато хората изричаха името му, се случваше нещо лошо. Винаги.

„Крейг! Стани, Крейг!“

Не. Не можеше да стане. Главата му беше станала на огромен кошер с много болка. Пчелите бяха дошли. Пчелите мислеха, че той е мъртъв. Бяха нахлули в главата му и бяха превърнали черепа му в пчелна пита. И сега… сега…

„Те четат мислите ми и се опитват да ги ужилят и убият“ — помисли си той и издаде нисък агонизиращ стон. Юмруците му, целите в петна кръв, се отвориха и бавно се затвориха върху мокета, който покриваше пода на долното фоайе. „Оставете ме да умра, моля, оставете ме да умра.“

„Крейг, трябва да станеш! Веднага!“

Беше гласът на баща му — единственият глас, на когото той никога не можеше да откаже или да го заглуши. Но трябваше да му откаже сега. Сега щеше да го заглуши.

„Иди си — изграчи той. — Мразя те. Иди си.“

Болката прониза главата му със златен писък на тръба. Забиха камбани, от тях заизлитаха облаци пчели — яростни и жилещи.

„О, оставете ме да умра — помисли си той. — О, оставете ме да умра. Това е ад. Намирам се в ад от пчели и духова музика.“

„Стани, Креги-беги. Сега е рожденият ти ден и познай какво! Веднага, щом станеш, някой ще ти подаде бира и ще те удари по главата… защото ТОЗИ удар е за тебе!“

— Не — каза той. — Без повече удари. — Ръцете му заопипваха мокета. Той направи усилие да отворя очи, но те бяха залепени от засъхващата кръв. — Ти си мъртва. И двамата сте мъртви. Не можете да ме ударите и не можете да ме накарате да направя нищо. И двамата сте мъртви и аз също искам да съм мъртъв.

Но не беше мъртъв. Някъде зад тези призрачни гласове чуваше воя на реактивните мотори… и онзи, другия звук. Звукът на вървящите ланголиери. Тичащите.

„Крейг, стани. Трябва да станеш.“

Той осъзна, че това не беше гласът на баща му, нито на майка му. Това беше само неговият нещастен, ранен мозък, с който се опитваше да излъже себе си. Това беше глас от… от

(горе?)

някакво друго място, някакво високо светло място, където болката беше мит, а натискът беше сън.

„Крейг, те дойдоха при тебе — всички хора, които искаше да видиш. Те напуснаха Бостън и дойдоха тук. Ето колко важен си ти за тях. Все още можеш да го направиш. Крейг. Все още можеш да дадеш заден ход. Все още има време да подадеш документите си и да излезеш от армията на баща си… ако си мъж да го направиш, това е.“

„Ако си мъж да го направиш.“

— Ако съм мъж? — изграчи той. — Ако съм мъж? Който и да си. Ти май ми се подиграваш.

Отново се опита да отвори очи. Кръвта, която ги слепваше, малко се отлепи, но не докрай. Той успя да вдигне едната ръка до лицето си. Тя закачи останките от носа му и той изстена от болка — слабо и отчаяно. Тръбите в главата му пищяха и пчелите се тълпяха. Той изчака, докато мине най-силната болка, после посегна с показалци и повдигна собствените си клепачи.

Дъгата от светлина все още беше там — смътно прекрасна в мрака.

Бавно, малко по малко, Крейг повдигна глава. И я видя.

Стоеше в дъгата от светлина.

Беше момиченцето, но тъмните очила ги нямате. Гледаше към него с добрите си очи.

„Хайде, Крейг. Стани. Знам, че е трудно, но трябва да станеш — трябва. Защото всички са тук, всички чакат… но няма да чакат вечно. Ланголиерите ще се погрижат за това.“

Видя, че тя не стои на пода. Обувките й бяха на сантиметри над него и около нея имаше ярка светлина. Беше оградена от многоцветна дъга.

„Хайде, Крейг. Стани.“

Той се помъчи — да се изправи. Беше много трудно. Чувството му за равновесие беше почти изчезнало и му беше трудно да държи главата си изправена — защото, разбира се, тя беше пълна с разгневени пчели. На два пъти пада, но всеки път опитваше отново, омагьосан и зашеметен от светещото момиче с добрите очи и обещанието й за пълно освобождаване.

„Всички чакат, Крейг. Тебе.

Чакат тебе.“

7

Дина лежеше на носилката и гледаше със слепите си очи как Крейг Туми се изправи на едно коляно, падна настрани, после започна да се вдига отново. Сърцето й беше изпълнено с ужасно, горчиво съжаление към този ранен и разбит човек — тази убиваща риба, която искаше само да експлодира. Върху унищоженото му, кърваво лице тя видя ужасна смесица от чувства: страх, надежда и някаква безмилостна решителност.

„Съжалявам, господин Туми — помисли тя. — Въпреки това, което направихте, съжалявам. Но имаме нужда от вас.“

После отново го извика, извика го със собственото си умиращо съзнание:

„Стани, Крейг! Бързо! Няма почти никакво време!“

Настина усети, че няма.

8

След като изтеглиха по-дългия от двата маркуча под корема на „Боинг 767“ и го свързаха с отвора за гориво, Брайън се върна в кабината, включи допълнителното захранващо устройство и пристъпи към пресушаване на резервоарите на „727-400“. Докато гледаше как светлинното показание на десния му резервоар бавно пълзи към 12 000 литра, той напрегнато очакваше допълнителното захранващо устройство да започне да пъхти и да се дави в опита си да погълне гориво, което не гори.

Десният резервоар беше достигнал до отметката 4000 литра, когато той чу звука на малките реактивни двигатели в задната част на самолета — те зашумяха на пресекулки, със затруднение.

— Какво става, приятелю? — попита Ник. Пак беше седнал на мястото на втория пилот. Косата му беше разбъркана и върху някога спретнатата му закопчана догоре риза имаше петна от масло и кръв.

— Моторите на резервното захранване опитват вкуса на горивото на „727“ и той не им харесва — каза Брайън. — Надявам се, че магията на Албърт работи, Ник, но не знам.

Точно преди светлинното показание да достигне 4500 литра в десния резервоар, първото резервно захранващо устройство спря. На таблото на Брайън светна надпис „СПИРАНЕ НА МОТОРА“. Той изключи устройството.

— Какво можем да направим? — попита Ник. Беше станал и гледаше през рамото на Брайън.

— С помощта на останалите три резервни устройства да поддържаме работата на помпите и да се надяваме — каза Брайън.

Второто резервно устройство спря след трийсет секунди и докато Брайън протягаше ръка, за да го изключи, тръгна третото. Светлините на кабината се включиха заедно с него — сега се чуваше само неравномерното пъхтене на хидравличните помпи и светлините на таблото на Брайън мигаха. Последното резервно захранващо устройство ревеше накъсано — ту по-високо, ту по-ниско, самолетът се клатеше.

— Изключвам всичко — каза Брайън. Гласът му прозвуча рязко и напрегнато — глас на мъж, който се бори да изплува от дълбочините и се уморява бързо от подводното течение. — Ще трябва да изчакаме горивото на „Делта“-та да влезе в потока на времето или рамката на времето, или каквото е там, по дяволите, на нашия самолет. Не можем да продължаваме така. Ако последното захранващо устройство излезе от строя със силен токов удар, това би могло да изтрие паметта на инерциалната навигационна система. Може дори да я изгори.

Но когато Брайън посегна към превключвателя, накъсаният тон на мотора изведнъж започна да се изглажда. Той се обърна и погледна невярващо към Ник. Ник също го погледна и широка усмивка бавно изгря върху лицето му.

— Може да ни е провървяло, приятелю.

Брайън вдигна ръце, сплете пръсти и ги размаха във въздуха.

— И аз се надявам — каза той и се завъртя отново към таблата. Щракна ключетата за резервно захранване 1, 3 и 4. Те се включиха плавно. Лампите в кабината отново светнаха. Иззвъня звънецът от салона. Ник възкликна и потупа Брайън по гърба.

Във вратата зад тях се появи Бетани.

— Какво става? Всичко наред ли е?

— Мисля — каза Брайън, без да се обръща, — че можем да направим опит с това нещо.

9

Крейг най-накрая успя да се изправи. Сега светещото момиче плуваше малко над нивото на багажната лента. Тя погледна към него със свръхестествена мекота и нещо друго… нещо, за което беше копнял през целия си живот. Какво беше това?

Той се напрегна и накрая се сети. Беше състрадание. Състрадание и разбиране.

Той се огледа и видя, че мракът се разсейва. Това означаваше, че е бил в безсъзнание цяла нощ, нали? Не знаеше. И нямаше значение. Всичко, което имаше значение, беше, че светещото момиче ги беше довело при него — банкерите по инвестициите, специалистите по облигациите, борсовите посредници и акционерите. Те бяха тук, те щяха да поискат обяснение за това какво точно смята да направи младият Креги-беги, Туми-буми и ето вълнуващата истина: мошеничество! Ето какво смяташе да направи — мошеничество, дълго метри и метри — километрично мошеничество. И когато им каже, че…

— Те ще трябва да ме пуснат… нали?

„Да — каза тя. — Но трябва да побързаш, Крейг. Трябва да побързаш, преди те да решат, че няма да дойдеш, и да си отидат.“

Крейг започна бавно да се придвижва напред. Краката на момичето не се движеха, но когато той се приближаваше към нея, тя отплуваше назад като мираж — към гумените ленти, които висяха между мястото за получаване на багаж и товарната платформа отвън.

И… о, великолепно: тя се усмихваше.

10

Сега бяха отново в самолета — всички, освен Боб и Албърт, които седяха на стъпалата и слушаха звука, който се движеше към тях като бавна разпенена вълна.

Лоръл Стивънсън стоеше на отворената предна врата и гледаше към терминала — все още се чудеше какво смятаха да правят с господин Туми. Бетани я дръпна отзад за блузата.

— Дина говори насън или нещо такова. Мисля, че бълнува. Можеш ли да дойдеш?

Лоръл влезе. Руди Уоруик седеше до Дина, държеше едната й ръка и я гледаше загрижено.

— Не знам — каза той разтревожено. — Не знам, но си мисля, че може би си отива.

Лоръл докосна челото на момичето. Беше сухо и много горещо. Кръвотечението беше или намаляло, или съвсем спряло, но дъхът на момичето излизаше като серия мъчителни свистящи звуци. Около устата й имаше коричка от кръв — като от ягодов сироп.

— Мисля… — започна Лоръл и тогава Дина каза съвсем ясно:

— Трябва да побързаш, преди те да решат, че няма да дойдеш, и да си отидат.

Лоръл и Бетани размениха озадачени и уплашени погледи.

— Май сънува онзи младеж — Туми — каза Руди на Лоръл. — Спомена името му веднъж.

— Да — каза Дина. Очите й бяха затворени, но главата й леко се помръдна и тя като че ли слушаше. — Да, ще бъда — каза тя, — ще бъда, ако искаш. Но побързай. Знам, че боли, но трябва да побързаш.

— Тя бълнува, нали? — прошепна Бетани.

— Не — каза Лоръл — Не мисля. Мисля, че може би… сънува.

Но съвсем не мислеше така. Това, което наистина мислеше, беше, че Дина може би

(вижда)

прави нещо друго. Не мислеше, че иска да знае какво беше то, въпреки че една идея се въртеше и танцуваше на дъното на съзнанието й. Лоръл знаеше, че може да извика тази идея, ако поиска, но не го направи. Защото тук ставаше нещо неприятно — извънредно неприятно и тя не можеше да се отърве от мисълта, че то наистина имаше нещо общо с

(не го убивайте… ще имаме нужда от него)

господин Туми.

— Оставете я на мира — каза тя със сух, рязък тоя. — Оставете я на мира и я дайте възможност да

(направи, каквото трябваше да направи с него)

поспи.

— Боже, надявам се, че скоро ще излетим — каза с нещастен глас Бетани и Руди я прегърна през раменете, за да я успокои.

11

Крейг стигна до конвейерната лента и падна върху нея. Бяла светкавица от болка премина през главата му, врата му, гърдите му. Той се опита да си спомни какво се беше случило с него и не успя. Беше слязъл по неподвижния ескалатор, беше се скрил в малка стая, беше късал хартиени ивици в тъмнината… и тук паметта му спираше.

Повдигна глава и през косата, паднала върху очите му, погледна към светещото момиче, което сега седеше с кръстосани крака пред гумените ленти — на сантиметри над конвейера. Тя беше най-прекрасното нещо, което беше виждал през живота си — как беше могъл дори да си помисли, че е една от тях!

— Ти ангел ли си? — изхриптя той.

„Да“ — отговори светещото момиче и Крейг почувства, как болката му се заменя с радост. Зрението му се замъгли и после сълзи — първите сълзи, които беше изплакал като възрастен — започнаха да се стичат по лицето му. Изведнъж той си припомни нежния, гъгнив, пиянски глас на майка си, с който тя пееше онази стара песничка.

— Не си ли ангел на утрото? Ще бъдеш ли моят ангел на утрото?

„Да — ще бъда. Ще бъда, ако искаш. Но побързай. Знам, че боли, Крейг, но трябва да побързаш.“

— Да — изхлипа Крейг и започна усърдно да пълзи по багажния конвейер към нея. Всяко движение причиняваше нова болка, която го пронизваше като светкавица през неравни интервали; от смазания му нос и разбитата му уста течеше кръв. И все пак той бързаше, колкото можеше. Пред него момиченцето се стопяваше през висящите гумени ленти, като по някакъв начин не ги докосваше при преминаването си през тях.

— Само ме докосни по бузата, когато ме напуснеш, мила — каза Крейг. Той изхрачи гъбеста маса от кръв, изплю я на стената, където тя увисна като огромен мъртъв паяк, и се опита да запълзи по-бързо.

12

На изток от летището един звук на разцепване и раздиране изпълни странното утро. Боб и Албърт скочиха с побледнели лица, пълни с ужасни въпроси.

— Какво беше това? — попита Албърт.

— Мисля, че беше дърво — отвърна Боб и облиза устните си.

— Но няма вятър!

— Да — съгласи се Боб, — няма вятър.

Шумът се превърна в движеща се барикада от разцепен звук. Части от него ставаха отчетливи и после отново заглъхваха точно преди да могат да бъдат разпознати. В един момент Албърт беше готов да се закълне, че чува нещо, което лае, а после лаят или джавкането… или каквото беше там… беше погълнато от кратък неприятен жужащ звук, подобен на опасно електричество. Единствено постоянни бяха хрущенето и непрекъснатият пронизителен вой.

— Какво става? — извика с треперещ глас Бетани зад тях.

— Ни… — започна Албърт и тогава Боб го хвана за рамото и посочи.

— Вижте — извика той. — Вижте там!

Далеч на изток, на високия горист хребет бяха строени редици от електрически стълбове. Когато Албърт погледна, един от стълбовете се заклати като играчка и падна, като издърпа след себе си сноп проводници. След миг падна друг стълб, после още един, и още един.

— И това не е всичко — каза безизразно Албърт. — Вижте дърветата. Дърветата ей там се клатят като храсти.

Но те не просто се клатеха. Докато Албърт и другите погледнат, дърветата започнаха да падат, да изчезват.

„Хрус, мляс, хрус, туп, БАУ!“ „Друс, мляс, БАУ!, хрус, бум, хрус.“

— Трябва да се махнем оттук — каза Боб и сграбчи Албърт с две ръце. Очите му бяха огромни, пълни с някакъв идиотски ужас. Изразът им болезнено рязко контрастираше с тясното му интелигентно лице. — Смятам, че трябва веднага да се махнем от тук.

На хоризонта може би на разстояние десет мили високата конструкция на някаква радиокула затрептя, наклони се и се разби на земята, изчезна между срутващите се дървета. Сега можеха да почувстват как започва да вибрира самата земя — трептенето се предаваше на стълбата и тресеше краката в обувките им.

— Направете нещо да спре! — внезапно изкрещя Бетани от вратата над тях и затисна ушите си с ръце. О, Господи, да спре!

Но въздушната вълна се движеше към тях — хрущящият, мляскащ, ядящ звук на ланголиерите.

13

— Не обичам да се натрапвам, Брайън, но кога ще си готов? — Гласът на Ник беше рязък. — На около четири мили на изток оттук има река — видях я, когато се спускахме — и смятам, че това, което идва, сега е точно на другия й бряг.

Брайън погледна показанията на горивото. Единайсет хиляди литра в дясното крило; седем хиляди литра в лявото. Сега се пълнеше по-бързо и нямаше да има нужда да изпомпва горивото на „Делта“-та през крилото в другата страна.

— Петнайсет минути — каза той. Чувстваше как по челото му избива пот на едри капки. — Трябва да имаме повече гориво, Ник, за да не паднем в пустинята Мохаве. Още десет минути за откачване, затваряне и рулиране до пистата.

— Не можеш ли да ги намалиш? Сигурен ли си, че не можеш да ги намалиш?

Брайън поклати глава и се обърна към измервателните си уреди.

14

Крейг бавно пропълзя през гумените ленти, почувства как се плъзгат по гърба му като омекнали пръсти. Излезе в бялата, мъртва светлина на нов — при това силно скъсен ден. Звукът беше ужасен, преизпълващ — звукът на нахлуваща армия канибали. Дори и небето като че ли се тресеше от него — за мит страхът го прикова на място.

„Виж“ — каза неговият ангел на утрото и посочи.

Крейг погледна… и забрави за страха си. Зад самолета „Боинг 767“ на „Американ прайд“, в триъгълник от изсъхнала трева, затворен между две писти за рулиране и една за излитане, имаше дълга махагонова заседателна маса. Тя блестеше ярко на бялата светлина. На всяко място имаше жълт бележник, кана с ледена вода и кристална чаша. Около масата седяха две дузини мъже в строги банкерски костюми и сега всички се бяха обърнали и гледаха към него.

Изведнъж те започнаха да ръкопляскат. Стояха и го гледаха, и аплодираха пристигането му. Крейг почувства как лицето му започна да се разтяга в широка, благодарна усмивка.

15

Дина беше останала сама в първа класа. Дишането й вече беше много затруднено, гласът й — полузадавен хрип.

— Тичай при тях, Крейг! Бързо! Бързо!

16

Крейг се прекатури от конвейера, удари се в бетона, костите му изтракаха; изправи се. Болката вече нямаше значение. Ангелът ги беше довел! Разбира се, че тя ги беше довела! Ангелите бяха като призраците в разказа за господни Скрудж — можеха да правят всичко, което си поискат! Сиянието около нея беше започнало да избледнява и тя се стопяваше, но това нямаше значение. Тя беше довела спасението му: мрежа, в която накрая беше влязъл, беше благословено хванат.

„Тичай при тях, Крейг! Заобиколи самолета! Бягай далеч от самолета! Веднага тичай при тях!“

Крейг се затича — с провлечена походка, която скоро се превърна в спринт на инвалид. Докато тичаше, главата му се поклащаше нагоре-надолу като слънчоглед със счупено стъбло. Той тичаше напред към скучните, непрощаващи мъже, които бяха неговото спасение, мъже, които можеха да бъдат рибари, стоящи в лодка отвъд неподозиращото сребърно небе, които изваждаха мрежите, за да видят какви приказни неща са хванали.

17

Светлинните показания за левия резервоар започнаха да растат по-бавно, след като стигнаха до десет хиляди литра, а когато превишиха единайсет хиляди, почти спряха. Брайън разбра какво става и бързо щракна два ключа, с които се изключваха хидравличните помпи. „727 — 400“ им беше дал, каквото имаше за даване: малко над двайсет хиляди литра реактивно гориво. Това трябваше да стигне.

— Добре — каза той и стана.

— Добре какво? — попита Ник и също стана.

— Разкачваме и се измитаме оттук.

Приближаващият се шум беше достигнал застрашителни височини. Към хрущящия мляскащ звук и скърцането на трансмисии се примесваха падащи дървета и глух грохот на срутващи се сгради. Точно преди да изключи помпите, той чу няколко удара като от разцепване, а след тях — поредица дълбоки плясъци. Мост, падащ в реката, която беше видял Ник.

— Господин Туми! — внезапно изкрещя Бетани. — Това е господин Туми!

Ник избута Брайън от вратата към салона на първа класа, но и двамата имаха време да видят как Крейг се клатушка по пистата за рулиране. Изобщо не обръщаше внимание на самолета. Целта му очевидно беше един празен триъгълник трева, ограничен от две пресичащи се писти за рулиране.

— Какво прави? — на един дъх попита Руди.

— Не му обръщайте внимание — каза Брайън. — Нямаме никакво време. Ник? Слез по стълбата пред мене. Дръж ме, докато разкача маркуча. — Брайън се почувства като човек, който стои гол на плажа, когато приливната вълна се издига на хоризонта и се понася към брега.

Ник го последва надолу и отново го хвана за колана, докато Брайън се наведе, развъртя дюзата на маркуча и я откачи. След миг съвсем освободи маркуча и го пусна на пистата. Пръстенът на дюзата глухо издрънка. Брайън с рязко движение затвори вратичката на резервоара.

— Хайде — каза той, след като Ник се беше отдръпнал. Лицето му беше мръсносиво. — Да се махаме оттук.

Но Ник не се помръдна. Беше замръзнал на мястото си с поглед, втренчен на изток. Цветът на кожата му беше бял като хартия. Сякаш виждаше ужасен кошмар. Горната му устна трепереше и в този момент той приличаше на куче, което е толкова уплашено, че не може да лае.

Брайън бавно обърна глава в същата посока и чу как сухожилията на врата му изскърцаха като ръждясала пружина на стара врата. Обърна глава и видя как ланголиерите излязоха на сцената за последното действие.

18

— Виждате ли — каза Крейг, като се приближи до празния стол на дясната страна на масата, и застана пред мъжете, които седяха около него, — посредниците, с които вършех работа, бяха не само безскрупулни — много от тях всъщност бяха внедрени от ЦРУ и работата им беше да контактуват с такива банкери като мен и да ги измамят — с мъже, която гледат бързо да попълнят празните си папки. Доколкото зависи от тях, целта — да се предпази Южна Америка от комунизъм — оправдава всички налични средства.

— Какви процедури изпълнихте, за да проверите тези хора? — попита дебел мъж в скъп син костюм. — Използвахте ли компания за застраховане на облигации или вашата банка поддържа отделна фирма за разследване в подобни случаи? — Кръглото, тлъсто лице на Синия костюм беше идеално избръснато; бузите му светеха или от добро здраве, или от четирийсет години употреба на уиски и сода; очите му бяха безмилостни късчета син лед. Това бяха чудесни очи — очите на баща му.

Някъде, далече от тази заседателна зала, два етажа под покрива на „Пруденшъл сентър“, Крейг чу ужасен шум. Строеж на път, предположи той. В Бостън винаги строяха пътища и той подозираше, че повечето от тях бяха ненужни, но в повечето случаи просто се повтаряше старата история — безскрупулните вземаха голяма преднина пред невнимателните. Това нямаше нищо общо с него. Абсолютно нищо. Работата му беше да се разбере с мъжа в синия костюм и той вече не можеше да чака.

— Ние чакаме, Крейг — каза президентът на собствената му банкова институция. Крейг се изненада за момент — господин Паркър не беше предвиден да участва в това събрание — и после това чувство се замени от преизпълващо чувство на щастие.

— Никакви процедури изобщо! — изкрещя радостно той в шокираните им лица. — Аз просто купувах, купувах и купувах! Не съм следвал НИКАКВИ… ПРОЦЕДУРИ… ИЗОБЩО!

Канеше се да продължи, да развие тази тема, да я разясни, когато един звук го спря. Този звук не беше на километри оттук — този звук беше наблизо, съвсем наблизо, може би в самата заседателна зала.

Ръмжащ, тракащ звук като сухи гладни зъби.

Изведнъж Крейг изпита силна необходимост да къса някаква хартия — каквато и да е хартия. Посегна към бележника на мястото му на масата, но бележникът беше изчезнал. Също и масата. Също и банкерите. Също и Бостън.

— Къде съм? — попита той със слаб, объркан глас и се огледа. Внезапно разбра… и внезапно ги видя…

Ланголиерите бяха дошли.

Бяха дошли за него.

Крейг Туми закрещя.

19

Брайън ги виждаше, но не разбираше какво вижда. По някакъв странен начин те не се поддаваха на виждане и той усети как възбуденият му, пренапрегнат мозък се опитва да промени постъпващата информация, да превърне формите, които бяха започнали да се появяват на източния край на писта 21, в нещо, което можеше да разбере.

Отначало бяха само две форми — едната черна, другата в тъмнодоматено — червено.

„Топки ли са? — се питаше със съмнение мозъкът му. — Може ли да са топки?“

Нещо наистина щракна в средата на главата му и това бяха топки — нещо като водни топки, но топки, които пулсираха, свиваха се и се разширяваха отново, и той ги виждаше като през мараня. Идваха откъм високата пожълтяла трева в края на писта 21 и оставяха след себе си окосени черни следи. Някак си наистина изрязваха тревата… „Не — отказваше да приеме мозъкът му. — Те не просто изрязват тревата и ти го знаеш. Те изрязват много повече от тревата.“

Това, което те оставяха зад себе си, бяха тесни линии от съвършена чернота. И сега, когато игриво препускаха по белия бетон на края на пистата, те все още оставяха зад себе си тесни тъмни следи. Блестяха като катран.

„Не — отказваше да приеме мозъкът му. — Не катран. Ти знаеш какво представлява тази чернота. Тя е нищо. Абсолютно нищо. Те изяждат много повече от повърхността на пистата.“

В поведението им имаше нещо зловещо игриво. Те си пресякоха пътищата, като оставиха вълнисто черно „X“ върху външната писта за рулиране. Подскочиха високо във въздуха, описаха завъртяна кръстосана фигура и препуснаха направо към самолета.

Щом го направиха, Брайън изкрещя, зад него Ник също изкрещя. Под повърхностите на състезаващите се топки се криеха лица — чудовищни, неземни лица. Те просветваха, трептяха и се вълнуваха като лица, образувани от светещ блатен газ. Очите им бяха само рудиментарни вдлъбнатини, но устите им бяха огромни: полукръгли пещери, които поглъщаха тесни ивици от света.

Една цистерна „Тексако“ беше паркирана на външната писта за рулиране. Ланголиерите налетяха върху нея, скоростните им зъби жужаха, хрущяха издуваха се от размитите им тела. Те преминаха през нея, без да спират. Единият изора пътечка направо през задните и гуми и за миг, преди гумите да изчезнат, Брайън видя формата, която той изрязваше през тях — като миша дупка в рисувано филмче.

Другият подскочи високо, за миг изчезна зад правоъгълния резервоар на цистерната и после се вряза направо в него, като остави в метала кръгла дупка, от която бликна тъмнокехлибарен фонтан авиационно гориво. Те се удариха в земята, подскочиха като на пружини, отново кръстосаха траекториите си и препуснаха към самолета. Реалността изчезваше зад тях на тесни ивици, изчезваше където и до каквото се докоснеха и когато се приближиха, Брайън разбра, че те отварят не само света — отварят цялата бездна на вечността.

Те достигнаха края на асфалта и спряха. За момент нервно и неуверено останаха на място.

После се обърнаха и се стрелнаха в нова посока.

Стрелнаха се към Крейг Туми, който стоеше, гледаше ги и крещеше.

С огромно усилие Брайън се отърси от парализата, която го беше обхванала. Смушка с лакът Ник, който все още стоеше вкаменен зад него.

— Хайде! — Ник не се помръдна и този път Брайън раздвижи лакътя си по-енергично, улучи го право в челото.

— Хайде, казах! Размърдай си задника! Махаме се оттук!

В края на летището се появиха още червени и черни топки. Те подскачаха, танцуваха, кръжаха… и после се втурнаха към тях.

20

„Не можеш да избягаш от тях — беше казвал баща му — заради краката им. Бързите им крачета.“

Въпреки това Крейг се опита.

Той се обърна и затича към терминала, като хвърляше през рамо ужасени мрачни погледи. Обувките му трополяха по настилката. Той не обърна внимание на „Боинг“-а на „Американ прайд“, който отново беше включил моторите си вместо това се затича към багажното отделение.

„Не, Крейг — каза баща му. — Може да МИСЛИШ, че тичаш, но не! Ти знаеш какво правиш всъщност — ти ТЪРЧИШ!“

Зад него двете валчести форми се ускориха, намаляваха разстоянието с щастлива лекота. Кръстосаха пътищата си два пъти — също като двойка побъркани позьори в един мъртъв свят, който оставяха зад себе си назъбени линии от чернота. Те се търкаляха на двайсет сантиметра от Крейг, като оставяха нещо като негативни следи от ски зад странните си проблясващи тела. Хванаха го на пет метра от багажния конвейер и за една милисекунда отхапаха краката му. В един миг неговите бързо търчащи крака си бяха там. В следващия Крейг беше с десет, сантиметра по-къс — стъпалата му заедно със скъпите обувки „Бали“ просто престанаха да съществуват. Нямаше кръв — раните мигновено обгаряха от палещото преминаване на ланголиерите.

Крейг не разбра, че краката му бяха престанали да съществуват. Той търчеше върху чуканчетата на глезените си и когато първата болка пробяга по краката му, ланголиерите свиха в остър завой и се затъркаляха един до друг по настилката. Този път следите им се кръстосаха два пъти, като образуваха полумесец от бетон с черни контури като изображение на луната в детско блокче за оцветяване. Само че този полумесец започна да потъва — и не в земята, защото под повърхността като че ли нямаше земя — а съвсем в нищото.

Този път ланголиерите подскочиха нагоре в съвършен синхрон и скъсиха Крейг до коленете. Той падна, опита се все още да тича, а после се просна и замаха чуканчетата си. Дните на търченето му бяха свършили.

— Не! — закрещя той. — Не, татко! Ще бъда добър! Моля те, махни ги! Ще бъда добър! КЪЛНА СЕ, ЧЕ ОТСЕГА НАТАТЪК ЩЕ БЪДА ДОБЪР, САМО ГИ МАХНИ…

Тогава те отново се нахвърлиха върху него — дърдорещи, мънкащи, жужащи, виещи и той видя как машината за сладолед се размазва в скърцащите им зъби и почувства горещите мехове на тяхната яростна, сляпа жизненост в краткия миг, преди те да започнат да го разкъсват на различно големи парчета.

Последната му мисъл беше: „Как могат краката им да бъдат бързи? Те нямат кра…“

21

Вече се бяха появили няколко от черните неща и Лоръл разбра, че скоро щяха да бъдат стотици, хиляди, милиони, милиарди. Тя чуваше техния мънкащ, нечовешки плач дори през шума на реактивните мотори, ревящи през отворената предна врата, когато Брайън отдели самолета от стълбата и от крилото на „Делта“-та.

Краят на писта 21 беше осеян с големи черни топки — и после следите се устремиха към терминала и се сляха, когато топките, които ги оставяха, се нахвърлиха върху Крейг Туми.

„Май не им попада много често живо месо“ — помисли си тя и внезапно й се повдигна.

Ник Хоупуел затръшна предната врата след един последен невярващ поглед и я затвори здраво. Тръгна назад по прохода между седалките, като се клатеше наляво-надясно като пияница. Очите му сякаш бяха изпълнили цялото му лице. По брадичката му течеше кръв — беше прехапал дълбоко долната си устна. Прегърна с ръка Лоръл и зарови горящо лице в трапчинката между врата и рамото й. Тя го обгърна с ръце и го притисна здраво.

22

Брайън потегли толкова бързо, колкото се осмели, и „Боинг“-ът се засили по пистата за рулиране със самоубийствена скорост. Източният край на летището беше почернял от нахлуващите топки — краят на писта 21 беше изчезнал съвсем и светът зад него го нямаше. Там бялото, неподвижно небе сега обграждаше един свят от начупени черни линии и паднали дървета.

Когато самолетът наближи края на пистата за рулиране, Брайън хвана микрофона и извика:

— Закопчайте се! Закопчайте се! Ако не сте закопчани, дръжте се!

Намали за момент и обърна самолета към писта 33. Докато правеше това, видя нещо, което накара мозъка му да се свие от страх и да започне да вие — огромни части от света, които се намираха на изток от пистата, огромни неправилни парчета от самата действителност пропадаха в земята като товарни асансьори и оставяха след себе си големи, безсмислени парчета празнота.

„Те изяждат света — помисли си той. — Боже, мили Боже, те изяждат света.“

После цялото поле на летището се откри пред него и самолетът на полет 29 отново се насочи на запад — към писта 33, която лежеше пред него открита, дълга и пуста.

23

Когато „Боинг“-ът зави към пистата за излитане, багажните отделения над главите им се разтвориха и пръснаха ръчен багаж по целия главен салон като ужасна градушка. Бетани, която не беше имала време да затегне предпазния си колан, политна в скута на Албърт Коснър. Албърт не обърна внимание нито на скута си, изпълнен с топло момиче, нито на куфарчето, което отскочи от извитата стена на един метър пред носа му. Той виждаше само тъмните, бързи сенки, които се носеха по писта 21 вляво от тях, и блестящите черни следи, които те оставяха след себе си. Следите се сливаха в гигантска яма от чернота на мястото, където преди се намираше зоната за разтоварване на багаж.

„Носят се към господин Туми — помисли си той — или към мястото, където беше господин Туми. Ако не беше излязъл от терминала, вместо него щяха да изберат самолета. Щяха да го изядат — и нас заедно с него — от колелата чак догоре.“

Зад него Боб Дженкинс заговори с треперещ, разтревожен глас:

— Сега знаем, нали?

— Какво? — изкрещя Лоръл със странен, беззвучен глас — сякаш не с нейния собствен. В скута й тупна платнена торба. Ник вдигна глава, блъсна я и разсеяно я ритна към прохода.

— Какво знаем?

— Знаем какво се случва с днес, когато днес стане вчера, какво се случва с настоящето, когато то стане бъдеще. То чака — мъртво, празно и изоставено. Чака тях. Чака пазителите на времето от вечността, които винаги тичат отзад, изчистват остатъците по най-ефективния възможен начин — като ги изяждат.

— Господин Туми знаеше за тях — каза Дина с ясен, замечтан глас. — Господин Туми казва, че това са ланголиерите. — В този миг реактивните мотори се включиха на пълна мощност и самолетът се понесе по писта 33.

24

Брайън видя как две от топките се стрелнаха през пистата пред него, обелвайки повърхността на действителността в чифт успоредни следи, които блестяха като полиран ебонит. Твърде късно беше да спре. Докато преминаваше над празните места, „Боинг“-ът потръпваше като мръзнещо куче, но той успя да го задържи на пистата. Натисна дроселните клапи докрай и видя как индикаторът за наземна скорост достигна до критичната точка.

Дори и сега той чуваше онези маниакални дъвчещи, мляскащи звуци… макар че не знаеше дали те звучаха в ушите му или само в объркания му мозък. Но това не го интересуваше.

25

Като се наклони над Лоръл, за да погледне през прозореца, Ник видя терминала на Международното летище на Бангор, нарязан на ивици, на квадрати, насечен и изоран. Беше като парчета от мозайка, които изведнъж се залюляха и започнаха да пропадат в безумни бездни от тъмнина.

Бетани Симс изкрещя. До самолета бързо се движеше черна следа, която изяждаше края на пистата. Внезапно тя кривна вдясно и изчезна под тях.

Последва нов ужасен тласък.

— Стигна ли ни? — извика Ник. — Стигна ли ни?

Никой не му отговори. Бледите им, ужасени лица гледаха през прозореца и никой не му отговори. Дърветата бързо преминаваха покрай тях в сиво-зелен облак. В кабината Брайън седеше напрегнато наведен напред и чакаше една от онези топки да подскочи през прозореца и да влезе през него като куршум. Но никоя не го направи.

И последните червени лампички на таблото станаха зелени. Брайън дръпна лоста назад и „Боинг“-ът се вдигна отново във въздуха.

26

В главния салон един мъж с черна брада и кървясали очи се втурна по прохода, запримигва като бухал срещу спътниците си.

— Близо ли сме вече до Бостън? — попита високо той. — Надявам се да сме, защото искам отново да си легна. Имам дяволско главоболие.