Шарлот Бронте
Джейн Еър (21)

Двадесет и първа глава

Наистина странно нещо са предчувствията! Същото може да се каже и за телепатията, и за знаменията — трите заедно представляват загадка, ключа на която човечеството още не е открило. Никога в живота си не съм се присмивала на предчувствията, тъй като и със самата мен са се случвали странни неща. И аз вярвам, че съществува телепатия — например между далечни, отдавна разделени роднини, които са се забравили съвсем; въпреки тяхната отчужденост изведнъж те си спомнят един за друг и обяснението на този факт е извън възможностите на човешкия разум. Що се отнася до знаменията, те може би са резултат на телепатия между природата и човека.

Когато бях малко момиче, само шестгодишна, чух една вечер как Беси Лийвън казваше на Марта Абът, че сънувала дете и че това означавало неприятности — или за сънуващия, или за някой роднина. Едва ли бих запомнила тези думи, ако скоро след това не бе се случило нещо, поради което те останаха здраво в паметта ми: на другия ден извикаха Беси у дома й — починала беше по-малката й сестра.

Напоследък често си спомнях това поверие и този случай, тъй като в продължение на цяла седмица не минаваше нощ, в която да не сънувам дете: или го люлеех на коленете си, или го приспивах в ръцете си, или гледах как си играе с маргаритки сред една поляна и пляска с ръчички в един ручей. Една вечер плачеше, на другата се смееше. То ту се притискаше о мен, ту бягаше; но каквито и да бяха подробностите на този сън и каквито и чувства да пораждаше, той ми се присънваше седем нощи подред веднага щом се озовавах в страната на сънищата.

Много ме гнетеше натрапчивостта на този образ, на това видение, и когато наближаваше нощта, а с нея и часът за неговото появяване, започвах да нервнича. Сънувах точно това призрачно дете през онази лунна нощ, когато чух зловещия вик. А на другия ден следобед ме извикаха долу, като казаха, че някой ме чака в стаята на мисис Феърфакс. Влизайки там, видях един мъж, който имаше вид на прислужник на някой благородник. Той беше облечен в дълбок траур и на шапката, която държеше в ръка, имаше траурна лентичка.

— Едва ли ме помните, мис — каза той, ставайки при появата ми. — Казвам се Лийвън, бях кочияш у мисис Рийд, когато живеехте в Гейтсхед преди осем-девет години. Аз още живея там.

— Ах, Робърт! Как сте! Много добре ви помня: вие от време на време ми позволявахте да пояздя понито на мис Джорджиана. А как е Беси? Нали сте женен за нея?

— Да, мис, жена ми е съвсем здрава, благодаря; преди два месеца роди още едно дете, сега имаме три; и майката, и детето се чувствуват отлично.

— А как е семейството на вуйна ми, Робърт?

— За съжаление не мога да ви зарадвам с добри вести, мис; напротив — те са много лоши. В семейството се случи голямо нещастие.

— Да не би някой да е починал? — попитах аз, като погледнах черните му дрехи. Той наведе очи, погледна траурната лента на шапката си и отвърна:

— Вчера се изпълни една седмица от смъртта на мистър Джон — умря в квартирата си в Лондон.

— Мистър Джон ли?

— Да.

— А как понесе майка му това?

— Виждате ли, мис Еър, това не е обикновено нещастие: той водеше много лош живот и през последните три години е вършил кой знае какво; и умря така изведнъж.

— Чувах от Беси, че е тръгнал по лош път.

— И още как! По-лошо от това не можете да си представите! Мистър Джон похаби живота и състоянието си с най-лошите мъже и жени. Той затъна до гуша в дългове и отиде в затвора. Майка му два пъти му помогна да излезе оттам, но щом се озоваваше на свобода, той отново се връщаше при предишните си другари и към старите си привички. В главата му се бе развинтила някаква бурма: негодниците, с които дружеше, безобразно го скубеха. Преди три седмици пристигна в Гейтсхед и поиска госпожата да му припише всичко. Госпожата отказа: отдавна вече средствата й бяха много оскъдни поради лошия път, по който бе тръгнал синът й. Тогава той отново замина и скоро получихме вест, че е умрял. Как е станало това, един бог знае. Носят се слухове, че се е самоубил.

Аз мълчах; новините действително бяха ужасни. Робърт Лийвън продължи:

— Госпожата е от известно време болна; тя много напълня, но това не й е от полза, а загубата на парите и страхът от бедността съвсем я сломиха. Вестта за смъртта на мистър Джон дойде твърде неочаквано и тя получи удар. Три дни не издаде звук, но във вторник й стана сякаш по-добре: мъчеше се да каже нещо, правеше знаци на жена ми и говореше нещо неразбираемо. Едва вчера заран Беси успя да разбере, че тя произнася вашето име и най-после чу думите: „Доведете Джейн; извикайте Джейн — трябва да поговоря с нея.“ Беси не беше сигурна дали тя не се е побъркала, или пък бълнува, но все пак каза за това на мис Илайза и мис Джорджиана и ги посъветва да ви извикат. Госпожиците отначало не искаха, но майка им ставаше все по-неспокойна и все си повтаряше: „Джейн, Джейн“, тъй че най-после се съгласиха. Тръгнах от Гейтсхед вчера и ако бихте могли да се приготвите веднага за път, ще ви откарам утре рано сутринта.

— Да, Робърт, ще се приготвя: струва ми се, че трябва да дойда.

— И аз мисля така, мис. Беси каза, че е сигурна, че няма да откажете. Но вие вероятно трябва да поискате разрешение, за да заминете.

— Да, и ще направя това още сега.

Като се упътих към трапезарията за прислугата и помолих жената на Джон и самия Джон да се погрижат за Робърт, отидох да търся мистър Рочестър.

Той не беше в нито една от стаите на първия етаж. Не го намерих нито на двора, нито в конюшнята, нито в градината. Попитах мисис Феърфакс дали не го е виждала. Да, той, изглежда, играел билярд с мис Инграм. Забързах към билярдната. Отвътре до ушите ми достигна звук на удрящи се топки и бръмчене на гласове; мистър Рочестър, мис Инграм и двете мис Ештън с техните поклонници бяха увлечени в игра. Иска се известна решителност, за да прекъснеш една толкова интересна игра; обаче аз имах неотложна работа, затова веднага се упътих към господаря си, който стоеше до мис Инграм. Когато се приближих, тя се обърна и ме погледна надменно; очите й сякаш питаха: „Какво ли пък ще иска сега това нищожество?“ И когато казах тихо: „Мистър Рочестър!“, тя направи движение, като че ли искаше да ме изгони. Спомням си, че тогава Бланш ми се стори особено прелестна и ефектна: носеше рокля от небесносин креп; шарф със същия цвят обвиваше косите й. Тя играеше с голямо въодушевление и гневът, с който посрещна появата ми, никак не промени надменното й изражение.

— Тази особа, изглежда, търси вас — рече Бланш на мистър Рочестър и той се обърна да види за коя „особа“ става дума. Като ме съзря, той направи особена гримаса — една от странните си, двусмислени гримаси, захвърли щеката и излезе с мен от залата.

— Какво има, Джейн? — попита той, като облегна гръб на вратата на учебната стая, която бе затворена.

— Сър, моля ви да ми разрешите да отсъствувам една-две седмици.

— Защо? Къде ще ходите?

— Трябва да видя една болна дама, която е изпратила да ме повикат.

— Каква болна дама? Къде живее тя?

— В Гейтсхед, в Н-ското графство.

— В Н-ското графство? Но то е на цели сто мили оттук! Каква е тази дама, която праща да ви викат да отидете толкова далеч?

— Казва се Рийд, сър; мисис Рийд.

— Рийд от Гейтсхед? В Гейтсхед имаше някакъв си Рийд, съдия.

— Това е неговата вдовица, сър.

— А какво общо имате с нея? Откъде я познавате?

— Мистър Рийд е мой вуйчо — брат на майка ми.

— Дявол да го вземе! Никога не сте ми говорили за това. Винаги сте ме уверявали, че нямате никакви роднини.

— Такива, които биха ме признали за тяхна роднина, действително нямам, сър. Мистър Рийд почина, а жена му ме изгони.

— Защо?

— Защото бях бедна, тежах й и тя не ме обичаше.

— Но Рийд е оставил деца — те, изглежда, са ви братовчеди? Вчера сър Джордж Лин говореше за някакъв Рийд от Гейтсхед и твърдеше, че бил един от най-големите негодници в Лондон, а Инграм спомена някоя си Джорджиана Рийд от същото имение, която преди една-две години предизвикала в Лондон фурор с красотата си.

— Джон Рийд също е мъртъв, сър. Той се разори и почти разори и семейството си; предполага се, че е посегнал на живота си. Тази вест така поразила майка му, че тя получила апоплектичен удар.

— А вие с какво ще й помогнете? Глупости, Джейн! Никога не бих помислил да измина повече от сто мили, за да видя някаква си старица, която може би ще отиде на оня свят, преди да пристигнете при нея; а при това казвате, че ви изгонила.

— Да, сър. Но това е вече минало. Тогава обстоятелствата бяха съвсем други. Не ще имам мира, ако отхвърля молбата й.

— Колко ще стоите там?

— Колкото може по-малко, сър.

— Обещайте ми, че ще стоите само една седмица.

— Не бих желала да давам дума, защото може би ще се наложи да я наруша.

— Но при всички обстоятелства ще се върнете, нали? В никакъв случай няма да останете завинаги там?

— О, не! Разбира се, че ще се върна, ако всичко мине благополучно.

— А кой ще ви придружи дотам? Нали не можете да тръгнете на такъв път сама?

— Не, сър. Мисис Рийд е изпратила своя кочияш.

— Имате ли му доверие?

— Да, сър. Той живее там от десет години. Мистър Рочестър се замисли.

— Кога искате да тръгнете?

— Утре рано сутринта, сър.

— В такъв случай ще ви трябват пари; не може да се пътува без пари, а ми се струва, че нямате много: още не съм ви плащал заплатата. Колко имате всичко на всичко, Джейн? — запита той с усмивка.

Показах кесията си; наистина беше доста изтъняла.

— Пет шилинга, сър.

Той взе кесията, изсипа съдържанието й на дланта си и тихичко се разсмя, като че развеселен от бедното й съдържание. Сетне извади портфейла си.

— Ето — каза той, като ми подаде една банкнота: това бяха петдесет лири, а той ми дължеше само петнадесет. Казах му, че не мога да му върна.

— Не искам да ми връщате, знаете това. Давам ви вашата заплата.

Отказах да взема повече от онова, което ми принадлежеше. Отначало той се разсърди, сетне сякаш премисли и каза:

— Хубаво! По-добре да не ви давам цялата сума сега: ако имате петдесет лири, навярно ще останете там цели три месеца. Ето ви десет. Достатъчни ли са?

— Да, сър; но сега остава да ми дължите пет.

— Върнете се тук да си ги вземете; ще бъда ваш ковчежник и ще ви пазя четиридесетте лири.

— Мистър Рочестър, бих искала да използувам случая, за да поговоря с вас за още едно важно нещо.

— Важно нещо? Любопитен съм да чуя.

— Вие ми дадохте да разбера, сър, че възнамерявате скоро да се жените.

— Да. И после?

— В такъв случай, сър, би трябвало да дадете Адел в училище. Уверена съм, че съзнавате необходимостта от това.

— За да я отстраня от пътя на жена ми, която не би се спряла пред нищо, за да премахне това препятствие, нали? Предложението ви не е лишено от смисъл. Добре. Адел, както предлагате, ще трябва да постъпи в училище; а вие, ще отидете някъде по дяволите, нали?

— Мисля, че не, сър. Но ще трябва да си търся друго място.

— И още как! — възкликна мистър Рочестър със странно променен глас и лицето му се изкриви от една колкото странна, толкова и смешна гримаса. Известно време той задържа погледа си върху мен.

— И сигурно старата мадам Рийд или госпожиците, нейните дъщери, по ваша молба ще ви търсят място. Така ли?

— Не сър. Не съм в такива отношения с роднините си, за да имам основание да търся услугите им; но ще дам обявление във вестниците.

— Бог знае какво още ще измислите! — избоботи той. — Само да смеете да дадете обявление! Съжалявам, че не ви дадох вместо десет лири един соверен. Върнете ми девет лири, Джейн. Ще ми трябват пари.

— И на мен ще ми трябват, сър — отговорих аз, криейки кесията зад гърба си. — В никакъв случай не мога да мина без тези пари.

— Скъперница такава! — каза той. — Жал ви е за парите! Дайте ми поне пет лири, Джейн.

— Няма да ви дам дори пет шилинга, дори пет пенса.

— Искам само да видя парите.

— Не, сър. Нямам ви доверие.

— Джейн!

— Какво, сър?

— Обещайте ми само едно нещо.

— Обещавам ви всичко, сър, което съм в състояние да изпълня.

— Да не давате обявление и да оставите тази работа на мен; когато му дойде времето, ще ви намеря място.

— С удоволствие, сър, ако вие от своя страна ми обещаете, че аз и Адел своевременно ще напуснем дома ви — преди вашата жена да влезе в него.

— Отлично! Отлично! Давам ви честната си дума. И така, заминавате утре, нали?

— Да, сър, рано сутринта.

— Ще дойдете ли днес следобед в гостната?

— Не, сър. Трябва да се стягам за път.

— Значи, ще трябва все пак да се разделим за известно време?

— Изглежда, да, сър.

— А как се прощават хората, Джейн? Научете ме; не разбирам много от тези неща.

— Те си казват довиждане или нещо друго — каквото обичат.

— Е, тогава кажете го.

— Довиждане, мистър Рочестър, скоро ще се видим пак.

— А какво трябва да кажа аз?

— Същото, ако желаете, сър.

— Довиждане, мис Еър, скоро ще се видим пак. Това ли е всичко?

— Да.

— А на мен такава раздяла ми се струва суха, вяла и студена. Бих искал нещо по-друго. Малка добавка към тази церемония. Какво ще кажете например, ако си стиснем ръце? Но не, това също не би ме задоволило. И тъй, нищо повече ли няма да ми кажете, Джейн, освен вашето „довиждане“?

— То е достатъчно, сър; понякога една дума може да прозвучи по-топло от много други.

— Възможно е. Но все пак това „довиждане“ звучи много сухо и студено.

„Колко ли още ще стои така, облегнат на вратата? — питах се аз. — Време е да почна да се стягам за път.“ Но през това време се раздаде звънът за обед и мистър Рочестър ме остави изведнъж, без да прибави нито дума. Не го видях повече този ден, а на другия ден сутринта заминах, преди да бе станал.

На първи май, към пет часа следобед, аз спрях пред къщичката на пазача край пътната врата на Гейтсхед. Преди да вляза в имението, се отбих в къщичката. Тя беше много спретната и чиста. Малките прозорчета имаха бели завески, подът бе безупречно измит, ръженът блестеше, а огънят пламтеше ярко. Беси седеше край огнището и бавеше пеленачето си, а малкият Робърт и сестричката му тихичко си играеха в ъгъла.

— Слава богу! Знаех си, че ще дойдете! — възкликна мисис Лийвън, когато влязох.

— Да, Беси — казах аз, като я целунах. — Надявам се, че не съм пристигнала късно. Как е мисис Рийд? Още е жива, нали?

— Да, жива е. И сега, изглежда, се чувствува по-добре. Докторът казва, че може да издържи още седмица-две, но едва ли повече.

— Споменаваше ли напоследък за мен?

— Отзарана пак говори за вас. Съжаляваше, че не сте пристигнали. Но сега тя спи, или по-право спеше преди десет минути, когато бях в господарската къща. Тя обикновено изпада в унес следобед и идва на себе си чак към шест-седем часа. Починете си тук половин-един час, мис, а сетне ще отидем двете; нали бива?

Влезе Робърт. Беси сложи заспалото пеленаче в люлката и се завтече да посрещне мъжа си. Сетне тя настоя да сваля шапката си и да изпия един чай, тъй като съм изглеждала бледа и изморена. Аз с радост приех гостоприемството й и покорно се оставих да ми свали дрехата, както някога в детството ми.

Спомените от миналото нахлуха буйно в паметта ми, като я наблюдавах как пъргаво шета, слага подноса за чай с най-хубавите си порцеланови чаши, прави сандвичи, препича за чая сладък хляб и от време на време шляпва или смушква малките Робърт и Джейн, както някога мене. Беси си бе останала все тъй пъргава, припряна и добра.

Чаят беше готов и аз понечих да седна на масата, но Беси ме накара с някогашния си заповеднически тон да стоя на мястото си. Щяла да ми донесе всичко до огнището. Като сложи пред мен една кръгла масичка, Беси постави на нея чаша чай и чиния с препечен хляб, съвсем по същия начин, както вършеше това някога, когато още седях в детското си столче и тя успяваше да открадне за мен някое лакомство; затова аз се усмихнах и й се подчиних както преди.

Тя ме попита щастливо ли живея в имението Торнфийлд и що за човек е господарката ми, а когато й казах, че имам само господар, тя се заинтересува дали е симпатичен човек и дали ми харесва. Отговорих, че е по-скоро грозен, но че е истински благородник, че е добър към мен и че съм доволна. Сетне започнах да й описвам веселата компания, която гостуваше сега в Торнфийлд. Беси слушаше с интерес. Това бе тъкмо по вкуса й.

Така в разговори измина неусетно един час. Беси ми донесе шапката и дрехата, излязохме заедно от къщичката и се запътихме към господарската къща. Точно така бе ме съпроводила тя и преди около девет години, но тогава вървяхме по обратния път. В студеното, навъсено и мъгливо януарско утро аз напуснах това омразно място с отчаяние и болка в сърцето; изгонена от вуйна си и отблъсната от всички, трябваше да търся убежище в негостоприемния Лоуд, в далечен, непознат край. И ето че сега бях пак тук. Бъдещето ми още не бе определено; сърцето ми все още бе свито. Все още се чувствувах странница в света; но сега изпитвах по-твърда вяра в себе си и в собствените си сили и не ме сковаваше като преди страхът от угнетението. Нанесените ми някога болезнени рани бяха вече съвсем заздравели, а пламъкът на омразата — загаснал.

— Минете първо в малката трапезария — каза Беси, прекосявайки с мен хола, — госпожиците са сигурно там.

След миг аз се озовах в познатата стая. Всяка мебел изглеждаше точно така, както в утрото, когато се представих за пръв път на мистър Брокълхърст. Дори килимът до камината, на който стоеше той, бе същият. Като погледнах шкафа за книги, аз видях, че двата тома на „Птиците в Англия“ от Биуик са още на старото им място — на третия ред, — а „Пътешествията на Гъливър“ и „Арабски приказки“ — точно над тях. Неодушевените предмети си бяха останали същите, затова пък живите същества се бяха изменили до неузнаваемост.

Видях пред себе си две млади дами; едната от тях бе много висока — почти колкото мис Инграм, много слаба и мрачна, с нездрав, жълтеникав цвят на лицето. У нея имаше нещо аскетично, което се подчертаваше още по-силно от крайно скромната й права, черна, вълнена рокля с колосана якичка, гладко сресани коси и монашеско украшение на шията, представляващо черна броеница с разпятие. Това беше без съмнение Илайза, макар че в удълженото й, безцветно лице не бе останала почти никаква прилика с предишното малко момиче.

Другата беше, разбира се, Джорджиана, но не онази Джорджиана, която помнех — слабичкото, прилично на русалка единадесетгодишно момиче. Това бе зряла, добре закръглена госпожица, хубава като кукла, с красиви, правилни черти, с изпълнени с нега сини очи и златисти къдрици. Джорджиана също беше с черна рокля, но тази рокля бе с такава кройка и толкова добре й прилягаше и отиваше, че в сравнение с нея роклята на сестра й изглеждаше по-лоша от калугерска.

Всяка от сестрите напомняше с нещо майка си, обаче по свой начин: слабата и бледа по-голяма сестра имаше майчините си жълтеникави очи; по-младата, цветуща и внушителна, бе наследила челюстта и брадичката — може би в по-слаба степен, но все пак придаващи прекалена твърдост на чувственото й, апетитно личице.

Когато се приближих, и двете девойки станаха, за да ме поздравят, и ме нарекоха „мис Еър“. Илайза ме приветствува отривисто и рязко, без усмивка; после тя отново седна и се втренчи в огъня на камината, сякаш съвсем забрави за моето присъствие. Джорджиана прибави към своето „добър ден“ няколко банални забележки за пътуването ми, за времето и прочие; тя говореше провлечено и ме изгледа на няколко пъти крадешком, измервайки ме от глава до пети, като ту плъзгаше погледа си по вехтичкото ми вълнено манто, ту спираше очи върху простичката гарнитура на скромната ми шапка. Младите дами отлично умеят да ти дадат да разбереш, когато те смятат за „чудак“, без да ти го казват. Високомерният поглед, студенината в обноските и небрежният тон изразяват достатъчно красноречиво мнението им, за да е необходимо да прибягват до някой груб израз или постъпка.

Обаче сега насмешката, скрита или явна, нямаше вече някогашната си власт над мен. Седнала при братовчедките си, аз се чудех как мога да се чувствувам толкова свободно при пълното пренебрежение на едната от тях и полусаркастичното внимание на другата: Илайза вече не можеше да ме оскърби, а Джорджиана — да ме смути. Всъщност мислите ми бяха заети със съвсем друго нещо. През последните няколко месеца изпитах толкова дълбоки чувства, страданията и радостите ми бяха толкова силни и вълнуващи, че братовчедките ми не бяха вече в състояние нито да ме наскърбят, нито да ме зарадват, а високомерието им не можеше да предизвика у мен ни добри, ни лоши чувства.

— Как е мисис Рийд? — попитах аз след малко, като погледнах спокойно Джорджиана, която сметна за необходимо да се изправи гордо при този пряк въпрос, сякаш си бях позволила неочаквана волност.

— Мисис Рийд ли? Ах, да, имате пред вид мама. Тя е много зле. Съмнявам се дали бихте могли да я видите още сега.

— Ако се качите горе и й кажете, че съм пристигнала, ще ви бъда много благодарна — рекох аз.

Джорджиана просто подскочи от мястото си и широко отвори сините си очи, разгневени от нечуваната ми дързост.

— Зная, че е настоявала да ме види — добавих аз, — и не бих искала да отлагам изпълнението на желанието й повече, отколкото е необходимо.

— Мама не обича да я безпокоят привечер — забеляза Илайза.

След малко аз спокойно станах, свалих, макар и без покана, шапката и ръкавиците си и заявих, че ще отида да потърся Беси, която сигурно е в кухнята, и ще я помоля да научи дали мисис Рийд е склонна да ме приеме тази вечер, или не. Излязох, намерих Беси и като я помолих да изпълни молбата ми, продължих да действувам по-нататък. Обикновено се обърквах от смущение, когато срещах грубост. Ако преди една година ме посрещнеха в Гейтсхед по същия начин, сигурно щях да реша да си замина още на другия ден. Но сега веднага разбрах, че това ще бъде глупаво: бях изминала цели сто мили, за да видя вуйна си, и трябваше да остана при нея, докато състоянието й се подобри или докато умре; що се отнася до глупостта и гордостта на дъщерите й, по-добре би било да не им обръщам внимание. Затова аз се обърнах към икономката, съобщих й, че може би ще остана да гостувам една-две седмици, помолих я да ми даде стая и да се разпореди да занесат куфара ми в нея и я последвах. На площадката срещнах Беси.

— Госпожата се събуди — каза тя. — Съобщих й, че сте тук. Хайде да отидем при нея да видим дали ще ви познае.

Нямаше нужда да ми се показва пътят към тази добре известна на мен стая, където толкова пъти ме бяха викали преди, за да ме наказват или мъмрят. Избързах пред Беси и тихичко отворих вратата. На масата светеше лампа с абажур, тъй като вече се здрачаваше. Ето го същото легло с високи дървени крака и с кехлибареножълти завеси, ето и същата тоалетна масичка, креслото и столчето за крака, на което стотици пъти ме бяха карали да стоя на колене и да моля прошка за грехове, които не бях извършила. Погледнах към близкия ъгъл, почти очаквайки да видя отново тънката, тъй страшна за мен жилава пръчка, която се подаваше оттам, дебнеща случай, при който да изскочи със страшна пъргавина и да ме шибне по треперещите ръце или сгушения врат. Приближих се до леглото, отдръпнах завесите и се наведох над грамадата от възглавници.

Добре помнех лицето на мисис Рийд и жадно се взирах да открия по-скоро познатите черти. Какво щастие, че времето заличава у нас жаждата за мъст и заглушава гласа на гнева и омразата! Бях напуснала тази жена с горчивина и ненавист, а се върнах само с чувство на съжаление за големите й страдания и с искрено желание да забравя и простя всички обиди, които ми бе нанесла, да се помиря с нея и другарски да й стисна ръка.

Познатото лице беше пред мен: сурово и строго както преди. Същите очи, които нищо не можеше да смекчи, и леко извитите нагоре властни, деспотични вежди. Колко често се мръщеха те, изразявайки заплаха и омраза към мен, и как живо ми напомниха за скърбите и ужасите на детството ми сега, когато гледах отново острите им очертания. И все пак се наведох и целунах вуйна си. Тя ме погледна.

— Това Джейн Еър ли е? — попита тя.

— Да, вуйно. Как се чувствувате, мила вуйно?

Някога се бях заклела, че няма повече да я наричам „вуйно“; но сега не смятах за грях, че пренебрегвах и нарушавах тази клетва. Пръстите ми стиснаха ръката й, която лежеше върху чаршафа. Ако и тя беше стиснала нежно ръката ми, щях да изпитам в тази минута истинска радост. Но суровата натура трудно се разнежва и трудно можеш да изкорениш от нея дълбоко врасналите неприязнени чувства. Мисис Рийд дръпна ръката си и като отвърна от мен лице, подхвърли, че вечерта е топла. Сетне тя отново ме погледна, и то така студено, че веднага разбрах: мнението й за мен и чувствата й са останали неизменни и ще бъдат такива докрай. Досещах се по каменния израз на очите й, непознаващи нежност и сълзи, че тя е решила да ме смята за непоправима до последния си дъх; ако ме счетеше за добра, това нямаше да й достави удоволствие, щеше да я кара да се чувствува унижена.

Изпитах болка, а после гняв; но реших да покоря мисис Рийд, да надвия и природата, и упорството й. Задушаваха ме сълзи, както в детството ми, ала аз ги сподавях. Като преместих един стол до възглавницата й, седнах и се наведох над нея.

— Искали сте да дойда — казах аз — и ето че съм тук. Ще остана, докато се пооправите.

— О, разбира се! Видя ли дъщерите ми?

— Да.

— Е, тогава им кажи, че аз искам да останеш тук, докато бъда в състояние да поговоря с теб за някои неща, които ми тежат на душата; днес е вече късно и трудно бих си спомнила това… Искаше ми се да ти кажа нещо… почакай…

Блуждаещият й поглед и затрудненият говор свидетелствуваха какво крушение е постигнало това някога енергично тяло. Като се завъртя неспокойно в леглото, тя задърпа към себе си завивката. Опряла се върху леглото, аз бях затиснала с лакътя си единия край на юргана и това й попречи. Тя в миг се разсърди.

— Стой мирно — каза тя, — не ме дразни! Защо задържаш завивката? Ти си Джейн Еър, нали?

— Да.

— Никой няма да повярва какви грижи ми е създавало това дете. То беше такова бреме за мен. Колко огорчения ми причиняваше всеки ден и всеки час с особения си характер, с избухливата си природа и с глупавия си маниер да следи постоянно всяко движение на хората. Един път то се държа с мен също като лудо или като дявол — никога не съм виждала такова дете! Разбира се, на драго сърце се избавих от него. Какво стана с Джейн в Лоуд? Казват, че там върлувала тифусна епидемия и много момичета умрели. Тя обаче останала жива. Но аз казах, че е умряла, защото исках тя да умре!

— Странно желание, мисис Рийд. Защо толкова я мразите?

— Никога не съм могла да търпя майка й; тя беше единствената сестра на мъжа ми и той много я обичаше. Когато семейството й се отрече от тази жена след недостойния й брак, само мъжът ми остана на нейна страна, а когато пристигна вестта за смъртта й, той плака като глупак. После изпрати да доведат детето, макар че настоявах да го дадем на някоя жена да го отгледа срещу заплащане. Намразих това момиче още от първата минута, в която го видях — болнаво, скимтящо, хилаво създание! То ревеше в люлката си по цяла нощ; никога не плачеше като другите деца, не — непременно ще скимти и пищи. Мъжът ми го съжаляваше, бавеше го и се занимаваше с него, сякаш беше негова дъщеря; обръщаше му повече внимание, отколкото на своите дъщери, когато бяха на нейна възраст. Мъжът ми се мъчеше да накара и моите деца да обикнат тази бедничка, но те не можеха да я понасят, а той се гневеше, когато проявяваха омразата си към нея.

Като се разболя сериозно, той постоянно искаше да му я носят до леглото и един час преди смъртта си ме накара да се закълна, че няма да я оставя. Това беше равносилно да иска да ми натрапи някое хлапе от приют за бедни; но аз бях мек човек по природа. Джон обаче никак не прилича на баща си и аз се радвам, че е така; Джон прилича на мен и на братята ми — истински Гибсън. О, само да престане да ме мъчи с тези писма, в които вечно иска пари! Аз нямам повече пари: ние обедняваме с всеки изминат ден. Ще трябва да уволня половината прислуга и да заключа част от къщата или да я продам. Аз никога не ще се съглася на това. Но как иначе ще преживеем? Две трети от доходите ми отиват за погасяване на лихвите на ипотеките. Джон играе по цели дни и нощи и вечно губи — бедното момче! Той е заобиколен с мошеници; разориха го и го провалиха, изглежда ужасно — срам ме е за него, като го гледам.

Вълнението й все повече нарастваше.

— Струва ми се, че ще е по-добре да я оставя сама — казах аз на Беси, която стоеше от другата страна на леглото.

— Може би тъй ще е по-добре, мис. Но тя говори така само вечер, сутрин е по-спокойна.

Аз станах.

— Чакай! — извика мисис Рийд. — Има още едно нещо, което искам да ти кажа. Той ме заплашва, постоянно ме заплашва, че ще убие себе си или мен. Понякога сънувам, че го виждам проснат с огромна рана на гърлото или с подпухнало, почерняло лице. Ужасно положение; грижите ми са много големи. Какво да направя? Как да намеря пари?

Беси едва склони мисис Рийд да вземе капки за успокоение. Скоро болната се поуспокои и задряма. Аз напуснах стаята й.

Минаха повече от десет дни, преди да говоря с нея отново. Тя или бълнуваше, или беше в безсъзнание и лекарят забрани всичко, което би могло болезнено да я развълнува. Междувременно аз се мъчех колкото мога да подобря отношенията си с Джорджиана и Илайза. Отначало и двете се държаха много студено. Илайза прекарваше по половин ден над ръкоделието си, четеше или пишеше и едва удостояваше с по някоя дума мен или сестра си. Джорджиана с часове бърбореше глупости на канарчето си и не ми обръщаше внимание. Но аз твърдо реших, че сама ще успея и да се развличам, и да се занимавам; бях си взела принадлежностите за рисуване и те сега ми служеха и за едното, и за другото.

Запасила се с кутия моливи и хартия, аз обикновено сядах настрана от сестрите до прозореца, и скицирах чудновати рисунки, които изобразяваха моментни картини, появяващи се във вечно менящия се калейдоскоп на въображението ми: ивица море между две скали; изгряваща луна и силует на кораб на нейния фон; тръстики и водни ириси, а сред тях — глава на водна нимфа, увенчана с лотоси; джудже, седнало на края на едно гнездо на мушитрънче под цъфнало глогиново клонче.

Една сутрин реших да нарисувам глава. Не бях намислила още каква и не исках и да мисля за това. Взех един мек черен молив, подострих го и се задълбочих в работа. Скоро на хартията пред мене се появиха широко изпъкнало чело и ъгловати очертания на долна челюст. Тези контури ми се понравиха. Ръката ми бързо започна да нахвърля другите черти. Под челото трябваше да се нарисуват рязко очертани прави вежди и правилен нос с широки ноздри; после изразителна уста, разбира се, не тясна, и решителна брадичка с голяма трапчинка в средата. Не биваше да се пропуснат естествено и тъмните бакенбарди, както и смолисточерните коси на кичурчета около слепите очи и развени над челото. Не бях нарисувала само още очите. Нарочно ги оставих за накрая, тъй като те изискваха особено внимание. Нарисувах ги големи, като ги очертах добре; миглите направих дълги и тъмни, гледците — големи и блестящи. „Добре е, но още не е това, което трябва да се нарисува — казах си аз, разглеждайки работата си. — Трябва да придам на очите по-голяма сила и изразителност.“ И усилих сенките, за да подчертая блясъка на очите — два-три успешни щриха ми помогнаха да постигна целта си. Ето, пред себе си имам лицето на един мой приятел; какво ме интересува, че двете млади госпожици ми обръщат гръб? Гледах портрета и се радвах на сходството с оригинала. Бях всецяло погълната от рисунката и доволна.

— Това портрет на някой ваш познат ли е? — попита Илайза, която се бе приближила незабелязано до мене. Отвърнах, че това е просто плод на фантазията ми и побързах да сложа рисунката под другите листове. Аз, разбира се, я излъгах: това беше всъщност вярно нарисуван портрет на мистър Рочестър. Но какво значение имаше това за нея или за когото и да било другиго? То интересуваше единствено мен. Джорджиана също се приближи, за да види работите ми. Другите рисунки много й харесаха, но за портрета тя каза: „Какъв грозен мъж.“ Сестрите, изглежда, бяха учудени от моето изкуство. Предложих им да ги рисувам. И ето че те и двете ми позираха поред за моливи и скици. Сетне Джорджиана извади албума си. Аз обещах да й нарисувам в него един акварел. Това изведнъж подобри настроението й. Тя ми предложи да се разходим в градината. Не минаха и два часа, и ние вече бяхме увлечени в интимен разговор: Джорджиана ми разказваше за чудесната зима, която прекарала в Лондон преди две години, за възхищението, което предизвикала там, за вниманието, което й било оказано; дори намекна, че е покорила една титулувана личност.

В течение на следобеда и вечерта тези намеци разшириха обхвата си; тя ми предаваше интимни разговори и описваше сантиментални положения — с една дума, този ден аз чух от нея импровизация на романа за живота на висшето общество. Ден след ден тя повтаряше излиянията си. Темата винаги беше една и съща: тя, нейните увлечения и разочарования. Струваше ми се странно, че Джорджиана нито веднъж не спомена за болестта на майка си или за смъртта на брат си, нито пък за мрачните перспективи, които очакваха семейството. Изглежда, умът й изцяло бе погълнат от спомени за прежните удоволствия и мечти за нови развлечения. Отбиваше се по за пет минути на ден в стаята на майка си и нищо повече.

Илайза, както преди, беше мълчалива: тя несъмнено нямаше време за разговори. Никога не бях срещала по-зает човек, макар че бе трудно да се определи какво точно върши или по-право да се видят резултатите на усърдния й труд. Тя ставаше с будилник. Не зная какво вършеше преди закуска, но всичкото останало време й беше разпределено по часове и всяко занимание траеше определено време. Три пъти на ден тя четеше една малка книжка — както по-късно разбрах, обикновен молитвеник. Веднъж я попитах какво най-силно я привлича в тази книжка и тя каза: „Литургията“. По три часа дневно обшиваше със златисти конци ръба на едно четвъртито червено парче плат, голямо колкото килимче. Когато я попитах какво е предназначението на това ръкоделие, тя ми отговори, че шие покров за престола на новата църква, която току-що била построена край Гейтсхед. Два часа отделяше за дневника си, два — за работа в зеленчуковата градина и един — за сметки. Тя явно не се нуждаеше от никаква компания и разговори. Сигурно беше посвоему щастлива: този веднъж завинаги установен ред я задоволяваше и нищо не можеше да я нервира по-силно от някоя случка, нарушила нормалното му протичане.

Една вечер, когато беше настроена по-общително, отколкото обикновено, Илайза ми каза, че поведението на Джон и надвисналата над семейството заплаха от разорение силно й подействували; но сега се била успокоила и взела някои решения. Погрижила се да запази собственото си състояние и когато майка й щяла да умре — съвсем невероятно било да оздравее или да се закрепи още дълго време, както тя спокойно поясни, — Илайза най-сетне щяла да изпълни отдавна мечтания си план: да си намери тихо кътче, където никой никога нямало да нарушава строгия й режим, и да постави здрава преграда между себе си и лекомисления свят. Попитах я ще бъде ли с нея Джорджиана.

Разбира се, не. Между нея и Джорджиана нямало нищо общо и никога не било имало. Тя в никакъв случай нямало да се обремени с компанията на сестра си. Нека Джорджиана си върви по пътя, а тя, Илайза, ще върви по своя.

Когато не ми разкриваше сърцето си, Джорджиана прекарваше по-голямата част от деня, като лежеше на дивана, възмущаваше се от унинието в дома на майка си и мечтаеше непрекъснато леля й Гибсън най-сетне да я покани в Лондон.

— Колко хубаво ще бъде — казваше тя, — ако успея да се махна оттук за месец-два, докато всичко свърши.

Аз не я попитах какво има пред вид с думите „докато всичко свърши“, но мисля, че тя намекваше за евентуалната кончина на майка си и неприятния погребален церемониал. Илайза обикновено не обръщаше никакво внимание на безделието и оплакванията на сестра си — сякаш това мърморещо и пилеещо времето си създание не съществуваше за нея. Но един ден, когато тя шумно затвори приходно-разходната си книга и започна да шие, изведнъж се обърна към Джорджиана със следните думи:

— Джорджиана, струва ми се, че светът не е виждал по-суетно и по-глупаво животно от теб. Не е трябвало да се раждаш, само напразно мърсиш земята. Вместо да живееш за себе си, в себе си и със себе си, както трябва да живее всяко разумно същество, ти само гледаш да се обесиш на врата на някой друг, по-силен, а ако не намериш някой, който би приел да се обремени с такова дебело, мекушаво, затлъстяло и безполезно създание, започваш да хленчиш, че си нещастна, че се отнасят лошо с тебе и те пренебрегват. Смяташ, че съществуването ти трябва да бъде постоянна смяна на удоволствия и силни преживявания, иначе светът ти се струва затвор. Трябва да се възхищават от теб, да те ухажват, ласкаят, около теб да има музика, танци, компания, а ако няма, започваш да скучаеш и изпадаш в униние. Нима не можеш да наредиш живота си така, че да не зависиш от ничия воля и от ничии желания освен от собствените си?

Раздели си деня на части, всяка част запълни с нещо, но не стой без работа нито четвърт час, нито десет, нито пет минути, използувай всеки миг, върши набелязаното от теб методично, с абсолютна точност — и денят ще измине тъй бързо, че няма да го усетиш; и няма да бъдеш задължена на никого — не ще е необходимо друг да запълва времето ти. Няма да имаш нужда от компанията на никого, от никакви разговори, съчувствия, поддръжка; с една дума, ще живееш, както трябва да живее всяко независимо същество.

Послушай съвета ми — той е пръв и последен — и тогава, каквото и да се случи, ти няма да имаш нужда нито от мен, нито от когото и да било. А ако не го послушаш, все така ще се измъчваш, ще хленчиш, ще безделничиш и ще страдаш от тежките и мъчителни последици на собствената си глупост. Казвам ти това искрено; и после — предупреждавам те: повече няма да чуеш от мен това, което ще ти кажа сега, но ще действувам в съгласие с него. След смъртта на мама аз ще те пренебрегна напълно от часа, в който ще я сложат в гробницата под гейтсхедската църква, ние с теб ще се разделим, сякаш никога не сме се познавали. И не си въобразявай, че като сме родни сестри, ще ти направя някаква отстъпка и ще те оставя да тегнеш на врата ми. Едно ще ти кажа: ако дори целият човешки род освен нас двете загине и се озовем с теб сами на света, ще те оставя сама, а аз ще отида в нов свят. — Тя млъкна.

— Би могла да си спестиш тази безполезна тирада — отговори Джорджиана. — Всекиму е известно, че ти си най-егоистичното, безсърдечно същество в света и зная ненавистната ти омраза към мен. Ти я показа с безобразната си постъпка спрямо мен и лорд Едуин Виър. Не можа да понесеш това, че се издигнах над теб, че си спечелих име, че ме приеха в кръговете, където ти не смееше и носа да си покажеш. Затова пое ролята на шпионин и доносник и уби завинаги бъдещето ми.

Джорджиана измъкна носната си кърпа и цял час след това бърса сълзите си. Илайза стоеше студена и безчувствена и усърдно се занимаваше с работата си.

Хората твърде малко се интересуват от истинските чувства на околните, но тук пред мен стояха два съвършено противоположни характера. В единия имаше премного киселина, затова пък другият, лишен напълно от нея, беше отвратително блудкав. Чувството без разум не е много питателна храна; но и разумът без чувство е горчив и сух залък.

Беше влажен и ветровит следобед. Джорджиана заспа на дивана, четейки някакъв роман. Илайза отиде в новата църква да присъствува на службата — по отношение на религията тя беше строга формалистка: никакво лошо време не беше в състояние да я възпре да изпълнява най-акуратно това, което смяташе за свой религиозен дълг; каквото и да бе то — хубаво или лошо, — тя всяка неделя ходеше по три пъти на черква, а през останалите дни присъствуваше на всички служби.

Реших да се кача на горния етаж и да видя как се чувствува болната, която бе оставена почти изключително на собствените си грижи: дори слугите не й обръщаха необходимото внимание, а наетата болногледачка, която почти никой не надзираваше, използуваше всяка възможност да се измъкне от стаята. Наистина можеше да се разчита на Беси, но тя си имаше семейство и само от време на време й беше възможно да идва тук. Както предполагах, при болната нямаше никой. Болногледачката беше излязла. Мисис Рийд лежеше неподвижно и, изглежда, отново бе изпаднала в унес; мъртвешки бледото й лице се губеше сред възглавниците. Огънят в камината бе почти угаснал. Сложих въглища, оправих завивките на леглото и се загледах в тази, която не можеше да ме види. После отидох до прозореца.

Дъждът силно чукаше по стъклата, вятърът бясно виеше. „Ето, това човешко същество лежи — мислех си аз — и скоро ще му бъдат чужди всички земни страсти. Къде ще отлети духът, който сега се мъчи да напусне тленната си обвивка? Къде ще отиде той, получил най-сетне свобода?“

Отдала се на размисъл за тази велика тайна, аз си спомних за Хелин Бърнз, за последните й думи, за веруюто й, че душите на всички са равни. Все още звучеше в паметта ми гласът й, все още виждах бледото й, отслабнало, но одухотворено лице, дълбокия й поглед, когато лежеше неподвижно на предсмъртния си одър и шепнеше за надеждата си да отлети при небесния си баща.

В това време чух откъм леглото зад гърба си слаб глас:

— Кой е тук?

Знаех, че мисис Рийд много дни подред не е произнасяла нито дума. Нима животът се връщаше в нея? Приближих се до леглото й.

— Аз съм, вуйно.

— Коя си ти? — последва отговорът. — Коя си? — Тя ме гледаше учудено и с известна тревога, но не с ужас. — Не ви познавам. Къде е Беси?

— У дома си, вуйно.

— Вуйно — повтори тя. — Кой ме нарича „вуйно“? Вие не сте от рода Гибсън и все пак ви познавам — това лице, тези очи и това чело са ми много добре познати; да, вие приличате на… Джейн Еър!

Аз не отговорих. Страхувах се да не предизвикам шок у болната, като кажа, че съм Джейн Еър.

— Все пак — рече тя, — мисля, че съм сгрешила. Въображението ме мами. Бих искала да видя Джейн Еър, затова намирам сходство там, където то липсва. Пък и за осем години тя сигурно се е изменила.

Заех се деликатно да я убеждавам, че съм лицето, което тя предполага, че съм и което иска да види. Като се убедих, че мисис Рийд ме разбира и че съзнанието й е напълно ясно, аз й разказах как Беси бе изпратила мъжа си да ме повика от Торнфийлд.

— Аз съм много болна, зная — каза мисис Рийд след кратко мълчание. — Преди няколко минути исках да се обърна и почувствувах, че не мога да раздвижа нито един член на тялото си. Бих искала да облекча и душата си преди смъртта. Онова, което ни се струва незначително, когато сме здрави, тежи като камък на сърцето ни в минути като тази. Тук ли е болногледачката, или сме сами?

Уверих я, че сме сами.

— Така. Имам двойна вина пред теб и сега много съжалявам за това. Първата ми вина е, че наруших обещанието, което дадох на мъжа си да те гледам като собствено дете; втората вина… — Тя млъкна. — В края на краищата това може би не е толкова важно — избъбри тя сякаш на себе си. — И после… може би ще оздравея; бива ли така да се унижавам пред нея?

Мисис Рийд направи усилие да промени положението си в леглото, но не успя. Изразът на лицето й се измени. Изглежда, тя се вслушваше в някакъв вътрешен глас, който може би предшествуваше настъпващата агония.

— Да, с това трябва да се свърши. Пред мен е вечността; по-добре да й кажа. Отвори тоалетката и вземи оттам писмото, което ще намериш вътре.

Изпълних желанието й.

— Прочети писмото — рече ми тя.

Писмото бе кратко и ето какво бе съдържанието му:

„Мадам,

Бъдете така добра да ми изпратите адреса на моята племенница Джейн Еър и да ми съобщите как е тя. Искам да й пиша няколко реда и да я помоля да дойде при мен в Мадейра. Провидението благослови усилията ми и аз придобих състояние, а тъй като не съм женен и нямам деца, бих желал да я осиновя приживе и да й завещая всичко, което ще оставя след смъртта си.

Искрено Ваш:

Джон Еър Мадейра“

Датата на писмото показваше, че е писано преди три години.

— Защо никога не съм чувала за това? — попитах аз.

— Защото толкова те мразех, че не можех да си позволя да съдействувам на благосъстоянието ти. Не можех да забравя как се държеше ти с мене, Джейн; яростта, с която веднъж се обърна към мен; тона ти, когато ми заяви, че ме презираш повече от всичко на света; недетския поглед и гласа ти, когато твърдеше, че само при мисълта за мен изпитваш отвращение и че се отнасям към теб с ужасна жестокост. Не мога да забравя онова, което почувствувах, когато ти скочи и изля върху мен цялата си ярост: изпитах такъв ужас, сякаш някакво животно, което бях ударила или ритнала, изведнъж ме бе погледнало с човешки очи и ме бе проклело с човешки глас. Дай ми вода! Но по-скоро, моля те!

— Скъпа мисис Рийд — казах аз, поднасяйки към устните й водата, — забравете всичко това, заличете го от паметта си. Простете ми ядовитите думи — бях тогава дете, оттогава изминаха осем-девет години.

Тя не отговори; но като пийна вода и си пое дъх, продължи:

— Казвам ти, не бях в състояние да забравя това и ти отмъстих: не можех да допусна да бъдеш осиновена от чичо си и да живееш сред богатство и разкош. Писах му, че съжалявам, но трябва да го огорча, тъй като Джейн Еър е умряла — станала жертва на тифусната епидемия в Лоуд. А сега постъпи, както искаш. Пиши му и опровергай думите ми, уличи ме в лъжа, ако щеш още сега. Ти навярно си се родила за мое нещастие и последният ми час е помрачен от спомена за простъпката, която извърших само заради теб — иначе никога не бих я извършила.

— Ако бихте могли да не мислите повече за това, вуйно, да се отнасяте към мен с доброта и да ми простите…

— Ти имаш много лош характер, който аз и до ден-днешен не мога да разбера. Как можа цели девет години спокойно и търпеливо да понасяш всичко и на десетата да избухнеш като огън? Никога не мога да си обясня това.

— Съвсем нямам такъв лош характер, както мислите; аз съм избухлива, но не и злопаметна. Много пъти, когато бях още малка, бях готова да ви обикна, ако ми дадяхте най-малък повод за това, и отдавна горещо желая да се сдобря с вас. Целунете ме, вуйно.

Доближих бузата си до устните й, но тя не я докосна. Каза, че я притеснявам, като съм се навела над нея, и отново поиска вода. Когато отпуснах пак главата й върху възглавницата (докато тя пиеше, трябваше да я привдигна и подържа), сложих ръката си върху нейната ледена, влажна ръка. Отслабналите пръсти се дръпнаха, замъглените очи избягнаха погледа ми.

— Ако искате, обичайте ме, ако искате, мразете ме — казах накрая, — но аз ви прощавам от все сърце. Молете се сега и бог да ви прости и нека душата ви бъде в мир.

Бедната страдалка! Твърде късно беше да се промени. Тя цял живот бе ме мразила и умираше със същото чувство.

Влезе болногледачката, а след нея Беси. Аз се забавих още половин час, надявайки се, че ще уловя някакъв проблясък на приятелски чувства към мен, но това не стана. Мисис Рийд скоро изпадна в ступор и не дойде повече на себе си. В полунощ тя умряла. Не бях при нея, за да й затворя очите; не били при нея и дъщерите й. Чак на сутринта дойдоха да ни кажат, че е починала. До това време вече я бяха приготвили. Илайза и аз отидохме да я видим. Джорджиана избухна в силни ридания и каза, че не смеела да дойде с нас. И ето пред очите ми лежеше вкочанясалото и неподвижно, а някога тъй силно и енергично тяло на Сеъра Рийд; студените й клепачи закриваха суровите очи, но челото и чертите на лицето й все още носеха печата на коравото й сърце. Странни и тежки чувства извикваше у мен това неподвижно тяло. Аз го гледах мрачно и с болка; то не будеше у мен нито топли, нежни чувства, нито жалост, нито надежда, нито смирение — само една гнетяща болка, предизвикана не от моята скръб по мисис Рийд, а от нейното нещастие, и страх, с който гледах смъртта в тази й ужасна форма, без да плача.

Илайза спокойно гледаше майка си. Като помълча известно време, тя забеляза:

— При своето телосложение тя би могла да доживее до дълбока старост, но грижите съкратиха живота й.

За миг устните й се изкривиха, но това скоро премина, тя се обърна и излезе от стаята. Аз я последвах. И двете не проронихме нито сълза.