Ерих Фром
Да имаш или да бъдеш (7) (Дилемата на човешкия избор)

Учене

Студентите, ориентирани към притежателния начин на съществуване, обикновено слушат лекцията, като възприемат думите и разбират логическия строеж и смисъл на речта, и в най-добрия случай записват дословно всичко, което лекторът казва, за да могат по-късно да наизустят информацията и да вземат съответния изпит Съдържанието на лекцията обаче не става част от индивидуалната им система на мислене, не я разширява, нито я обогатява. Вместо това те преобразуват чутото в обособени групи от мисли или теории и го запаметяват Студентите не установяват никаква продуктивна мисловна връзка със съдържанието на лекцията, с тази разлика, че всеки става притежател на колекция от твърдения, изказани от лектора (който ги е формулирал или заимствал от друг източник).

За студентите, за които притежателният модус е доминиращият, не съществува друга цел, освен тази да съхранят „наученото“, като го вложат трайно в паметта си или като пазят внимателно записките си. Не е необходимо да преструктурират вече изложените идеи, нито да ги доразвиват Всяка нова мисъл по даден проблем безпокои притежателния тип индивиди, защото новото поставя под въпрос вече фиксираното количество информация, което притежават В крайна сметка, за човека, за когото притежанието е основен начин за връзка със света, новите идеи, които не е лесно да се уловят и фиксират (в паметта или на хартия), плашат — както и всичко, което се развива и променя, и поради това трудно се поддава на контрол.

Процесът на усвояване на знания е от съвсем различно естество при студентите, за които битийният модус е връзката със света. Да започнем с това, че те не посещават редовно лекционния курс, пропускат дори първата лекция, но съзнанието им по съответната материя не е tabulae rasae (чиста дъска). Те вече са разсъждавали над проблемите, които ще се разглеждат в лекциите, и имат собствено тълкуване за нещата. Темата ги интересува и когато присъстват на лекциите, не са просто пасивни реципиенти (получатели) на думи и идеи, те слушат, те чуват и най-важното — възприемат информацията и реагират активно и продуктивно. Онова, което слушат, стимулира собственото им мислене. В съзнанието им се пораждат нови въпроси, нови идеи, нови възможности. Тяхното слушане е жив процес. Те слушат с интерес, спонтанно възприемат казаното от преподавателя и живо откликват, като съпоставят чутото с вече известното. Не получават просто знания, които могат да отнесат вкъщи и да наизустят На всеки такъв студент лекцията оказва определено въздействие, променя го — той се чувства по-богат мисловно, отколкото преди лекцията. Разбира се, тази форма на учене може да преобладава само ако лекцията съдържа стимулиращ интереса материал. При преливане от пусто в празно битийната нагласа не се активира и в такива случаи студентите с подобна ориентация просто не слушат, а се съсредоточават върху собствените си мисли.

Съвсем бегло ще се спра на думата „интереси“, чиято всекидневна употреба я е превърнала в банален и изтъркан израз. Основният й смисъл се съдържа в латинския корен inter-esse — „съм вътре [или] сред“ нещо. В средноанглийския (английския език в периода 1150–1475) активният интерес се е изразявал с глагола „to list“ (прилагателно listy; наречие 11s-tily). В съвременния английски „to list“ се използва само в пространствен смисъл — „a ship lists“ („корабът се накланя“). Първоначалното значение в психологически смисъл се е запазило само в негативното „listless“ (вял, равнодушен, апатичен, безразличен). Някога глаголът „to list“ е означавал „стремя се към“, „истински се интересувам от“. Коренът е същият като в „lust“ (жажда, страст, похот), но „to list“ не е страст, която подбужда някого към нещо, а свободният и активен интерес или стремеж към нещо. „To list“ е една от ключовите фрази в „Облакът на неведението“ — The Cloud of Unknowing (под ред.. на Ивлин Ъндърхил) — произведение от анонимен автор от средата на XIV в. фактът, че в езика думата се е запазила само в негативния й смисъл, говори за промяната в духа на обществото през периода XIП-ХХ в.

Запомняне

Запомнянето е в пряка зависимост спрямо притежателния или битийния модус. Разликата между двете форми на запомняне се изразява главно във вида на Връзката, която се прави. При запаметяване в съответствие с притежателния модус връзката е изцяло механична, подобна на връзката между две последователни думи, която зависи от честотата на употребата им в дадено словосъчетание, или чисто логическа, подобна на връзката между противоположни или сходни понятия; установяването на връзката може да зависи от времеви или пространствени параметри, от големината и експресивността, както и от конкретната система на мислене, в която се включва.

За разлика от това, запаметяването в съответствие с битийния модус представлява активно възпроизвеждане на думи, мисли, зрителни образи, картини, музика — т.е. конкретният факт, който трябва да се запамети, се свързва с множество други сходни факти. В този случай се установяват не механични, нито чисто логически, а „живи“ връзки. Едно понятие се свързва с друго чрез продуктивен мисловен процес (или чувства), който се активизира, когато човек потърси подходящата дума. Ето един прост пример: ако думата „главоболие“ предизвиква у мен асоциацията за „аспирин“, то създавам логична, конвенционална връзка, но ако думата „главоболие“ предизвиква асоциации за „стрес“ или „гняв“, свързвам дадения факт с вероятните му причини, до които съм достигнал в хода на анализиране на състоянието. Такъв вид запомняне е в резултат на продуктивен мисловен процес. Най-показателните примери на този тип „живо“ запомняне са „свободните асоциации“, за които говори Фройд.

Когато не ни се удава да запаметим лесно някаква информация, това се дължи на липсата на силен и непосредствен интерес. Известно е, че някои хора си спомнят думи от отдавна забравен чужд език, когато това е жизненоважно за тях. От собствен опит мога да кажа, че без да съм надарен с някаква особена памет, съм в състояние да си спомня съня на свой пациент, който съм анализирал преди две седмици или даже преди пет години, когато отново се срещна лице в лице с него и се съсредоточа върху личността му. А само пет минути преди това, когато не ми се налага от обстоятелствата, изобщо не бих могъл да си спомня нещо конкретно.

Запомнянето в съответствие с битийния модус изисква човек да съживи в паметта си факти, който са му известни от по-рано. Можем да изпробваме продуктивното си запомняне, като се опитаме да си представим лицето на човек или гледка, които сме виждали някога. Нито в единия, нито в другия случай това ще стане веднага. Необходимо е да се опитаме да възстановим желания образ в нашето съзнание. Подобен тип припомняне невинаги ни се удава лесно. За да можем изцяло да възстановим лицето или гледката, трябва да сме ги наблюдавали достатъчно внимателно и да ги познаваме в детайли. В такъв случай образът на човека, чието лице си спомняме, е толкова жив, или гледката — толкова ясна, сякаш съприкосновението е реално.

Начинът, по който индивидите с притежателна ориентация запомнят лице или гледка, е сходен с начина, по който повечето хора гледат снимка. Снимката служи само като средство, подпомагащо паметта им при разпознаване на определен човек или място u обичайната реакция, която предизвиква, е: „Да, това е той!“ или „Да, бил съм там!“ По такъв начин снимката за повечето хора се превръща в отчуждена памет

Друга форма на отчуждено запаметяване са мислите, записани на хартия. Ако запиша онова, което искам да запомня, се чувствам спокоен, че вече притежавам тази информация по-някакъв сигурен начин и не се опитвам да я съхраня в мозъка си. Но ако изгубя записките си, губя и информацията. Способността ми да актуализирам материала не се реализира, защото банката на паметта ми се е екстериоризирала под формата на записки.

Като се има предвид огромното количество информация, с която хората в съвременното общество оперират, неизбежно е част от нея да се съхранява под формата на писмен или печатен текст, или електронни база данни. Човек много лесно може да установи как воденето на бележки занижава мнемоническите му способности. Ето няколко типични примера.

Един от тях наблюдавате всеки ден в магазина. Повечето продавачи рядко събират наум цените на стоките и веднага посягат към касовия апарат, за да направят сметката.

Друг пример откриваме в учебната практика. Преподавателите не може да не са забелязали, че студентите, които педантично записват всяко изречение от лекцията, обикновено запомнят по-малко от онези, които в момента се мъчат да разберат казаното и по този начин запомнят повече.

Трети пример. Музикантите от опит знаят, че онези, които са свикнали да четат партитурите по време на концерт, по-трудно запомнят партиите си^[1] (Тосканини, който е имал изключителна памет, е добър пример за музикант с битийна ориентация.) И последния пример. Докато пребивавах в Мексико, установих, че неграмотните, или онези, които рядко използват писмената реч, имат далеч по-силна памет от добре образованите жители на развитите страни. Всичко казано дотук ни навежда на мисълта, че грамотността съвсем не е онова благо, за което я представят особено ако хората я използват само за да поглъщат информация, което от своя страна обеднява въображението и способността им да преживяват нещата.

Разговор

Разликата между притежателния и битийния модус лесно може да се открие в два примера за водене на разговор. Да разгледаме типичен разговор, в който двама мъже спорят — A има мнение X, а B — мнение Y. Всеки се идентифицира с мнението си. Целта и на двамата е да намерят по-силни, т.е. по-логични аргументи в подкрепа на становището си. Нито единият нито другият смята да променя мнението си или очаква това от своя противник. Те се страхуват да го сторят, защото мнението им е един вид тяхна собственост и да се откажат от него би означавало да загубят тази собственост.

Ситуацията е по-различна в разговор, който не е спор. На кого не се е случвало да се срещне с човек, който заема висок пост, известен е, способен, или, с други думи, човек, от когото се очаква нещо: добра работа, любов, възхищение. При подобни обстоятелства повечето хора изпитват безпокойство и често „се подготвят“ за предстоящия важен разговор. Обмислят теми, които биха представлявали общ интерес, как да подхванат разговора и дори нахвърлят репликите си в диалога. Или си вдъхват кураж, като си припомнят какво притежават: постигнатите вече успехи, личното си обаяние (или способност да внушават у другите страх, ако тази роля би дала по-добри резултати), общественото си положение, влиятелните си познати, външния си вид и облеклото. С една дума, оценяват се мислено и на базата на тази оценка излагат „стоката си“ в хода на разговора. Онзи, който добре Владее изкуството да се представя, действително впечатлява много хора, въпреки че произведеното впечатление отчасти се дължи на добре изиграната роля и главно на прибързаната и повърхностна преценка, на която са склонни повечето хора. Ако изпълнителят обаче не е толкова умел, представлението ще бъде тромаво, фалшиво, отегчително и няма да предизвика желания интерес.

Пълна противоположност на този тип хора са онези, които пристъпват към дадена ситуация без предварителна подготовка, без да си вдъхват преднамерено кураж. Вместо това те се държат спонтанно и творчески. Забравят за онова, което са, за знанията и за положението, което имат Техният Аз не стои на пътя им и точно затова те могат пълноценно да реагират на събеседника си и на изказаните мисли. Такива хора раждат нови идеи, защото не се придържат към вече установеното. Докато хората с притежателна ориентация разчитат на онова, което имат, онези с битийна ориентация разчитат на това, че съществуват, че са живи същества и че в хода на общуването непременно ще се роди нещо ново, ако не изневерят на себе си, и спонтанно реагират на ситуацията. Те участват пълноценно в разговора, защото не ги задушава тревожната загриженост на всяка цена да се изтъкнат Тяхното естествено излъчване е заразително и често помага на събеседника да преодолее егоцентризма си. В резултат разговорът престава да бъде „стокообмен“ (на информация, знания и положение) и се превръща в диалог, в който вече няма значение кой каква позиция заема. От съперници, стремящи се да удържат победа един над друг, те се превръщат в събеседници, които в еднаква степен са удовлетворени от общуването помежду си; те се разделят не триумфирайки от победата или покрусени от поражението — и двете еднакво безплодни, — а с чувство на задоволство. (Основният фактор В терапията чрез психоанализа е способността на лекаря да окуражи пациента и да пробуди интереса му към живота. Никаква „доза“ психоаналитични сеанси няма да дадат резултат, ако лечението протича В тежка, вяла и унила атмосфера.)

Четене

Казаното за разговора важи и за четенето, което може да се нарече своеобразен „разговор“ между автор и читател. Разбира се, при четенето (както и при разговора) е важно кой е авторът (или с кого разговаряме). Четенето на нискохудожествен, евтин роман е като сън наяве и не предоставя възможност за продуктивна реакция. Читателят поглъща текста като телевизионно шоу или като чип-са, който дъвче, докато гледа телевизия. Роман от Балзак обаче се чете продуктивно, с вътрешно съпреживяване на сюжета, или, с други думи, в съответствие с битийния модус. Въпреки това повечето хора в наше време четат по консумативен начин, с цел притежание. Любопитството им е провокирано и те горят от нетърпение да разберат развръзката: умира ли героят, или оживява, героинята бива ли съблазнена, или устоява на изкушението. С други думи, искат да узнаят отговорите на въпросите, които ги вълнуват Романът служи като своеобразен възбудител; щастливият или нещастният край е кулминацията на преживяването им; щом знаят края, те притежават цялата история, почти толкова реална, сякаш са я преживели, и просто си я припомнят С прочитането на книгата те обаче не са увеличили познанията си, мотивите на действащите лица в романа са останали непонятни за тях, не са проникнали по-дълбоко в човешката природа и душевност, нито са реализирали самопознание.

Начините за четене са същите, когато става въпрос за книга на философска или историческа тема. Образованието формира, или по-точно деформира, начина, по който се чете философска или историческа литература. Училището цели да даде на всеки ученик определено количество „културна собственост“ и в края на обучението удостоверява, че учениците имат поне минимален запас от нея. Учениците се научават да четат една книга с цел да повторят основните мисли на автора. Ето така и студентите „познават“ Платон, Аристотел, Декарт, Спиноза, Лайбниц, Кант, Хайдегер, Сартр. Разликата между равнищата на обучение от гимназията до научния институт е главно в количеството културна собственост, което придобиват учащите се и което относително съответства на количеството материална собственост, което се очаква да притежават те в бъдеще. Така наречените „отличници“ са онези, които най-точно могат да повторят какво е казал всеки от философите. Те са като добре подготвени гидове в музей. Това, което не научават, е извън този тип познание. Не се научават мислено да беседват с философите, да им задават въпроси. Не са в състояние да установят кога философите си противоречат, кога изключват някои проблеми или ги заобикалят Не се научават да откриват новото у автора от всичко онова, което носи „здравия смисъл“ на времето, в което той твори. Не се научават да се вслушват в него, за да разберат кога говори само разумът му и кога написаното му идва от сърцето. Не се научават да разпознават истинността или неистинността в доводите на автора и още много други неща.

Читателите с битийна ориентация често стигат до извода, че дори високоценена книга не притежава никаква стойност или ако притежава такава, то тя е ограничена. Понякога те са способни да вникнат в съдържанието на дадено произведение по-дълбоко и от самия автор, за когото е трудно да отсее най-значимото от онова, което е написал.

Упражняване на власт

Друг пример за разликата между притежателния и битийния модус е упражняването на власт на базата на авторитета. Главният момент се изразява в разликата между притежавам авторитет и съм авторитет Почти всеки от нас упражнява власт поне на някакъв етап от живота си. Който възпитава деца, налага властта си — независимо дали желае, или не, — за да ги предпазва от опасности и да ги напътства в различни ситуации. В патриархалното общество за повечето мъже жените са също обект на авторитарно отношение. Мнозинството от членовете на едно бюрократично, йерархично организирано общество, каквото е нашето, упражняват власт, с изключение на хората на най-ниско обществено стъпало, които са само обекти на властта.

Нашето разбиране за властта, в съответствие с единия или другия начин на съществуване, зависи от това как възприемаме думата „власт“ — достатъчно широк термин, стигащ до пълна противоположност на значенията, като например „рационална“ и „ирационална“ власт Рационалната власт се гради върху компетентност и стимулира развитието на човека. Ирационалната власт се гради върху силата и се изразява В експлоатация на подчинените. (Разгледал съм този нюанс в „Бягство от свободата“ — (Escape from Freedom).

В най-примитивните общества, където основните източници на съществуване са ловът и събирането на храна, власт упражнява лицето, което по всеобщо признание е компетентно да се справи със задачите. Върху какви качества почива компетентността, в голяма степен зависи от конкретните обстоятелства. Най-често тези качества включват жизнения опит, мъдростта, великодушието, сръчността, самообладанието и смелостта. В много от първобитните племена не съществува постоянна власт Такава се установява само при необходимост Властта се упражнява от различни представители в различните сфери — при воденето на война, при религиозни ритуали или уреждане на спорове. Когато качествата, върху които почива даден авторитет, изчезнат или отслабнат, той престава да упражнява и самата власт Сходна форма на власт може да се наблюдава сред много общества на примати, в които компетентността често се утвърждава не с физическа сила, а с качества като опит и „мъдрост“. Привеждайки красноречиви резултати от един експеримент с маймуни, X. М. Р. Делгадо (1967) доказва, че ако доминиращото животно изгуби дори за миг качествата, съставляващи неговата компетентност, то тутакси губи и властта. Властта, упражнявана от индивид с битийна ориентация, се основава не само на умението му да изпълнява определени обществени функции, но зависи и от същността на самата личност, от степента й на развитие и цялостност За такива личности се казва, че внушават авторитет и не е нужно да заповядват, да заплашват или да подкупват Обликът на тези високоразвити индивиди — а не толкова действията или думите им — издава на какво е способен самият човек. Именно такива авторитети са били Великите Учители на човечеството; подобни индивиди, дори недостигнали чак толкова висока степен на съвършенство, могат да съществуват на всички образователни равнища и сред представители на различни култури. (Всичко опира до възпитанието. Ако самите родители бяха по-издигнати и по-последователни, едва ли щеше да съществува противопоставеност между авторитарния и демократичния подход във възпитанието. Детето се нуждае от авторитет с битийна ориентация и затова охотно го приема, но, от друга страна, се съпротивлява срещу натиска или пренебрежението на хора, които с поведението си доказват, че самите те не са полагали усилията, които изискват от подрастващите.)

С появата на йерархически организирани общества, които са и много по-големи, и по-сложни от обществата, в които хората се препитават с лов и събиране на храна, властта, основана на компетентността, отстъпва място на властта, основана на общественото положение. Това не означава, че упражняващият власт е непременно некомпетентен, но компетентността не е задължителен елемент на властта. Независимо дали става въпрос за властта на монарх, чиято компетентност се определя от случайно обусловени генетични качества, или за безскрупулен престъпник, узурпирал властта чрез убийство или предателство, или, както често се случва в модерните демокрации, за хора, придобили власт благодарение на своята фотогенична външност или на паричните суми, които са изразходили за предизборната си кампания — във всички тези случаи между компетентността и властта е възможно да липсва каквато и да било връзка.

Сериозни проблеми възникват и в случаите, когато властта почива отчасти върху компетентност: един ръководител може да се окаже компетентен в една област и некомпетентен в друга — например един държавник може да притежава качества, необходими за воденето на война, а да се окаже неспособен в мирновременни условия; или началник, който в началото на кариерата си е честен и смел, може да загуби тези качества, не устоявайки на изкушенията на властта; напредналата възраст или здравословни проблеми също могат да доведат до различни видове деформации. Накрая, трябва да се има предвид, че за членовете на едно малобройно племе е много по-лесно да преценят поведението на лице, облечено във власт, отколкото за милионите хора в нашето общество, които познават кандидата само по изкуствения образ, наложен от специалистите по връзки с обществеността.

Независимо какви са причините за загубата на качествата, задължителни за съответния вид компетентност, в повечето по-големи и йерархично организирани общества протича процес на отчуждаване на властта. Реалната или приписваната първоначална компетентност се прехвърля към униформата или към титлата на авторитета, който олицетворява властта. Или, с други думи, ако облеченото във власт лице носи съответната униформа или има съответната титла, то тези външни признаци на компетентност заместват реалната компетентност и определящите я качества. Кралят — да използваме тази титла като символ на властта от подобен тип — може да е глупав, порочен или зъл, т.е. във висша степен да е негоден и некомпетентен да бъде владетел, но властта да му принадлежи. Докато има титлата, се предполага, че притежава и качествата, които го правят компетентен. Дори кралят да е гол, всички вярват, че е облечен в разкошни одежди.

Фактът, че хората приемат униформите и титлите за реални признаци на компетентност, не е безпочвен. Онези, които притежават символите на властта и извличат изгода от това, притъпяват реалистичното, т.е. критичното мислене у поданиците си и ги принуждават да вярват в заблуди. Но за всеки, който си е дал труда да се замисли над това, са прозрачни машинациите на пропагандата и методите, с помощта на които се потиска критичното мислене, известно му е колко покорен и податлив на внушения става разумът, промит с банални фрази, и как замлъкват хората, загубили независимостта си и престанали да вярват на очите си и на собствената си преценка за нещата. Веднъж приели заблудата, те стават слепи за действителността.

Да притежаваш знания и да знаеш

Разликата между притежателния и битийния модус в областта на познанието се изразява в следните две формулировки: „Имам знания“ и „Зная“. Притежаването на знания означава да придобиеш и да задържиш вече придобитите знания (информация); Знанието е функционално, то участва в процеса на творческото мислене.

За да разберем как се проявява битийният модус, съотнесен с познанието, ще ни помогнат дълбоките прозрения на мислители като Буда, староеврейските пророци, Иисус Христос, Майстер Екхарт, Зигмунд Фройд и Карл Маркс. Според всички тях познанието започва с осъзнаване измамността на обикновените сетивни Възприятия В смисъл, че представата ни за физическата действителност не съответства на „действително реалното“. Повечето хора живеят като в полусън, пребивавайки в неведение, и изобщо не осъзнават, че по-голямата част от онова, което смятат за истинско и очевидно, е преди всичко илюзия, породена от сугестивното въздействие на социалната среда. Следователно познанието започва с разбиването на илюзиите, с разочарованието (Enttauschung). Да знаеш, означава да проникнеш през повърхността на явлението до самите му корени, а следователно и. до причините. Да знаеш, означава да „виждаш“ реалността в цялата й голота. Да знаеш, не означава да притежаваш истината, а да проникваш под повърхността на явленията, запазвайки критичната си позиция, като активно се стремиш да се доближиш до истината.

Тази способност за творческо проникновение в същността на нещата се изразява със староеврейската дума jadoa, която означава да познаеш и да обикнеш, в смисъла на сексуалното проникване на мъжа. Буда, Просветленият, призовава хората да се събудят и да се освободят от илюзията, че придобиването на вещи носи щастие. Староеврейските пророци призовават хората да се пробудят и да осъзнаят, че идолите, на които се кланят, са техни собствени творения, т.е. че са илюзорни. Иисус казва: „Истината ще ви направи свободни!“ Майстер Екхарт многократно изразява схващането си за познанието. Разсъждавайки за Бога, той проповядва: „Знанието не е някаква особена мисъл, то по-скоро се стреми да свали [всички обвивки] и е безкористно, устремено в голотата си към Бога, за да го докосне и да го познае“ (Блакни, с. 243). („Голота“ и „гол“ са любими думи на Майстер Екхарт, както и на съвременника му, анонимния автор на „Облакът на неведението“) Според Маркс, човек е длъжен да унищожава заблудите, като създава такива условия, при които те стават ненужни. Схващането на Фройд за самопознанието се основава на идеята за унищожаването на илюзиите („рационализации“) с цел осъзнаване реалността на подсъзнанието. (Фройд, последният от философите-просветители, може да бъде наречен революционен мислител от гледна точка на философията на Просвещението от ХУ1П в., но не и от XX в.)

Идеята за спасението на човечеството е вълнувала споменатите философи. Всички те са подлагали на критика общоприетите модели на мислене. За тях целта на познанието не е достоверността на „абсолютната истина“, с която човек се чувства в безопасност, а процесът на самоутвърждаване на човешкия разум. За онзи, който знае, незнанието не е по-лошо от знанието, защото и двете са част от процеса на познание, макар че този тип незнание се различава от невежеството на немислещия, непросветения човек. Оптималното знание в съответствие с битийния модус е да знаеш в дълбочина, а в съответствие с притежателния — да имаш повече знания.

Системата на образованието по принцип е насочена към това да подготви хората да придобиват знания като някакво притежание, до голяма степен съизмерими със собствеността или обществения престиж, който вероятно ще имат по-късно в живота. Минимумът от знания, който получават, е количеството, което ще им бъде нужно, за да изпълняват добре обществените си задължения. В добавка на всекиго се дава „луксозен пакет от знания“, за да се подсили чувството за собствената му ценност Съдържанието на този пакет съответства на вероятния престиж, който се очаква да има даден човек в обществото. Колкото и да претендират, че се стремят да запознаят учащите се с най-големите постижения на човешкия ум, училищата всъщност са заводите, в които се произвеждат тези пакети с „всестранни“ знания. Редица колежи са се специализирали в подхранването на подобни илюзии. От древноиндийската философия и изкуства до екзистенциализма и сюрреализма на учащите се се предлага „шведска маса“ от знания, част от които те усвояват избирателно; в името на спонтанността и свободата никой не ги кара да се съсредоточат върху овладяването на един предмет или дори да дочетат една книга докрай. (Радикалната критика, на която Иван Илич подлага учебната система, разкрива много от слабостите й.)

Вяра

Понятието вяра в религиозен, политически или личен смисъл може да има съвсем различни значения в зависимост от това дали се основава на притежателния, или на битийния модус.

От гледна точка на първия — вярата се изразява в притежаването на някакъв отговор, който не се нуждае от логични доказателства. Състои се от формулировки, измислени от други хора, които човек приема, защото се подчинява на „другите“, най-често по бюрократична принуда. Вярата внушава чувство на сигурност, основано на реалната (или на въображаемата) мощ на бюрокрацията. Подчиняването на нейните канони е своеобразен пропуск за присъединяване към основната група хора. Това освобождава човека от тежкото бреме да мисли самостоятелно и да взима решения. Той се превръща в един от beati possidentes (блажените притежатели) на правата вяра. При притежателния модус вярата внушава сигурност и претендира, че проповядва абсолютни, неопровержими знания, които са достоверни, защото мощта на онези, които разпространяват и защитават вярата, изглежда непоклатима. Наистина, кой не би избрал сигурността, ако всичко, което се изисква, е отказът от независимостта?

Бог — първоначално символ на най-висшата ценност, която можем да познаем у себе си — при притежателния модус се превръща в идол. Според прозренията на пророците, идолът е нещо, което самите ние създаваме и в което проектираме собствената си сила, като по този начин ограбваме самите себе си. После се подчиняваме на творението си и общуваме в отчуждена форма със самите себе си. От една страна, аз мога да имам идол, защото той е вещ, но от друга, като му се подчинявам, той същевременно има мен. След като Бог се е превърнал в идол, предполагаемите му качества имат толкова общо с личния ми опит, колкото и отчуждените политически доктрини. Идолът може да бъде възхваляван като олицетворение на милосърдието и въпреки това в негово име да се извършват всякакви жестокости така, както поради отчуждената вяра в човешката солидарност допускаме най-безчовечни действия, без да изпитваме никакви съмнения и угризения. При притежателния модус вярата е патерица за онези, които искат да придобият увереност и отговорни на всички въпроси, които животът поставя, но не смеят сами да ги потърсят.

При битийния модус вярата е съвсем различно явление. Можем ли да живеем без вяра? Нима не бива новороденото да се доверява на майчината гръд? Нима не бива всички ние да имаме вяра в другите хора — в онези, които обичаме — и накрая, в самите себе си? Нима можем да живеем без вяра във валидността на нормите в нашия живот? Без вяра ставаме безсилни, изгубили надеждите си, уплашени до дъното на душите си.

Преди всичко вярата в съответствие с битийния модус не е убеждение в някакви идеи (макар че е възможно и това), а вътрешна ориентация, нагласа. По-правилно е да се каже, че човек вярва, а не, че има вяра. (Теологичното разграничение между вярата, която е убеждение [fides quae creditur] и вярата като убеждение [frides qua creditur] отразява аналогичното разграничение между съдържанието на вярата и акта на вярата.) Човек може да питае доверие към себе си и към другите, а религиозният човек — към Бога. Бог от Стария завет е най-напред отрицание на идолите, на боговете, които човек може да има. Макар и създадено по аналогия с някакъв източен цар, понятието Бог е изначално, трансцендентно, неподдаващо се на познание. Бог не трябва да има име, още по-малко да се правят някакви Негови изображения.

В по-късното развитие на юдейството и християнството се прави опит за пълна деидолизация на Бог или по-скоро за борба с опасността от идолизирането му с помощта на постулати, изключващи утвърждаването на качествата му. Този процес се радикализира в християнския мистицизъм — от Псевдо-Дионисий Ареопагит до неизвестния автор на „Облакът на неведението“ и Майстер Екхарт — понятието Бог е понятието за Единното, за „Божественото“ (Небитието), което е близо до онова, изказано във Ведите и неоплатонизма. Гаранция за тази вяра в Бога е духовното познаване на божествените качества в самите нас. Тя е непрекъснат, активен процес на самосъздаване — или по думите на Майстер Екхарт — на безкрайното раждане на Христос в душите ни.

Моята вяра в себе си, в друг човек, в човечеството, в способността ни да бъдем хора в пълния смисъл на думата предполага увереност, но увереност, основана на личния ми опит, а не на подчинението ми пред авторитет който ми диктува в какво да вярвам. Увереност в истина, която не може да се докаже логически, с убедителни аргументи, но си остава истина, в която съм убеден, защото притежавам собствени субективни основания. (Староеврейската дума за вяра е emunah, „увереност“; amen означава „наистина, така е“).

Бидейки сигурен в почтеността на някого, аз може да не успея да приведа доказателства за това, че той си остава почтен за мен до края на дните си. Нещо повече, щом почтеността му е останала ненакърнена до смъртния му час, нищо не би могло да опровергае позитивисткото схващане, че ако бе живял по-дълго, би могъл да я наруши. Моята увереност почива върху дълбокото познаване на хората и на опита ми в областта на любовта и почтеността. Този тип познание е възможен само ако мога да се отделя от собственото си Аз и да видя другия такъв, какъвто е, да разбера структурата на характера му, неговата неповторимост и общочовешката му същност Само в такъв случай аз мога да бъда сигурен на какво е способен този човек, какво може и какво не може да извърши. Разбира се, с това не искам да кажа, че всяка негова постъпка в бъдеще е предвидима; предвидими са само общите насоки на поведението му, които се коренят в основните черти на неговия характер като честност, отговорност и т.н. (виж главата „Човешка природа и характер“ в „Човекът за себе си“ — Man for Himself.) Такава вяра, която се основава на факти, е рационална. Но тези факти не могат да се осъзнаят или „докажат“ с помощта на методите на традиционната позитивистка психология. Аз, живият човек, съм единственият „уред“, който може да ги „регистрира“.

Любов

Любовта също има две значения в зависимост от това дали за нея се говори в съответствие с притежателния или с битийния модус.

Можем ли да имаме любов? Ако можехме, любовта трябва да съществува във вид на нещо — субстанция, която човек може да има, да притежава, да владее. Истината е, че няма такова нещо „любов“.

„Любовта“ е абстракция, някакво неземно същество, богиня, макар още никой да не е виждал тази богиня. В действителност реално съществуващ е единствено актът на обичането. Да обичаш, е продуктивна дейност, която предполага да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш чувства, да се наслаждаваш. Любовта може да бъде насочена към човек, дърво, картина, идея. Тя създава и засилва усещането за пълнота на живота. Това е процес на самообновяване и самообогатяване.

Когато човек с притежателна ориентация изпитва любов, това означава, че той се стреми да лиши обекта на своята любов от свобода и да упражни контрол върху него. Такава любов не вдъхва живот, а ограничава, умъртвява, задушава, убива. Когато хората говорят за любов, те обикновено злоупотребяват с тази дума, за да прикрият, че в действителност не изпитват никакво чувство. Дали повечето родители обичат своите деца? Този въпрос остава открит Лойд дьо Моз изтъква, че за последните две хилядолетия от историята на Запада има такива ужасяващи свидетелства за жестокост на родители към собствените им деца — от физически изтезания до психически издевателства, — за безразлично, чисто собственическо отношение и садизъм, толкова шокиращи, че човек започва да мисли, че любящите родители сапо-скоро изключение, отколкото правило.

Същото важи и за брака. Независимо дали са се оженили по любов, или както в миналото по сметка, защото така е било прието, съпрузите, които истински се обичат, са изключение. Условността, обичаят, взаимният материален интерес, грижите за децата, взаимната зависимост или взаимната омраза и страх съзнателно се преживяват като „обич“ — до момента, когато единият или и двамата партньори не признаят, че не се обичат и никога не са се обичали. Днес можем да забележим известен напредък в тази насока — хората започнаха да гледат на живота по-реалистично и по-трезво. Мнозина вече не смятат, че сексуалното привличане означава любов или че приятелските, макар и не толкова близки отношения са израз на любов. Това ново виждане води до по-голяма откритост, но и до по-честа смяна на партньорите, което пък от своя страна не означава, че любовта възниква по-често. Новите партньори могат да не се обичат истински, както и предишните.

Преходът от „влюбването“ към илюзията, че „притежаваш“ любов често може да се наблюдава в конкретни подробности, като се проследи историята на партньори, които са се „влюбили“^[2]. (В „Изкуството да обичаш“ — The Art of Loving, подчертавам, че думата „falling“ в израза „falling in love“ сама по себе си е противоречие. Тъй като любовта е продуктивна дейност, човек може само да „стои“ — да бъде влюбен или да „Върви“ — да гради любовта си. Не може да „падне“, да изпадне в любов, защото това предполага пасивност).

В периода на ухажването никой не е сигурен в другия, всеки се опитва да спечели онзи, когото харесва. И двамата обаче са пълни с живот, привлекателни са, интересни, дори красиви — защото радостта от живота винаги одухотворява. Още нито един от двамата не притежава другия. Следователно енергията и на двамата е с битийна ориентация, т.е. всеки от тях се стреми да дава на другия и да го насърчава. След сключването на брак много често ситуацията коренно се променя. Брачният договор дава на всеки от партньорите изключителни права на собственост над тялото, чувствата и вниманието на другия. Вече няма нужда да се стремиш да спечелиш партньора, защото любовта се е превърнала в нещо, което вече притежаваш, в един вид собственост. Съпрузите престават да полагат усилия да събуждат и да даряват любов, започват да си омръзват и в резултат на това красотата и магията изчезват И двамата са разочаровани и объркани. Сякаш вече не са онези хора, които са били. Дали не са сгрешили? Обикновено всеки търси вината в другия и се чувства измамен. И никой от тях не забелязва, че сега те вече не се държат така, както когато са били влюбени един в друг; погрешната мисъл, че човек вече притежава любовта, е станала причина да престанат да обичат От този момент нататък те се задоволяват да поделят владеенето на това, което притежават: пари, обществено положение, дом, деца. Следователно, в някои случаи бракът, създаден с любов, се превръща в приятелско владеене на собствеността, в нещо като корпорация, в която егоцентризмът на единия се обединява с егоцентризма на другия и се създава нещо общо — „семейството“.

Когато съпрузите не могат да подновят предишното любовно чувство, единият или другият може да реши, че нов партньор (или партньори) ще задоволи копнежа му да бъде обичан. Те осъзнават, че единственото, което искат да имат, е любов. Но за тях любовта не е израз на същността им, а богиня, на която искат да се подчинят И неизбежно се провалят в любовта, защото „любовта е дете на свободата“ (както се казва в една стара френска песен), а прекланящият се пред богинята на любовта накрая става толкова пасивен, че изцяло загубва някогашното си очарование.

Това описание няма за цел да внуши, че бракът не може да бъде най-доброто решение за двама души, които се обичат. Проблемът не е в брака, а в собственическата, екзистенциална същност на двамата партньори и в крайна сметка — на цялото общество. Защитниците на модерните форми на съжителство като груповия брак, честата смяна на партньорите, груповия секс и т.н., по моето скромно мнение, се опитват само да заобиколят проблема, който трудностите в любовта им създават, като лекуват отегчението с нови и нови дразнители и като се стремят да имат повече „любовници“, без да са способни да обичат дори един. (Виж обсъждането на различията между „повишаващи активността“ и „усилващи пасивността“ дразнители в десета глава на моята книга „Анатомия на човешката деструктивност“ — The Anatomy of Human Destructiveness.)