Стивън Кинг
Мъртвата зона (14)

2

Когато Джони бутна летящите врати и влезе във фоайето, журналистите наскачаха и се заблъскаха припряно пред него. Той беше облечен в бяла риза с разкопчана яка и сини джинси, станали му прекалено широки. Беше бледен, но спокоен. Белезите от операциите на сухожилията се открояваха ярко по шията му. Светкавиците плиснаха огъня си в очите му и той се дръпна отбранително назад. Въпросите заваляха един през друс.

— Чакайте, чакайте! — провикна се Сам. — Това е пациент, който още не е напълно оздравял! Той иска да направи кратко изявление, след което ще отговори на някои ваши въпроси, но само ако спазвате реда! А сега отстранете се и му дайте възможност да диша!

Мощните лампи, инсталирани от телевизионните екипи, пламнаха и окъпаха залата в ослепителна, неестествена светлина. Край портала се събраха любопитни лекари к сестри. Джони инстинктивно потърси прикритие от прожекторите и се зачуди: „Това ли наричат светлините на рампата?“ Струваше му се, че сънува.

— А ти кой си? — кресна един от репортьорите в лицето на Уейзак.

— Аз съм лекарят на този младеж. Името ми е Самюъл Уейзак. Пише се е два хикса.

Последва всеобщ смях и напрежението поспадна.

— Джони, добре ли си? — попита Уейзак.

Беше рано привечер и внезапното му телепатично прозрение, че кухнята на Айлийн Магаун е пламнала, му се струваше нещо отдавнашно и маловажно, като спомен за някакъв спомен.

— Разбира се — отвърна той.

— Какво изявление искаш да направиш? — обади се един от репортьорите.

— Ето какво — започна Джони. — Специалистката, която ръководи упражненията ми по лечебна физкултура, се нарича Айлийн Магаун. Тя е много приятна личност, която ми помага да си възвърна силите. Виждате ли, аз преживях катастрофа и… — Една от телевизионните камери започна да се приближава, вперила в лицето му изцъкленото си, безизразно око и за момент прекъсна хода на мислите му. — … и в резултат на това много отслабнах. Мускулите ми са станали меки като восък. Тази сутрин бяхме в салона за лечебна физкултура и тъкмо привършвахме, когато аз изведнъж усетих, че къщата й гори. Тоест, ако трябва да бъда по-точен… („Господи, дрънкаш като някой надут пуяк!“), имах чувството, че е забравила да угаси газовия котлон и че пердетата в кухнята й ей сега ще пламнат. Тогава отидохме, позвънихме на пожарната и с това се свърши.

Последва кратка пауза, през която всички стояха със зяпнали уста, докато смелят чутото — „Имах чувството, че е забравила да угаси газовия котлон и с това се свърши“ — после въпросите отново се отприщиха и се смесиха в неразбираема канонада от човешки гласове. Джони се огледа безпомощно. Чувствуваше се объркан и уязвим.

— Един по един! — надвика ги Уейзак. — Вдигайте ръка. Никога ли не сте ходили на училище?

Изникна гора от ръце и Джони посочи Дейвид Брайт.

— Би ли нарекъл това явление парапсихическо, Джони?

— Бих го нарекъл просто чувство — отвърна Джони. — Правех упражнения с медицинска топка и тъкмо бях приключил. Мис Магаун ме хвана за ръката, за да ми помогне да стана, и в този момент неочаквано разбрах.

Той посочи другиго.

— Мел Алън от „Сънди Телеграм“, Портданд, Мистър Смит, това нещо като картина ли беше? Като изображение, оформило се в главата ви?

— Не, съвсем не — отвърна Джони, но в действителност никак не можеше да си спомни какво точно беше.

— Случвало ли ти се е и друг път? — попита млада жена с панталон и жакет.

— Да, няколко пъти.

— Би ли ни разказал и за другите случаи?

— Бих предпочел да се въздържа.

Един от телевизионните репортьори вдигна ръка и Джони му кимна.

— Мистър Смит, имали ли сте подобни проблясъци преди нещастния случай и последвалата го кома?

Джони се поколеба.

Публиката бе затаила дъх. Телевизионното осветление пареше в лицето му като тропическо слънце.

— Не — отрече той.

Заваля град от нови въпроси. Джони пак погледна безпомощно към Уейзак.

— Спрете! Край! — викна лекарят. Когато глъчката затихна, Сам се наведе към Джони. — Свърши ли, Джони?

— Ще отговоря на още два въпроса. После… повярвайте… днес беше тежък ден за мене… слушам ви, госпожо?

Той посочи една едра жена, която се бе вклинила между двама млади репортьори.

— Мистър Смит — избоботи тя с мощен като бурия глас, — кой ще бъде кандидатът за президент от Демократическата партия за изборите догодина?

— Не мога да ви кажа — искрено се учуди на въпроса Джони. — Откъде бих могъл да знам?

Нови ръце се вдигнаха във въздуха. Джони посочи висок мъж със сериозно лице, облечен в тъмен костюм. Онзи пристъпи напред. Веднага пролича, че е от заядливците, които обичат да поучават хората.

— Мистър Смит, аз съм Роджър Дюсо от Луистънския „Сън“ и бих желал да чуя как си обяснявате тази своя свръхестествена способност… ако действително я имате? Защо се е появила именно у вас?

Джони се изкашля.

— Доколкото схващам… вие искате от мене да обоснова наличието на нещо, което не разбирам. Не мога да го направя.

— Не да обосновете, мистър Смит, а просто да обясните.

„Мисли, че ги баламосвам. Или поне, че се опитвам.“

Уейзак застана до Джони.

— Ще ми разрешите ли аз да отговоря на въпроса ви — намеси се той, — или най-малкото да се постарая да обясня защо не може да му се отговори?

— И вие ли сте феномен? — попита хладно Дюсо.

— Да. Всички невролози са длъжни да бъдат такива — това влиза в професионалната ни подготовка.

Избухна смях и Дюсо се изчерви.

— Дами и господа, представители на печата и телевизията. Този човек прекара в състояние на кома четири години и половина. Ние, специалистите, които изучаваме човешкия мозък, нямаме представа нито защо е изпаднал в кома, нито защо е излязъл от нея. Това е така поради простата причина, че не знаем какво всъщност представлява комата, както не знаем и какво точно е сънят или обикновеното събуждане. Дами и господа, ние не разбираме мозъка на жабата, нито този на мравката. Можете да ме цитирате, ако желаете… голям храбрец съм, нали?

Отново избухна смях. Уейзак явно им допадаше. Единствено Дюсо остана сериозен.

— Смея да твърдя — и отново можете да ме цитирате, ако желаете, — че този младеж сега притежава една съвършено нова, а може би и древна като самия човешки род способност. Защо смятам така ли? Как бих могъл да отговоря, когато дори мозъкът на една мравка е пълна загадка за мене и моите колеги? Естествено, че няма да мога. Мога обаче да ви подскажа някои интересни идеи, които вероятно имат отношение към въпроса, макар че може и да нямат нищо общо с него. Част от мозъка на Джон Смит е била непоправимо повредена — микроскопична част, но не е изключено всяка частица на мозъка да е от огромно значение. Той нарича тази част своята „мъртва зона“. В нея видимо са се съхранявали определени връзки на паметта, които сега са заличени. Те, изглежда, са се групирали в един „комплекс“ от названия на улици, шосета, магистрали, който от своя страна е бил част от по-голям комплекс, съдържащ информация за тяхното местонахождение. Става дума за незначителна по размери, но пълна афазия, включваща както езиковите покрития, така и зрителните представи.

За да компенсира тази загуба, в мозъка на Джон Смит, изглежда, се е пробудила друга негова част, някой сектор от теменния дял в дълбоконабраздения преден, или така наречен „мислещ“ мозък. В тази точка в електроенцефалограмата на Смит се наблюдават драстични отклонения от нормалното. И още нещо: теменният дял от големите полукълба има някакво отношение към усета за допир — не мога да кажа нещо по-определено, защото все още нямаме количествени данни — и е разположен в непосредствена близост до центъра, където се обработват и разпознават възприятията за различните форми на предметите и структурата на повърхността им. А по моите наблюдения случаите, когато Джони проявява ясновидство, винаги се предхождат от някаква форма на допир.

Тишина. Репортьорите пишеха като луди. Телевизионните оператори, които до този момент показваха Уейзак в близък план, сега включиха и Джони в кадър.

— Приключваме ли, Джони? — отново попита Уейзак.

— Предполагам…

Неочаквано Дюсо разбута стената от репортьори. За миг Джони се ужаси, че той има намерение да ги догони на портала, вероятно с цел да ги опровергае. После забеляза, че журналистът сваля нещо от врата си.

— Хайде да направим една демонстрация! — Той размаха медальон на тънка златна верижка. — Хайде да видим какво можеш да направиш с това.

— Нищо подобно няма да видим — отсече Уейзак. Рунтавите му прошарени вежди се бяха сключили буреносно и през тях той се взираше в Дюсо като някой Мойсей. — Този човек не е панаирджийски фокусник, господине!

— За малко да ме излъжете! Той или има такава способност, или я няма, нали? Докато вие ни разтегляхте локуми, аз пък имах възможност да се позамисля. И ето какво измислих — хората като него никога не могат да демонстрират способностите си по поръчка, а това е така, защото до един лъжат като дърти цигани!

Джони погледна към останалите репортьори. С изключение на Брайт, който изглеждаше доста смутен, всички, останали следяха жадно развоя на събитията. Внезапно той се почувствува като някой от първите християни, хвърлен на лъвовете. „Каквото и да направя, ще спечелят те — завладя го обезсърчение. — Ако кажа на този тип нещо, ще получат сензационна новина за първа страница. Ако не съм в състояние или откажа да опитам, то пак ще има за какво да пишат.“

— Е? — изрепчи се Дюсо. Медальонът се полюляваше напред-назад под свитите му в юмрук пръсти.

Джони потърси очите на Уейзак, ала лекарят се бе извърнал отвратен.

— Дайте ми го! — протегна ръка към неверника.

Пое висящия медальон, положи долния му край върху дланта си и срещна лика на свети Кристофър^[1]. После пусна тънката златна верижка, тя се нагъна отгоре на жълти криволици и той затвори шепата си.

В залата се възцари мъртва тишина. Групичката от медицинския персонал на портала се бе увеличила с още пет-шест човека, някои от които вече бяха сменили белите престилки и си отиваха след дежурство. Тълпа от пациенти се бе събрала в дъното на коридора, водещ към общата дневна на първия етаж. Посетителите, дошли за следобедното свиждане, се бяха приближили откъм централната приемна. Атмосферата, нажежена до краен предел, жужеше в ушите, сякаш наблизо минаваше високоволтен кабел.

Мълчалив и бледен, призрачно слаб в бялата си риза и провиснали джинси, Джони стискаше медальона в дясната си ръка тъй силно, че жилите на китката му се бяха издули и се открояваха в светлината на телевизионните лампи. Пред него — невъзмутим и безупречен в тъмния си костюм — Дюсо се бе изправил като олицетворение на Обвинението! Мигът се проточи сякаш до безкрайност. Нямаше кашлици, нямаше шепот.

— О! — промълви Джони… и след малко: — Такава ли била работата?

Свитите му в юмрук пръсти бавно се разтвориха. Той погледна към Дюсо.

— Каква?

Гласът на репортьора бе загубил непоколебимата си увереност. Умореният, нервен младеж, който отговаряше на въпросите на журналистите, също бе хизчезнал. Върху устните на Джони заигра лека усмивка, ала в нея нямаше и следа от човешка топлота. Потъмнелите му сини очи гледаха студено и зареяно. Уейзак забеляза промяната и по гърба му полазиха мравки. По-късно той разказваше, че лицето на Джони било като на човек, разглеждащ с помощта на мощен микроскоп някакво интересно чехълче.

— Това е медальонът на сестра ти. Името й беше Ан, но всички я наричаха Тери. Твоята по-голяма сестра. Ти безумно я обичаше. Направо я боготвореше.

Изведнъж за ужас на всички гласът на Джони Смит започна да изтънява и да се променя. Достигна несигурните фалцети на пубертетен хлапак.

— Това е за тебе, Тери, да те пази, когато пресичаш Лисбън Стрийт на червено или когато излизаш на разходка с кола с някой ухажьор… Не го забравяй, Тери… Носи го винаги…

Дебеланата, която бе питала Джони кой ще бъде избран догодина за кандидат от Демократическата партия, жално изстена от страх. Един от телевизионните оператори промърмори глухо: „Господи помилуй!“

— Престани! — прошепна Дюсо. Лицето му бе добило болезнено пепеляв цвят. Очите му се бяха изцъклили и мократа му от слюнка долна устна блестеше като никелирана на ярката светлина. Ръцете му се протегнаха към медальона, който сега висеше от пръстите на Джони на фината си златна верижка. Ала силите и увереността ги бяха напуснали. Медальонът се залюля напред-назад, хвърляйки хипнотизиращи отблясъци.

— Не ме забравяй, Тери — умоляваше пубертетният гласец. — Стой далеч от тази гадост, Тери… Моля те, не си играй с огъня, за бога!…

— Престани, копеле мръсно! Престани!

Джони заговори пак с нормалния си глас.

— Беше амфетамин, нали? А после и метадрин^[2]. Умря от сърдечен пристъп на двадесет и седем години. Но тя носи медальона десет години, Родж. И мислеше за тебе. Тя никога не те забрави… никога… никога… никога.

Медальонът се изниза от пръстите му и нежно звънна на пода. Джони се бе вторачил в празното пространство и изразът на лицето му бе спокоен, хладен и далечен. Дюсо затършува в краката му, като ридаеше дрезгаво сред втрещената тишина.

Блесна фотосветкавица, лицето на Джони се проясни и прие нормалното си изражение. Но веднага по него премина сянка на ужас, после на състрадание. Той коленичи неловко до Дюсо.

— Съжалявам. Наистина съжалявам, не исках…

— Мръсно копеле! Долен шарлатанин! Това е лъжа! От край до край лъжа! Лъжа!

Дюсо замахна слепешката и зашлеви Джони през шията, при което той се строполи на пода и удари главата си тъй силно, че му се привидяха звезди.

Суматоха в залата.

Сякаш през сън му се мярна Дюсо, който се блъскаше като ослепял в тълпата в желанието да си пробие път към изхода. Хората бяха окръжили и двама им, така че Джони го наблюдаваше през гора от крака и обувки. После до него се озова Уейзак и му помогна на да седне.

— Джони, добре ли си? Тоя май здравата те нареди!

— Далеч не както аз го наредих. Нищо ми няма.

Той се помъчи да се изправи на крака. Нечии ръце — може би на Уейзак, може би на някой друг — му помогнаха. Виеше му се свят и му се гадеше. Отвращаваше се. Бе допуснал грешка, ужасна грешка.

Някой изпищя пронизително — дебеланата, която бе питала за демократите. Джони бе проследил как Дюсо полита и пада на колене, опитва се да докопа ръкава на басмената й блузка и после се просва уморено върху мозайката пред прага на изхода, към който се бе стремил. Ръката му все още стискаше медальона със свети Кристофър.

— Припадна! — чу се възклицание. — Та той е безчуствен като пън. Ама че идиотщина!

— Аз съм виновен! — изстена Джони пред Уейзак. Гърлото му се свиваше от срама и напиращите сълзи. — Аз съм виновен за всичко!

— Не. Не е така, Джони.

Но беше точно така. Той се освободи от подкрепата на Уейзак и отиде до мястото, където лежеше Дюсо, вече съвзел се и мигащ замаяно към тавана. Двама от лекарите също се бяха приближили.

— Нали няма нищо страшно? — обърна се Джони към журналистката в костюма, ала тя отскочи като ужилена от него. По лицето й премина спазъм на страх.

Джони се обърна на другата страна към телевизионния репортьор, който го бе питал дали е имал други прозрения преди катастрофата. Изведнъж му се стори, че е ужасно важно да обясни някому как точно стоят нещата.

— Не исках да му причиня болка — заоправдава се той. — Честен кръст, изобщо не съм искал да му сторя такова нещо. Не подозирах, че…

Телевизионният репортьор отстъпи крачка назад.

— Не, разбира се, че не си искал. Той си го изпроси, всички видяхме. Само че… няма да се докосваш до мене, нали?

Джони го гледаше изумен, с треперещи устни. Все още не се бе отърсил от шока, но лека-полека започваше да му става ясно. О, да. Вече разбираше. Телевизионният репортьор се постара да се усмихне, но лицето му се вдърви в озъбена мъртвешка гримаса.

— Само не се докосвай до мене, Джони! Моля те!

— То не става просто така — напираше протестът в задавеното му гърло. След време тъй и не можа да си спомни със сигурност дали изобщо беше произнесъл някакъв звук.

— Джони, нали се разбрахме? Няма да ме пипаш!

Репортьорът заотстъпва към своя оператор, който си събираше нещата. Джони стоеше и го гледаше. И изведнъж целият се разтресе.

3

— Това е за твое добро, Джони — уговаряше го Уейзак. Зад гърба му стоеше сестрата — бял призрак, чиракът магесник^[3], запърхал с ръце над количката с лекарствата: кристалната мечта за розови сънища на всеки наркоман.

— Не — отсече Джони. Още се тресеше, но сега го избиваше и студена пот. — Край на инжекциите! До гуша ми дойде от инжекции.

— Тогава вземи хапче.

— Край и на хапчетата.

— Ще ти помогне да заспиш.

— А онзи Дюсо ще може ли да заспи?

— Той си го изпроси — промърмори сестрата, но трепна, като видя, че Уейзак се извръща към нея. Лекарят обаче се усмихна дяволито.

— Тя е права, знаеш ли? Онзи си го изпроси. Мислеше, че си някой шарлатанин, Джон. Един хубав сън и утре ще можеш да възприемеш нещата в истинската им светлина.

— Ще заспя и без лекарства.

— Джони, моля те.

Бе единадесет и петнадесет. Телевизорът в отсрещния край на стаята току-що бе угаснал. Джони и Сам изгледаха заедно филмирания репортаж от пресконференцията. Показваха го на второ място в новините, веднага след ветото на Форд върху двата законопроекта. „Моят спектакъл беше по-зрелищен“ — помисли си Джони с горчив смях. Дългите кадри с някакъв плешив републиканец, дрънкащ баналности по въпроса за националния бюджет, не можеха да се сравняват с филмчето, което операторът на телевизионната компания бе заснел преди малко тук. Сюжетът завършваше с плонжа на Дюсо, стиснал медальона на сестра си, и последвалия припадък, когато се бе опитал да се хване за ръкава на журналистката като удавник за сламка.

Когато водещият новините премина към полицейското куче и двестата килограма марихуана, Уейзак се измъкна за малко и се върна с новината, че телефонистките на болницата били затрупани с обаждания за Джони още преди края на репортажа. Сестрата с приспивателните се появи след няколко минути, от което Джони заключи, че Сам не бе ходил до стаята на сестрите единствено за да провери как вървят телефонните обаждания.

В този момент апаратът до тях иззвъня.

Уейзак изруга под носа си.

— Казах им да не те свързват. Не отговаряй, Джон. Аз ще…

Но Джони вече бе вдигнал слушалката. Известно време послуша мълчаливо, после кимна.

— Да, съвсем правилно. — Той запуши микрофона с длан. — Баща ми е. — Освободи го и поде: — Здравей, татко. Предполагам, че си… — Спря и започна да слуша. Леката усмивка на лицето му избледня и на нейно място се появи сянката на растящия ужас. Устните му се размърдаха беззвучно.

— Джон, какво се е случило? — разтревожи се Уейзак.

— Добре, тате — прошепна измъчено Джони. — Да, в Градската на Къмбърланд. Знам къде е, веднага след онзи паркинг. Добре. Разбрах, татко…

Гласът му секна. Не плачеше, но очите му блестяха от влага.

— Знам, татко. И аз те обичам. Съжалявам.

Нова пауза, сетне отговор:

— Да, вярно… Ще се видим, татко. Да. Довиждане.

Той затвори телефона, покри очи с длани и ги натисна.

— Джони? — Сам се наведе към него, хвана едната му ръка и внимателно я издърпа. — Нещо с майка ти ли?

— Да, с майка ми.

— Инфаркт?

— Инсулт. — Сам Уейзак подсвирна съчувствено през зъби. — С баща ми гледали новините по телевизията… без нищо да подозират… и изведнъж съм цъфнал аз… и тя получила удар. Откарали я в болницата. Сега ако нещо стане и с баща ми, ще се получи страхотен карамбол! — Джони се изкиска истерично. Очите му се завъртяха безумно към Сам, сестрата и обратно. — Чудо талант е моят! Всеки би трябвало да го притежава. — И отново избухна в кикота, който тъй приличаше на ридание.

— В какво състояние е тя сега? — попита Сам.

— Той не знае. — Джони провеси босите си крака от леглото. Беше се преоблякъл в болничен халат.

— Хей, какво правиш? — повиши тон Сам.

— Ти как мислиш?

Джони се изправи и за момент Сам като че ли се канеше да го бутне обратно на леглото. Но после го остави да изкуцука безпрепятствено към шкафа в стената.

— Не ставай идиот, още не си готов за това, Джон.

Без да се смущава от сестрата — бог бе свидетел, че те се бяха нагледали на голия му задник, — Джони пусна халата да се свлече в краката му. Дебелите, криволичещи белези от операциите изпъкваха върху свивките зад коленете и потъваха в хилавите мускули на прасците му. Той порови в шкафа и измъкна бялата риза и джинсите, с които бе облечен на пресконференцията.

— Джон, категорично ти забранявам да го правиш — като твой лекар и като приятел. Това е лудост, уверявам те.

— Забранявай колкото си щеш, аз отивам!

Джони започна да се облича. По лицето му се бе изписала далечната вглъбеност, която Сам свързваше със състоянията му на транс. Сестрата се пулеше глупаво.

— Сестра, няма да е зле да се заемете отново със задълженията си — сряза я лекарят.

Тя отстъпи към вратата, поколеба се за миг на прага и после неохотно излезе.

— Джони. — Сам стана, приближи се и сложи ръка на рамото му. — Не си ти причината.

Джони се отърси от ръката на Сам.

— Аз съм, и още как! — възрази той. — Случило се е, когато ме е гледала. — Зае се да закопчава ризата си.

— Ти я караше да си взема лекарствата, а тя ги спря.

Джони се втренчи за миг в Уейзак, после продължи да се закопчава.

— Ако не беше се случило тази вечер, щеше да се случи утре, идната седмица или след месец…

— Или догодина, след десет години…

— Не, нямаше да бъдат десет, нито дори една година. И ти го знаеш. Защо толкова държиш да вземеш този грях на душата си? Заради оня фукльо — репортьора? Или това е един вид самосъжаление? Потребност да повярваш, че върху тебе тегне проклятие?

Лицето на Джони се изкриви.

— Тя е гледала мен, когато се е случило. Не схващаш ли? Толкова ли бавно загряваш, че не може да ти го побере главата?

— Нали казваше, че майка ти се готвела да предприеме дълго и уморително пътуване чак до Калифорния и обратно за някакъв симпозиум. Както ми го описваше — нещо, свързано с големи емоции. Така ли беше? Така. Почти сигурно е, че нещастието щеше да я сполети там. Инсултът не е гръм от ясно небе, Джони.

Джони си закопча джинсите и седна, сякаш се бе изтощил докрай от обличането и не можеше повече нищо да прави. Все още беше бос.

— Да — съгласи се той. — Може и да си прав.

— Разум! В него се събужда разумът! Слава тебе, господи!

— И все пак аз трябва да отида, Сам.

Уейзак направи жест на отчаяние.

— И какво ще постигнеш с това? Тя е в ръцете на лекарите и на своя бог. Това е положението. На теб ли трябва да го обяснявам?

— Баща ми има нужда от мен — промълви Джони. — Това също не трябва да се обяснява.

— Как ще стигнеш дотам? Вече е среднощ.

— С рейс. Ще взема такси до спирката на междуградския — нали е на старото си място?

— Няма да е необходимо да я търсиш — рече Сам.

Джони се мъчеше да напипа под стола обувките си, но не ги намираше. Сам ги измъкна изпод леглото и му ги подаде.

— Аз ще те откарам.

Джони вдигна очи към него.

— Наистина ли?

— Ако се съгласиш да вземеш едно слабо успокоително.

— Ами жена ти… — Той изведнъж някак смутено си даде сметка, че единственото конкретно нещо, което знаеше за личния живот на Уейзак, бе, че майка му живее в Калифорния.

— Разведен съм. На лекарите им се налага да отсъствуват от къщи по всяко време нощта… освен ако не са педикюристи или дерматолози, нали? Жената виждаше семейното легло по-скоро като полупразно, отколкото като полупълно. И тя се постара да го запълни с цяла върволица мъже.

— Съжалявам — сконфузи се Джони.

— Губиш прекалено много време за съжаления, Джон! — Сам гледаше благо и същевременно непреклонно. — Обуй си обувките.