Уилям Дийл
Хулигани (75)

71. НАНС СИ ПОКАЗВА ЗЪБИТЕ

Брийзис воняха на пари. Консервативните двуетажни сгради бяха уилямбъргско сиви с алени архитрави, а пешеходните алеи се виеха сред папрати и цъфтящи храсти, които изглеждаха прекалено красиви, за да бъдат истински. Някакъв интелигентен строителен предприемач беше оставил достатъчно стари дъбове и борове при разработката на квартала, и никъде не се виждаше лека кола; гаражите явно бяха построени така, че да не гледат към улицата. Ливадата изглеждаше подстригана ръчно с ножички за нокти.

Във високата железна, набучена с шипове ограда, личеше комбиниран вход и изход. Мястото беше отградено от останалия свят от остров с постройка за пазачите и денонощни стражи. Дежурният в момента беше висок чернокож младеж с конструкция на щангист, изпънат в безупречна униформа, а черните му ботуши отразяваха слънцето като някое ферари на изложба.

Той ме изгледа през всепроникващите си очи и премести дъвката от едната в другата буза. Не каза нищо.

— Казвам се Килмър, дойдох да видя мисис Рейнс — казах аз.

Той провери дневника пред себе си, прелисти още няколко листа хартия, и поклати глава.

— Няма ви в списъка.

— Защо не й се обадите по телефона? Вероятно е забравила да ме впише. Днес и без това беше много тежък ден за нея.

— Заповядано ми е да не я тревожа по никакъв повод.

— Тя ме очаква — произнесох аз, стараейки се да потисна раздразнението си.

— В списъка няма никакъв Килмър и аз имам изрична заповед да не я безпокоя по никакъв повод — изрече той учтиво, но достатъчно твърдо. — Защо не отидете някъде и не й телефонирате, след което да ми нареди да отворя и да ви пусна.

Показах му картата си и очите му залепнаха върху първия ред, който гласеше „Агент на правителството на САЩ…“ и останаха върху него дълго време.

— Брат ми е градски полицай — изрече той, поглеждайки безцелно през прозореца. — Тая есен ще се явява на изпита за постъпване във ФБР.

— Фантастично. Знаеш какво става в дома на мисис Рейнс, нали?

— Имате предвид смъртта на мистър Рейнс?

— Да.

— Ужасно нещо. — Той върна погледа си върху значката ми. — Това служебно ли е?

— Че какво друго би могло да бъде? — запитах аз със служебен глас.

— Тук има много строги правила, приятелче. Никой, ама никой, не може да влиза без изрично да се обадят на входа. Това е включено в договора.

— Както вече ти казах, тя ме чака; вероятно е забравила да ти даде името ми, за да го включиш в списъка. Сега вече няма ли да ме пуснеш?

— По дяволите, ей сега ще й позвъня — каза той. — Гостите паркират вдясно, зад онези палмето.

Влязох и паркирах в паркинга за гости, който беше толкова чист и подреден, че изглеждаше като стерилизиран. Докато изляза от колата стражът вече сияеше като слънце.

— Всичко е наред — произнесе той, правейки „О“ с палец и показалец. — Вие бяхте прав, тя е забравила. Вървете първо наляво, втората къща, 3-С.

Благодарих му и се запътих към 3-С. Къщата беше безмълвна като дъното на някое езеро. Никакви нощни птици, никакъв вятър, абсолютно нищо. Под краката ми захрускаха ситни камъчета когато се озовах в една задънена улица. Беше наистина дебела работа. Всяка къща си имаше свой плувен басейн. Наоколо нямаше късче боклук и за цяр. Меки лампи отпъждащи насекомите излъчваха равномерна светлина.

Три-С беше навътре от посипания с чакъл път в края на два реда азалеи. Напомняше на катедрала от картичка за Бъдни вечер. Натиснах бутона на звънеца и той се отзова с нежна мелодия под палеца ми. Задрънчаха вериги, бръмнаха електромотори развиващи болтове, вратата се отвори и тя застана пред мен.

Събитията от последните двайсет и четири часа си бяха взели своето. Очите й бяха подпухнали, лицето удължено и изпито. Мъката бе изтрила тена й и на негово място бе поставила отпечатъка на смъртта. Тя притвори вратата след мен и се дръпна назад в един неутрален ъгъл, сякаш се страхуваше, че нося някаква зараза.

— Радвам се, че дойде — изрече тя с глас, изгубил младостта си.

— Ще се радвам, ако мога да ти помогна с нещо.

— Никой не може да помогне.

— Искаш ли да се разтовариш? — предложих аз. — Казват, че помагало.

— Но не и при теб, нали?

Размислих върху думите й. Не беше лъжа. На света едва ли имаше двама или трима души, на които можех да си изплача мъките. Един от рисковете на професията.

— Предполагам, че не — казах аз. — Никой не вярва на ченгетата.

— Трудно е за вярване, че такава ти е работата.

Огледах се. Това беше стая на мъж, без никакви висулки, или ярки цветове. Основните багри се свеждаха до тъмно и черно, а старите мебели бяха тежки и потискащи. Стените бяха плътно покрити с фотографии, плакати, наградни грамоти, всичката параферналия съпровождаща успеха, обрамчена в блестящи бронзови рамки. Стаята разказваше много за Хари Рейнс; имаше някакъв монотонен порядък в нея, един настойчив глашатай на постигнатото. Едно единствено цвете би разведрило неимоверно обстановката.

Странно, но Доу я имаше само на една от снимките, една групова фотография заснета вероятно в деня на откриването на пистата за конни надбягвания. Останалите бяха само бизнес, най-вече политика или конни надбягвания: Рейнс в кръга на победителите с някой жокей и коня; Рейнс разпускащ в клуб на Малката Лига; Рейнс с Капитолия в Уошингтън зад него; рейнс позиращ със сенатори, конгресмени, губернатори, кметове, деца, и най-малко един президент.

— Никога ли не се усмихваше? — запитах аз, втренчен в строгото, почти намръщено лице.

— Хари не беше много по усмивките. Той ги считаше за проява на слабост — отвърна Доу.

— Какъв срам — казах аз. — Изглежда толкова нещастен на тия снимки.

— Незадоволен по-скоро. — В тона й се промъкна негодование. — Той никога не беше доволен, от нищо. Дори и победата не го задоволяваше. Мислеше единствено за следващото предизвикателство, следващата победа, за поредната снимка на стената. Това беше неговата обител, не моята. Тук съм само защото е по-удобно. Веднага щом всичко приключи, ще се отърва от къщата. Повдига ми се от мемориали, а това всъщност представлява домът в момента.

— А ти, задоволяваше ли го?

— В какъв смисъл? — запита тя; веждите й се сбръчкаха в размисъл.

— Искам да кажа, бяхте ли щастливи заедно?

Тя повдигна рамене.

— Имахме на разположение всичкото щастие, което може да се купи с пари — изрече печално тя. — И нищо от радостите, които вървят с тях.

— Съжалявам — казах аз, усещайки се безсилен да й помогне в скръбта. — Мъчно ми е, че нещата се обърнаха толкова лошо за теб.

Тя приседна със сплетени в скута сие ръце, забила поглед в пода.

— О, Джейк, какво се случи с всичко? — изрече тя без да вдига очи. — Защо се сбръчка така и умря? Защо ни предадоха така? Ти, Теди, Шефа, всичко, което съставляваше смисълът на живота ми, някой го сграбчи и ми го изтръгна.

— Всички го отнесохме — казах аз. — А на бедния стар Теди се падна най-голямата порция.

— Теди — изрече тя. — Скъпият, мил Теди. Той не даваше пет пари за традицията на клана Финдли. В едно от писмата си от Виетнам ми писа, че когато двамата се върнете, щял да купи едно парче земя в Оушънбай и двамата сте щели да станете плажни безделници. Каза ми, че му е писнало да бъде Финдли. За него всичко било някаква голяма глупост.

— Двамата разговаряхме много на тая тема — казах аз. — Понякога ми се струваше, че не беше съвсем сериозен.

— Той беше сериозен — изрече тя, изправяйки за момент гръбнак. — Не можеш ли да си го представиш? Как тримата пет пари не даваме за света? — Тя вдигна очи към мен и се опита да извие ъгълчетата на устните си в усмивка. — Виждаш ли, Джейк, винаги съм си мислила, че ти ще се върнеш за мен. Рано или късно Теди щеше да те върне при мен. Само че това, което си го мислех, беше само една бляскава фантазия, а не кошмар. И тогава Теди загина и кошмарът започна без никога да спре и с всеки ден става още по-лошо.

Тя се втренчи някъде за миг.

— Боговете са извратени. Те дават на децата захарни петлета и им ги отнемат след първото близване.

Не исках да се съглася с нея, но нямаше как да го направя. Казаното от нея беше вярно. Това се наричаше израстване. Доу се бе съпротивлявала на този процес по свой собствен начин. Но сега същият този процес я настигаше като лавина и аз изведнъж се усетих сграбчен от мъката й. Не заради смъртта на Рейнс — тук бях безсилен да направя каквото и да е — а поради онова, от което са били лишени докато е бил жив; защото блестящите перспективи на младостта си бяха останали само едно безплътно сияние; защото обещанията на сърцето не бяха спазени. Тя излъчваше тъжна мелодия и моята цигулка откликваше на мелодията й.

— Хари още от самото начало знаеше, че е бил вторият избор — продължи тя. — Никога не съм го заблуждавала на тая тема. Но се опитах. В началото и двамата положихме страшно много усилия. Но в този момент все по-настойчиво взе да се намесва Шефа, Титан взе да говори само за политика, и Хари почна да се променя, с всеки изминат ден, и много скоро аз просто се превърнах в някаква принадлежност от обкръжението му. Поредната рамка на стената. Исках това да не е така, Джейк, о, Господи, как го исках. А сега си го искам обратно. Искам да му кажа колко ми е мъчно, че всичко се оказа една… една…

Тя тръсна глава в опита да намери край на изречението си, и аз й помогнах.

— Грешка в преценката? — подсказах аз.

Тя вдигна поглед към мен.

— Грешка в преценката? — каза тя. — Какъв долнопробен начин да се изрази равносметката на един живот.

Чудех се как да й съобщя по-деликатно за Сам Дънлийви, но не откривах никакъв заобиколен начин.

— Не мога да остана повече тук, Джейк — изрече тя, втренчена в снимките по стените. — Където и да погледна, все той ми е пред очите. — Тя вдигна очи. — Откарай ме в Уиндсонг, моля те. Не ме изоставяй тук.

— Да тръгваме — казах. Щях да й го съобщя по пътя.

Тя се помота както всяка жена на нейно място преди да напусне къщата, после излязохме и тръгнахме към колата ми. Не говорихме повече, но тя остана вкопчена в ръката ми така, че ме заболя.

Дежурният пазач ми махна с ръка.

— Чака ли ви някой? — подвикна той.

— Защо питаш?

— Там в дъното на улицата има един тъмен седан. Дойде тъкмо когато влязохте. Оттогава не е мръднал.

Втренчих се в мрака и зърнах колата, на половин пресечка от нас, паркирана от същата страна на улицата. Можеше да е някой от хулиганите на Дъч, макар че не можех да позная машината.

— Можеш ли да ми кажеш колко души са в нея?

— Само един — отвърна той.

— Може да е нещо преуморен и да си доспива — казах аз.

— Възможно е; исках само да го знаете — отвърна пазачът.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

Излязох от алеята водеща към входа и завих наляво, отдалечавайки се от паркираната кола. Тя се отдели от бордюра без да включва никакви светлини и се залепи за гърба ни. Намалих скоростта, позволявайки й да се приближи. Както винаги, пистолетът ми беше в багажника.

— Закопчей се — казах аз на Доу.

— Какво?

— Постави си предпазния колан. Закопчей го и се дръж.

Тя посегна към колана и го преметна.

— Какво има? — запита, усетила настойчивостта в гласа ми.

— Имаме си компания — отвърнах, закопчавайки колана си. — само се дръж здраво. Ще бъде както ония дни с пясъчното бъги.

Изчаках колата да се приближи на десет фута зад нас, после скочих върху педала за газта и извих рязко волана. Автомобилът ни литна напред, гумите ни изсвириха върху асфалта, и после се завъртя на място. Скочих върху спирачката, изправих волана и лявата гума остърга бордюра при обръщането на посоката.

Водачът на другата машина обаче се оказа по-бърз, отколкото предполагах. Зави и се блъсна в лявата ми предна броня. За миг изгубих контрол върху колата, колелата се завъртяха, натиснах газта и спирачката в опита си да я изправя, връхлетях върху банкета, пропуснах една ниша с кофи за смет и потроших най-малко тридесет фута ограда. Колата ми замря, само разбитият радиатор засъска лудо.

Дръпнах ключовете от стартера, изскочих от колата и побягнах към багажника. Другата кола се завъртя на място и се понесе към мен, като закова на десет фута. Още се борех с ключалката на багажника когато гласът на Нанс Турчина се разнесе зад гърба ми.

— Имаш нужда от уроци по кормуване.

Докато сме търсили вълка, той бил в кошарата.

Доу изскочи от колата и се вкопчи в мен.

— Върни се вътре — произнесох аз с възможно най-спокойния си глас.

— Какво става? — изпищя тя.

Късно. Нанс се изправи пред мен с Люгер насочен в лицето ми; змийските му очи блестяха хищно, а езикът му облизваше устните.

Аз реагирах. Без да мисля. Без да пресмятам шансовете. Без да мисля дори и за Доу.

Беше като оргазъм; изпитах страхотно облекчение. Всичките ми мъки и гняв избухнаха в мен в един сляп и неуправляем гняв. Нанс беше нещо повече от един психопат, убил хора, които познавах, и който се беше опитал да убие и мен. Той представляваше олицетворението на всяко нарушено обещание, на всяка разбита мечта, на всяка съсипана ценност от последните двайсет години от живота ми.

Не мислех за нищо. Ръката ми сграбчи пистолета за дулото и го изви с всичка сила; чух изстрела и усетих как ме опари нажежения метал; ехото отекна по улицата. Ударих го, съборих го в нишата с кофите за смет, пак го ударих, изритах го с коляно, блъсках го отпред и отзад, от едната в другата стена, после отново го ударих и изритах с коляно. Той започна да се свлича, задържах го с една ръка, а с другата продължих да му нанасям удари. Чувах Доу да крещи истерично името ми, но не можех да спра. Всеки удар, всеки ритник ми донасяха невъобразима наслада. Той запищя, опита се да се изтръгне от мен. Ризата му се разкъса и той рухна на колене и запълзя към улицата като някакъв червей. Стоварих крак върху глезена му да го спра, усуках го, и го заудрях в тила с всичка сила с юмрук, докато накрая ръката ми изтръпна от болка. Извлякох го обратно и ги изритах в кръста; той се изви на дъга и се стовари върху кофите за смет.

Но и това ми беше недостатъчно. Изтръгнах капака на една кофа за смет и го стоварих няколко пъти върху главата му, три, четири, пет пъти, докато се превърне в безформена топка ламарина, която захвърлих на улицата, после пак го изправих на крака, и забих коляно в слабините му. Усуках останките от ризата му около юмрука си, задържах го така, и отново започнах да му нанасям удари, къси, отсечени юмручни удари, право в лицето. Удрях го дотогава, докато се превърна в една безформена кървава маса.

Доу се бе притиснала към стената, с ръце впити в устата, а очите й бяха луди от шока.

— Спри, Джейк, за Бога, спри! — изпищя тя.

Довлякох го до колата и го проснах върху предния капак, вдигнах люгера му и го затъкнах под брадичката му.

Цялото представление бе продължило само тридесет секунди.

— Ти шибан монголоид! — изревах аз в ухото му. — Дойде и твоят ред. Това е краят ти.

— Не, не, не! — запищя Доу.

Дежурният пазач беше изскочил на улицата и надуваше свирката с всичка сила, като се чудеше дали да вади или не пистолета си.

— Набери номера на Склада — изкрещях му аз и му го продиктувах. Повторих го още веднъж.

— Разбра ли! — извиках аз.

— Да, сър!

— Който и да се обади, предай им, че Джейк Килмър иска компания и да тръгват веднага насам.

— Да, сър! — И той се втурна обратно към будката си.

Нанс не беше сам. Нанс никъде не ходеше сам. Нанс не беше привърженик на самотата; обичаше край него да има винаги хора.

— Веднага бягай вътре в комплекса — наредих й аз.

— Но…

— Веднага! Тая отрепка не е сама. Просто бягай вътре и чакай докато…

Мощни фарове прекъсваха изречението ми. Колата летеше към нас само на пресечка разстояние. Сграбчих с две ръце Люгера и пръснах единия фар. Колата ускори скорост и закова само на инч от моята. Прицелих се и в другия фар и в този момент нечий глас зад гърба ми произнесе:

— Пусни го, или ще пръснем главата на приятелката ти.

Нанс се опита да изгъргори нещо през разбитите си безформени устни. Издърпах го от капака и го запратих на земята, извадих пълнителя от пистолета му и го запокитих към него с всичката сила, която имах. Металът го удари по бузата и издрънча по настилката.

Миг по-късно нещо твърдо се стовари в тила ми. Улицата се завъртя край мен. Доу се люшна като кукла от увеселителна въртележка. Светът около мен помръкна.