Уилям Дийл
Хулигани (69)

65. ГРЕЙВЗ ДЪЛГОНОСИЯ

Прекосяването на Дюнтаун до Бак О’Таун, което обикновено се прави за двайсет минути, този път отне на Стик по-малко от петнайсет. Той изключи сирената шест или седем преки до мястото и буквално прелетя оставащото разстояние. Дъч изпуши две цигари наведнъж, без изобщо да ги изважда от устата си след като ги запали. Не продума нещо, само седеше и пухтеше усилено.

— Подмини една пряка след клуба и зад магазина от другата страна на улицата — каза той на Стик когато вече наближавахме. — Хлапака не иска да го изтипосаме на бандюгите на Грейвз.

— Ясно — произнесе Стик.

Той свърна зад магазина, спря, дръпна ръчната спирачка, изключи запалването и се озова навън още преди да успея да отлепя подметките си от пода.

— Уф! Досега не беше карал така с мен — беше единственият коментар на Дъч.

— Когато е с мен винаги кара така — казах аз. — Ти имаш дяволски късмет.

Магазинът беше истинска антика, също като онези които си ги спомнях от детството, като този на Бъки, в центъра на Дюнтаун, преди да го превърнат в Дуумстаун. Имаше си мраморно фонтанче и плетени столове, разнасяше се аромат на черешово сладко и шоколад вместо витаминени таблетки и спрей за коса. Сивокос мъж зад щанда ни измери с поглед кимна към Хлапака, който седеше зад предното стъкло, отпивайки нещо розово на цвят с вид на лекарство. Наблюдаваше едно двуетажно грубо здание, застанало самотно по средата на квартала. Вертикална неонова фирма над предната врата съобщаваше на всички, че това е африканската баптистка църква Сейнт Андрю.

— Не знаех, че е бил свещеник — казах аз.

— На времето беше църква — каза Муфалата. — Когато се нанесоха на новото си място, знакът сочеше погрешно, така че Носа го купи. Нарича къщата си Църквата.

— Конгрегацията на африканските баптисти на името на Сейнт Андрю не се ли разгневиха? — запитах.

— Ами, той е глава на хора — каза Хлапака и млъкна.

— Колко народ са? — запита Стик.

— Току-що влязоха две пълни коли — каза Муфалата. — В страхотно настроение бяха, брей. Направо да ти завие свят от щастливи физиономии.

— Как попиляха стридената компания? — поинтересувах се аз.

— Просто дойдоха с две коли, спряха пред входната врата, слязоха, и провериха дали мястото е празно. После сервираха цял куп коктейли Молотов и хвърлиха две пръчки динамит върху входната врата когато си тръгваха. Човече, цялата фабрика направо подскочи до небето.

Стояхме и гледахме към Църквата, като се чудехме какво да предприемем.

— Ако го арестуваме, няма ли да ни трябва заповед от прокурора? — запитах аз.

— Да ги арестуваме ли? Да арестуваш кого, авер? Грейвз? — беше изуменият коментар на Хлапака. — Ние четиримата да им се изтърсим ей така и да арестуваме Грейвз и може би осем от най-върлите главорези южно от Джърси Сити? по дяволите, авер. Да умра с чест, si; но да се самоубивам…

— Тогава защо не отидем при него и просто не си поговорим? — предложих аз.

Муфалата ме изгледа така, сякаш бях освидетелстван от психиатрията. Дъч се изкикоти гръмогласно, сякаш беше чул последния мръсен виц. Стик не реагира; само усилено прехвърляше през ума си всички „за“ и „против“ идеята. Накрая наруши паузата.

— Защо? — запита той.

— Защото някой иска да го постави на топа на устата — отвърнах аз. — Може би е възможно да спрем цялата тая лудост преди още някой да е загинал.

— Я ги зарежи тия — заяви Хлапака. — Да не си мислиш, че той ще нададе ухо на тревогите ти, авер?

— Какво има да губим? — запитах аз. — Вие дръжте под око входните и задните врати, а ние с Хлапака ще влезем вътре да си побъбрим с Носа.

— Ти си абсолютно куку — заяви Хлапака.

— Поддържам мнението — обади се Дъч.

— По дяволите, защо пък не? — каза Стик. — Понякога и такива куку-истории минават.

— Нека да повикаме малко подкрепления — въздъхна Дъч.

— Защо? — запитах аз. — Тук не е битката при Корала О.К. Просто отиваме да си кажем две приказки.

— Този мъж току-що съсипа една частна собственост — посочи ми Дъч. — Ако разбере, че сме го видели да прави това, той няма да е особено настроен за разговор с ченгета.

— Тогава няма да му го казваме — Повдигнах рамене и минах през входната врата и прекосих улицата, а зад мен ситнеше Муфалата.

— Това е лудост, човече — проплака той. — Този момък е кибритлия, не разбираш ли? Кибритлия, авер. Само да му драснеш клечката, и всичко хвръква във въздуха. Ще го чуят и в западен Лос Анджелиз, дори и в западния шибан Берлин, казвам ти. Не ме ли чуваш, авер? Или само си хабя езика да му покара вълна?

— Чух те, Хлапак. Кибритлия е, казваш.

— Не кибритлия, авер. Барут! Чист барут! Б-а-р-у-т!

Влязохме в клуба.

— Добре, добре — произнесе Муфалата докато навлизахме в тъмното стълбище. — Само остави на мен да те заведа до човек, става ли, авер? Остави това на мен, защото, виждаш ли, мисля, че в този случай имам предимство в комуникациите, което ти нямаш.

— И как така? — заинтересувах се аз.

— Защото ти си един дебелоглав, шибан фръцльо, затова, а оня там вътре му се повдига от такива префърцунени като теб.

— Тогава води ме — кимнах.

Изкачихме едно късо стълбище до първия етаж на сградата. Представляваше катедрална зала с амвон в единия край и църковни пейки наблъскани в полукръг, освобождавайки голям дансинг. Залата беше амфитеатрална. На втория ред бяха разположени ниски масички обградени от големи кресла. Цветовата гама беше кардиналско червено и дяволско черно. Четири стереоколони с размерите на дъски за обяви бумтяха така, че звуците разтърсваха човека. Музиката беше толкова силна, че адамовата ми ябълка ме заболя. Дори и един слънчев лъч не пронизваше това бивше свещено място.

На най-горната площадка на стълбището върху дървени столове се бяха разположили двама черни гиганти. Огледаха ни отгоре додолу и после единият от тях произнесе с доста приятен глас:

— Съжаляваме, господа, заведението отваря в четири.

— Не е това, което си мислите — изрева Хлапакът. — Дошли сме да поговорим с шефа ви.

Двамата гиганти си размениха развеселени погледи, после се изсмяха така, че заглушиха и уредбите.

— Какво ще му предлагаш, пуяк, да не го поканиш на танци? — изрева единият от тях.

— Да — изкрещях в отговор аз, измъкнах портфейла си и го отворих на значката. — Ето ни и билетът за танците.

— Проклятие — простена до мен Хлапака. — Дипломатическите ни отношения бяха дотук.

Грамадният говорител придоби вид сякаш бях размахал геврек под носа му. Вгледа се в Муфалата, после се прехвърли върху мен, опитвайки се да ни прецени що за стока сме, и накрая ме заби пръст към мен.

— Останете си на мястото, и двамата — произнесе той, и после се обърна към партньора си: — Дръж ги под око.

Той се обърна и тежко закрачи през дансинга, изчезвайки в мрака. Другият гигант остана и ни загледа злобно, прехвърляйки погледа си от мен на Хлапака и обратно. Очевидно беше човек, който изпълняваше заповедите стриктно до буква. Когато си толкова едър, нямаш нужда от голям мозък.

Музиката продължи да ни изтезава слуха още няколко минути и изведнъж като по даден знак спря.

— Качи ги горе — изрева Горила Номер Едно. — Първо ги претърси.

— До стената — заповяда Горила Номер Две. — Ще ви претърся.

Опипа ни и двамата и измъкна един 357 калибър и сгъваем нож от Муфалата. Единствената вещ у мен, която събуди опасенията му, беше една пиличка за нокти, която внимателно оглежда в продължение на няколко секунди.

— Това е пиличка за нокти — произнесох най-накрая аз.

— Не ме ли бъзикаш — отвърна той. — Аз пък си помислих, че е клечка за зъби.

Горила Номер Две ни поведе по дъсчения под и после нагоре към далечния ъгъл на помещението до единственото сепаре. Вътре в сепарето имаше кръгла маса, а зад нея ръчно издялан дървен стол достатъчно голям, за да задоволи и кралицата. Грейвз седеше на стола преметнал единия крак върху облегалката. Беше облечен като бразилски банкер, в светъл памучен костюм с тъмнокафява носна кърпичка сгъната в горното джобче на сакото му и вратовръзка на бели и кафяви райета. Също като Сапата, и той носеше слънчеви очила дори и на тъмно.

Няколко от лейтенантите му се върнаха обратно в мрака. Не отидоха никъде, просто станаха част от околната среда.

Грейвз се приведе напред и леко придърпа надолу очилата си, пронизвайки ме с очи.

— Я виж ти кой ни е дошъл на гости, любителят на кучетата.

Усмихнах се. Хлапака остана безизразен.

— Не трябваше да го правиш — изрече Грейвз със стържещ шепот. — Да дойдеш в къщата на човека и да размахваш оная лайняна работа.

— Как да ти кажа, според мен Кинг Конг и Могъщият Джо Младши долу счетоха, че външният ни вид заслужава доверие да ни приемеш — ухили се Муфалата.

Грейвз се усмихна. Той беше красив мъж. Който и да беше направил това с носа му, определено му беше извършил услуга.

— Кой си ти, по дяволите? — запита меко той.

— Феди — отвърнах аз.

Той леко подсвирна през зъби.

— Лоша работа. Да не ми носите повиквателната?

— Да, морската пехота вече едва я стърпя на едно място — изхили се Муфалата.

— Добре тогава, кажи си мъката, човече. За какво става дума?

— Може ли това да си остане само между нас? — запитах.

Грейвз се обърна към Горила Номер Две.

— Абсолютно чисти са — изгрухтя черният гигант.

Грейвз се отпусна на стола си и махна с ръка.

— Окей, — произнесе той. — Оставете ни малко сами. Нещо за пийване, момчета?

— Не веднага — казах аз.

— Ти ли си говорителят, кучешки любителю? — обърна се той към мен.

Кимнах.

— Тогава говори.

Не знаех как да започна или какво точно да му кажа. Трябваше да съобразявам, и то бързо. Грейвз не беше глупак. Ако бяхме дошли тук заради сутрешния му рейд върху стридената компания на Чевос, щяхме да нахълтаме с цял куп полицаи и заповеди за арестуване. Ние обаче искахме само да разговаряме и той беше целият слух.

— До ушите ми достигат разни неща — започнах аз. — Щото и бизнесът ми е такъв, та ми се налага да слушам много.

— И какво по-точно достига до ушите ти, човече? — запита стройният и ебонитов гангстер, все още усмихнат.

— До ушите ми стигна слухът, че един гангстер от Синсинати на име Талиани и неговата банда дошли тук да основат магазин. Искали да поемат целия оборот на Фронт Стрийт, но за това трябвало да минат през теб, така или иначе. Възможно е някой да им е оказал помощ да стъпят тук — това в момента не е толкова важно — но има една личност, от която Талиани определено не е получил нищо, и тя е Стоуни Титан, а след като ти и Стоуни имате договор, те не биха могли да те отстранят. Според същите тези слухове, фамилията Талиани решила да опипа почвата и да разбере колко здраво си стъпил на земята, така че изпратили един негодник от Охайо на име Чери Макджий, да те пробва. Той обаче не успял да се справи с теб, така че Талиани пробвал трика с натопяването, и след като си излежал присъдата си, ти си излязъл и си гръмнал Макджий, заедно с двама от телохранителите му.

А междувременно те започнали да настъпват по всички фронтове, като те настъпвали ту тук, ту там. Започнали да прекарват тежки наркотици, най-вече кокаин, за да обслужват едрите пласьори извън града, нещо, което според слуховете, не било в твоя стил. Те също така разполагали и с много големи пари, и с това вече започнали да ти нанасят сериозни удари. Започнали да те изтласкват от пазара, защото имали повече пари от теб.

Така че според слуховете, ти си решил да направиш един голям удар, пратка с кока от Южна Америка, която би ти донесла някъде към двайсет-трийсет милиона след пласиране на улицата плюс едно здрав трус в търговията им.

И тогава, миналата неделя, Талиани отвлякъл лодката ти, убил хората ти, след което изгорил лодката, като те оставил без стока и те направил длъжник на посредниците ти. Така че, пак според слуховете, ти си обявил война и си започнал да изтребваш хората на Талиани, един по един. И когато на Хари Рейнс му запарило под задника заради тая касапница, ти си го премахнал.

Спрях за момент, и след малко добавих.

— Така стига до ушите ми.

Той свали очилата си и ме прониза със стоманен поглед.

— Любителю на кучета, ти си такъв лайнар, че си чак заразен — измърмори Грейвз, без всякакъв хумор. — Стигало ти до ушите, дрън-дрън.

— Казах ти, че така стига до ушите ми, не съм казал, че е така. Но е възможно да бъде интерпретирано по този начин, ако се намерят достатъчно желаещи.

Той се облегна на стола си и си поигра с очилата. Сега вече бях възбудил интереса му.

— Добре — прошепна той, — кажи ми тогава, как мислиш, че е било?

— Добре, ще ти кажа как не е било. Не мисля, че ти си убил който и да е от клана на Талиани, с изключение може би на МакДжий и някои от отрепките му. Не мисля и че ти си убил Хари Рейнс. Не само това, но вероятно мога да докажа, че ти не си убиецът.

— Това е дяволски любезно от твоя страна, братко — каза той. — Какво искаш от мен в замяна на това, да се омъжа за сестра ти ли?

— Искам да отзовеш всичките си хора, веднага. Преди да започне същинската война и да загинат много хора, които нямат нищо общо с цялата мръсотия.

— Искаш от нас да застанем на средата на булеварда като мишени за упражнение на оня шибан Нанс ли, това ли било? — Гласът му застърга още по-силно.

— Аз ще имам грижата за Нанс. Имам далеч повече причини от теб да го направя. Два пъти се опита да ме убие.

Поради някаква причина това го впечатли особено.

— Не съм много наясно какво ми предлагаш в замяна.

— Ако прибереш хората си, ще имам грижата останките на фамилията да направят същото. Тогава ти остава само да си поседиш на задника докато Федитата приберат каквото е останало от клана и градът остава само за теб.

— И Федитата просто ще ме оставят на мира, хей така?

— Така ще стане — потвърдих аз.

— И ти правиш всичко това само защото си фин и интелигентен кукуригалник, който просто си върши съвестно работата, така ли? По дяволите, човече, за какъв ме вземаш? Не съм бил на памукобер когато са раздавали мозъците.

— Виж, знам за сделката ти с мистър Стоуни и аз не…

— Нямам никаква сделка с мистър Стоуни — прекъсна ме той. — Той не сключва сделки, авер, не е от тия, дето се влачат по петите ми с протегната ръка за някакви трохички. Това не е неговият стил. Между мен и мистър Стоуни има споразумение. Осера ли се, зачукват ми го барабар с ташаците. Не се ли осера, задникът ми си е здрав и читав.

— Искам да разбереш, че моята работа е с Талиани. Пет пари не давам за това как вие двамата с мистър Стоуни управлявате града. Беше си достатъчно хубав преди двайсет години.

— Ти си разговарял с мистър Стоуни за всичко това?

— Е, не толкова пряко, но мистър Стоуни е достатъчно умен, и ще го разбере — казах аз. — Ако питаш мен, мисля, че цялата тая история е примамка да се навреш между шамарите с войната, която си обявил на Талиани.

Усмивката му угасна, но гласът му си остана същият.

— Мен никой не може да ме примами, кучешки любителю. Това не е моят стил.

— Искаш ли да ме изслушаш или не? — запитах го грубо аз.

Той пусна крака си на пода и се приведе над масичката към мен.

— Добре — каза той, — щом сме стигнали чак дотук. Но само не ми ходи по нервите.

— Имат нужда от един левак за цялото представление.

— Кой има нужда?

— Може би Чевос. Може би Костело. Може би дори Брониката, макар че ме съмнява. По-точно този, който до този момент е очистил дванайсет души от клана Талиани, който и да е той. Някой трябва да обере луфта за клането и са нарочили теб за тая работа.

Той се отпусна обратно на стола си, почука замислено връхчетата на пръстите си един в друг, и се втренчи в тъмния таван. Имаше да обмисли много неща, повечето които бяха чисти догадки от моя страна, а много от тях, ако въобще имаше такива, можеха да се подкрепят с факти.

— Не съм убивал и Макджий. Авер, канех се да смачкам този дребен педераст, но някой ме изпревари.

Това ме изненада много, но положих всичко да не ми проличи.

— Загубих и мои хора в тая история — каза той. — Това не се забравя лесно.

— Тогава защо да губиш още? След това и сън вече няма да те хваща. Доколкото знам, загинали са хора и от двете страни.

Пауза.

— Вярно е — съгласи се той. — Аз вземам една пета от тая сделка с кокаина. Това спада към федералната юрисдикция. Пъхни този педал зад решетките — продължи той без да сваля погледа си от тавана.

— Тук също си на чисто — уверих го аз. — Ако се окаже, че някой друг е задигнал стоката, ти не си виновен в нищо. Този, който я е откраднал и е потопил лодката, носи цялата отговорност.

Той сведе поглед към мен и се усмихна.

— Сбъркал си професията си, кучешки любителю — каза той. — Би трябвало да станеш посредник.

— Бях на времето — отвърнах аз.

— Добре, какво друго те вълнува?

— Ледбетър — казах аз. Исках да разбера истината за смъртта на бившия полицейски шеф. Това беше още една случайност, в която не вярвах. Муфалата ме загледа с отворена уста.

— Какво по-точно за него?

— Създаваше ли ти някакви неприятности?

Грейвз много бавно поклати глава.

— Той и мистър Стоуни бяха така — и той потърка един в друг два пръста.

— Знаеш ли защо са го убили?

— Чувах, че това било нещастен случай — каза той.

— Има и още нещо. Работил ли е за теб някога Тони Лукатис?

— По дяволите, не ставай прекалено нахален. Аз почти не познавах оня дребен педал.

— Значи не ти е допадал, така ли?

— Изобщо не съм мислил за него, нита така, нито иначе.

— Значи не е работил за теб в колумбийската връзка?

— Ако е имало такава, той изобщо не би работил за мен, няма начин? Ясно?

— Ясно.

— Тогава какъв ти е планът по дяволите, бебчо? Да чакаме ли да споделиш истината с нас или какво?

— Трябват ми два часа — казах аз.

— За какво?

— За да задържа топката. Само не си показвай твърде високо главата, това е единственото, за което те моля.

Той разтри челюстта си с едра и костелива ръка; пръстен с диамант голям колкото родната ми къща хвърли куп искри. Грейвз се закикоти с грапавия си глас.

— Да ти кажа, и думичка не ти вярвам от това, което ми каза. Ти какво, искаш да се доверя на един шибан и изкукуригал федерален агент ли? Та как ти беше името, човече?

— Килмър. Джейк Килмър.

— Като поета ли?

— Ти четеш поезия?

— Че защо не — отвърна той. — Аз имам образование.