Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 207 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
ira999 (2008)
Форматиране
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мъртвата зона

Народна култура, София, 1986

Американска. Първо издание

Превод Стоянка Ангелова

Послеслов Вера Ганчева

Рецензент Вера Ганчева

Редактор Мария Донева

Художник Гриша Господинов

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Литературна група — ХЛ. 04/95366/25631/5637—321—86

Дадена за набор август 1986 г. Подписана за печат октомври 1986 г. Излязла от печат ноември 1986 г. Формат 70×100/16 Печатни коли 24. Издателски коли 31,10. УИК 32,58 Цена 3,66 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
АвторСтивън Кинг
Първо издание1979 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, драма, свръхестествен
Видроман
ПредходнаСблъсък
СледващаПодпалвачката/Живата факла
Мъртвата зона в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА XIII

1

— Ти не разбираш — обясняваше с безкрайно търпение в гласа Грег Стилсън на момчето във вътрешната приемна на полицейския участък в Риджуей. Голо до кръста, то седеше килнато назад върху мек сгъваем стол и отпиваше по малко от бутилка с пепси кола. Усмихваше се снизходително на Грег Стилсън — явно не разбираше, че той никога не се повтаря повече от два пъти. Бе проумяло, че в стаята има един чистопробен задник, само не му беше ясно кой от двамата е такъв.

Истината следваше да му се внуши.

Дори със сила, ако бе необходимо.

Навън утрото на късния августовски ден бе ясно и топло. В дърветата пееха птички. И Грег чувствуваше, че мигът, в който ще се реши съдбата му, е по-близък от всякога. Ето защо щеше да бъде внимателен с този чистопробен задник. Това не беше някой дългокос перушан на мотоцикъл, с криви като скоби крака и вонящ на пот. Момчето се учеше в колеж, косата му бе дългичка, но скърцаше от чистота и бе племенник на Джордж Харви. Не че той го обичаше кой знае колко (Джордж бе прекосил Германия с пушка в ръка през 1945 г. и за тези дългокоси хапльовци имаше само една благословия, която съвсем не беше за добро здраве), ала кръвта вода не става. А думата на Джордж тежеше в Градския съвет. „Виж там, направи каквото можеш, да го вразумиш“ — бе неговият отговор, когато Грег му съобщи, че полицейският началник Уигинс е арестувал сила на сестра му. Но очите му молеха: „Не го пребивай! Една кръв сме.“

Момчето гледаше Грег с ленива неприязън.

— Разбирам — нападна то, — че вашият инспектор Дюдю ми е взел фланелката и искам да си ми я върнете. А няма да е зле, ако и вие разберете нещо: само да не си я получа, ще накарам целия Американски съюз за граждански свободи да се стовари върху селяндурската ви глава.

Грег стана, отиде до стоманеносивия канцеларски шкаф срещу автомата за газирана вода, извади връзка ключове, избра един, отключи и извади отвътре червена тенис-фланелка, която лежеше върху купчина формуляри за констатация на транспортни произшествия. Разпъна я, за да се види надписът й:

СЕКСПЕРТ

— Ходил си по улиците — продължи Грег с все същия благ глас — с това на гърба.

Момчето, което се кандилкаше на задните крака на стола, щедро ливна пепси в гърлото си. Тънката усмивка — израз на самодоволство, ако не и на презрение — не слизаше от устните му.

— Точно така, а сега си ми я дайте. Тя е моя собственост.

Грег го заболя главата. Този нафукан посерко не подозираше колко лесно би могъл да го оправи. Стаята бе звукоизолирана и неведнъж стените й бяха заглушавали викове на болка. Ала момчето не си даваше сметка за това, то просто не разбираше!

„Само не губи контрол! Не прекалявай! Мисли за бъдещето си!“

Лесно е да се каже. Обикновено не е трудно и да се изпълни. Но понякога, понякога просто го хващаха дяволите.

Грег бръкна в джоба си и извади запалка „Бик“.

— Така че напомни на твоя гестаповски началник и на оня фашист чичо ми, че Първото допълнение[1]… — Гласът му секна, очите му се ококориха. — Какво пра…? Ей! Ей!

Без да обръща внимание и поне привидно спокоен, Грег щракна запалката. Огнената газова струя лумна и той подпали тениската на момчето. Между другото, гореше отлично!

Предните крака на стола издумкаха върху пода и момчето се хвърли към Грег. В ръката си все още стискаше бутилката пепси. Самодоволната усмивчица се бе изпарила и на лицето му се бе изписало безкрайно удивление, както и негодувание, подобаващо на разглезен пикльо, свикнал цял живот да се налага.

„На този никога не са му викали фъстък!“ — помисли си Грег и болката в главата му се засили. Да, ще трябва да внимава.

— Дай ми я! — кресна момчето. Грег бе протегнал ръка и с два пръста стискаше тениската, готов да я пусне на пода щом му запари пламъкът. — Дай ми я, задник такъв! Тя е моя! Това е…

Грег натисна с цяла длан гръдния кош на младежа и го блъсна с все сила — а силата му никак не беше малка. Момчето полетя през стаята, гневът му се претопи напълно в изумление и най-сетне в онова, което бе нужно на Грег: в страх.

Той пусна фланелката на пода, взе бутилката с пепси и изля остатъка от съдържанието й върху тлеещите парчета плат. Те засъскаха зловещо.

Момчето бавно се изправи, като се подпираше с гръб на стената. Грег намери с поглед очите му. Те бяха кафяви и кръгли от уплаха.

— Предстои ни да уточним един въпрос. — Грег имаше чувството, че думите му идват като изпод земята през замайващите удари на главоболието. — Ще проведем един семинар ей тук, в тази вътрешна стая, по въпроса кой именно е задникът. Ясно ли е? Ще извлечем някои изводи. Нали вие колежаните си падате по тая работа? Да извличате разни изводи?

Момчето гълташе въздух на пресекулки. Намокри устни с език и понечи да каже нещо, но вместо това извика: „Помощ!“

— Вярно, наистина имаш нужда от помощ. И аз ще ти помогна.

— Ти си луд! — възкликна племенникът на Джордж Харви и отново извика, този път по-силно: „ПОМОЩ!“

— Може и да съм. Може. Но онова, което ще трябва сега да установим с тебе, моето момче, е кой именно е чистопробният задник. Ясно ли е?

Той наведе очи към бутилката пепси в ръката си, замахна неочаквано и я удари злобно в ръба на стоманения шкаф. Разлетяха се парчета и когато видя разпиляните по пода стъкла и острозъбото гърло на бутилката в ръката на Грег насочено срещу гърдите му, момчето закрещя. Джинсите, които се бяха изтъркали между краката му почти до бяло, внезапно потъмняха. Лицето му посърна като стар пергамент. Грег се запъти към него, стъклата захрущяха под тежките обувки, които той носеше зиме и лете, и момчето се притисна в ужас към стената.

— Когато излизам навън, аз си слагам бяла риза. — Грег се бе ухилил и зъбите му се белееха. — Понякога си връзвам и връзка. Когато ти излизаш, обличаш някакъв парцал, на който са написани мръсотии. Тъй че, рожбо, кой тук е задникът?

Племенникът на Джордж Харви изхленчи нещо неразбрано. Изцъклените му очи нито за миг не се откъсваха от стъклените кинжали, които стърчаха от счупената бутилка в ръката на Грег.

— Аз си стоя тук сух и на висота — Грег се приближи още мъничко, — а на теб ти се стича пикня по крачолите и ти пълни обувките. Тогава кой е задникът?

Той направи лъжливо движение с бутилката към потната гола диафрагма на момчето и то заплака. „Такива сополанковци като този разкъсват на две страната — помисли си Грег. Гъстото вино на яростта бръмчеше и кръжеше в главата му. — Миризливи, посрани, подли, ревливи задници като този.“

„Но само не го пребивай… не си разбивай бъдещето!“

— Аз говоря като човек — продължи Грег, — а ти, момче, квичиш като прасе в помийна яма. Кой от двама ни тогава е задникът?

Той отново замахна със счупената бутилка. Един от острите като игли стъклени зъби закачи кожата на момчето точно под дясната му гръд и оттам се стече малка кървава сълза. Момчето зави.

— Щом те питам — поде пак Грег, — ще трябва да отговориш, както отговаряш на професорите си. Кой тук е задникът?

Момчето подсмъркна нечленоразделно.

— Отговаряй, ако искаш да издържиш този изпит — заповяда Грег. — Ще ти разпилея червата по пода, малкия! — И в този момент той бе готов да изпълни заканата си. Бе му невъзможно да гледа направо в набъбващата капка кръв — погледнеше ли я, щеше да му причернее и тогава нямаше да го интересува племенник ли е момчето на Джордж Харви, или не. — Та кой е задникът?

— Аз! — Момчето захлипа като малко дете, което се страхува от караконджовци, от Торбалан, скрит зад вратата на килера в злокобния нощен час.

Грег се усмихна. Болката в главата му заблъска с нова сила.

— А, това никак не е зле, значи! Като начало. Макар че има още какво да се желае. Искам да кажеш: „Аз съм задник.“

— Аз съм задник — изхълца момчето. От носа му провисна дебел сопол. То го обърса с опакото на ръката си.

— Сега искам да кажеш: „Аз съм чистопробен задник.“

— Аз… аз съм чистопробен задник.

— Сега остава да кажеш само още едно нещо и може би ще приключим. Кажи: „Благодаря ви, че изгорихте тази мръсна фланелка, господин кмете Стилсън.“

Вече му се видя краят и момчето изгаряше от нетърпение да повтори.

— Благодаря, че изгорихте тази мръсна фланелка.

С мълниеносно движение Грег прекара назъбеното стъкло отляво надясно по мекото коремче на момчето, оставяйки кървава диря. Съвсем повърхностно бе одраскал кожата, но момчето се разрева, като че ли го бяха погнали всичките дяволи от ада.

— Забрави да кажеш „господин кмете Стилсън“. — В този момент нещо сякаш се пречупи и Грег дойде на себе си. Болката в главата го блъсна с един прощален смазващ удар точно между очите и изчезна. Той изгледа тъпо гърлото от бутилка в ръката си, неуверен откъде се бе взело. Ама че глупащина! За малко да прати всичко на вятъра заради едно идиотско хлапе.

— Господин кмете Стилсън! — пищеше момчето, напълно обезумяло от ужас. — Господин кмете Стилсън! Господин кмете Стилсън! Господин кмете Стил…

— Много добре.

— … сън! Господин кмете Стилсън! Господин кмете…

Грег го зашлеви силно през лицето и момчето удари главата си в стената. То млъкна, с широко отворени, невиждащи очи.

Грег дойде съвсем близо до него. Пресегна се и го стисна с две ръце за ушите. Издърпа главата му към себе си, докато носовете им се допряха. Между очите на двамата нямаше и сантиметър.

— Чичо ти е влиятелен човек в този град — заговори тихо Грег, като стискаше, сякаш бяха дръжки, ушите на момчето. Грамадните кафяви очи на младежа бяха плувнали в сълзи. — Аз също съм сила, сега раста, но не мога да се меря с Джордж Харви. Той е роден и израснал тук и тъй нататък. Та ако разкажеш на чичо си какво ти се е случило при мен, той може да реши да унищожи кариерата ми в Риджуей.

Устните на момчето потрепваха в почти беззвучен хленч. Като го дърпаше за ушите, Грег бавно заклати главата му напред-назад и носовете им се заудряха.

— А може и да не реши… — Беше вън от кожата си зарад тая фланелка. Но от друга страна кръвните връзки са здрави. — Така че помисли си хубавичко, чеденце. Ако чичо ти научи какво е ставало тук и ме изпръждоса, ще се наложи да те намеря и да те убия. Вярваш ли ми?

— Да — прошепна момчето. Мокрите му страни лъщяха.

— Да, сър, господин кмете Стилсън.

— Да, сър, господин кмете Стилсън.

Грег пусна ушите на момчето.

— Да. Ще те убия, но първо ще разкажа на всички, които поискат да чуят как си се напикал и си циврил тук, а от носа ти е висял сопол.

Той се извърна и бързо се отдалечи, като че ли момчето вонеше. Отиде пак при шкафа и взе от една лавица превързочен пакет. Метна го на момчето, което отскочи стреснато назад и не можа да го хване. То побърза да вдигне пакета от пода, очевидно уплашено, че Стилсън ще се нахвърли върху му за тази непохватност.

— Банята е там — посочи Грег. — Иди се измий. Ще ти дам една фланелка от нашите запаси. Искам да ми я върнеш после по пощата — чиста и без петна от кръв. Ясно ли е?

— Да — прошепна момчето.

— СЪР! — разкрещя се Стилсън. — СЪР! СЪР! СЪР! Не можеш ли да запомниш?

— Сър — простена момчето. — Да, сър! Да, сър!

— Вас, младите, не ви учат на уважение! Към нищо!

Главоболието му отново се обаждаше. Той пое няколко пъти дълбоко дъх и успя да го отпрати, но стомахът му се бе свил и му се гадеше страшно.

— Добре, приключваме. Искам само да ти дам един добър съвет. Като се върнеш в колежа наесен, или когато ви викат там, не прави грешката да започнеш да мислиш, че днешната случка е изглеждала другояче. Не се опитвай да се самозалъгваш относно Грег Стилсън. Най-добре ще е и тримата да я забравим, малкия: ти, аз и Джордж. Да я въртиш из главата си, докато се навиеш, че можеш пак да си позволиш подобно нещо, би било най-голямата грешка в живота ти. Може би последната.

С тези думи Грег си тръгна, като хвърли един прощален презрителен поглед към момчето с неговите жалки следи от спечена кръв по гърдите и корема, с разширените му очи и трепкащи устни. Приличаше на десетгодишен акселерат, издържал до последния съдийски сигнал на проточилия се безкрайно финален мач.

Грег мислено се хвана на бас със себе си, че никога повече няма да види или чуе точно този хлапак и спечели баса. Към края на седмицата Джордж Харви се отби в салона, където Грег се бръснеше, и му благодари „за това, че е успял да налее малко ум в главата“ на племенника му.

— Много добре се оправяш с тези момчетии, Грег — похвали го той. — Не знам как го правиш, но те явно ти имат уважението.

— Моля, няма защо — отговори Грег на благодарностите.

2

По същото време, когато Грег Стилсън изгаряше в Ню Хампшир една тенис-фланелка с неприличен надпис, Уолт и Сара Хазлет, които бяха закъснели със закуската, седяха на масата в град Бангор, Мейн. Уолт четеше вестник.

Изведнъж той остави шумно чашата си с кафе на масата.

— Бившият ти приятел се подвизава по вестниците, Сара!

Сара хранеше малкия Дени. Бе по хавлия, разчорлена и едва удържаше очите си отворени. Осемдесет процента от съзнанието й още спеше. Предната вечер бяха ходили на гости, където в центъра на вниманието бе стоял Харисън Фишър: несменяем конгресмен от трети избирателен окръг на Ню Хампшир още от времето, когато по земята са бродили динозаври, и сигурен кандидат за преизбиране идната година. По политически съображения бе наложително да присъствуват и те с Уолт. „Политически“. Това бе дума, която напоследък Уолт употребяваше все по-често. Той бе пил много повече от нея и въпреки това тази сутрин бе изтупан и явно свеж като кукуряк, а тя се чувствуваше сякаш изровена от боклука. Не беше честно!

— Пфу! — Плодовото пюре блъвна от устата на Дени.

— Лошо момче! — скара се Сара и после се обърна към Уолт. — За Джони Смит ли говориш?

— За него — едничкия неповторим на този свят.

Тя стана и мина от другата страна на масата, където седеше съпругът й.

— Не се е случило нищо лошо с него, нали?

— Както се вижда тук, той се чувствува добре и побърква народа с номерата си — отвърна Уолт сухо.

Тя мъгляво си представяше, че става дума за нещо, положително свързано със случката по време на посещението й в болницата, но тлъстото заглавие във вестника направо я изуми: ПАЦИЕНТ, ИЗВАДЕН ОТ КОМА, ДЕМОНСТРИРА ЯСНОВИДСТВО НА ЕДНА ДРАМАТИЧНА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ. Репортажът бе подписан от Дейвид Брайт. На снимката Джони, все тъй измършавял и в безпощадния блясък на фотосветкавицата — безкрайно объркан, стоеше над проснатото тяло на някакъв мъж, назован в надписа отдолу Роджър Дюсо, репортьор от вестника на Луистън. „Репортьорът припаднал след потресаващите разкрития“ — добавяше надписът.

Сара се отпусна на стола до Уолт и се зачете. Това не се хареса на Дени, който затропа по таблата на високия си детски стол за сутрешното си яйце.

— Струва ми се, че те призовават — засмя се Уолт.

— Би ли го нахранил ти, миличък? И без това от теб яде по-добре. — „Продължава на страница 9, колона 3.“ Тя разгърна вестника на девета страница.

— С такива четки далеч се стига! — закачи се добродушно Уолт. Свали спортното сако и си върза нейната престилка. — Ето го папото, момко! — зае се той да храни Дени.

Когато стигна до края на репортажа, Сара веднага се върна на първа страница и започна да го препрочита. Очите й отново и отново се теглеха към снимката, към сконфузеното, обзето от ужас лице на Джони. Хората, които се бяха скупчили край падналия Дюсо, гледаха към него с неприкрит страх. Тя ги разбираше. Спомни си странния, загрижен израз, който се плъзна по лицето му, когато го целуна. Спомни си как после й каза къде да намери загубената венчална халка. Тогава и тя се бе уплашила!

„Но, Сара, тебе те беше страх по малко по-друга причина, нали?“

— Още една хапка, юначе — се чуваше гласът на Уолт като през хиляди километри. Сара вдигна поглед към тях. Видя ги — седнали в косия сноп слънчева светлина, изпъстрен с прашинки, с развяващата се между коленете на Уолт нейна престилка, и отново я обзе страх. Видя пръстена си да потъва с многократни преобръщания в клозетната чиния. Чу тихото дрънване по фаянсовото дъно. Сети се за карнавални маски в чест на Халоуин, за хлапака, който злорадствува „Мед ми капе като гледам как на този му смачкват фасона!“ Помисли си за обещания, дадени и неудържани, и очите й отново се върнаха върху изпитото лице от вестникарското клише, което я гледаше с такова изнурено, измъчено удивление.

— … много хитър номер, безспорно — говореше Уолт, който закачаше престилката. Бе накарал Дени да си изяде яйцето до трохичка и наследникът им вече сучеше доволно сок с биберон.

— Моля? — Сара вдигна очи към приближилия се Уолт.

— Казах, че за човек, който трябва да държи на болницата поне половин милион долара, това безспорно е един много хитър номер.

— За какво говориш? Какъв номер?

— Вярно — продължи той, явно не доловил гнева в гласа й, — че би могъл да си докара седем, ако не и десет хиляди долара като напише книга за катастрофата и комата. Но пред човек, излязъл от кома със свръхестествени способности, се откриват наистина неограничени финансови перспективи.

— Това е чудовищно обвинение! — провикна се с възмущение Сара. Той я изгледа първо с почуда, а после с разбиране. Разбиращият му поглед направо я вбеси. Ако й даваха по петак за всеки случай, когато Уолт Хазлет си въобразяваше, че я разбира, биха могли да лятят до Ямайка в първа класа.

— Прощавай, съжалявам, че заговорих на тази тема — извини се той.

— Джони ще излъже, когато папата… когато папата… знаеш какво!

Уолт се изсмя гръмогласно и в този миг Сара едва се сдържа да не грабне собствената му чаша с кафе и да я запрати по него. Вместо това тя сключи пръсти и ожесточено стисна ръце под масата. Дени зяпна баща си и също се изсмя звучно.

— Но, мила, аз нямам нищо против него, нито против онова, което върши. Нещо повече, дори го уважавам. Щом една дърта, тлъста вкаменелост като Фишър можа от банкрутирал адвокат да натрупа милиони за петнадесет години пребиваване в Конгреса, то и това момче има пълното право да си оплете кошницата, като се преструва на феноменален…

— Джони никога не лъже — повтори равно тя.

— Това е номер специално за жените домакини, които се нагълтват със сензационни вестничета и книги от поредицата „Вселена“ — настоя той весело. — Макар че трябва да призная, малко ясновидство би свършило добра работа при подбора на съдебни заседатели за делото „Тимънс“.

— Джони Смит никога не лъже — още веднъж повтори тя и чу думите му: „Изхлузи се от пръста ти. Просто се изхлузи, когато слагаше бръснарските му принадлежности в един от страничните джобове… Качи се на тавана и ще го намериш, Сара!“ Но тя не можеше да разкаже всичко това на Уолт, защото той не знаеше, че е ходила на свиждане при Джони.

„Няма нищо лошо в това, че съм отишла да го видя“ — опитваше се да се оправдае в себе си Сара.

Няма, но как би реагирал той, ако научеше, че си е хвърлила истинската венчална халка в клозета и е пуснала водата? Можеше и да не разбере внезапния спазъм на страх, който я бе подтикнал да го стори — същият страх, който бе видяла изписан по лицата на другите, както и на самия Джони във вестника. Не, Уолт можеше изобщо да не го разбере. В края на краищата действително имаше нещо вулгарно символично в това да си хвърлиш венчалния пръстен в клозета и да пуснеш отгоре водата!

— Добре де, не лъже — спореше Уолт, — но просто не мога да повярвам…

Сара каза тихо:

— Погледни хората зад гърба му, виж лицата им! Те вярват!

Уолт им хвърли бегъл поглед.

— Разбира се, по същия начин, по който дете вярва на илюзиониста, докато трае фокуса.

— Мислиш, че този тип Дюсо е, как се казваше, подставено лице? Според вестника двамата с Джони не са се виждали никога преди.

— Ами как другояче да се получи илюзията, Сара? — търпеливо попита Уолт. — За какво ще му е на фокусника да вади зайци от зайчарник? Цялата работа е да ги вади от шапка. Или Джони Смит е знаел нещо предварително, или е ударил на тъмно право в десятката, воден от поведението на приятелчето Дюсо. Но пак повтарям, моето уважение за това. Той си спечели голяма популярност. Ако успее да я превърне в пари, толкоз по-добре за него.

В този момент тя го мразеше, отвращаваше се от добрия човек, за когото се бе омъжила. Не че имаше нещо кой знае колко ужасно в опаката страна на неговата доброта, стабилност и мека приветливост — там, като основен камък в душевния му мир, бе залегнало просто схващането, че всеки се стреми да изпревари другите за тлъстия кокал, всеки по свой собствен път и със свои средства. Тази сутрин той можеше да нарича Харисън Фишър „дърта, тлъста вкаменелост“, но предната вечер се бе смял с цяло гърло на историите на същия този Фишър за Грег Стилсън — шантавия кмет на някакво си там градче — който, представете си, възнамерявал да се кандидатира като независим в изборите за Конгреса през следващата година.

Не, в света на Уолт Хазлет не съществуваха хора, надарени със свръхестествени способности, нито пък герои и с пълна сила действуваше доктрината „да изменим системата отвътре“. Той бе добър, стабилен, обичаше и нея, и сина им, но изведнъж сърцето й се сви от болка по Джони и по ограбените пет години, които можеха да изживеят заедно. Ако не и целия си живот. И по детенце с по-тъмна коса.

— Вече ти е време да тръгваш, скъпи — произнесе спокойно тя. — Иначе ще притиснат твоя Тимънс до стената.

— Тръгвам. — Той се усмихна: бе обобщил фактите, беше направил необходимите изводи и заседанието вече можеше да бъде отложено. — Оставаме си приятели, нали?

— Да, оставаме си приятели.

„Но той прозря къде е халката. Прозря!“

Уолт я целуна, като я държеше леко с дясната си ръка зад тила. Винаги ядеше едно и също на закуска, винаги я целуваше по един и същи начин, един ден щяха да живеят във Вашингтон и на света нямаше никакви парапсихически феномени.

Пет минути по-късно той бе навън: изкара на заден ход малката им червена кола „Пинто“ на Понд Стрийт, както обикновено свирна отривисто с клаксона и потегли. Тя остана сама с Дени, който бе на път да се удуши в опитите си да се измъкне изпод таблата на столчето за хранене.

— Не така, тантурчо! — Сара прекоси кухнята и откачи таблата.

— Пфу! — отвърна Дени, отвратен от цялата история.

Мачо Бегача, техният котарак, се затътри из кухнята, влачейки задни лапи в обичайната си ленива походка на малолетен престъпник. Дени го сграбчи, като се кикотеше от удоволствие. Бегача дръпна назад уши в израз на примирение.

Сара се усмихна и се зае да разтребва масата. Чиста инерция. Всяко тяло се стреми да запази състоянието си на покой. Тя беше в покой. Недостатъците в характера на Уолт бяха без значение. Тя също си имаше своите. Нищо повече нямаше да предприема, само щеше да изпрати на Джони картичка за Коледа. Така бе по-добре, по-безопасно, защото тяло, което се движи, се стреми да остане в това си състояние. Животът й тук не бе лош. Бе преживяла Дан, преживяла бе и Джони, тъй несправедливо отнет от нея (но колко много неща в света са несправедливи!). Бе преодоляла достатъчно лични бързеи и водовъртежи, за да стигне до сегашните спокойни води, и доколкото зависеше от нея, щеше да остане в тях. Тази слънчева кухня бе хубаво местенце. Най-добре беше да забрави панаира, Колелото на късмета и лицето на Джони Смит.

Сара пусна водата в мивката да измие съдовете, включи радиото и хвана началото на новините. Първото съобщение я накара да замръзне с току-що измитата чиния в ръка, вперила втрещено поглед над малкия им заден двор. Майката на Джони бе получила удар, докато гледала телевизионен репортаж за пресконференцията на сина си. Бе умряла тази сутрин, преди по-малко от час.

Сара избърса ръце, изключи радиото и измъкна Мачо Бегача от ръцете на Дени. Занесе детето във всекидневната и го пъхна в кошарката. То изрази протеста си срещу това унижение чрез оглушителни, юнашки крясъци, на които тя не обърна никакво внимание. Отиде до телефона и позвъни в ЦИМП — Източен Мейн. Телефонистката, явно отегчена от необходимостта многократно да повтаря една и съща информация, я уведоми, че Джон Смит е напуснал болницата предната вечер, малко преди полунощ.

Сара затвори телефона и се отпусна на стола. Дени продължаваше да плаче в кошарката. В кухненската мивка шуртеше водата. След известно време тя стана, отиде в кухнята и затвори крана.

Бележки

[1] Първото допълнение към Конституцията на САЩ гарантира свободата на гловото, печата и събранията. — Б.пр.