Уилям Дийл
Хулигани (44)

40. КРЪЧМАТА НА СКИЙЛЪР

Дъч малко остана да глътне телефона когато му се обадих. Вече бе хукнал насам още преди да окача слушалката. Коронерът реагира по почти същия начин.

След петнайсет минути Дъч се появи със Салваторе зад кормилото, следвани от една линейка с коронера и съдебно-медицинския му екип зад него.

Едрият германец се доближи до къщичката с ръце в джобовете на панталоните си, незапален Камъл увиснал от ъгъла на устните му, и ме изгледа печално през дебелите си лещи. Салваторе пристъпваше зад него с вида на човек готов да се сбие с първия срещнат.

— Аз поемам цялата отговорност по случая — произнесох. — Ако не бяхме отзовали Салваторе от задачата му, О’Брайън можеше още да е жив.

— Не трябваше да викам Салваторе — изрече Дъч. — Това си беше моя грешка.

— Ти просто направи онова, което те помолих. Казах на О’Брайън, че ще бъда сам. Къде са приятелчетата ти от отдела за убийства?

— Тръгнали са насам — отвърна той и извъртя очи. — С какво са действали тук, да не е било огнехвъргачка?

— Дребен калибър, много прилича на автоматична пушка.

— И как разбра?

— Някой е прокарал шев от куршуми 22 калибър точно от челото до брадичката с толкова права линия, сякаш е използвал линеал. Предполагам, че първите изстрели са блъснали главата му назад. Оръжието е толкова скорострелно, че просто е разрязало черепа по средата, хей така.

Прекарах невидима линия от средата на челото ми до брадичката.

— Бива си го — произнесе той.

— Да. Има само едно такова, за което се сещам.

— Хайде, не ни оставях в тръпнещо очакване — каза Дъч. Салваторе започна да проявява признаци на интерес. Той откъсна поглед от въображаемия си обект в пространството и ме стрелна с гневно око.

— Това е американският автомат 180. Изстрелва трийсет куршума в секунда. Звучи като зъболекарска машина.

— Също като онази от лентата със записа от убийството на Талиани — подсказа Дъч.

— Да, точно така. Считам, че този, който го е очистил, е дошъл с лодка и е опушкал О’Брайън когато той е излязъл от къщичката. Два от куршумите са пронизали черепа му; забили са се в задната стена.

— И какво значение има това за всички нас? — запита Дъч.

Докато коронерът изследваше петната от кръв върху задната стена на къщичката, хората му снимаха тялото на О’Брайън от всички възможни ракурси с изключение може би само на подводния.

— Чевос притежава няколко плавателни съда — казах аз. — Това е само негова работа. Чувал съм, че живее в комплекса Тандър Поинт. Къде се намира това?

Дъч посочи на изток. Тандър Поинт беше само на миля от нас, мъглява и ниска бяла структура обградена от миниатюрни лодки.

— Наистина ли искаш да прикачиш това на Нанс? — запита Дъч.

— Може би.

— Виж, нямам нищо против преследването до дупка; понякога дава чудесни резултати. Щом си решил да разчистваш сметки с тия scheiss kopf, нямаш никакви проблеми.

Коронерът изчовърка двата куршума от стената и се върна обратно на брега.

— Може би се е сврял на някой кораб — казах аз.

— Ако е така, значи той знае, че го следим.

— Допускам страшно много грешки — казах аз.

Дъч положи лапа върху рамото ми.

— Всички правим грешки — каза той, с което приключи дискусията. Заразхожда се нагоре-надолу по палубата като оратор подготвящ речта си.

Салваторе стоеше на едно място, втренчен пак някъде в пространството, юмрукът му удряше дланта на другата ръка, също като бомба търсеща подходящо място да експлодира.

— Ще ги съберем накуп, цялата им мръсна пасмина — обади се изведнъж Дъч, — стига вече игри от дистанция. Досега стоях настрани от тая история, защото това беше работа на ония от Убийствата. Е, от този момент нататък това вече е и наша работа. Червено Море ще се превърне в изумрудено преди тези pfutzlukers да посмеят да си подадат повече главите от дупките си. Ще бъде нещо действително вълшебно! — Той се взря към Тъндър Поинт. — Ще пипна за гушата тия ash lochers и няма да ги пусна, докато не ми изпеят поне една песничка. Поне ще им объркаме малко работите на тия убийци, ако не постигнем нищо друго.

Тирадата му беше прекъсната от едно изгрухтяване на Салваторе, който отново се бе втренчил враждебно в пространството.

— Добре, да видим колко останаха — въздъхна Дъч.

Той започна да отброява на пръстите си.

— Значи имаме Бобси Туинс, Костело и Коен. После е Стизано и царят на лютеницата, Брониката, и твоите момчета, Чевос и Нанс. Да съм изтървал някой?

Нямаше повече. Теренът за игра опустяваше със застрашителна бързина, също като Десетте малки негърчета на Агата Кристи.

— Трябва да имаме едно нещо предвид — казах аз. — Започнеш ли да прибираш тия юнаци, трябва да имаш сериозна помощ. Те си вървят комплект с охраната. Освен това ще си имаш работа и с Лио Костело. Умът му сече като бръснач, което никак не ми се нрави. Тоя кучи син спи с учебника по наказателно право под възглавницата си.

— Ще го имам предвид — обеща Дъч.

Салваторе най-после наруши мълчанието си. Изгледа ме и произнесе:

— Знаеш ли, трябва да ти кажа, че можех да проследя тоя шибан педал чак до спалнята му и да го държа за ташаците докато чука жена си без изобщо да ме усети. Бива ме за тая работа. Двамата със Сапата сме като Невидимия.

— Обещах му, че ще бъда сам — запротестирах аз. — Рискувахме, какво друго мога да ти кажа? Следващия път ще внимавам повече.

Той ме гледа втренчено в продължение на няколко секунди, после махна с ръка.

— Карай.

— Какво мислиш, че е искал О’Брайън? — запита ме Дъч.

— Нямам представа, но ако има някой, който да има макар и малка, това е само Несбит — казах аз. — Хайде да го потърсим по радиото и да чуем какво ще ни разкаже.

— Готово — каза Дъч. — Ще го добавя към списъка.

Слязохме на брега, откъдето енергично ни махаше коронерът.

— Стоуни Титан е тръгнал насам — каза той и после се обърна към мен. — Каза, че искал да размени няколко думи с теб.

— Старецът май се раздвижи най-после — коментира Дъч.

Само разговор с Титан ми липсваше сега; имах си нещо наум.

— Имам да уредя няколко неотложни неща — казах на Дъч. — Знаеш за тоя хаос, точно толкова, колкото и аз; ти просвети стареца по въпроса.

— Това никак няма да му се понрави — изръмжа едрият мъж.

— Корав мъжага е той — казах аз и потеглих към кръчмата на Бени. Изгарях от нетърпения да видя дали старият Олдсмобил си беше още на мястото. Нямаше го, но тъкмо когато завивах към кръчмата покрай мен профуча черната лимузина на Каменния Титан; бързаше така, сякаш се боеше да не закъснее за годишния полицейски бал.

Паркирах на гърба на сградата; стридени черупки захрущяха под гумите ми. Един висок мъж с много силен тен и станала вече безцветна руса коса прехвърляше кашони с газирани напитки през задната врата. Беше облечен в черни къси панталони, с мръсни маратонки, гол до кръста; можеха да му се дадат и трийсет, и петдесет години.

— Отваряме в пет — каза ми той докато слизах от колата.

— Търся един приятел — казах аз, като го последвах вътре. Помещението беше тъмно; въздухът още беше студен от климатичната инсталация от предната нощ; носеше се мирис на вкисната бира и стриди. Той ме изгледа през рамо.

— Не познавам никого — изрече той с равен глас. — Понякога дори се улавям, че не знам имената и на децата си.

— Преди малко видях колата му, паркирана тук.

— Не ме ли бъзикаш нещо? Може да има квартира наблизо.

— Не живее в околността.

— Значи тогава сигурно е свършил бензина. Може би е отскочил до булеварда да напълни някоя туба.

— Възможно е. Усещам, че е бил тук.

— Хм — произнесе той, подреждайки кашоните с безалкохолните напитки в ъгъла. — Знаеш ли откога съм тук?

— Не, но се обзалагам, че ще ми кажеш.

Той измъкна две бири от хладилника зад бара и ми плъзна едната по плота. Беше по-студена и от Коледа в Юкон.

— От тридесет и три. През септември стават тридесет и четири.

Отпих от бирата и го загледах.

— И знаеш ли защо не съм се махнал оттук? — продължи той.

— Защото този бизнес си е лично твой.

— Точно така.

— Тоя момък се казва Несбит. Един дребен келеш със стрелкащи се очи.

— Ти не ме слушаш — произнесе той.

— Разбира се, че те слушам — отвърнах аз, отпивайки от бирата си. — Ако някой, дето отговаря на описанието ми, се мярне наоколо, кажи му, че Килмър много иска да разговаря с него. Ама страшно много.

— Значи ти си тоя Килмър, така ли?

— Аха.

— Един момък, когото на времето познавах, му имаше голям зъб и си мислеше, че е в безопасност в центъра на Питсбърг. И в този момент една ръчна количка пълна с цимент се стовари върху главата му от шестетажна сграда.

Метафората му ми остана малко неясна, но реших да се възползвам от нея.

— Кажете му, че аз няма да пускам никакъв цимент върху главата му.

Барманът се изкикоти и протегна ръка.

— Бен Скийлър, приятно ми е — каза той. — Кръчмата ми се казваше „При Скийлър“, но всички непрекъснато повтаряха „Хайде да отскочим при Бени“, така че накрая смених фирмата.

И той разпери ръце в потвърждение.

— Хайде преди да станем авери, да ми покажеш някакъв кетап — изрече предпазливият мъж.

— Разбира се, така трябва — отвърнах аз и му показах значката.

Той я погледна и кимна.

— Надявам се да си честен. Както разбирам, ти си такъв, но тоя град е способен да разврати и даже и евангелист още преди да каже „Амин“.

Зачаках за още откровения.

— Чух, че си бил много печен.

— Ами говорят хората.

— В наше време човек никога не е сигурен, нали знаеш.

— Аха.

— Една линейка мина преди малко, ама вдигаше шум до Бога — каза той. — Нещо да кажеш за това?

— Преди малко в залива са убили един мъж на име О’Брайън.

Очите му за миг придобиха разтревожено изражение и после той сведе поглед към чашата си с бира.

— Това значи било.

Той подръпна ухото си, после измъкна една сгъната салфетка от джоба си и ми я подаде.

— Попий си устните — каза той. — Имам още работа.

Той излезе отвън и аз разгънах салфетката. Съобщението беше надраскано набързо с химикал, разкъсал хартията на две места. „Бензиностанцията на чичо Джоли, шосе 14 на юг около 18 мили. Довечера, 9 часа. Ела сам“.

Подпис нямаше. Скийлър се появи с още един кашон безалкохолни напитки.

— Да знаеш някакво място като бензиностанцията на Джоли, по шосе 14 на юг от града?

— Май беше някаква бензиностанция, струва ми се.

— Май се сещаш, а?

— Ще я познаеш веднага, щом стигнеш мястото — каза той и отново излезе. Допих си бирата и го последвах.

— Благодаря ти. Бирата беше чудесна. Надявам се някой ден да дойда да ти опитам и стридите — казах докато се качвах в колата.

— Няма да забравиш, нали? И да ми се представиш пак, че нещо не помня имена. — И той се вмъкна вътре.