Шарлот Бронте
Джейн Еър (29)

Двадесет и девета глава

От следващите три дни и три нощи нямам почти никакви впечатления. Спомням си само някои усещания, които изпитах тогава, но не може и дума да става за каквито и да било мисли или дейност. Знаех, че се намирам в една малка стая, на едно тясно легло. Сякаш се бях сраснала с това легло. Лежах неподвижно като труп и ако ме вдигнеха оттам, би значело едва ли не да ме убият.

Не усещах как тече времето — как утрото се сменя с деня, а денят с вечер. Ако някой влезеше или излезеше от стаята, аз го забелязвах: дори знаех кой е той, разбирах всичко, което се говореше, ако говорещият стоеше до мен, но не можех да отговарям: невъзможно ми бе да раздвижа устните или тялото си. Най-често ме навестяваше Хана. Идването й ме смущаваше. Имах чувството, че присъствието ми в къщата я дразни, че тя не разбира нито мен, нито обстоятелствата, които ме бяха принудили да стигна до това положение, че тя е с предубеждение към мен. Два-три пъти на ден в стаята ми се появяваха Даяна и Мери. Застанали до леглото ми, те шепнешком си говореха:

— Колко добре постъпихме, като я приютихме!

— Да, иначе щяхме да я намерим на сутринта мъртва до вратата. Бих искала да зная какво е претеглила в живота си.

— Бедната! Изглежда, е понесла немалко тегла. Клета, измъчена, бледа скитница!

— Като съдя по думите й, тя не е проста — говори литературно, а роклята й, макар кална и мокра, е почти нова и добре ушита.

— Лицето й е странно: слабо и мрачно, но все пак ми харесва и ми се струва, че когато е била здрава и бодра, то е било сигурно приятно.

Нито веднъж не чух една-единствена дума на съжаление за оказаното ми гостоприемство, не забелязах нито подозрителност, нито антипатия. Това ме успокояваше.

Мистър Сейнт Джон се отби при мен само веднъж; като ме погледна, той каза, че състоянието ми е болезнена реакция след дълга и непосилна умора. Нямало нужда да викат лекар: природата прекрасно щяла да се справи сама. Всеки мой нерв бил много напрегнат и целият ми организъм трябвало известно време да се намира в дълбок покой. Нямало никаква болест. Оздравяването, започнало веднъж, щяло да протече достатъчно бързо. Това свое мнение той изрече в стегнати фрази, със спокоен, тих глас; след пауза той добави с тон на човек, несвикнал с обширни излияния:

— Много необикновено лице, в него безспорно няма никакви признаци на вулгарност или порочност.

— Разбира се, няма — отвърна Даяна. — Право да си кажа, Сейнт Джон, аз дори изпитвам някакво топло чувство към бедната девойка. Бих желала да й оказваме и за в бъдеще нашето покровителство.

— Едва ли ще е възможно — последва отговорът. — Вероятно ще се окаже, че тази млада девойка е в конфликт с близките си и затова неразумно ги е напуснала. Може би ще успеем да я върнем в семейството й, ако не упорствува, но забелязвам на лицето й чертите на твърд характер и това ме кара да се съмнявам дали ще можем лесно да я убедим. — Няколко минути той ме разглежда, после добави: — Изглежда умна, но никак не е хубава.

— Тя е толкова болна, Сейнт Джон.

— Болна или здрава, винаги ще изглежда така. Чертите й са напълно лишени от изяществото и хармонията, присъщи на хубавиците.

На третия ден се почувствувах по-добре; на четвъртия вече можех да говоря, да се движа, да се привдигам в леглото си, да се обръщам. Хана — изглежда, беше време за обед — ми донесе каша и препечен хляб. Аз ядох с наслада; храната ми хареса — нямаше онзи неприятен вкус, който усещах до този момент в устата си, когато ядях. След като Хана си отиде, почувствувах, че силите ми се възвръщат, сякаш се събуждах за нов живот. Бездействието ме гнетеше; искаше ми се да стана. Но какво можех да облека? Само мократа, окаляна рокля, с която бях спала на земята и падала в блатото. Беше ме срам да се покажа пред благодетелите си в такъв вид. Но бях избавена от това унижение.

На стола до леглото ми бяха сложени всичките ми неща, чисти и сухи. Черната ми копринена рокля висеше на стената. По нея вече нямаше кал, тя беше грижливо изгладена и имаше съвсем приличен вид. Дори обувките ми бяха почистени и чорапите ми в ред. Намерих и всичко необходимо за миене, а освен това гребен и четка, за да се среша. След непосилни опити, като си почивах всеки пет минути, аз най-сетне се облякох. Роклята ми стоеше като на закачалка, тъй като бях много отслабнала, но се загърнах с шала си и в предишния си спретнат и приличен вид — не бе останало нито петно, нито следа от безпорядъка, който толкова мразех и който, както ми се струваше, ме унижаваше, — държейки се за перилата, слязох едва-едва по каменните стълби и като минах по ниския тесен коридор, най-сетне се добрах до кухнята.

Тя беше изпълнена с миризмата на току-що опечен хляб и топъл, живителен огън. Хана печеше хляб. Както е известно, предразсъдъците се изкореняват най-трудно от сърцето, чиято почва никога не е била засявана със семената на образованието; те растат там упорито, здраво, като плевели сред камънаци. Когато ме видя за пръв път, Хана се отнесе към мен студено и сурово, по-късно тя малко поомекна, а сега, когато ме зърна, че влизам спретната и добре облечена, дори се усмихна.

— Как? Вече сте станали? — забеляза тя. — Значи, сега ви е по-добре? Ако искате, можете да седнете на стола ми до огнището.

Хана ми посочи люлеещия се стол; аз седнах в него. Тя продължи да шета, поглеждайки ме от време на време с крайчеца на окото. Като извади няколко хляба от пещта, Хана се обърна към мен и изведнъж изтърси:

— А често ли ви се случваше да просите милостиня, преди да дойдете у нас?

За миг в душата ми избухна негодуване; но като си спомних, че няма за какво да се сърдя и че наистина трябва да съм й заприличала на просякиня, отговорих спокойно, ала не без известна твърдост:

— Грешите, като ме смятате за просякиня. Аз съм толкова просякиня, колкото сте вие или вашите млади господарки.

Като помълча, тя каза:

— Никак не мога да разбера това — нали нямате нито дом, нито пари?

— Когато човек няма дом или пари, още не значи, че е просяк, както вие разбирате това.

— Вие учена ли сте? — попита Хана внезапно.

— Да.

— Но вие никога не сте били в пансион, нали?

— Била съм в пансион осем години.

Тя широко отвори очи.

— Тогава защо не можете сама да си изкарвате хляба?

— Изкарвала съм си го и се надявам пак да го изкарвам. Какво мислите да правите с това френско грозде? — попитах аз, когато тя донесе една кошница френско грозде.

— Ще сложа от него в сладкиша.

— Дайте ми да го изчистя.

— Не, няма да ви позволя да вършите нищо.

— Но аз трябва да свърша нещо; дайте.

Хана се съгласи и дори ми донесе чиста кърпа, за да не си изцапам роклята.

— Ще се изцапате без нея — забеляза тя. — Не сте свикнали с такава работа, по ръцете ви виждам. Да не сте били шивачка?

— Не, грешите. А и не е ли все едно каква съм била? Нека това не ви тревожи. По-добре ми кажете как се нарича имението на вашите господари.

— Едни му казват Марш Енд, други — Муърхаус.

— А господина, който живее тук, наричат мистър Сейнт Джон, нали?

— Не, той не живее тук; той е само временно тук. Живее в енорията си в Мортън.

— Онова селце на няколко мили оттук?

— Да.

— Какъв е той?

— Пастор.

Спомних си отговора на старата икономка в дома на свещеника, когато потърсих отеца.

— И тъй, значи, това е домът на неговия баща?

— Да, старият мистър Ривърс живееше тук; тук са живели и баща му, и дядо му, и прадядо му.

— Името на този господин е мистър Сейнт Джон Ривърс, нали?

— Да, Сейнт Джон е малкото му име.

— А сестрите му се казват Даяна и Мери Ривърс.

— Да.

— Баща им ли е умрял?

— Умря преди три седмици от удар.

— А нямат ли майка?

— Тя умря точно преди една година.

— Отдавна ли сте в това семейство?

— Живея тук от трийсет години. И тримата съм отгледала.

— В такъв случай вие сте честна и предана прислужница. Дължа ви уважение, макар че бяхте неучтива, като ме нарекохте просякиня.

Хана отново учудено ме погледна.

— Види се, аз здравата съм сбъркала с вас — каза тя, — но тъдява се навъртат всякакви типове, затуй трябва да ми простите.

— … дори и след като ме изгонихте в такава нощ, когато и куче не бива да изгониш — продължих аз строго.

— Е, да, това беше лошо; но какво да се прави? Мислех повече за дечицата, отколкото за себе си. Клетите! Няма кой да се грижи за тях освен мен. Щеш не щеш, трябва да бъдеш груба.

Запазих няколко минути строго мълчание.

— Не ми връзвайте кусур — отново заговори тя.

— Не, не съм съгласна — рекох аз — и ще ви кажа защо. Не толкова защото отказахте да ме подслоните и ме помислихте за измамница, колкото за сегашния ви упрек, че нямам нито пари, нито дом. А впрочем някои от най-добрите хора на света са били също тъй бедни като мен и като християнка вие не трябва да смятате бедността за порок.

— Наистина не трябва — рече Хана, — и мистър Сейнт Джон казва тъй. Сбърках; сега виждам, че съвсем не сте такава, каквато ми се сторихте отначало. Вие сте много мила и добра душа.

— Хубаво. Прощавам ви. Дайте ми ръката си.

Тя пое ръката ми с набрашнената си, мазолеста ръка; още по-приветлива усмивка озари грубото й лице и от този миг ние станахме приятелки.

Хана, изглежда, обичаше да бъбри. Докато чистех френското грозде, тя правеше пълнежа за сладкиша и ми разказваше различни подробности за покойните си господар и господарка и за „дечицата“, както наричаше тя младите момичета и брат им.

Старият мистър Ривърс, разказваше тя, бил човек доста обикновен, но това не му пречело да бъде благородник, и при това от много древен род. Имението Марш Енд принадлежало на Ривърсовци от деня на създаването му — преди около двеста години; наистина по вид това било малко и скромно имение — не можело да се сравнява с палатите на мистър Оливър в Мортън Вейл. Но тя още помнела баща му, Бил Оливър — той бил прост работник във фабриката за игли, а Ривърсовци — благородни земевладелци още от времето на всички Хенриевци, в това можел да се убеди всеки, който погледне в регистрите на мортънската черква. Наистина старият господар бил обикновен човек, както всички тукашни. Той бил страстен ловец, добър земевладелец и прочие и прочие. А пък господарката била съвсем друга. Много обичала да чете и вечно учела нещо; „дечицата“ се метнали на нея. Такива като тях нямало в цялата околност сега, а и преди; и трите обикнали учението едва ли не още от деня, в който проговорили; те винаги били особени, не както другите. Мистър Сейнт Джон, като пораснал, постъпил в колеж, а после станал пастор; момичетата пък, веднага щом свършили училище, решили да станат гувернантки. Те казвали, че баща им загубил много пари заради някакъв човек, на когото се доверявал и който се разорил; и тъй като бащата не бил достатъчно богат, за да им осигури зестра, те трябвало сами да се грижат за себе си. Сестрите отдавна почти не живеели в къщи и били пристигнали тук само за няколко седмици поради смъртта на мистър Ривърс; но те много обичали Марш Енд, Мортън, пустошта наоколо и хълмовете. Двете госпожица били ходили в Лондон и в много други големи градове, но винаги казвали, че у дома им е най-хубаво. А как били привързани една към друга! Никога не спорели помежду си, не се карали! Едва ли имало друго такова сговорно семейство.

Когато очистих френското грозде, аз попитах къде са двете момичета и брат им.

— Отидоха на разходка до Мортън, но ще се върнат след половин час, за чая.

Те действително се върнаха след половин час и влязоха през кухнята. Мистър Сейнт Джон, като ме видя, само се поклони и мина край мен, но двете момичета се спряха. С малко думи, любезно и спокойно Мери изрази удоволствието си, че вече съм станала от постелята; Даяна ме хвана за ръка и поклати глава.

— Трябваше да чакате, докато ви позволя да слезете долу — каза тя. — Вие още сте много бледа и слаба. Бедно дете! Бедно момиче!

Гласът на Даяна звучеше за мен като гукане на гълъб. Погледа й аз посрещнах с радост. Лицето й ми се струваше прелестно. Лицето на Мери беше също тъй одухотворено, чертите му също тъй привлекателни, но тя беше по-затворена и се държеше въпреки нежността си малко отчуждено. В погледа и в думите на Даяна имаше известна властност; по всичко личеше, че е волева натура. Винаги ми правеше удоволствие да отстъпвам пред властността — ако тя е разумна — и да се подчинявам на твърдата воля, когато съвестта и собственото ми достойнство позволяват това.

— А какво вършите тук? — продължи тя. — Тук не ви е мястото. Ние с Мери седим понякога в кухнята, защото, когато сме у дома, искаме да се ползуваме с пълна свобода и дори си позволяваме някои волности, но вие сте наша гостенка и вашето място е във всекидневната.

— И тук ми е добре.

— Тук шета Хана и ще ви изцапа с брашно.

— А при това в кухнята е много топло за вас — добави Мери.

— Разбира се — додаде сестра й. — Да вървим, трябва да се подчините! — И без да пуска ръката ми, тя ме накара да стана и ме поведе в съседната стая.

— Постойте тук — рече Даяна, като ме настани на един диван, — докато свалим палтата си и приготвим чая. Това е друга привилегия, от която се ползуваме в нашата самотна къщурка сред пустошта; ние сами си прислужваме, когато пожелаем или когато Хана е заета — когато пече, вари пиво, пере или глади.

Тя затвори вратата и ме остави сама с мистър Сейнт Джон, седнал срещу мен с една книга или вестник в ръка. Отначало огледах всекидневната, после мистър Сейнт Джон.

Всекидневната беше сравнително малка стая, много скромно наредена, но уютна благодарение на чистотата и спретнатостта й. Старомодните кресла блестяха, а ореховата маса светеше като огледало. Няколко избелели фотографии на живели отдавна мъже и жени украсяваха облепените с тапети стени; в шкафовете със стъклени врати се виждаха книги и стар порцеланов сервиз. В стаята нямаше нито едно излишно украшение, нито една съвременна мебел освен две кутии за ръкоделни принадлежности и до стената едно дамско бюро от палисандър; всичко, включително килимът и завеските, изглеждаше много старо, но добре запазено.

Мистър Сейнт Джон, седнал също тъй неподвижно, както хората на избелелите портрети, забил поглед в страницата, която четеше, и стиснал безмълвно устни, беше много удобен за наблюдение. Една статуя едва ли би била по-удобна за тази цел. Беше млад, вероятно между двадесет и осем и тридесетгодишен, висок, строен; лицето му привличаше погледа: то имаше много правилни, като на древен грък черти, съвсем правилен, класически нос, уста и брадичка на атинянин. Рядко ще срещнеш лице на англичанин толкова близко до античните образци. Не беше чудно, че му правеше впечатление неправилността на моите черти, щом неговите бяха толкова хармонични. Очите му бяха големи, с кафяви ресници; над високото чело, бяло като слонова кост, небрежно се виеха руси коси.

Пленителен образ, нали, читателю? Обаче този оригинал едва ли създаваше впечатление за мека, отстъпчива, чувствителна и дори кротка натура. Въпреки неговото спокойствие нещо в ноздрите, устните и челото му говореше според мен за буен, твърд и дори необуздан характер. Той не каза нито дума и даже не ме погледна нито веднъж, докато не се върнаха сестрите му. Даяна, заета с приготвянето на чая, постоянно влизаше и излизаше от стаята и ми донесе един малък, току-що опечен сладкиш.

— Изяжте го още сега — каза тя, — вие навярно сте гладна. Хана казва, че след закуска не ви е давала нищо освен каша.

Аз не отказах, тъй като имах силен апетит.

Междувременно мистър Ривърс затвори книгата, приближи се до масата и като седна, устреми към мен чудно хубавите си сини очи. Сега погледът му изразяваше безцеремонна прямота и изпитателна, упорита настойчивост, които показваха, че досега нарочно, а не от стеснителност е избягвал да ме гледа.

— Вие сте много гладна, нали? — попита той.

— Да, сър.

Винаги ми е било присъщо да отвръщам кратко на кратките въпроси и прямо на прямите.

— Добре, че леката температура през последните три дни убиваше апетита ви; би било опасно изведнъж да заситите глада си. Сега вече можете да се храните, но все още с мярка.

— Надявам се, че няма дълго да се храня за ваша сметка, сър — гласеше силно смутеният ми, невежлив отговор.

— Не — рече Сейнт Джон студено. — Веднага щом ми съобщите къде живеят вашите близки, ще им пишем и вие ще се върнете в къщи.

— Трябва да ви кажа прямо, че това е вън от кръга на моите възможности; аз нямам нито дом, нито близки.

И тримата ме погледнаха, но без сянка на недоверие. Не чувствувах подозрителност в погледите им; по-скоро това бе любопитство. Имам пред вид преди всичко младите момичета. Очите на Сейнт Джон, макар много ясни в буквалния смисъл на думата, бяха доста непроницаеми, казано фигуративно. Изглежда, той го използуваше като средство за проникване в мислите на другите хора, а не за да разкрива собствените си мисли; това съчетание на проницателност и прикритост би могло по-скоро да те смути, отколкото да те предразположи.

— Искате да кажете, че не сте свързана абсолютно с никого, така ли? — попита той.

— Да. Никакви връзки не ме свързват с хората; нямам никакво право да чукам на вратата на която и да било къща в Англия…

— Много странно положение за вашата възраст! — В този момент аз видях, че погледът му е устремен към ръцете ми, които бях сложила на масата. Недоумявах защо са възбудили интереса му, но думите му скоро ми разкриха това.

— Омъжена ли сте?

Даяна се разсмя.

— Та Джейн няма повече от седемнадесет-осемнадесет години, Сейнт Джон — каза тя.

— Скоро ще навърша деветнадесет, но не съм омъжена. Не.

Почувствувах, че лицето ми пламва, тъй като разговорът на тази тема предизвика у мен горчиви и вълнуващи спомени. И тримата забелязаха смущението и вълнението ми. Даяна и Мери ме пощадиха и престанаха да гледат почервенялото ми лице, но техният по-студен и по-суров брат продължаваше да ме гледа, докато не се разплаках.

— Къде сте живели напоследък? — попита той тогава.

— Защо я разпитваш толкова много, Сейнт Джон? — прошепна Мери.

Но той, навел се над масата, ми хвърли втори настойчив и проницателен поглед, който искаше отговор.

— Не мога да спомена името на мястото и лицето, в чийто дом съм живяла; това е моя тайна — кротко отговорих аз.

— И тази тайна вие според мен имате право да не разкривате нито на Сейнт Джон, нито на когото и да е другиго, който почне да ви разпитва — забеляза Даяна.

— Но ако не зная нищо нито за вас, нито за вашето минало, съвсем не бих могъл да ви помогна — каза брат й. — А нали се нуждаете от помощ.

— Аз се нуждая от нея и я търся. Трябва ми, сър, някой истински човеколюбец, който да ми помогне да получа работа по силите ми; нужна ми е заплата, която би могла да ми осигури поне най-необходимото.

— Не зная дали съм истински човеколюбец, обаче съм готов да ви помогна, колкото мога, щом имате такива честни намерения. Затова преди всичко ми кажете с какво сте се занимавали напоследък и какво можете да вършите.

Вече бях изпила чая си. Той доста ме подкрепи, както виното би подкрепило някой великан; чаят даде нова сила на отслабналите ми нерви, тъй че имах възможност твърдо да отговарям на проницателния млад съдник.

— Мистър Ривърс! — казах аз, обръщайки се към него и гледайки го по същия начин, както той гледаше мен: открито и без всякаква стеснителност. — Вие и вашите сестри ми направихте голяма услуга — най-голямата, която човек може да окаже на ближния си; със своето великодушно гостоприемство вие спасихте живота ми. Това ви дава неограничено право да очаквате от мен благодарност, както и известна откровеност. Ще ви разкажа историята на скитницата, която приютихте, доколкото е възможно да сторя това, без да увредя на собственото си душевно спокойствие — имам пред вид моралната си и физическа безопасност, а също и безопасността на другите.

Аз съм сираче, дъщеря на свещеник. Не помня родителите си. Издържаше ме една моя роднина и получих образованието си в благотворително заведение. Ще спомена дори училището, където прекарах шест години като ученичка и две години като учителка — това е Лоудският приют за сираци в Н-ското графство. Сигурно сте чували за него, мистър Ривърс. Ковчежник на това заведение е мистър Робърт Брокълхърст, свещеник.

— Чувал съм за мистър Брокълхърст и съм бил в това училище.

— Напуснах Лоуд преди около една година — реших да постъпя като гувернантка в частен дом. Получих хубаво място и бях щастлива. Бях принудена да напусна това място четири дни преди да дойда при вас. Причината за напускането си не мога и не бива да откривам: това би било безполезно, дори опасно и би прозвучало като измислица. С нищо не съм опетнена и съм също тъй чиста от всякаква вина, както който и да е от вас тримата. Но аз съм действително нещастна и ще бъда нещастна още дълго, защото катастрофата, която ме прогони от дома, превърнал се за мене в рай, е необикновена и ужасна. Решавайки да напусна, аз исках най-вече това да стане бързо и тайно. Ето защо трябваше да оставя всичко с изключение на един малък вързоп, който в бързината и душевния си смут забравих да си прибера от колата, която ме докара до Уиткрос. Затова се озовах в тази местност без пари и без вещи. Прекарах две нощи под открито небе и се скитах два дни, без да престъпя нито веднъж нечий праг; само два пъти през това време можах да похапна; и когато бях доведена от глада, изтощението и отчаянието до крайна изнемога, вие, мистър Ривърс, не позволихте да загина от глад край вашата врата и ме взехте под покрива си. Зная всичко, което вашите сестри направиха за мен, тъй като нито за миг не изгубих напълно съзнание през време на привидния си унес, и съм задължена също тъй много и на тях за сърдечното им, искрено и великодушно съчувствие, както и на вашето християнско милосърдие.

— Не я карай повече да говори, Сейнт Джон — каза Даяна, когато замълчах, — тя несъмнено все още не бива да се вълнува. Елате да седнете на дивана, мис Елиът.

Неволно трепнах плахо, като чух мнимото си име — бях съвсем забравила за него. Мистър Ривърс, от чието внимание нищо, изглежда, не можеше да убегне, веднага забеляза това.

— Вие казахте, че името ви е Джейн Елиът, нали? — попита той.

— Да, това е името, с което смятам за нужно да се назовавам сега; но то не е истинското ми име и когато го чуя, звучи за мен непривично.

— Няма ли да кажете истинското си име?

— Не. Боя се повече от всичко на света, че тайната ми ще бъде разкрита, и избягвам всякакви обяснения, които могат да доведат от това.

— Без съмнение вие сте напълно права — каза Даяна. — А сега, братко, остави я малко да си почине.

Обаче след кратък размисъл Сейнт Джон пак невъзмутимо и с присъщата си прозорливост продължи въпросите си:

— Сигурно не ви се иска да се ползувате дълго от нашето гостоприемство. Виждам, стремите се колкото може по-скоро да се избавите от грижите на моите сестри и главно — от моето милосърдие. (Прекрасно разбирам разликата и не се обиждам — вие сте права.) Искате да бъдете независима, нали?

— Да, вече споменах за това. Посочете ми работа или място, където да потърся работа; това е всичко, за което ви моля сега. След това мога да ви напусна, ако ще да отида дори в най-бедната хижа, но дотогава ми позволете да остана тук: страхувам се да не изпитам отново ужасите на безприютното скитничество.

— Разбира се, че ще останете тук — рече Даяна, като сложи бялата си ръка на главата ми.

— Ще останете — повтори Мери с непресторена искреност, която, изглежда, й бе присъща.

— Виждате, че грижите, които моите сестри полагат за вас, им доставят удоволствие — каза мистър Сейнт Джон, — както би им доставило удоволствие да спасят и се грижат за някоя полузамръзнала птичка, изхвърлена на нашия прозорец от зимния вятър. А аз съм по-склонен да ви помогна да се наредите и ще се помъча да направя това; но трябва да имате предвид, че възможностите ми са много ограничени. Аз съм само един селски пастор в бедна енория; помощта ми ще бъде много скромна. И ако вие сте склонна да презрете ежедневния трудов живот, потърсете си по-съществена помощ от тази, която мога да ви предложа.

— Тя вече каза, че е съгласна да върши всякакъв честен труд, който е по силите й — отвърна вместо мен Даяна, — и ти знаеш, Сейнт Джон, че тя няма на кого да разчита; волю-неволю ще трябва да има работа с такъв свадлив човек като тебе.

— Готова съм да бъда шивачка, прислужница или болногледачка, ако не намеря нищо по-добро — отвърнах аз.

— Хубаво — каза студено мистър Джон. — Щом вашите намерения са такива, обещавам да ви помогна; ще направя това, когато мога и както мога.

При тези думи той взе книгата, която четеше преди чая. Скоро аз напуснах всекидневната; толкова дълго говорих и седях там, че бях съвсем изчерпала силите си.