Стивън Кинг
Мъртвата зона (26)

2

— По-добре ли си? — попита Роджър.

— Какво е „У Кати“?

— Едно доста изискано заведение в Съмърсуърт. Бог знае защо има нещо като традиция там да се правят абитуриентски балове. Сигурен ли си, че не искаш аспирин?

— Да. Не го пускайте, послушайте ме. Ще падне гръм. Ще изгори до основи.

— Джони — произнесе отчетливо и с най-любезен тон Роджър Чатсуърт, — не можеш да знаеш такова нещо.

Джони отпиваше на малки глътки ледено студена вода и всеки път оставяше чашата с трепереща ръка.

— Казахте, че сте ме проучили и мислех…

— Да, но заключението ти е погрешно. Знаех, че минаваш за нещо като ясновидец, но на мен ми трябваше не ясновидец, а учител. Ти свърши прекрасна работа като учител. Лично аз смятам, че няма разлика между добри и лоши ясновидци, защото изобщо не вярвам в такова чудо. Чисто и просто не го вярвам.

— Тогава значи аз съм лъжец.

— Съвсем не — отрече Роджер със същия любезен, кротък тон. — Имам един началник-смяна в съсекския завод, който никога не пали цигара трети от една клечка, но това не го прави лош началник-смяна. Имам приятели, които са дълбоко религиозни, и макар аз да не ходя на църква, те си остават мои приятели. Твоето убеждение, че можеш да прозираш в бъдещето и да виждаш невидимото изобщо не се е намесвало в сметките ми дали да те наема, или не. Всъщност… малко излъгах. Не се е намесвало изобщо, след като прецених, че няма да попречи на работата ти с Чък. И то не ти попречи. Но това, че довечера „У Кати“ ще изгори до основи, го вярвам точно толкова, колкото че луната е пита кашкавал.

— Значи не съм лъжец, а просто луд — направи извод Джони, който донякъде бе заинтригуван. Роджър Дюсо и много от хората, които му писаха, го бяха обвинили в мошеничество, но Чатсуърт пръв го обвиняваше, че се е помислил, подобно на Жана д’Арк, за изразител на Провидението.

— Не съм казал нищо такова — оспори Роджър. — Ти си един млад човек, преживял ужасна катастрофа, преборил се с трудности, сигурно само ти си знаеш как, за да се завърнеш към нормален живот. Не бих си позволил да дърдоря току-така за това, но ако някои от хората на поляната, включително и майката на Пати, решат да си направят разни прибързани, глупави заключения, те ще бъдат поканени да си затварят устата за неща, които не разбират.

— „У Кати“ — сети се изведнъж Джони. — Откъде ще знам името тогава? И това, че не е частен дом?

— От Чък. Той доста поговори за бала през последната седмица.

— Но не и с мен.

Рождър сви рамене.

— Може да е говорил на Шели или на мен, когато си бил наоколо. И ти подсъзнателно си го регистрирал нейде из потайните кътчета на паметта си.

— Естествено — поразсърди се Джони. — Всичко, което не разбираме, което не се вмества в представите ни за света, се картотекира под буквата „П“ към „подсъзнание“. Идолът на двадесетия век. Колко ли пъти сте прибягвали до него, когато нещо е влизало в разрез с прагматичните ви възгледи?!

Потрепнаха ли очите на Роджър или на Джони тъй му се стори?

— Асоциацията ти с гръмотевица е дошла от приближаващата се буря — настоя Чатсуърт. — То е толкова про…

— Чуйте ме. Ще го повторя пределно ясно: Там ще падне гръм. Всичко ще изгори до основи. Не пускайте Чък да отива.

Ох, господи, главоболието го дебнеше. Дебнеше го като тигър. Той разтърка челото си с разтреперена ръка.

— Джони, ти се преумори напоследък.

— Не го пускайте там.

— Той сам ще реши. Не бих си позволил да му се налагам. Той е свободен, пълнолетен, пълноправен гражданин.

На вратата се почука.

— Джони?

— Влез.

Появи се самият Чък с тревожен израз на лицето.

— Как си? — попита той.

— Добре. Боли ме глава, нищо повече. Чък… бъди добър, не ходи довечера там. Моля те като приятел. Независимо от това дали споделяш мнението на баща си, не отивай. Моля те!

— Бъди спокоен — развесели се Чък, тръшна се на дивана и си придърпа с крак табуретката. — Не бих могъл да закарам Пати и на километър от това място, дори да я овържа и да я тегля с верига. Ужасно си я изплашил.

— Съжалявам. — Джони изпита такова облекчение, че го втресе и му се повдигна. — Съжалявам, но и много се радвам.

— Ти получи някакво видение, нали? — Чък премести поглед от Джони към баща си и обратно. — Аз го усетих. Беше страшно.

— Така става понякога — изглежда, се предава на хората и не е никак приятно.

— Бррр, не бих искал да се повтори. Но слушай… наистина ли заведението ще изгори?

— Наистина. Не бива да отиваш там.

— Но… — Той хвърли разтревожен поглед към баща си. — Нашият випуск е резервирал целия ресторант. Такава е училищната политика. По-безопасно е, отколкото да се празнува на двадесет-тридесет различни места и хората да се напиват масово по улиците. Там навярно ще се съберат… — Чък млъкна за момент и по лицето му се изписа страх. — Ще се съберат към двеста двойки. Татко…

— Остави го, той не вярва.

Роджър се изправи и се усмихна.

— Хайде да отскочим с колата до Съмърсуърт и да си поговорим с управителя. И без това се наскучахме с градинската ни почерпка. И ако на връщане двамата не сте си променили мнението, можем да поканим довечера всички у нас.

Той погледна към Джони.

— С единственото условие ти да стоиш на лимонада, за да ги наглеждаме, приятелю.

— С удоволствие. Но защо го правите, щом не вярвате?

— За успокоение на двама ви. А и за да мога, когато нищо не се случи довечера, да ви напомня: „Нали ви казах!“, и да се скъсам от смях.

— Все едно, благодаря. — Сега, след като се бе отпуснал, Джони трепереше още по-силно, но главоболието му се бе попритъпило.

— Ала нека не се заблуждаваме! — предупреди Роджър. — По-скоро на кьосето ще поникне брада, отколкото собственикът ще повярва на голата ти дума и ще се откаже от ангажимента. Това сигурно е една от най-доходните му сделки през годината.

— Бихме могли да измислим нещо — намеси се Чък.

— Какво например?

— Ами някакво извинение… някакво неприятно стечение на обстоятелства… уважителна причина…

— Искаш да кажеш — да го излъжем? Не, не съм съгласен. Не искай това от мен, Чък.

Чък кимна.

— Добре.

— Трябва да тръгваме — каза Роджър делово. — Пет и петнадесет е. Вземам „Мерцедес“-а и бягаме в Съмърсуърт.

3

Брус Карик, собственик и управител на заведението в Съмърсуърт, сервираше на бара, когато в 17,40 ч тримата влязоха там. Джони прочете надписа на входа пред бара: „Днес от 19 ч — абитуриентски бал. Довиждане до утре!“, и сърцето му се сви.

Не можеше да се каже, че Карик се скъсваше от работа в момента. Клиентелата му се състоеше от няколко работници, които си пиеха бирата и гледаха първите новини, и три двойки, седнали на коктейли. Той изслуша Джони с израз на растящо недоумение и накрая попита:

— Казахте, че името ви е Смит, нали?

— Да.

— Мистър Смит, елате с мен до прозореца.

Той го заведе при прозореца в коридора до входа за гардероба.

— Погледнете навън, мистър Смит и ми кажете какво виждате.

Джони погледна, макар да знаеше какво ще види. Шосе №9, което водеше на запад, вече изсъхваше след лекия следобеден дъждец. Небето бе съвършено чисто. Облаците бяха изчезнали.

— Нищо особено. Поне засега. Но…

— Никакво „но“. Знаете ли какво мисля? Да ви го кажа ли честно? Мисля, че нещо ви хлопа дъската. Ни най-малко не ме интересува защо сте решили, че можете да ме хванете за носа и да ме накарате да тропам по гайдата ви. Но ако имате свободна минутка, пиленце, ще ви открехна на някои истини за живота. Абитуриентите са ми дали шестстотин и петдесет долара депозит. Наели са един първокласен рок-състав от съседния щат Мейн. Храната е по чиниите, готова за претопляне. Салатите са нарязани и чакат в хладилника. За напитките се плаща допълнително, а повечето абитуриенти са навършили осемнадесет и имат право да пият, колкото си искат… и те ще пият довечера, и никой „копче“ не може да им каже, защото веднъж в живота си човек завършва гимназия. Две хилядарки като нищо ще ми капнат само на бара. Наел съм да ми помагат двама бармани и шест сервитьорки. Ако сега река да се откажа, ще загубя целия приход от вечерта, освен че ще трябва да връщам депозита за храната. Да не говорим, че не мога да си събера и редовната клиентела заради този надпис, който виси там вече цяла седмица. Ясна ли ви е картинката?

— Имате ли гръмоотводи на покрива? — попита Джони.

Карик вдигна в отчаяние ръце.

— Аз го открехвам на истината за живота, а той ми разправя за гръмоотводи! Да, имам си гръмоотводи! Веднъж, когато още ги нямах, при мен дойде един, трябва да беше преди пет години. Проагитира ме надълго и нашироко, че мога да си намаля застрахователната лихва. И аз купих проклетите му гръмоотводи! Доволен ли сте сега? Божичко помилуй! — Той се обърна към Роджър и Чък. — Ами вие двамата, къде гледате, та сте пуснали този перко да си развява свободно байрака? Хайде, омитайте се от тук! Мен ме чака работа.

— Джони… — подхвана Чък.

— Остави, Чък — прекъсна го Роджър. — Да си вървим. Благодарим ви, мистър Карик, за времето, което ни отделихте, и за това, че бяхте тъй любезен да ни изслушате с внимание и разбиране.

— Няма какво да ми благодарите — тросна се Карик. — Идиоти с идиоти такива! — Той тръгна с широка крачка към бара.

Тримата излязоха. Чък погледна разколебано към безупречно чистото небе. Без да вдига очи от краката си, Джони се отправи къу колата. Чувствуваше се победен и унижен. В слепоочията му болезнено се забиваха чуковете на главоболието. Роджър бе пъхнал ръце в задните джобове на панталоните си и изучаваше дългия, нисък покрив на сградата пред себе си.

— Какво гледаш, татко? — попита Чък.

— Гледам, че няма гръмоотводи — отвърна замислено Роджър Чатсуърт. — Няма и следа от гръмоотводи.

4

Тримата седяха във всекидневната на голямата къща. Чък бе заел позиции до телефона. Той погледна колебливо към баща си.

— Много се съмнявам, че хората ще се съгласят да си променят плановете в последния момент.

— Техните планове са просто да отидат някъде — окуражи го Роджър. — Със същия успех могат да дойдат и у нас.

Чък сви рамене и започна да звъни.

В крайна сметка около половината двойки, които се бяха записали за бала в „У Кати“, дойдоха вечерта у Чък, макар Джони да не разбра коя бе причината, подтикнала ги да приемат неговата покана. Навярно на някои се бе сторило, че в дома му ще бъде по-интересно, пък и пиенето беше без пари. Ала както е известно мълвата е крилата, пък и родителите на повечето младежи, събрани у Чатсуъртови, бяха свидетели на станалото същия следобед. По този случай цялата вечер Джони се чувствуваше като експонат в музейна витрина. С непроницаем израз на лицето Роджър седеше на табуретка в ъгъла и пиеше мартини.

Към осем без четвърт той прекоси голямата игрална зала с бара, която заемаше едва ли не целия сутерен, наведе се към ухото на Джони и започна да се надвиква с Елтън Джон.

— Искаш ли да се качим горе и да поиграем крибидж^[2]?

Джони кимна с благодарност.

В кухнята те завариха Шели да пише писма. Тя вдигна очи към тях и се усмихна.

— Мислех, че ще останете като някои мазохисти да се мъчите там цяла нощ. Всъщност няма никаква нужда от това.

— Много съжалявам за станалото — извини се Джони. — Представям си колко налудничаво изглежда всичко отстрани.

— Вярно, така изглежда — призна Шели. — Няма защо да си кривим душите. Но пък е доста приятно, че децата се събраха тук. Аз съм доволна.

Отвън изгромоля гръмотевица. Джони се огледа. Шели потули усмивка. Роджър бе отишъл до скрина в столовата да търси дъската за крибидж.

— Ей сега ще отмине — каза тя. — Ще прогърми, ще пръсне дъждец и край.

— Да.

Тя завъртя небрежно подпис под писмото си, сгъна го, запечата го в плик, написа адреса и залепи марка.

— Ти действително си почувствувал нещо, нали Джони?

— Да.

— Моментално прималяване, свързано навярно с някакъв недостиг на хранителни вещества. Прекалено си слаб, Джони. Сигурно е било халюцинация.

— Не, съвсем не.

Отвън отново прокънтя гръмотевица, но и този път нейде отдалеч.

— Все едно, радвам се, че Чък си остана вкъщи. Не че вярвам в разните му там астрологии, хиромантии и ясновидства, но… това не ми пречи да се радвам, че той си остана вкъщи. Чък ни е единственото чедо… вече възголемичко чедо, както сигурно ще кажеш, но няма нищо по-просто от това да си го спомниш как по къси панталонки се возеше на въртележката в градския парк. Нищо по-просто. И как да не ти е приятно да споделиш с него… последния ритуал от детството му!

— Чудесно е, че приемате така нещата.

Джони е ужас разбра, че е на път да се разплаче. Очевидно през последните седем-осем месеца бе започнал да губи контрол над чувствата си.

— Ти направи много за Чък. Не само в четенето, а и въобще.

— Той ми е скъп.

— Знам — прошепна тя.

Появи се Роджър с дъската за крибидж и транзистор, включен на програмата от класическа музика, която се излъчваше от Маунт Вашингтон.

— Малко антидот срещу Елтън Джон, „Аеросмит“, „Фогхат и компания“. Какво ще кажеш да турим по долар на игра, Джони?

— Бива.

Роджър седна, потривайки ръце.

— Гледай сега как ще те обера! — закани се той.

5

Те започнаха играта и времето тръгна. Между всяка от партиите един слизаше, за да се увери, че никой не се е разтанцувал върху билярдната маса и че няма уединени двойки в градината зад къщата.

— Никакви забременявания на празника в моя дом! — шегуваше се Роджър.

Шели бе отишла във всекидневната да почете. На всеки цял час радиостанцията прекъсваше музиката и излъчваше информационен бюлетин. В тези минути Джони преставаше да внимава в картите. Ала нищо не се каза за „У Кати“ в Съмърсуърт — нито в осем, нито в девет, нито в десет часа.

След новините в десет Роджър го подкачи:

— Няма ли да посмекчиш малко предсказанието си а, Джони?

— Не.

В прогнозата за времето по радиото бяха съобщили, че до полунощ на места ще има проливни дъждове с гръмотевици.

Под краката им подът вибрираше от пронизителния писък на мощните усилватели и на състава „Съншайн“.

— Долу играта взе да загрубява — отбеляза Джони.

— Че какво пък — ухили се Роджър. — Какво като са вързали кънките? Сигурно са направили „капитан Драйфус“ на паркета и сега се пързалят отгоре. Ох, ще има да им се пръскат главите утре, можеш да не се съмняваш! Помня на моя бал…

„Извънредни новини“ — обявиха по радиото.

Джони, който в този момент размесваше картите, ги изпусна и те се пръснаха навред по пода.

— По-спокойно, не се стряскай. Сигурно е нещо за отвличането във Флорида.

— Съмнявам се — отвърна Джони.

„По данни до този момент — разнесе се гласът на говорителя, — в град Съмърсуърт, на границата на Ню Хампшир, най-големият пожар в историята на щата е отнел повече от седемдесет и пет млади човешки живота. Пожарът избухнал в ресторанта «У Кати», където се провеждал абитуриентски бал. Началникът на пожарната в Съмърсуърт Милтън Хоуви е заявил пред журналисти, че няма данни за палеж и че най-вероятно върху заведението е паднал гръм.“

Кръвта се дръпна от лицето на Роджър Чатсуърт. Той седеше като препариран на кухненския стол и гледаше в една точка някъде над главата на Джони. Ръцете му лежаха безжизнено върху масата. Отдолу долиташе глъчката от разговори и смях, този път съпроводена от песен на Брус Спрингстийн.

Влезе Шели. Погледът й се премести въпросително от Роджър към Джони и обратно.

— Какво има? Какво се е случило?

— Тихо! — скастри я Роджър.

„… все още гори и според Хоуви окончателният брой на загиналите ще бъде известен най-рано през първите часове на сутринта. Над тридесет души, главно абитуриенти от гимназията в Дърам, са откарани в околните болници с тежки изгаряния. Други четиридесет са се спасили през малките прозорчета в тоалетните до бара, но останалите очевидно са се скупчили с фатални последици на…“

— За „У Кати“ ли говорят? — писна Шели. — Там ли е?

— Да — потвърди със зловещо спокойствие Роджър. — Там е.

Долу изведнъж настана тишина. После някой стремглаво затрополя по стълбите. Кухненската врата се отвори с трясък и вътре влетя Чък, който потърси с поглед майка си.

— Какво става, мамо? Какво се е случило?

— Види се, вечно ще сме ти задължени за живота на нашия син, Джони — продължи със същия зловещо спокоен глас Роджър. Джони не помнеше да бе виждал толкова пребледнял човек, който да напомня на призрачна жива кукла от восък.

— Изгорял ли е? — не можеше да повярва Чък. Зад него по стълбите вече прииждаха и други и уплашено шушукаха помежду си. — Да не искате да кажете, че е изгорял до основи?

Отговор не последва. Внезапно някъде изотзад Пати Строн се разкрещя истерично.

— За всичко е виновен онзи там! Заради него стана всичко! Той го подпали по телепатия, като в романа „Кари“^[3]. Мръсник такъв! Убиец! Гад…

Роджър се обърна по посока на гласа.

— МЛЪКНИ! — изрева той.

Пати се разхълца необуздано.

— Изгорял? — повтори Чък, сякаш сам се питаше дали бе намерил правилната дума.

— Роджър — прошепна Шели. — Родж, скъпи!

Шепотът от стълбите започна да се засилва, както шушукането на листака при поривист вятър. Изщрака копчето на стереомагнетофона и музиката спря. Заваляха откъслечни реплики от приглушените разговори.

„Майк там ли е бил? Шанън отиде, нали? Сигурна ли си? Да, бях се приготвил да тръгвам, когато ми се обади Чък. Майка ми видяла как онзи тип го прихванало. Почувствувала се все едно, че й тъпчат гроба, та ме помоли да дойда тук. Кейси отиде ли? А Рей? Морийн Онтело? Господи, и тя ли? Там ли…“

Роджър бавно се изправи и се Обърна към присъствуващите.

— Предлагам най-трезвите да седнат зад воланите и всички да отидем в болницата. Ще има нужда от кръводарители.

Джони седеше като вкаменен. В този миг той се съмняваше, че някога ще може пак да се помръдне. Вън изгърмя гръмотевица. И, като ехо, отвътре го удари гласът на умиращата му майка:

„Изпълни дълга си, Джон.“