Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 207 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
ira999 (2008)
Форматиране
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мъртвата зона

Народна култура, София, 1986

Американска. Първо издание

Превод Стоянка Ангелова

Послеслов Вера Ганчева

Рецензент Вера Ганчева

Редактор Мария Донева

Художник Гриша Господинов

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Литературна група — ХЛ. 04/95366/25631/5637—321—86

Дадена за набор август 1986 г. Подписана за печат октомври 1986 г. Излязла от печат ноември 1986 г. Формат 70×100/16 Печатни коли 24. Издателски коли 31,10. УИК 32,58 Цена 3,66 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
АвторСтивън Кинг
Първо издание1979 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, драма, свръхестествен
Видроман
ПредходнаСблъсък
СледващаПодпалвачката/Живата факла
Мъртвата зона в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА X

1

Докторът предписа на Вера „Хидродиурал“ — лекарство за кръвното й налягане. То обаче не падна кой знае колко („и за пет пари не помага“ — обичаше да критикува в писмата си Вера), затова пък започна да й прималява и да й се гади. Вече се изморяваше от чистене с прахосмукачка и чувствуваше нужда да сяда да почива. Качеше ли се по стълбите на горния етаж, спираше се на последното стъпало, запъхтяна като кученце в следобедната жега на августовски ден. Ако Джони не беше я посъветвал да се лекува, тя тозчас би изхвърлила хапчетата през прозореца.

Докторът опита да й смени лекарството, но от новото Вера получи такова сърцебиене, че се принуди наистина да го прекрати.

— Това е въпрос на налучкване — призна лекарят. — Рано или късно ще те оправим, Вера. Не се безпокой!

— Не се безпокоя — отвърна тя. — Вярвам в господа бога!

— Да, разбира се. Точно така и трябва.

Към края на юни докторът се спря окончателно на комбинация от „Хидродиурал“ и едно друго лекарство, наречено „Алдомет“ — някакви гадни, грамадни, жълти и скъпи таблетки. След приемане и на двете Вера се виждаше принудена да тича по малка нужда на петнадесет минути. Страдаше от главоболие. Появи й се сърцебиене. Докторът се кълнеше, че кръвното й било паднало до нормалното, но тя не му повярва. Пък и каква ли полза има от докторите? Гледай какво правят с нейния Джони — режат го като касапи, вече трети път го оперират, заприлича на страшилище — целият в шевове по ръцете, краката и врата, и пак като старата мисис Силвестър не може да ходи без чужда помощ. Ако кръвното й наистина е паднало, защо тогава непрекъснато се чувствува толкова отвратително?

— Трябва да мине известно време, докато организмът ти свикне с лекарствата — опита се да я вразуми Джони. Беше първата събота на юли и родителите му бяха пристигнали за почивните дни. Той току-що бе излязъл от водолечебните процедури и изглеждаше блед и измъчен. В ръцете си държеше две малки оловни топки, които вдигаше и сваляше по време на целия разговор — раздвижваше лакътните стави, укрепваше бицепсите и трицепсите си. Заздравяващите му белези, които подобно на рани от посичане се спускаха от лактите надолу, се разпъваха и свиваха при движенията.

— Довери се на бога, Джони — зае се да го увещава тя. — Всички тези глупости са ненужни. Остави се в ръцете на бога и той ще те излекува.

— Вера… — чу се предупредителният зов на Хърб.

— Какво „Вера“? Глупости са! Нали Библията ни учи: поискай и ще получиш, почукай и ще ти отворят? Няма никакъв смисъл аз да пия лекарства, нито пък момчето ми да се оставя на докторите да го мъчат. Не е правилно, не помага и е грехота!

Джони остави гюлетата на леглото. Мускулите на ръцете му потръпваха от умора. Гадеше му се, чувствуваше се изтощен и изведнъж страшно го доядя на майка му.

— Господ помага на онези, които сами си помагат! На тебе не ти трябва християнския бог, мамо, а добрият, стар дух от бутилката: да ти се яви и да ти изпълни три желания!

— Джони!

— Така си е.

— Докторите ти пълнят главата с тези мисли! С тези безумни мисли! — Устните й трепереха, очите й бяха широко отворени, но сухи. — Бог те извади от комата, за да изпълниш волята му, Джон! Тези другите просто…

— Просто се опитват да ме вдигнат на крака, за да не трябва, докато съм жив, да изпълнявам божията воля от инвалидна количка.

— Нека да не се караме — намеси се Хърб. — В едно семейство не бива да има караници. — И урагани не би трябвало да има, но въпреки това те се разразяват всяка година и нямаше никакъв начин да се прекрати тази буря, назряла от много време насам.

— Ако се довериш на бога, Джони… — настоя Вера, все едно, че Хърб не беше се обаждал.

— Вече изобщо не съм в състояние да се доверявам.

— Думите ти ме наскърбяват. — Гласът й звучеше неестествено и глухо. — Слугите на дявола дебнат отвсякъде. Те се мъчат да те отклонят от съдбата ти и изглежда, че доста добре се справят.

— Ти обезателно искаш да превърнеш цялата тази работа в нещо… в нещо неземно, така ли? Слушай сега аз да ти отворя очите за голата истина: това бе един идиотски нещастен случай, две хлапета се надпреварваха с колите си и в суматохата ме направиха на кайма. Знаеш ли какво искам, мамо? Искам да изляза оттук. Това е всичко, което искам. И още — искам да продължиш да вземаш лекарствата си и… да се опиташ да стъпиш отново на земята. Нищо повече не искам.

— Отивам си. — Тя стана. Лицето й бе изтерзано и бледно. — Ще се моля за тебе, Джони.

Той я погледна, безпомощен, объркан и нещастен. Ядът му беше минал. Беше си го изкарал на нея.

— Продължавай да вземаш лекарствата — повтори той.

— Моля се да те споходи просветление!

Вера излезе от стаята с мрачно и застинало като гранит лице. Джони погледна виновно към баща си.

— Не биваше така, Джон.

— Уморен съм. Не ми стигат сили да бъда разумен. Или сдържан.

— Да. — Хърб понечи да изрази и друго мнение, но си замълча.

— Още ли се кани да ходи в Калифорния на симпозиум по летящите чинии или какво беше там?

— Още. Но може и да се откаже. Не се знае какво ще й дойде наум утре, а дотогава има цял месец.

— Трябва да вземеш някакви мерки.

— Добре де, какви? Да я освидетелствувам и да я пратя в лудница ли?

Джони поклати глава.

— Не знам. Но може би вече е време да се замислиш сериозно, а не да се преструваш, че всичко е наред. Тя е зле, разбери.

Хърб повиши тон:

— Беше в ред, преди ти…

Джони се сви, сякаш го бяха зашлевили.

— Прости ми, Джон. Не това исках да кажа.

— Нищо, татко.

— Повярвай ми, не исках. — Хърб очевидно дълбоко съжаляваше. — Влез ми в положението, трябва да я настигна. Бас държа, че вече раздава брошури по коридорите.

— Добре.

— Джони, опитай се да забравиш за това и мисли само за оздравяването си. Тя истински те обича, аз също. Не бъди прекалено строг към нас.

— Не се тревожи, татко.

Хърб го целуна по бузата.

— Трябва да я настигна.

— Побързай.

Хърб тръгна. Останал сам, Джони се надигна и изкуцука трите стъпки между стола и леглото си. Дреболия, вярно. Но все пак нещо. Някакво начало. Баща му нямаше ни най-малка представа за това, колко съжаляваше Джони, че така се бе нахвърлил върху майка си. Съжаляваше, защото у него се засилваше странната увереност, че на нея не й остава още много да живее.

2

Вера престана да взема лекарствата. Как ли не я убеждава Хърб, как ли не я уговаря, насилва — нищо не помогна. Тя го оборваше, като му показваше писмата от разни верующи, надраскани грозно и с правописни грешки, но единодушни в подкрепата си и обещанията да се молят за нея. Едно от тях бе изпратено от нейна съмишленичка в Роуд Айланд, която също бе ходила във Върмонт да чака (заедно с любимото си куче Отис) края на света.

„ГОСПОД е най-дуброто лекарство — пишеше тя. — Моли ГОСПОД и ТОЙ ЩЕ ТЕ ИЗЦЕЛИ а не Д-РИТЕ които си ПРИСВУЯВАТ БОЖИЯТА СИЛА. Д-РИТЕ са виновни задето напълниха с РАК този грешен свят с технити ДЯВОЛСКИ ВМИШАТЕЛСТВА, всеки който да речем се е оперирал дури за НЕЩО ДРЕБНО като СЛИВИТСИ рано или късно ще хвани РАК, това е истинъта, та обърни се към БОГА, моли БОГА, слей ВОЛЯТА СИ с НЕГУВАТА ВОЛЯ и ЩЕ БЪДЕШ ИЗЦЕЛЕНА!!“

Хърб поговори с Джони по телефона и на следващия ден той се обади на майка си да й се извини за избухването. Помоли я да започне отново да взема лекарствата — заради него. Вера прие извинението, но отказа повече да се лекува. Ако господ имал нужда тя да продължи земното си битие, той щял да се погрижи за това. Ако ли пък бе решил да си я прибере, и с кофи да пиела лекарства, пак нямало да й помогнат. Аргументът й бе непробиваем и на Джони не му оставаше друго, освен да й отговори с възражението, което от хиляда и осемстотин години се отхвърля и от католици, и от протестанти: че господ налага волята си както чрез духа, така и чрез съзнанието на човека.

— Мамо — поде той, — а не мислиш ли, че божията воля е била някой доктор да открие тези лекарства, за да живееш по-дълго? Не можеш ли поне да допуснеш, че е така?

Ала междуградските разговори са крайно неподходящи за водене на теологични спорове. Тя му затвори телефона.

На другия ден Мари Мишо влезе в стаята на Джони, сложи глава на леглото му и заплака.

— Чакай, успокой се — стресна се той. — Какво има? Какво се е случило?

— Детето ми — изхлипа тя. — Моят Марк. Оперираха го и мина както ти предрече. Той е добре и отново ще вижда с болното си око, слава тебе, господи!

Мари го прегърна и Джони се помъчи да й отвърне. По бузите му закапаха топлите й сълзи и той си помисли, че станалото с него, каквото и да е то, не е било само за лошо. Навярно имаше и такива неща, които бе по-добре да се кажат, да се видят или да се намерят. Не чак толкова фантастична изглеждаше вече и идеята, че чрез него действува бог, макар представата му за бога да бе мъглява и неопределена. Джони увери Мари, че много се радва за нея. Напомни й, че не той е оперирал Марк, че почти е забравил какво й е говорил. Скоро след това тя си тръгна, бършейки очи, и Джони остана насаме с мислите си.

3

В началото на август Дейв Пелзен посети Джони. Заместник-директорът на гимназията в Клийвс Милс беше малък, спретнат човек. Той носеше очила с дебели стъкла, меки велурени обувки и едно от множеството спортни сака в крещящи цветове, които притежаваше. От всички, които бяха идвали при Джони през това сякаш безкрайно лято на 1975 година, Дейв се бе променил най-малко. Единствено косата му бе напръскана по-обилно със сребро, и толкова.

— Казвай сега, как се чувствуваш? — започна по същество той, като приключиха с размяната на баналните любезности.

— Горе-долу — отвърна Джони. — Вече мога да ходя и сам, стига да не прекалявам. В басейна издържам на шест дължини. От време на време главата ме боли до смърт и според лекарите нищо чудно така да продължи още известно време — например до края на живота ми.

— Ще ми разрешиш ли един личен въпрос?

— Ако ще ме питаш дали все още ставам за онази работа — ухили се Джони, — отговорът е положителен.

— Радвам се, но онова, което всъщност ме интересува, е как си с парите. В състояние ли си да платиш за всичко това?

Джони разпери ръце.

— Вече пета година, откакто съм в болницата. Освен Рокфелер едва ли някой би могъл да плати такава сметка. Баща ми и майка ми са уредили някаква социална помощ от щата: за случай на катастрофално бедствие или нещо подобно.

Дейв поклати разбиращо глава.

— Да, от фонда за изключително тежки бедствия. Така и предполагах. Но как са успели да те опазят да не попаднеш в щатската болница? В онзи ад?

— Доктор Уейзак и доктор Браун са ме опазили. Те имат най-голяма заслуга и за това, че не съм получил по-тежки увреждания. Бил съм им… по думите на доктор Уейзак опитно зайче за експеримент на тема: „Колко още бихме могли да съхраним човешкото у този коматозен пациент?“ Отделението за лечебна физкултура е работило върху мене през последните две години на комата. Блъскали са ми инжекции с гигантски дози витамини… Задникът ми е станал на решето. Не че са очаквали от мене някакво възнаграждение за труда си. Бил съм отписан като безнадежден случай от момента на постъпването. Уейзак ми обясни, че двамата с Браун приложили върху мене така наречената „агресивна стратегия в борбата за живота на пациента“. Той счита, че по този начин ще се даде отговор на всички критики по въпроса дали да се поддържа животът в случаите, когато е загубена всякаква надежда за оздравяване. Така или иначе, ако ме бяха прехвърлили в щатската болница, нямаше повече да им бъда полезен, затова са ме задържали тук. Един ден щяха да приключат опитите си и тогава щяха да ме пратят в онази болница.

— Където най-изтънчената медицинска помощ, която щеше да ти се оказва, се изразява в обръщане в леглото всеки шест часа, за да не се протриеш от лежане. И ако се беше събудил в 1980 година, щеше да бъдеш пълен инвалид.

— Струва ми се, че щях да бъда пълен инвалид независимо от всичко. — По лицето му премина сянка. — Ако сега ми предложат още някоя операция, направо ще откача. При все това няма да мога да ходя, без да накуцвам, както и да си обръщам докрай главата наляво.

— Кога те изписват?

— След три седмици, ако е рекъл господ.

— И после?

Джони се позапъна.

— Навярно… ще се върна вкъщи, в Паунъл. Майка ми ще бъде в Калифорния за известно време… по някаква религиозна работа. С баща ми ще използуваме случая да се опознаем отново. Получих писмо от един от големите литературни посредници в Ню Йорк… е, не от самия него, а от негов помощник. Там смятат, че от онова, което ми се случи, може да излезе книга. Рекох си, че ако нахвърлям две-три глави и план за останалото, току-виж, този приятел или помощникът му успели да го пробутат. Да си призная, парите биха ми дошли много добре.

— А средствата за масова информация не проявиха ли интерес?

— Онзи от бангорския „Дейли Нюс“, който написа първия материал…

— Брайт? Той е добър журналист.

— Иска да дойде в Паунъл, когато изляза оттук, за да подготви голям очерк. Той ми е симпатичен, но за момента го избягвам. В тази работа няма пари за мене, а не крия, че тъкмо това ми е нужно сега. За двеста долара съм готов да участвувам в телевизионното състезание „Познай кой съм“. Родителите ми изчерпаха спестяванията си. Продадоха си колата и взеха някаква таратайка. Баща ми ипотекира още веднъж къщата, вместо, както си е редно, да престане да работи, да я продаде и да си осигури издръжката за старини.

— Мислил ли си пак да се хванеш с преподаване?

Джони вдигна очи.

— Това предложение ли е?

— Не е дроб-сарма я!

— Много съм признателен, но за септември няма да съм готов, Дейв.

— Нямах предвид септември. Сигурно си спомняш приятелката на Сара, Ан Страфорд? — Джони кимна. — Е, сега тя е Ан Бийти и чака бебе около декември. Така че имаме нужда от учител по английски за втория срок. Без големи натоварвания. По четири часа обучение в клас, водене на самоподготовката при горните класове и два часа свободни занимания.

— Твърдо ли е предложението ти, Дейв?

— Твърдо.

— Страшно мило от твоя страна! — Джони бе прегракнал от вълнение.

— Не дрънкай глупости — успокои го Дейв. — Ти беше отличен преподавател.

— Може ли да си помисля някоя и друга седмица?

— До първи октомври, ако искаш. Сигурен съм, че пак ще ти остава време за работа над книгата, ако историята с нея не излезе сапунен мехур.

Джони кимна.

— А може и да не ти хареса да стоиш твърде дълго в Паунъл. Може да ти се стори… неудобно там.

Думите напираха на върха на езика му и Джони с мъка ги преглътна.

„Няма да е за дълго, Дейв. Виждаш ли, майка ми вече е на път да си пръсне мозъка. За целта не й трябва револвер. Чака я инсулт. До Коледа ще е умряла, ако не я убедим с баща ми да започне пак да взема лекарствата си, а ми се струва, че няма да успеем. И за цялата работа определена вина имам аз — колко голяма точно не знам и май не искам и да знам.“

Вместо това той отвърна:

— Клюката върви, а?

Дейв сви рамене.

— Разбрах от Сара, че майка ти нямала достатъчно сили да посрещне нещастието. Тя ще се оправи, Джони. Междувременно помисли върху предложението.

— Обезателно. Всъщност още сега ще ти дам условно съгласието си. Ще бъде хубаво да започна пак да преподавам, да се върна към нормален живот.

— Тъй те искам!

След като Дейв си тръгна, Джони легна и се загледа през прозореца. Беше много уморен. „Да се върна към нормален живот.“ Нещо не му се вярваше, че това някога ще стане.

Усети първите пристъпи на едно от най-страшните главоболия.

4

В края на краищата вестниците се добраха до новината, че Джони Смит е излязъл от комата с някаква особена придобивка. Сензацията се появи на първа страница по-малко от седмица, преди той да се изпише от болницата — в материал на Дейвид Брайт.

Намираше се в салона за лечебна физкултура, легнал по гръб върху дюшека на пода. На корема му се мъдреше шесткилограмова медицинска топка. Айлийн Магаун, специалистката, която ръководеше упражненията му, се бе изправила над него и му отброяваше повдиганията до седнало положение. Трябваше да направи десет и в момента се бореше с номер осем. По лицето му се лееше пот и заздравяващите белези от операцията на шията му пламтяха в яркочервено.

Айлийн беше семпла женица с жилесто тяло, с ореол от пищни, ситно къдрави червени коси и зелени очи, напръскани с лешниково. Понякога Джони я наричаше полунашега, полуядосано, „най-дребният фелдфебел в света“. С команди, уговорки и заповеди тя го бе измъкнала от състояние на прикован към леглото пациент, който едва удържаше чаша вода в ръка, и го бе превърнала в човек, способен да ходи без бастун, да прави три лицеви опори поред и да преплува две дължини в басейна за петдесет и три секунди — е, далеч от олимпийския рекорд, но съвсем не зле. Бе неомъжена и живееше с четирите си котки в голяма къща на Главната улица в старата част на града. Беше корава като камък и не търпеше да й противоречат.

Джони грохна изнемощял.

— Не — изпъшка той. — Не мога повече, Айлийн.

— Надигай се, момче! — кресна тя със садистична възбуда и удоволствие. — Ставай! Ставай! Още само три пъти и можеш да изпиеш една кола!

— Дай ми моята любима петкилограмова топка и ще ти направя още две.

— Тази петкилограмова топка ще влезе в книгата за рекордите на Гинес като най-големия предмет, завиран в нечий задник, ако не ми направиш още три. Ставай!

— ЪЪЪЪЪЪЪААУ! — изрева Джони, докато изпълняваше номер осем. Стовари се на гръб, после някак успя да стане още веднъж.

— Великолепно! — извика Айлийн. — Още едно, още едно!

— ОООЪЪЪЪЪЪММ! — Джони се надигна за десети път, след което се сгромоляса на дюшека и пусна топката да се търкулне настрани. — Разкъсах си вътрешностите — доволна ли си сега?! Червата ми се изтърсиха и плуват из мен. Ще те дам под съд, проклета мъчителка такава!

— Боже, какво бебе! — присмя се Айлийн и му подаде ръка за помощ. — Това е нищо, чакай да видиш какво съм ти подготвила за следващия път.

— Хич не си прави илюзии! Следващия път имам намерение само да поплувам в…

Той я погледна и на лицето му се изписа изумление. Ръката му стисна нейната едва ли не до болка.

— Джони, какво има? Да не ти се схвана мускул?

— О, господи! — отрони се сподавено от гърлото му.

Джони?

Той продължаваше да стиска ръката и да се взира в лицето й със зареян и унесен поглед, който я смущаваше. Айлийн беше чувала някои неща за Джони Смит — слухове, които с присъщия си твърдоглав шотландски прагматизъм бе пропускала покрай ушите си. Според един от тях той бил предсказал, че момченцето на Мари Мишо щяло да се оправи, още преди самите лекари да са сто процента сигурни дали да предприемат рискованата операция. Друг от слуховете засягаше доктор Уейзак: Джони бил познал, че майка му не е умряла, а живее някъде на западното крайбрежие под друго име. По мнението на Айлийн Магаун това бяха само празни приказки на нивото на бозата в женските списания и романчетата за любовни истории с романтични и груби мъже, които сестрите четяха на дежурство. Ала погледът, с който Джони я пронизваше сега, я плашеше. Той като че ли проникваше вътре в нея.

— Джони, добре ли си?

Бяха сами в салона. Големите двойни врати с матирано стъкло, които свързваха залата с басейна, бяха затворени.

— Боже господи! — ужаси се Джони. — Ти по-добре… да, все още има време. На косъм е.

— За какво говориш?

Джони излезе от унеса си. Пусна ръката й… но бе я стискал тъй силно, че пръстите му се бяха отпечатали в бяло по опаката й страна.

— Обади се на пожарната — обясни той. — Забравила си да угасиш газовия котлон. Току-що ти пламнаха завесите.

— Какво?…

— Огънят от котлона стигна до кърпата за чинии и оттам — до завесите — натърти нетърпеливо, Джони. — Хайде, не се мотай, а отивай да телефонираш. Да не би да искаш къщата ти да изгори до основи?

— Джони, ти не можеш да знаеш…

— Остави сега какво мога и какво не мога! — Джони я хвана за лакътя и я поведе към вратите. Куцаше силно с левия си крак както винаги, когато бе уморен. Те пресякоха залата на басейна, потропвайки глухо с токовете на обувките си по плочките на пода, сетне излязоха в коридора на първия етаж и се насочиха към дежурната стая на сестрите. Там две от тях пиеха кафе, а третата разказваше някому по телефона как си е ремонтирала апартамента.

— Ще се обадиш ли, или аз да се обадя? — попита Джони.

В главата на Айлийн бе пълна бъркотия. Сутрешният й ритуал бе строго фиксиран, както подобава на сам човек. Бе станала от сън и бе сложила едно яйце да се вари, докато си изяде неподсладения грейпфрут и купичката овесена каша. След закуската се бе облякла и бе отишла в болницата с колата. Беше ли угасила газовия котлон? Разбира се, че да! Не можеше точно да си спомни кога и как, но тя го правеше по навик. Трябва да го беше угасила.

— Виж какво, Джони, не разбирам откъде ти дойде наум…

— Добре, аз ще се обадя.

Вече бяха в дежурната стая на сестрите — остъклен куб, в който имаше три твърди стола и един котлон. Централно място в малката стаичка заемаше таблото с редици от лампички, които светеха червено, щом някой от пациентите натиснеше бутона за повикване на сестрата. В момента светеха три. Двете сестри продължаваха да си пият кафето и да одумват някакъв доктор, който се появил пиян в ресторанта на Бенджамин. Третата разговаряше най-вероятно с козметичката си.

— Извинете ме, но ми трябва телефон — прекъсна ги Джони.

Сестрата закри микрофона с длан.

— Има телефонен автомат в дъното на ко…

— Благодаря. — Джони, грабна слушалката от ръцете й. Чукна по вилката, за да вземе линия, след което набра нула. В слушалката се чу сигнал „заето“.

— Какво го прихваща този телефон?

— Хей — възмути се сестрата, която бе приказвала с козметичката си. — Не смяташ ли, че прекаляваш? Я ми дай това!

Джони си спомни, че е в болница с вътрешен телефонен комутатор, и завъртя девятка за външна линия. След това отново набра нула.

С пламнали от ярост бузи отстранената сестра посегна да си върне слушалката. Джони я бутна настрана. Тя се завъртя, зърна Айлийн и запротестира пискливо.

— Айлийн, какво иска този перко?

Другите две сестри бяха оставили кафетата си и със зяпнали усти гледаха втрещено Джони. Айлийн сви смутено рамене.

— Ами той току-що…

— Централа, слушам ви.

— Ало, централа, трябва да съобщя за пожар в стария град. Бихте ли ме свързали, моля?

— Ей — възкликна една от сестрите. — На кого се е запалила къщата?

Айлийн затъпка нервно от крак на крак.

— Той твърди, че моята.

Сестрата, която бе бъбрила с козметичката за ремонта на апартамента си, погледна Джони с нови очи.

— О, господи, та това е онзи!

Джони посочи към таблото за повиквания, където в момента горяха пет или шест лампички.

— Защо не отидете да видите от какво имат нужда тези хора, а?

Телефонистката го бе свързала с пожарната на стария град.

— Името ми е Джон Смит. Трябва да съобщя за пожар. Той е на… — Джони се обърна към Айлийн. — Какъв ти е адресът?

За момент Джони се усъмни, че няма да му го каже. Устните й се движеха, но оттам не излизаше нито звук. Двете любителки на кафе бяха зарязали чашките си и се бяха оттеглили в отсрещния ъгъл на стаята. Шушукаха си като гимназистки в училищна тоалетна. Очите им се бяха разширили от възбуда.

— Слушам ви — напомни гласът от другия край на телефона.

— Хайде, какво чакаш! — подкани Джони. — Да не искаш твоите котки да се изпекат живи?

— Главната улица, номер 624 — изрече неохотно Айлийн. — Джони, ти наистина не си с всичкия си.

Джони повтори адреса в слушалката и добави:

— В кухнята е.

— Вашето име?

— Джон Смит. Обаждам се от Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн, Бангор.

— Може ли да ви попитам откъде имате тази информация?

— Така ще си разговаряме до довечера. Информацията ми е точна. А сега по-добре се размърдайте и угасете пожара. — Той затвори с трясък телефона.

— … и той казал, че майката на Сам Уейзак била все още…

Сестрата млъкна и погледна към Джони. За момент той почувствува върху себе си очите на всички — те залепваха за кожата му като малки нажежени плочки. Беше му ясно какво ще последва и стомахът му се сви в нервен спазъм.

— Айлийн — повика я той.

— Какво?

— Близка ли си с някого от съседите?

— Да… с Бърт и Джанис.

— Някой от тях да си е вкъщи сега?

— Да, навярно Джанис си е вкъщи.

— Защо не й позвъниш?

Айлийн кимна, изведнъж разбрала накъде бие Джони. Взе телефона от ръцете му и набра номера. Сестрите жадно поглъщаха сцената, сякаш случайно се бяха включили в някакво много интересно телевизионно предаване.

— Ало, Джан? Тук е Айлийн. В кухнята ли си?… Би ли погледнала през прозореца дали… хм… всичко е наред у нас?… Понеже един приятел ме уверява… После ще ти обясня, след като провериш как е там, съгласна ли си? — Айлийн се бе изчервила от притеснение. — Добре, ще почакам. — Обърна се към Джони и пак повтори: — Ти наистина не си с всичкия си.

Последва безконечна пауза. След това Айлийн отново започна да слуша. Слуша в течение на доста време и накрая отвърна със странен, приглушен глас, който нямаше нищо общо с обичайния й говор:

— Не, всичко е наред, Джан. Вече е съобщено. Не, сега не мога, после… — Погледът й се плъзна крадешком към Джони. — Да, странно откъде бих могла да знам… но ще ти обясня. Поне ще се опитам. Дочуване.

Тя затвори слушалката. Всички я наблюдаваха — сестрите с ненаситно любопитство, Джони с безрадостна увереност.

— Джан твърди, че от кухненския ми прозорец бълва дим!

Трите сестри дружно ахнаха. Очите им, широко отворени и някак укоряващи, се обърнаха за пореден път към Джони. „Очи на съдебни заседатели“ — мрачно помисли той.

— Трябва да си ида у дома.

Нямаше го агресивният, увещаващ, уверен терапевт. На негово място се бе появила дребна женица, разтревожена за котките, за къщата, за вещите си.

— Аз… просто нямам думи да ти благодаря, Джони… Съжалявам, че не ти повярвах, но… — Тя се разплака.

Една от сестрите тръгна към нея, но Джони я изпревари. Прегърна я и я изведе в коридора.

— Ти наистина можеш… онова, дето разправят… — прошепна Айлийн.

— Прибери се вкъщи. Сигурен съм, че всичко ще е наред. Ще има незначителни следи от дима и от водата, нищо повече. Онзи киноафиш за „Буч Касиди и Сънданс кид“[1] ще трябва да прежалиш, струва ми се, но нищо повече.

— Да, добре. Благодаря ти, Джони. Бог да те поживи! — Тя го целуна по бузата и заситни надолу по коридора. Обърна се само веднъж — на лицето й бе изписан израз сроден със суеверен страх.

Сестрите се бяха строили до стъклената преграда на дежурната стая и зяпаха Джони като хипнотизирани. Изведнъж му напомниха за свраки, накацали на телеграфна жица, втренчили се в нещо блестящо и лъскаво, готови всеки миг да го грабнат и разкъсат на парчета.

— Хайде, вървете да разберете за какво ви търсят болните — скара се Джони тъй, че сестрите подскочиха. После обърна гръб и закуцука по коридора към асансьора, освобождавайки ги да хукнат да разнасят сензационната си клюка. Беше уморен. Краката го боляха. Имаше чувството, че бедрените му стави са пълни с натрошено стъкло. Искаше да си легне.

Бележки

[1] Филм-уестърн на режисьора Джордж Рой Хил (1969). — Б.р.