Уилям Дийл
Хулигани (28)

24. РЪКАТА НА ЗАКОНА

Чарли Едноухия убиваше времето си до фонтанчето когато излязох от офиса на Дъч. Изражението му излъчваше въпрос. Свих в кръг показалеца и палеца и се ухилих.

— Поредният случай на дребно недоразумение, изгладено без особени усилия.

— Добре — произнесе той. — Дъч е вълшебен мъж. В екипа сме готови да го последваме даже и в ада.

— Заслужава го — заявих. — Работата му е дяволски мръсна и точно сега местните големи клечки са го притиснали до стената.

— Исках само да ти обясня как стоят нещата — каза той. — Ти си чудесно момче и всичко останало, но ние сме готови да работим с теб само защото за него това явно е единственият шанс.

Очевидно Чарли беше официалният говорител на Отдела за специално предназначение, или може би думата „Председател“ беше по-близка по значение.

— Благодарен съм ти за прямотата, Чарли. И за да няма никакви неясноти и от двете страни, искам да ти кажа, че възнамерявам да се възползвам максимално от гостоприемството ви.

Той се ухили и протегна ръка.

— Ти си човек, който е наясно със себе си какво иска. Надявам се един ден да добавя още една страница към легендата, която расте около личността ми. Как съм опаткал Триадата съвместно с Джейк Килмър.

— Да се надяваме, че ще имаш възможността да го опишеш. Защото времето не е с нас.

— И аз стигнах до същото заключение — произнесе той докато крачехме към вратата. — По всичко личи, че в Дюнтаун има скрит опит да се потули убийството на Талиани.

— Забелязал си го значи, а?

— Да. Очевидно се мъчат да го проточат максимално, преди да предприемат каквото и да било — продължи той. — Сигурен съм, че на настоящите величия им е пределно ясно, че отделът по убийствата не може да открие колективните им задници даже и да пърдят в хармония химна.

— Стик каза ли от каква информация имаме нужда?

— Да. Започвам още днес следобед. Исках само да се уверя, че с Дъч всичко е наред.

— Иска от мен единствено да не му бъркам графика — изсмях се аз.

— Той е изостанал с цели дни от всички графици, които сме правили досега от първия ден, когато започнахме — ухили се Чарли Едноухия.

— Струва ми се, че просто искаше да си го изкара на някого — отвърнах аз.

— Между другото, искам да ти кажа, че Каубоя може понякога да създава проблеми, но всъщност мозъкът му сече като бръснач. Само дето реотанът му загрява обикновено с десет секундно закъснение.

— Няма проблеми. Винаги ли си е бил такъв?

Чарли поклати глава.

— Във Виетнам му пръснали тила. Сложили са му стоманена пластина. Затова и винаги носи оная смешна бейзболна шапка. Скрива плешивината.

Не знаех как да отговоря на това. А и как можеше да го коментира човек? Да каже: „Брей, лоша работа“? На всеки му е ясно, че не е много приятно да ти пръснат черепа.

— Споменах ти го, защото Каубоя е бил шериф в Уейко, Тексас, преди да отиде на война. След като се върнал, никой не искал да го наеме на работа. Дъч го намерил да бачка на доковете в Ню Орлийнс.

— Благодаря ти, Чарли, хубаво е, че ми каза.

— Сигурен съм, че до утре ще ни състави списъка, дори и да му се наложи да работи върху него цяла нощ.

— Кажи му, че съм му много благодарен.

— Кажи му го ти — отвърна Чарли. — Аз отивам в залата с досиетата.

Луис Каубоя си беше останал на същото място, където го бях оставил, и се блъскаше с бележника си със сведенията.

— Каубой, не се преуморявай с това, окей?

— Утре — изрече той, плъзгайки бейзболната си шапка на тила. — Тая вечер съм по следите на Логето, но утре списъка ще го имаш.

— Благодаря ти.

— Между другото, Сапата поръча да ти предам, че излиза да търси оня задник, дето те е прострелял.

— Казва се Нанс Турчина.

— Нанс Турчина, добре. — Той се усмихна. — Сапата ще го открие, можеш спокойно да заложиш милион на това.

— Ще му благодаря когато го видя — казах аз.

— Май ще трябва да вземам уроци по краснопис — изрече той с озадачен вид. — Не мога да си разчета собствените драсканици.

Тъкмо се запътих към вратата когато една нова фигура се изпречи на пътя ми. Това беше ченгето с изгладената като с ютия физиономия.

— Снощи нямахме възможност да се запознаем — изрече той. — Аз съм Акулата Ланг.

— Джейк Килмър.

— Бива ме по инсталирането на подслушвателна апаратура. Само ми кажи ако искаш някъде да пъхна микрофонче, окей? Мога да закича и муха във въздуха пред очите ти без да ме видиш.

— Страхотно.

— Не се фукам — изрече той и разбитото му лице разцъфна в усмивка. — Това е талант, даден ми от Бога.

— Сигурен съм, че не злоупотребяваш с него.

— Само когато някой ме помоли — каза той и след миг добави: — Чувам, че си бил във Виетнам?

— Да.

— Кога беше това?

— 67 и 68.

— В каква част?

— Военно разузнаване. А ти?

— Бях пилот на медицински евакуационен хеликоптер.

— Колко полета имаш?

— Ще ти се доповръща, ако ти кажа.

Поколебах се за момент, преди да му задам следващия въпрос, но после махнах с ръка. Нали вече ставах един от тях.

— Имаш ли нещо против ако ти задам един личен въпрос? — казах.

— Давай.

— Как стана така, че си я оплескал и дойде в екипа на Дъч?

Разбитите черти на Ланг се свиха на букет и той зарева от смях.

— Хей, идваме си точно на въпроса. И така, въртях полети по контрола на пътищата за полицейското управление в Денвър. Трима юнаци ограбили една банка и аз ги следвах на около петстотин фута. Една служебна кола се беше залепила за тях, но шофьорът й загуби управление и излетя от пътя. И аз се спуснах над юнаците, на два фута над покрива на колата, знаеш. Зависнах си над тях, обадих се по радиото да им кажа къде се беше обърнала колата на момчетата, и тъкмо се опитвах да изтикам юнаците от пътя, когато наближихме един железопътен мост. В последния момент дръпнах нагоре, за да не се ударя.

— Да.

— И да не видя, че в същото време един товарен влак пресича моста. Връхлетях точно върху един открит вагон. А то да се случи да взема любимия хеликоптер на кмета. Бил си написал името отстрани и всичко останало. Не може да не си го виждал, хеликоптера де. — Той спря за миг и се изкикоти. — Изглеждаше така, сякаш малките на Кинг Конг го бяха използвали за играчка.

— И за награда, че си разбил любимата играчка на кмета, те изритаха, а?

— Аха, плюс това градската управа трябваше да купи нов вагон за влака. Не ми направиха дори и прощално тържество.

— Страшен късметлия си, щом си оцелял — казах аз.

— А това по лицето ми от какво си мислиш, че е? — каза той, все още давейки се от смях.

— С какво се занимаваше, когато те откри Дъч? — запитах го аз, като очаквах да ми сервира дежурния лаф за препродажба на стари коли или нещо от този род.

— Карах една пътнотранспортна катафалка в Роаноук, Върджиния, с една журналистка — отвърна той. — Разбира се, след работата ми в полицията това беше падане няколко нива по-долу, но си имаше и своя чар. Обикновено на връщане след всеки по-натоварен следобед тя ми даваше пълна свобода на действие.

Този път беше мой ред да се разсмея.

— Наистина си бил голяма работа като пилот.

— След Виетнам всичката работа си беше чист майтап.

Изведнъж ми хрумна нещо. Още не мога да повярвам какво направих тогава. Старият мистър Ръката На Закона, бившият адвокат, винаги-съблюдаващият-правилниците Джейк Килмър. Изглежда вече бях започнал да се заразявам от хулиганите.

— Имам една идея — казах аз.

— Давай.

— Нали знаеш главният филиал на Сийкоуст Банк долу край реката?

— Ще го намеря.

— Бих искал да знам с кого върти бизнес президентът на банката. С кого разговаря целия ден, изобщо кои са партньорите му. Казва се Чарлз Сийборн.

— Какво ще кажеш за телефона? — запита Ланг. — Искаш да закачим и него, нали? Имам едно много специално устройство за такива случаи, казвам му „двама в един кабел“.

— Не, оня юнак не е толкова глупав.

Ланг събра в още една усмивка разбитото си лице.

— Готово.