Ерих Фром
Да имаш или да бъдеш (12) (Дилемата на човешкия избор)

Предмет на анализ в тази глава е взаимодействието между социалната промяна и промяната на социалния характер; „религиозният“ заряд като спомагателна енергия, необходима за извършване на радикална социална промяна и като следствие от това — възможността да се изгради ново общество само ако настъпи дълбока промяна в човешката душа, или, с други думи, ако нов обект на преклонение заеме мястото на сегашния.^[1]

Основи на социалния характер

За отправна точка на тези разсъждения служи твърдението за взаимозависимостта между структурата на характера на индивида и социално-икономическата структура на обществото, в което той съществува. Сливането на индивидуалната психична сфера и социално-икономическата структура аз наричам социален характер. (Много по-рано, през 1932 г, използвах формулировката „либидна структура на обществото“ за назоваване на това явление.) Социално-икономическата структура на едно общество оформя социалния характер по такъв начин, че индивидите се чувстват длъжни да вършат онова, което се изисква от тях. В същото време социалният характер влияе върху социално-икономическата структура на обществото или като спойка, която й придава по-голяма устойчивост, или — при определени обстоятелства — като динамит, способен да я разруши.

Социален характер и социална структура

Взаимоотношението между социалния характер и социалната структура не е статично, защото никога двата елемента на отношението не са завършени като процеси. Промяната на един от факторите води до промяна и на двата. Много революционно настроени мислители изповядват убеждението, че първо е необходимо да се извърши радикална промяна на политическата и икономическата структура на обществото и едва след това неизбежно ще настъпи промяна и на човешкото съзнание. Веднъж установено, новият тип общество автоматично ще създаде новия човек. Те не съзнават, че новият елит, мотивиран от същия характер, както и старият, ще се стреми да възпроизведе условията на старото общество в новите социално-политически институции, създадени след революцията. Победата на революцията ще се превърне в нейно поражение — макар че няма да я обезсмисли като исторически етап в развитието на обществото, подготвил почвата за нова социално-икономическа структура, чието пълно развитие е било спъвано досега, френската и Руската революция са класически примери за това. Интересно е да се отбележи, че Ленин, който преди това не смятал, че качествата на характера оказват силно влияние върху революционната дейност през последната година от живота си коренно променя своето виждане, като си дава ясна сметка за отрицателните черти в характера на Сталин и го отхвърля като свой наследник в завещанието си.

Точно на противоположна позиция стоят онези мислители, според които първо трябва да се промени природата на човека — съзнанието, ценностите, характерът — и чак след това е възможно да бъде създадено истински хуманно общество. Историята на човечеството ги опровергава. Измененията в човешката психика винаги са си оставали чисто личен приоритет, ограничавали са се като действие в малки оазиси или изобщо са се оказвали илюзорни, когато, от една страна, са били проповядвани едни духовни ценности, а на практика са били налагани коренно противоположни.

Социален характер и „религиозни“ потребности

Освен да задоволява потребностите на обществото от определен тип характери и да служи на обусловените от това нужди на индивида, социалният характер има и друга, по-значима функция — да задоволява вътрешноприсъщите религиозни потребности на всяко човешко същество. За по-голяма яснота ще кажа, че тук под думата „религия“ нямам предвид система, която по необходимост се свързва с понятието Бог или с идоли, както не става въпрос и за точно определена религия, а имам предвид система от възгледи и действия, подкрепяна от група хора, която предлага на индивида ориентация и обект на преклонение. В този широк смисъл на тълкуване на думата за никоя минала или настояща, а, изглежда, и за бъдеща култура не може да се приеме, че не притежава религия.

Такова определение на „религията“ нищо не ни съобщава за нейното специфично съдържание. Хората могат да боготворят животни, дървета, идоли от злато или камък, невидим бог, благодетелен или тираничен господар; могат да се прекланят пред прадедите си, пред своя народ, пред класата или партията, пред парите или успеха. Възможно е религията да способства развитието на разрушителни сили или на любов, на господство или солидарност; да подхранва силата на разума или да го манипулира. Хората могат да се отнасят към системата като към религия, издигаща се над всичко светско, но могат и да смятат, че нямат религия, и да тълкуват привързаността си към някои подчертано светски цели — като власт, пари или успех — само като интерес към прагматичното и изгодното. Въпросът не е в това дали е религия, или не, а какви са нейната същност и функции — стимулират ли човешкото развитие и разгръщането на способностите на личността или ги парализират

Всяка конкретна религия, при условие че успешно мотивира поведението, не е прост сбор от доктрини и убеждения, а се определя от специфичната структура на характера на индивида и — доколкото се явява религия на група хора — от социалния характер. Следователно религиозната Нагласа може да се приеме като един от аспектите в структурата на характера, тъй като ние сме това, което изповядваме, а това, което изповядваме, мотивира нашето поведение. Често обаче индивидът дори не осъзнава реалните обекти на своето преклонение и представя „официалните“ си убеждения за своя истинска религия, макар да изповядва друга тайна религия. Ако един човек например се прекланя пред властта, а твърди, че изповядва религията на любовта, тайната му религия е религията на властта, а неговата т.нар. официална религия, например християнството, е само идеология.

Потребността от религия се корени във фундаменталните’ условия на съществуване на човека. Ние, хората, сме отделен биологичен вид, както шимпанзето, конят или лястовичката. Всеки биологичен вид се определя въз основа на неговите специфични физиологични и анатомични особености.

Съществува общоприет термин за научно определение на човека като биологичен вид. Но според мен човекът, т.е. човешката природа, може да бъде определена и психологически. Човекът се появява в хода на биологическата еволюция на животинския свят тогава, когато се появяват две тенденции в развитието. Едната се отнася до постоянно отслабващата обусловеност на поведението от инстинктите (думата „инстинкт“ тук не е употребена в съвременното разбиране за инстинкта, което изключва усвояването на информация, а в смисъл на органични подбуди). Въпреки противоречивите схващания за природата на инстинктите, обикновено се приема, че колкото по-висок етап в еволюцията си е достигнал даден животински вид, толкова по-слабо е обусловено поведението на неговите представители от филогенетично програмираните инстинкти.

Процесът на постоянно отслабващата обусловеност на поведението от инстинктите може да се представи графично като континуум, в нулевия край на който се намират низшите форми на животинската еволюция с най-висока степен на инстинктивна обусловеност; тази обусловеност отслабва в хода на еволюцията и достига определено равнище при бозайниците; понижава се още повече при приматите, но широката пропаст между низшите и човекоподобните маймуни се запазва (както доказват P. M. Йеркс u А. В. Йеркс в тяхното класическо изследване от 1929 г). При рода Homo инстинктивната обусловеност достига минимална стойност.

Втората тенденция в еволюцията на животинския свят е развитието на мозъка, по-специално на неокортекса. В този случай еволюцията също може да бъде представена като континуум: в единия край са най-низшите животни с най-примитивен строеж на нервната система и относително малък брой неврони; в другия край е Homo sapiens с по-голяма и по-сложна мозъчна структура, и главно с неокортекс, който е тройно по-голям, отколкото у прародителите ни — приматите, и с невероятно голям брой междуневронни връзки.

Като се вземат предвид тези данни, човекът може да се определи като примат, появил се на онзи етап в хода на еволюцията, когато инстинктивната обусловеност е достигнала минимума, а развитието на мозъка — своя максимум. Съчетанието на минимална инстинктивна обусловеност с максимално развитие на мозъка не е характерно за животинския свят и от биологична гледна точка е напълно ново явление. Неспособно да действа под влияние на инстинктите и в същото време притежаващо самосъзнание, разум и въображение — нови качества, надвишаващи способността за инструментално мислене и на най-развитите примати, — човешкото същество има нужда от система за ориентация и от обект на преклонение, за да оцелее.

Без карта на нашия природен и социален свят — структурирана и цялостна представа за света и нашето място в него — хората щяха да бъдат объркани същества, неспособни да действат целенасочено и последователно, неориентирани, без център, около който да организират огромния поток от впечатления, въздействащи върху индивида. Вътрешният ни свят придобива смисъл и ние изпитваме сигурност, когато нашите представи отговарят на представите на хората около нас. Дори да е погрешна, картата изпълнява своята психологическа функция. Но тя никога не е била изцяло погрешна, както и изцяло правилна. Винаги е включвала явленията с достатъчна точност, макар и приблизителна, за да отговаря на жизнените цели. И доколкото жизнената практика е освободена от противоречия и ирационалност, тази карта се доближава до реалността.

Би представлявало интерес да се спомене, че не съществува култура без система за ориентация. Не съществуват и такива индивиди. Хората често отричат, че имат цялостна представа за света, и са убедени, че реагират на различните явления и събития в живота спонтанно. Лесно може да се докаже обаче, че те приемат собствената си философия за нещо, разбиращо се от само себе си, и смятат, че реакцията им е просто проява на здрав разум, без да съзнават, че всички техни представи почиват върху една общоприета система от критерии. И когато се сблъскат с коренно различни възгледи за живота, ги окачествяват като „безумни“, „лишени от логика“, или „наивни“, смятайки своите за единствено „разумни“. Дълбоката потребност от някаква система от критерии е особено ясно изразена при децата. На определена възраст с учудваща изобретателност те си съставят собствена система за ориентация, като се опират на малкото данни, с които разполагат.

Но една карта на света не е достатъчна като насока за действие. Нужна ни е пътеводна цел. Животните нямат такива проблеми. Те се ръководят от инстинкти, които им осигуряват и карта на света, и цели. Ние обаче, губейки инстинктивната обусловеност на своето поведение и придобивайки мозък, позволяващ ни да мислим за многото посоки, в които можем да поемем, изпитваме потребност от обект на преклонение, събирателен център на всички наши стремежи и основа на всички наши действителни — а не мнимо провъзгласявани — ценности. Нуждаем се от такъв обект на преклонение, за да съсредоточим усилията си в една посока, да излезем извън пределите на изолираното си съществуване, белязано със съмнения и колебания, и да отговорим на вътрешната си потребност да открием смисъла на живота.

Социално-икономическата структура, структурата на характера и религиозната структура са неотделими една от друга. Ако религиозната система не съответства на преобладаващия социален характер, ако противоречи на социалната практика, тя е само идеология. В такъв случай трябва да се опитаме да открием стоящата зад нея истинска религиозна структура — дори да не я осъзнаваме като такава — освен ако човешката енергия, скрита в религиозната структура на характера, не изиграе ролята на динамит и не подкопае съществуващите социално-икономически условия. Но тъй като винаги се срещат изключения от преобладаващия социален характер, такива изключения съществуват и по отношение на религиозния характер. Често това са предтечите на религиозни революции и създатели на нови религии.

„Религиозната“ ориентация, като изпитана в реалния живот същност на всички „висши“ религии, често е била изкривявана в хода на тяхното развитие. Няма значение как индивидите възприемат своята лична ориентация. Може да са „религиозни“, без да се смятат за такива, или да не са религиозни, въпреки че се смятат за християни. Нямаме дума, с която да означим субективно възприетото съдържание на религията, за разлика от нейния концептуален и институционален аспект Затова използвам кавички, за да означа „религиозното“ като субективно възприетата ориентация, независимо от концептуалната структура, чрез която се изразява „религиозността“ на един човек.^[2]

Християнски ли е Западният свят

Според историческите сведения и по мнението на повечето учени християнизирането на Европа е започнало от Римската империя, по времето на император Константин I Велики, след което през VI-II в. езичниците в Северна Европа са били покръстени от „Апостола на германците“, Бонифаций, и от други отци на църквата. Но била ли е Европа някога истински християнизирана?

Въпреки че на този въпрос обикновено се отговаря утвърдително, по-задълбоченият анализ показва, че християнизацията на Европа е в значителна степен мистификация; в най-добрия случай би могло да се говори за ограничено покръстване от XII до XVI в. и че векове преди и след този период християнството се приема главно като идеология и повече или по-малко — като подчинение на църквата. Но това не доказва някаква вътрешна промяна, т.е. промяна в структурата на характера; изключение правят само същинските християнски движения.

Именно през тези четири столетия Европа започва да се християнизира. Църквата се опитва да наложи спазването на християнските принципи при разпореждането със собствеността, определянето на цените и подпомагането на бедните. Под влияние главно на мистицизма се появяват редица ереси и секти, чиито водачи проповядват възвръщане към Христовите принципи, включително отричане на собствеността. Мистицизмът, който достига своя връх у Майстер Екхарт, изиграва решаваща роля в това антиавторитарно хуманистично движение и не случайно сред проповедниците и последователите на тези мистични учения започват да се появяват и жени. Мнозина християнски мислители изказват идеи за световна религия или за недогматично християнство; дори идеята за Бог от Библията се поставя под съмнение. Хуманистите от Ренесанса, стоящи както на теологични, така и на антитеологични позиции, в своите утопични и философски учения продължават линията на XIII в.

По същество между Късното средновековие („Средновековния ренесанс“) и Зрелия ренесанс няма ясна разделителна линия. За да илюстрирам духа на Ренесанса в неговия апогей и Късния ренесанс, ще цитирам обобщената картина, дадена от Фридрих Б. Артц:

„По отношение на социалните въпроси великите мислители от Средновековието се придържали към мнението, че пред лицето на Бога всички са равни и че и най-нищожният човек е безкрайно ценен. В сферата на икономиката те учели, че трудът възвеличава човешкото достойнство, а не води до неговата деградация, че никой не трябва да бъде подбуждан да действа против собственото си благополучие и че справедливостта трябва да е принципът при определянето на заплащането и цените. Що се отнася до политиката, те учели, че държавата трябва да се основава на принципите на морала, че законът и правораздаването трябва да са пропити от християнски дух за справедливост и отношенията между управник и управлявани винаги трябва да почиват върху взаимни задължения. Държавата, собствеността и семейството са поверени от Бога на онези, които ги ръководят, и те трябва да служат на божествените цели. Накрая средновековният идеал включвал силната вяра, че всички нации и народи са част от една велика общност Както казва Гьоте «Над нациите е човечеството», или както пише в нощта преди екзекуцията си през 1915 г Едит Кавъл^[3] в полето на «Подражание на Христос» — Imitation of Christ^[4]: «Само патриотизъм не стига».“

Ако Европа бе продължила в духа на XIII в., ако бе развивала постепенно, но неотклонно Научното познание и индивидуализма, сега можехме да Се намираме в много по-благоприятна позиция. Разумът обаче започва да се изражда в Манипулативен интелект, а индивидуализмът — в егоизъм. Краткият период на християнизация завършва и Европа се връща към своето първоначално езичество.

Но колкото и да се различават верските понятия, един е принципът, който доминира във всяко разклонение на християнството: вярата в Иисус Христос — Спасителя, жертвал живота си от любов към ближните. Той е символът на чистата любов, герой без власт, който не използва сила, който не иска да управлява, който нищо не иска да има. Той е герой на битието, герой, който се раздава на хората, споделяйки с тях всичко, което има. Тези качества някога дълбоко са импонирали на римската беднота, както и на някои от богатите, задушаващи се от собствения си егоизъм. Иисус затрогвал сърцата на хората, въпреки че от интелектуална гледна точка в най-добрия случай може да бъде определен като наивник. Тази вяра в символа на чистата любов спечелила стотици хиляди последователи, мнозина от които променили начина си на живот или самите станали мъченици.

Християнският герой е мъченикът, защото също, както и в еврейската традиция, за висш подвиг се смята да жертваш собствения си живот в името на Бога или на ближните. Мъченикът е пълна противоположност на езическия герой, олицетворен в образи от древногръцката и германската история. Целта на езическите герои е да завладяват, да побеждават, да унищожават, да грабят; смисълът на живота им е гордостта, властта, славата и ненадминатото умение да убиват (Св. Августин сравнява историята на Рим с тази на банда разбойници). Мерилото за доблест у езическия герой е способността да постигне власт и да я отстоява, за него е щастие да загине на бойното поле в мига на победата. „Илиада“ на Омир е величествено поетизирано описание на деянията на прославени завоеватели и разбойници. Главното, което характеризира мъченика, е да бъде, да се раздава на ближните и да споделя с тях всичко; докато онова, което характеризира героя, е да притежава, да покорява, да принуждава. (Трябва да добавим, че формирането на езическия герой е свързано с определен период от историческото развитие на обществото, а именно с победата на патриархата над матриархата. Установяването на мъжкото господство е първият акт на завоевание и първото използване на сила с цел експлоатация; във всички патриархални общества този принцип заляга в основата на мъжкия характер.)

Кой от двата непримиримо противоречиви модела на развитие преобладава в Европа? Ако се вгледаме в себе си, в поведението на хората около нас, в днешните политически лидери, ще забележим, че нашите представи за добро и нашите ценности съвпадат с тези у езическия герой. Въпреки влиянието на църквата, цялата история на Европа и Северна Америка е история на завоевания, покоряване и грабителство; най-висшите ценности в нашия живот са: да бъдеш по-силният, да побеждаваш, да подчиняваш другите и да ги експлоатираш. Тези ценности съвпадат с нашия идеал за „мъжественост“: само онзи, който може да се бори и да побеждава, е истински мъж; а онзи, който не използва сила за постигане на целите си, е слаб, т.е. не е никакъв мъж.

Не е нужно да доказваме, че историята на Европа е история на завоевания, експлоатация, насилие и поробване. Почти няма период, раса или класа, които да не се характеризират с такива факти, често включващи геноцид, какъвто е случаят с американските индианци. Не правят изключение дори такива грандиозни религиозни начинания като кръстоносните походи. Дали това поведение е било само външен израз на икономически или политически мотиви, дали са били християни по душа търговците на роби, владетелите на Индия, убийците на индианците, британците, които принудили китайците да отворят земите си за вноса на опиум, подпалвачите на две световни войни и онези, които подготвят следваща? Може би само водачите са хищни варвари, докато мнозинството от хората си остават истински християни? Ако е така, можем да имаме известни основания за оптимизъм. Но за съжаление не е така. Водачите най-често са по-ненаситни от онези, които ги следват, защото за тях и плячката е по-голяма, но те не биха осъществили плановете си, ако стремежът да завладяват и да побеждават не е бил и не продължава да бъде част от социалния характер. Достатъчно е да си припомним неистовото въодушевление, с което хората участват в различни военни конфликти през последните две столетия — охотата, с която милиони се решават на национално самоубийство, за да защитят образа на „най-силна държава“, на „честта“ или в името на печалбата. Друг пример: всички сме баш свидетели на бесния национализъм, който обединява представителите на една нация, докато наблюдават развоя на състезанията по време на Олимпийските игри, които всъщност са призвани да служат на каузата на мира. Популярността на Олимпийските игри е символичен израз на Западното езичество. И днешните олимпиади прославят езическия герой — победителя, най-силния, най-самоуверения, като се абстрахират от комерсиализацията на игрите, характерна за съвременната имитация на древногръцките Олимпийски игри. В християнската култура Олимпийските игри могат да се сравнят с мистериите, посветени на Мъките Христови, но единственото съвременно зрелище от този тип е представлението за туристи в Оберамергау^[5].

Но в такъв случай, защо европейците и американците не се откажат открито от християнството, което не съответства на нашето време? Причините са няколко: религиозната идеология е необходима, за да не изгубят хората дисциплинираността си и да не бъдат застрашени по този начин устоите на обществото. Но има една още по-значима причина: хората, които твърдо вярват, че Христос обича всички и се жертва заради тях, могат да превърнат своята вяра в отчужденото убеждение, че Иисус обича вместо тях. Така те превръщат Иисус в идол и вярата в него замества собствената им любов. Простата, неосъзната докрай мисъл е: „Христос обича вместо нас, ние можем да следваме модела на древногръцкия герой и въпреки това ще бъдем спасени, защото отчуждената «вяра» в Христос замества потребността от подражание на Христос.“ Не е нужно да споменавам, че християнската вяра е само жалка маска на собствената ни хищническа нагласа. И все пак аз смятам, че на хората им е така дълбоко присъща потребността да обичат, че вълчите нрави задължително пораждат гузна съвест Твърдението, че вярваме в любовта, до известна степен ни дава упование и притъпява болката от подсъзнателното чувство на вина, че живеем без любов.

„Индустриална религия“

Развитието на религията и философията след периода на Средновековието е твърде сложно, за да се разгледа в тази книга. То може да се характеризира най-общо с борбата между два принципа: християнската духовна традиция в теологични и философски форми и езическата традиция на идолопоклонство и безчовечност, която прие различни форми в т.нар. „религия на индустриализма и кибернетичната епоха“.

Следвайки традицията на Късното средновековие, ренесансовият хуманизъм е първият период на разцвет на „религиозния“ дух след средните векове. В него намират свободна изява идеите за човешкото достойнство, за единството на човешкия род като основа за всеобщото политическо и религиозно единство. Епохата на Просвещението от периода XVII-XVIII в. е другият период на небивал разцвет на хуманизма. Карл Бекер (1932) показва до каква степен философията на Просвещението изразява „религиозната нагласа“, която откриваме у теолозите от XI-II в.: „Ако разгледаме какво лежи в основата на тази вяра, виждаме, че на всяка крачка Философите са в дълг на средновековното мислене, без да го съзнават“ френската революция, подготвена от философията на Просвещението, бе нещо повече от политическа революция. По думите на Токвил (цитиран от Бекер), това е „политическа революция, която в известен смисъл придобива значението и чертите на религиозна революция [курсивът мой — Е. Ф.]. Също както ислямът и протестантството, тя премина границите на държавите и нациите и придоби популярност благодарение на проповедите и идейната пропаганда.“

Описание на радикалния хуманизъм от XIX и XX в. ще дам по-късно, когато разглеждам протеста на хуманистите срещу езичеството на индустриалната епоха. Но за да подготвим почвата за подобен род обсъждане, трябва да обърнем поглед към новото езичество, развило се редом с хуманизма, което в сегашния исторически момент ни застрашава с гибел.

Първата крачка, която подготви основата за зараждането на „индустриалната революция“, бе елиминирането от Мартин Лутер на майчинския елемент в църквата. Макар че може да изглежда като ненужно отклонение, ще се спра накратко на този въпрос, защото той е важен за разбиране развитието на новата религия и на новия социален характер.

Обществата се организират върху два принципа: патрицентричен (или патриархален) и матрицентричен (или матриархален). Матрицентричният принцип, дефиниран за пръв път от Й. Я. Бахофен u Л. X. Морган, превръща любещата майка в централна фигура на обществото. Майчинският принцип е принципът на безусловната обич; майката обича децата си не защото ги харесва, а защото са нейни (или на друга жена). Поради това майчината любов не може да се спечели с добро поведение, нито пък да се загуби поради прегрешение. Майчината любов е милосърдие и състрадание (на староеврейски rachamim, чийто корен е rechem, „майчина утроба“).

Обратно, бащината обич е условна; зависи от постиженията и доброто поведение на детето. Бащата най-силно обича детето, което най-много прилича на него, т.е. което иска да направи наследник на своята собственост. Бащината любов може да се загуби, но може и да се спечели отново с разкаяние и подновено подчинение. Бащината любов е справедливост.

Двата принципа — женско-майчинският и мъжко-бащинският — съответстват не само на наличието на мъжкото и женското начало у всяко човешко същество, а по-специално на потребността от милосърдие и справедливост у всеки мъж и всяка жена. Хората, изглежда, изпитват най-дълбок копнеж по съчетание, в което двата полюса (майчинското и бащинското, женското и мъжкото, милосърдието и справедливостта, чувството и разумът, природата и интелектът) са обединени не за да притъпяват взаимния си антагонизъм, а подсилвайки и нюансирайки се взаимно. В патриархалното общество такъв синтез не може да бъде постигнат изцяло, но в известна степен той съществува в Римокатолическата църква. Дева Мария, църквата като вселюбеща майка, папата и свещениците в майчински образи олицетворяват безусловната всеопрощаваща любов, обединена с бащинските елементи на строгата патриархална бюрокрация, начело с папата като носител на властта и могъществото.

На тези майчински елементи в религиозната система съответства отношението към природата в процеса на производството. В този смисъл трудът на селянина и на занаятчията не е насочен срещу природата, а се извършва в сътрудничество с нея — не насилие над природата, а преобразуване в съответствие със собствените й закони.

В Северна Европа Лутер установява чисто патриархална форма на християнство, основана върху градската буржоазия и светската аристокрация. Същността на този нов социален характер е в подчинението пред патриархалната власт, като трудът е единственият начин за спечелване на любов и одобрение.

Зад фасадата на християнството възниква нова тайна религия, „индустриалната религия“, чиито корени са в структурата на характера на съвременното общество, но която не се признава за „религия“. Индустриалната религия е несъвместима с християнството, защото превръща хората в слуги на икономиката и създадените от собствените им ръце машини.

Индустриалната религия се основава върху нов социален характер. В центъра му стои страхът и подчинението пред могъщия мъжки авторитет насаждането на чувство за вина при неподчинение, отказът от човешка солидарност поради господството на користта и антагонизма. За индустриалната религия „свещени“ са трудът собствеността, печалбата и властта, въпреки че тази религия способства за развитието на индивидуализма и свободата в рамките на своите основни принципи. Превръщането на християнството в строго патриархална религия направи възможно индустриалната религия да, се характеризира с терминологията на християнството.

„Пазарен характер“ и „Кибернетична религия“

Най-същественият факт за разбирането на характера и на тайната религия на съвременното общество е промяната в социалния характер от ранния период на капитализма до втората половина на XX в. Авторитарният, маниакално натрупващ характер, появил се през XVI в. и останал като преобладаващ поне сред буржоазията до края на XIX в., постепенно отстъпва място на пазарния характер. (Смесването на различните ориентации на характера съм описал в — „Човекът за себе си“ — Man for Himself.)

Нарекох това явление пазарен характер, защото в съответствие с него човекът възприема себе си като стока, а стойността си — не като „потребителна стойност“, а като „разменна стойност“. Живото човешко същество се превръща в стока на „пазара на личности“. Един и същ принцип за оценка действа и на пазара на личности, и на стоковия пазар: на единия се продават личности, а на другия — стоки. И в двата случая действителната стойност е разменната стойност, а „потребителната стойност“ е необходимо, но недостатъчно условие.

Макар че съотношението между уменията и човешките качества, от една страна, и личността, от друга, като предпоставки за успеха, е различно, „факторът личност“ винаги играе решаваща роля. Успехът до голяма степен зависи от умението на даден човек да изяви своята „личност“, от това каква е „опаковката“, а също от това дали е „жизнерадостен“, „нормален“, „агресивен“, „надежден“, „амбициозен“, от това какъв е семейният му произход, в кой клуб членува, познава ли се с „подходящи“ хора. Типът личност трябва да отговаря на особеностите на попрището, в което човек е избрал да работи. Борсовият посредник, продавачът, секретарката, чиновникът в железниците, преподавателят в колеж или управителят на хотел трябва да притежават съответния тип личност, която да отговаря на най-важното изискване: да удовлетворява търсенето.

Отношението на един човек към себе си се определя от факта, че уменията и способностите му за даден вид работа не са достатъчни — за да успее, човек трябва да победи в жестоката конкуренция с много други кандидати. Ако човек можеше да изкарва прехраната си само с това, което знае и умее да прави, самооценката му щеше да съответства на способностите му, т.е. на потребителната му стойност На тъй като успехът до голяма степен зависи от това как продаваш личността си, човек се преживява като стока или по-точно, едновременно като продавач и като стока за продан. Не се интересува от начина си на живот или от щастието си, а доколко ще бъде продаваем.

Целта на пазарния характер е пълната приспособимост, така че да бъде желан при всякакви условия на пазара на личности. Личностите с пазарен характер нямат дори собствено Аз (каквото са имали хората през XIX В.), на което да се опрат, защото тяхното Аз постоянно се изменя В съответствие с принципа — „Аз съм такъв, какъвто съм ви нужен.“

Хората с пазарен характер нямат други цели, освен да са постоянно в движение и да изпълняват задачите с максимална ефективност Ако някой ги запита защо са толкова усърдни и педантични, те не могат да дадат задоволителен отговор, а си служат със стандартни обяснения от рода на „за да се създадат повече работни места“ или „за да продължава компанията да се разраства“. Те не се интересуват (достатъчно съзнателно) от философски или религиозни въпроси от рода на: „За какво живее човек?“ или „Защо се движи в тази, а не в онази посока?“ Тяхното хипертрофирано, постоянно менящо се Аз говори за липса на цялостна личност на вътрешен център, на чувство за идентичност Характерната за съвременното общество „криза на идентичността“ всъщност се поражда от факта, че членовете на обществото са се превърнали в безлични инструменти, чиято идентичност зависи от участието им в корпорациите (или в други гигантски бюрократични организации). Там, където няма автентична личност, не може да съществува и чувство за идентичност

Хората с пазарен характер не са способни нито да обичат, нито да мразят Тези „старомодни“ емоции не отговарят на структурата на характер, който действа почти изцяло на равнището на разсъдъка и елиминира всякаква проява на чувства (добри или лоши), защото те са пречка за постигане главната цел на пазарния характер — да продава и да разменя, или казано по-точно, да функционира според логиката на „мегамашината“, от която е част Такъв тип хора не си задават въпроси, освен един: доколко успешно функционират чийто отговор проличава от придвижването им по бюрократичната стълба.

Тъй като не изпитват дълбока привързаност нито към себе си, нито към другите, хората с пазарен характер не проявяват и сериозна загриженост — не защото са толкова егоистични, а защото отношението им и към другите, и към самите себе си е неангажиращо. Това може да обясни също защо не ги стряска опасността от ядрена и екологична катастрофа, въпреки че имат достъп до конкретна информация по този въпрос, фактът, че не се тревожат за собствения си живот може да се обясни с предположението, че са изключително смели и недотам себелюбиви. Но липсата на загриженост за децата им и за техните деца изключва подобно обяснение. Липсата на загриженост на всички тези равнища е резултат от загубата на всякакви емоционални връзки дори с тези, които са им „най-близки“. Проблемът се състои в това, че хората с пазарен характер нямат близки, те не милеят дори за себе си.

Смущаващият въпрос защо хората днес толкова купуват и консумират и въпреки това са толкова слабо привързани към онова, което придобиват, намира отговор в явлението пазарен характер. Отсъствието на привързаност у хората с такъв характер ги прави безразлични и към вещите. От значение е може би единствено престижът или комфортът които те създават но сами по себе си вещите не представляват ценност Вещите са напълно заменими, както и приятелите или любимите, щом не развиват към тях някаква по-дълбока привързаност

Целта на човека с пазарен характер — формално функциониране, при конкретни обстоятелства — обуславя предимно умозрителната му реакция към обкръжаващия свят Разумът, в смисъл на разбиране, е изключително качество на Homo sapiens; манипулативната интелигентност, като инструмент за постигане на практически цели, е обща за животните и за хората. Манипулативната интелигентност без разум е опасна, защото кара хората да се движат в посоки, които може да са саморазрушителни от гледна точка на разума. Всъщност колкото по-изявен е неконтролираният манипулативен интелект, толкова е по-опасен.

Не кой да е, а самият Чарлс Дарвин говори за последствията и човешката трагедия на чисто научния, отчужден интелект В автобиографията си той пише, че до тридесетата си година музиката, поезията и живописта са му доставяли неизмерима наслада, но че по-късно за дълги години загубил всякакъв интерес съм тях: „Струва ми се, че умът ми стана някаква машина, която смила голям брой факти в общи закони… Загубата на естетическите интереси е равносилна на загубата на щастието и може би се отразява зле на умствените способности, а още по-вероятно — и на нравствените качества, тъй като отслабва емоционалната страна на нашата природа.“^[6] (Цитирано по Е. ф. Шумахер.)

Процесът, който Дарвин описва, продължава да се развива оттогава насам, докато между разума и сърцето настъпва почти пълен разрив. Интересно е да се отбележи, че подобен регрес не се наблюдава у повечето изявени учени, работещи в областта на точните и най-революционни науки (например теоретичната физика). Всички те дълбоко се вълнуват от философските и духовните проблеми. Имам предвид учени като А. Айнщайн, Н. Бор, Л. Силард, В. Хайзенберг, Е. Шрьодингер.

Преобладаването на манипулативното мислене често се придружава от атрофия на емоционалния живот Тъй като не се насърчава или не е необходим, а по-скоро пречи на оптималното функциониране, емоционалният живот остава недоразвит, спрял на нивото на детската възраст Резултатът е, че в сферата на емоционалните отношения хората с пазарен характер са изключително наивни. Привлечени от „емоционални натури“, поради собствената си наивност, те често не умеят да преценяват дали тези хора са искрени или лицемерни. Това обяснява защо мошениците се подвизават с успех в духовните и религиозните среди. Обяснява също и защо политиците, които залагат на силните емоции, допадат на хората с пазарен характер и защо последните не правят разлика между искрено набожния човек и онзи, който имитира дълбоки религиозни чувства.

Този тип личности не се класифицират единствено с термина „пазарен характер“. Може да бъде употребен и терминът, който Маркс използва — отчужден характер. Хората с такъв характер са отчуждени от труда си, от себе си, от другите хора u от природата. Ако използваме психиатричен термин, човекът с пазарен характер може да бъде наречен шизоиден. Терминът в известна степен заблуждава, защото шизоидната личност, когато живее сред други шизоидни личности, функционира успешно и не изпитва чувство на обърканост, каквото би се появило в по-„нормално“ обкръжение.

Докато преработвах за последен път съдържанието на тази книга, имах възможността да прочета в ръкопис книгата на Майкъл Макоби „Играчите: Новите корпоративни водачи“ — The Gamesmen: The New Corporate Leaders, чието излизане от печат предстоеше. В проницателното си изследване Макоби анализира структурата на характера на двеста и петдесет изпълнителни директори, мениджъри и инженери в две от най-преуспяващите американски компании. Много от неговите резултати потвърждават описаните от мен особености на кибернетичната личност, главно доминирането на мозъчната сфера за сметка на недостатъчно развитата емоционална сфера. Като се вземе предвид, че описваните от Макоби изпълнителни директори и мениджъри са или ще бъдат сред лидерите на американското общество, резултатите от неговото изследване придобиват голямо социално значение.

Данните, получени от три до двадесет лични интервюта, които Макоби е взел от всеки член на изследваната от него група, ни дават ясна представа за този тип характер^[7].

Дълбок и жив научен интерес към разбиране динамичното естество на работата, ентусиазиран — 0%

Целенасочен, енергичен, умел, но без да проявява задълбочен научен интерес към същността на нещата — 22%

Интересът към работата е стимулиран от самата работа и по тази причина е неустойчив — 58%

Умерено продуктивен, нецеленасочен. Интересът към работата е предимно инструментален, с цел обезпечаване на сигурен доход и стабилно икономическо положение — 18%

Пасивен, непродуктивен, разсеян — 2%

Отрича работата, отрича реалния свят — 0%

------------

100%

Две особености правят силно впечатление:

1) отсъствието на дълбок интерес към разбиране същността на нещата („разум“);

2) неустойчивият интерес у повечето хора към работа, която се възприема единствено като основно средство за осигуряване на икономическа стабилност.

Абсолютно различна е картината на онова, което Макоби нарича „скала на любовта“:

Любящ, положително настроен, творчески ориентиран — 0%

С чувство за отговорност, нежен, сърдечен, но неспособен да обича всеотдайно — 5%

Умерен интерес към другите, способен на по-дълбоки чувства — 40%

Традиционно загрижен, благопристоен, ориентиран към ролево поведение — 41%

Пасивен, неспособен да обича, равнодушен — 13%

Негативно настроен, коравосърдечен — 1%

------------

100%

Нито едно от изследваните лица не може да бъде определено като дълбоко любяща личност, въпреки че 5% се проявяват като нежни и сърдечни. За всички останали се казва, че проявяват умерен интерес или традиционна загриженост към другите хора, че са неспособни да обичат или че са негативно настроени към живота — наистина поразителна картина на емоционална недоразвитост, за разлика от силно развитите интелектуални способности.

„Кибернетичната религия“ на пазарния характер съответства на тази обща структура на характера. Зад фасадата на агностицизма или християнството е скрита чисто езическа религия, макар хората да не я осъзнават като такава. Тази езическа религия трудно се поддава на описание, защото за нея може да се съди по онова, което хората правят (и не правят), а не по съзнателните им разсъждения за религията или по догмите на една религиозна организация. На пръв поглед най-силно впечатление прави фактът, че човек се е провъзгласил за бог, защото е придобил техническите способности за „второ сътворение“ на света, изместващо първото сътворение от Бога на традиционната религия. Можем да формулираме същото и по друг начин: превърнахме машината в бог и започнахме да се смятаме за богоподобни, служейки на машината. Без значение е каква формулировка ще предпочетем: важно е, че хората, намирайки се в състояние на реално безсилие, си въобразяват, че са всесилни благодарение на науката и техниката.

В колкото по-голяма изолация се оказваме, колкото по-слабо емоционално реагираме на обкръжаващия ни свят и колкото по-неизбежен ни изглежда катастрофалният край на днешната цивилизация, толкова по-пагубно става влиянието на новата религия. Ние преставаме да бъдем господари на техниката и вместо това се превръщаме в нейни роби — а техниката, някога жизненоважен елемент на съзиданието, показва другото си лице на жестоко божество (като индийската богиня Кали), пред което мъжете и жените са готови да жертват самите себе си и собствените си деца. Докато съзнателно продължават да хранят надежди за по-добро бъдеще, кибернетичните хора си затварят очите пред факта, че са се превърнали в поклонници на богинята на унищожението.

В подкрепа на тази теза могат да бъдат приведени много и различни доказателства, но най-убедителни са следните две: великите държави (и дори някои не толкова големи държави) продължават да трупат ядрени оръжия с все по-голяма разрушителна мощ, без да са склонни в близко бъдеще да вземат единствено разумното решение — унищожаването на всички ядрени оръжия и на атомните електроцентрали, които доставят суровина за ядрените оръжия; практически не се противодейства на опасността от екологична катастрофа. Или, с други думи, нищо сериозно не се прави за оцеляването на човешкия род.

Хуманистичен протест

Дехуманизацията на социалния характер и появата на индустриалната и кибернетичната религия пораждат протестно движение, довело до развитието на нов хуманизъм, чиито корени са в християнския и философския хуманизъм от периода на Късното средновековие и епохата на Просвещението. Този протест намира израз както в теистични християнски, така и в пантеистични или атеистични философски постулати. Той води началото си от две противоположни страни: от романтиците, които са консерватори в политическо отношение, и от марксистите и социалистите (както и от някои анархисти). И десните, и левите са единодушни в критиката си на индустриалната система и по отношение на пораженията, които тя нанася върху хората. Католически философи като Франц фон Баадер и консервативни политически лидери като Бенджамин Дизраели, излагайки проблема, си служат с формулировки, подобни на тези на Маркс.

Всяка от страните се различава от другата по начините, по които предлага да се избегне опасността от превръщането на хората във вещи. Дясноориентираните романтици смятат, че единственият изход е да се спре неудържимият „прогрес“ на индустриалната система и да се възстановят, макар и видоизменени, предишните форми на социално устройство.

Лявоориентираният протест може да бъде наречен радикален хуманизъм, въпреки че понякога се изразява в теистични, а понякога — в атеистични форми. Първите социалисти били убедени, че икономическото развитие не може да бъде спряно, че е невъзможно връщане към по-ранна форма на обществено устройство и че единственият път за спасение е да се върви напред и да се създаде ново общество, което би освободило хората от отчуждението, от подчинението пред машината, от перспективата да бъдат дехуманизирани. Социализмът се явява синтез на средновековната религиозна традиция и на следренесансовия дух на научно мислене и политическо действие. Също както и будизмът, социализмът представлява „религиозно“ масово движение, което, въпреки своята светска и атеистична ориентация, всъщност цели освобождението на хората от егоизма и алчността.

Необходим е поне кратък коментар, за да обоснова разбирането си за марксисткото учение за социализма, като се има предвид, че съветският комунизъм и западните социалреформисти изцяло го изопачиха в материализъм, целящ единствено постигане на всеобщо благо.

Както Херман Коен, Ернст Блох u редица други учени подчертават през последните десетилетия, социализмът е светският израз на пророческото месианство. Това може да се илюстрира най-добре с цитат от Кодекса на Маймонид, в който той прави характеристика на месианското време:

„Мъдреците и Пророците не са лелеяли идването на Месията, за да може народът на Израил да господства над света или да властва над езичниците, нито за да бъде възхваляван от другите народи, или да може да яде, да пие и да се весели. Стремежът им бил Израил да бъде свободен да се посвети на Закона и на мъдростта му и да няма никой, който да го потиска или нарушава, та да бъде достоен за бъдещия живот. Тогава няма да има нито глад, нито войни, нито завист, нито борби между хората. Ще има в изобилие земни блага, и всеки ще получи онова, от което се нуждае. Единственото занимание на хората по целия свят ще бъде да познаят Бога. Тогава синовете на Израил ще станат много мъдри, ще узнаят тайните, които сега са скрити, и ще достигнат до такова прозрение на всичко, сътворено от техния създател, на каквото е способен само човешкият ум, тъй както е писано: «… Защото земята ще бъде пълна с познаване на Господа, както водите пълнят морето» (Исайя 11:9).“

В това описание целта на историческото развитие е да позволи на всеки човек да се посвети изцяло на изучаването на мъдростта и познаването на Бога, не на властта или разкоша. Месианското време е време на всеобщ мир, липса на завист между хората и изобилие на материални блага. Тази картина е близка до разбирането на Маркс за целта на живота, изразено в края на третия том на „Капиталът“:

„Царството на свободата започва в действителност едва там, където престава трудът, диктуван от нужда и външна целесъобразност, следователно по естеството на нещата то лежи отвъд сферата на същинското материално производство. Както дивакът трябва да се бори с природата, за да задоволява своите потребности и да запази и възпроизвежда своя живот, така трябва да се бори цивилизованият човек във всички обществени форми и при всички възможни начини на производство. С неговото развитие това царство на естествената необходимост се разширява, защото се разширяват неговите потребности; но същевременно се разширяват и производителните сили, които служат за тяхното задоволяване. Свободата в тази област може да се състои само в това, че социализираният човек, асоциираните производители рационално регулират своя обмен с природата, поставят го под свой общ контрол вместо той като сляпа сила да господства над тях; постигат целта си с най-малък разход на сили и при най-адекватни и най-достойни за човешката им природа условия. Но все пак това си остава царство на необходимостта. Отвъд него започва развитието на човешката сила като самоцел, истинското царство на свободата, което обаче може да разцъфти само върху това царство на необходимостта като върху своя база. Намаляването на работния ден е основното условие (курсивът мой — Е. Ф.).^[8]

Маркс, както и Маймонид — за разлика от християнските и другите юдейски учения за спасението, — не постулира някакво окончателно есхатологично решение; противоречието между човека и природата остава, но царството на необходимостта, доколкото е възможно, се поставя под контрола на човека: «Но все пак това остава царство на необходимостта.» Целта е развитието на човешката сила като самоцел, истинското царство на свободата“ (курсивът мой — Е. ф.). Схващането на Маймонид, че „единственото занимание на хората по целия свят ще бъде да познаят Бога“ за Маркс, е „развитието на човешката сила… [като] самоцел“.

Да имаш и да бъдеш — тези две различни форми на човешкото съществуване са в центъра на идеите на Маркс за появата на новия човек. Опирайки се на тези две форми, Маркс преминава от икономически към психологически и антропологически категории, които, както се убедихме при разглеждането на Стария и Новия завет и проповедите на Екхарт, са и фундаментални „религиозни“ категории. Маркс пише: „Частната собственост ни е направила толкова глупави и едностранчиви, че един предмет е наш само тогава, когато го притежаваме, т.е. когато той съществува за нас като капитал или когато го обладаваме непосредствено, ядем го, пием го, носим го на тялото си, обитаваме го и т,н. — накратко, когато го употребяваме…

Ето защо мястото на всички физически и духовни чувства е заело простото отчуждение на всички тези сетива

— усетът за притежание. До такава абсолютна бедност трябваше да бъде сведена човешката същност, за да породи от себе си своето вътрешно богатство^[9] (За категорията притежание виж статията на Хес в сборника «Двадесет и една коли» — Einundzwanzig Bogen.)“

Идеята си за притежанието и битието Маркс е обобщил в следното изречение: „Колкото по-нищожно е твоето битие, колкото по-малко проявяваш живота си, толкова повече имаш и толкова по-голям е отчужденият ти живот. Всичко, което икономистът отнема от теб като живот и човечност, ти връща под формата на пари и богатство.“

„Усетът за притежание“, за който говори Маркс, е всъщност онази „привързаност към собственото Аз“, за която говори Екхарт, т.е. ненаситният стремеж към придобиване на вещи и към собственото Аз. Маркс говори за притежанието като начин на съществуване, не като притежание само по себе си, не като неотчуждена частна собственост Целта не е нито разкошът и богатството, нито бедността. Всъщност, според Маркс, и разкошът, и бедността, са пороци. Целта е човекът „да породи от себе си“.

Какво означава да породиш от себе си? Това е активната, неотчуждена изява на способностите ни по отношение на съответните обекти. Маркс продължава: „Всяко от неговите [на човека] човешки отношения към света: зрение, слух, обоняние, вкус, осезание, мислене, съзерцание, усет, желание, дейност любов, накратко — всички органи на неговата индивидуалност., в тяхното предметно отношение [или в тяхното отношение към предмета] представляват присвояване на този предмет, присвояване на човешката реалност“ Това е формата на присвояване, присъща на битийния модус, за разлика от притежателния. Маркс е изразил тази форма на неотчуждена активност в следния откъс:

„Сега си представи човека като човек и отношението му към света като човешко отношение: в този случай можеш да разменяш любов само за любов, доверие само за доверие и т.н. Ако искаш да се наслаждаваш на изкуството, трябва да си художествено образован човек. Ако искаш да оказваш влияние върху другите хора, трябва да си човек, който действително стимулира и движи напред другите. Всяко от твоите отношения към човека и към природата трябва да бъде определено, съответстващо на обекта на твоята воля проявление на действителния ти индивидуален живот Ако обичаш, без взаимност, т.е. ако любовта ти като любов не поражда ответна любов, ако с жизнената си проява като любещ човек не се превръщаш в любим човек, то любовта ти е безсилна и е нещастие“.

Идеите на Маркс обаче скоро биват изопачени, може би защото се е родил сто години по-рано. И той, и Енгелс мислели, че капитализмът вече е достигнал края на възможностите си и следователно революцията е съвсем близка. Това обаче се оказва дълбока заблуда, както признава Енгелс след смъртта на Маркс. Те са създали своето учение по времето, когато развитието на капитализма се намира в своя апогей и не са могли да предвидят, че трябва да минат поне още сто години, за да се стигне до упадък на капитализма и след това до окончателната му криза. По силата на историческата необходимост, предлаганата в разцвета на капитализма антикапиталистическа идея изцяло трябвало да се преобрази в капиталистически дух, за да има успех. В действителност тъкмо това и става.

Западните социалдемократи и върлите им противници, комунистите в Съветския съюз и извън него, трансформираха социализма в чисто икономическо понятие, чиято цел бе максималното потребление, максималното използване на машините. В теорията си за „гулаш“-комунизма Хрушчов, с присъщия си прям и простонароден маниер, издаде тайната: целта на социализма е да се осигури за цялото население същото удоволствие от потреблението, което капитализмът дава само на малцина. Социализмът и комунизмът бяха изградени върху буржоазната материалистическа идея. Някои фрази от ранните съчинения на Маркс (които, като цяло, се омаловажаваха и се приемаха за „идеалистични“ заблуди на „младия“ Маркс) бяха повтаряни като ритуални заклинания, така както на Запад се цитираше Светото писание.

Фактът, че Маркс живее по времето, когато капитализмът се намира в периода на най-голям разцвет, има и други последствия. Като истинска рожба на своето време, той не е могъл да се освободи от нагласите и идеите, характерни за буржоазната мисъл и практика. Така например някои негови авторитарни наклонности, намерили израз в съчиненията му са били плод по-скоро на патриархалния буржоазен дух, отколкото на духа на социализма. Също така, при създаването на своята теория за „научния“ социализъм като антипод на „утопичния“, той следва модела на класиците на политикономията. Подобно на икономистите, които твърдят, че икономиката се развива по свои собствени закони, независимо от човешката воля, Маркс се чувства длъжен да докаже, че социализмът задължително ще се развива според икономическите закони. Затова той понякога е склонен да предлага формулировки, които могат да бъдат погрешно сметнати изцяло за детерминистки, тъй като не отреждат достатъчно важно място на човешката воля и въображение в историческия процес. Тези неволни реверанси в духа на капитализма улесниха процеса на извращаване на марксизма в система, която по принцип не се различава особено от капитализма. Ако Маркс би излагал идеите си днес, когато упадъкът на капитализма започва и бързо набира скорост, действителното му послание може би щеше да окаже въздействие или дори даже да удържи победа, при условие че такова историческо предположение е основателно. Днес самите думи „социализъм“ и „комунизъм“ са компрометирани. Най-малкото всяка социалистическа или комунистическа партия, която претендира, че отстоява марксистки идеи, ще трябва да тръгне от убеждението, че режимите от съветски тип не са социалистически системи в нито едно отношение, че социализмът е несъвместим с бюрократичната социална организация, ориентирана към вещите и потреблението, че е несъвместим с материализма и рационализма, характерни както за системата от съветски тип, така и за капиталистическия тип система.

Опорочаването на социализма обяснява факта, че идеи, типични за радикални хуманисти, често възникват сред групи и у индивиди, които никога не са се смятали за марксисти или даже за яростни противници на идеите на Маркс, но нерядко в миналото са били активни участници в комунистическото движение. Тъй като е невъзможно да споменем всички радикални хуманисти от следмарксовия период, по-нататък аз все пак ще илюстрирам техния начин на мислене с няколко примера. Макар че схващанията им често не съвпадат, а понякога напълно си противоречат, във всички се съдържат следните идеи:

• производството трябва да служи на реалните потребности на хората, а не на изискванията на икономическата система;

• между хората u природата трябва да се установят нови взаимоотношения на взаимна изгода, а не на експлоатация;

• взаимният антагонизъм трябва да отстъпи място на солидарността;

• целта на всички социални преобразувания трябва да бъде човешкото благополучие и предотвратяване на неблагополучието;

• хората трябва да се стремят не към максимално, а към разумно потребление, което допринася за благоденствието;

• отделният човек трябва да бъде активен, а не пасивен участник в обществения живот^[10].

Алберт Швайцер тръгва от радикалната предпоставка за неизбежната криза на западната култура. „Сега за всички е ясно — твърди той, — че самоунищожението на културата е в пълен ход. Дори онова, което е оцеляло, вече е несигурно. То се е запазило, защото не е било подложено на разрушителния натиск, чиято жертва стана всичко останало. Но и то е изградено върху сипей [Geroll]. Следващото свличане [Bergrutsch] може да го помете…

Способността на съвременния човек да разбира културата и да я създава, е снижена, тъй като условията, в които той е поставен, го правят незначителен и го осакатяват психически.^[11]

Определяйки индустриалния човек като «несвободен… неконцентриран и ограничен… застрашен да загуби хуманността си», Швайцер продължава: «Като се добави и обстоятелството, че поради своята разгърната организация обществото се е превърнало в непозната досега сила в духовния живот, несамостоятелността на отделния човек спрямо обществото е толкова голяма, че той почти няма собствен духовен [geisrfg] живот.. Ето така встъпихме в ново средновековие. Общата воля изхвърли от употреба свободата на мисленето, тъй като индивидите се отказаха от правото си да мислят като свободни личности и подчиниха идеите си на своята принадлежност към една или друга общност. Веднъж отказали се да отстояваме независимостта на мислите, ние загубихме и вярата в истината. Другояче не може и да бъде. Духовният ни живот е дезорганизиран. Свръхорганизираността на обществените условия е равнозначни на организирана безмисловност.» (курсивът мой — Е.Ф.). Според Швайцер за индустриалното общество е характерна не само липса на свобода, но и «свръхнапрежение» [Uberanstrengung]. «Вече две или три поколения живеят единствено като трудещи се, но не и като хора» Всичко това води до закърняване на духовното начало и при възпитанието на деца от такива «недоразвити» родители чезне основният фактор за развитието им като човешки същества. «По-късно, сам жертва на свръхзаетостта, човекът все повече изпитва потребност от повърхностни забавления… Пълното бездействие, отклоняването на вниманието от самия себе си и забравата са за него физическа потребност» (курсивът мой — Е.Ф.). Ето защо Швайцер призовава към съкращаване на производството, свръхпотреблението и разкоша.

Протестантският теолог Швайцер — също както доминиканския мистик Екхарт — изтъква, че човекът не е призван да се оттегли в сферата на духовен егоизъм, далеч от проблемите на света, а да води активен живот, като се стреми да допринесе за духовното усъвършенстване на обществото. «Ако днес само малцина притежават верен човешки и нравствен усет, това не на последно място се дължи на постоянното жертване на личната нравственост пред олтара на отечеството, вместо да останем в опозиция на обществото и да бъдем силата, която ще го кара да се стреми към съвършенство» (курсивът мой — Е. ф.).

Той заключава, че съвременната култура и социална структура водят към катастрофа, след която ще настъпи нов Ренесанс, «много по-велик от предишния» и че ако не искаме да загинем, трябва да се стремим към обновление чрез нова вяра и нагласа. «В този Ренесанс основна роля ще играе принципът на активността — единственият, създаден от човека рационален и прагматичен принцип на историческото развитие… Силно вярвам, че тази революция ще настъпи, ако се решим да станем мислещи човешки същества.» (курсивът мой — Е. ф.).

Вероятно поради факта, че Швайцер е бил теолог и поне от философска гледна точка е известен главно с идеята си за «преклонението пред живота» като основа на етиката, малцина са онези, които забелязват, че той е един от най-радикалните критици на индустриалното общество, развенчаващи мита за прогрес и всеобщо щастие. Швайцер съзнава, че човешкото общество и светът вървят към упадък в резултат на индустриализацията; още в началото на нашия век той вече прозира слабостта и зависимостта на хората, опустошителния ефект на труда, превърнал се в мания, необходимостта по-малко да работиш и по-малко да потребяваш. Швайцер постулира необходимостта от възраждане на колективния живот, който трябва да бъде организиран в дух на солидарност и преклонение пред живота.

Възгледите на Швайцер няма да бъдат представени пълно, ако не подчертаем, че противно на метафизичния оптимизъм на християнството, Швайцер е метафизичен скептик Това е една от причините така силно да бъде привлечен от будизма, според който животът е лишен от смисъл, ако е даден и гарантиран от някакво висше същество. Швайцер стига до следното заключение: «Ако приемаме света такъв, какъвто е, не може да му придадем такова значение, че целите и стремленията на човека и човечеството да придобият смисъл.» Единственият достоен начин на живот е дейността ни в света, в който живеем; но не дейност изобщо, а активност, проявяваща се в грижа за ближните. Швайцер е доказал това със съчиненията си и с целия си живот

Удивително е сходството между идеите на Буда, Екхарт, Маркс и Швайцер: радикалното им изискване за отказ от ориентацията към притежание; настояването за пълна независимост; метафизичният им скептицизъм; религиозността им без вяра в бога^[12]; призивът им към социална активност в дух на грижа за ближния и човешка солидарност Друг е въпросът, че те самите понякога не съзнават всичко това. Например за Екхарт е характерно, че не съзнава атеизма си, а Маркс — религиозността си. Да се тълкуват идеите на тези мислители, особено на Екхарт и Маркс, е толкова трудно, че е невъзможно да се даде точна представа за атеистичната религия, проповядваща грижа към ближните, която ги прави основоположници на нова религиозност, съответстваща на потребностите на новия човек. Надявам се в следващата си книга да разгледам по-подробно идеите на тези велики мислители.

Дори авторите, които не могат да бъдат наречени радикални хуманисти, защото почти не надхвърлят рамките на абстрактните механистични възгледи за нашето време (като авторите на двата доклада, изготвени по поръчка на Римския клуб), виждат ясно, че единствената алтернатива на икономическата катастрофа е коренното изменение на духовната природа на човека. Месарович и Пестел настояват за «ново световно съзнание… нова етика в използването на материалните ресурси… ново отношение към природата, основано на хармония, а не на покоряване… чувство за идентификация с бъдещите поколения… За пръв път, откакто човекът се е появил на Земята, от него се иска да не прави онова, което може; от него се иска да ограничи икономическото и техническото си развитие или поне да смени посоката на развитие; всички бъдещи поколения на Земята искат от него да подели богатството си с тези, които нищо не притежават, да го стори не от милосърдие, а по силата на необходимостта. От него сега се иска да насочи вниманието си към органичното развитие на цялата световна система. Ще му позволи ли съвестта да откаже?» Те стигат до извода, че без фундаментални изменения на духовната природа на човека Homo sapiens е обречен“.

Това изследване има някои недостатъци. Най-големият, според мен, е че не разглеждат политическите, социалните и психологическите фактори, съпътстващи всяка промяна. Да се посочва изобщо общата тенденция на необходимите промени е безполезно, ако не се прави сериозен опит да се анализират реалните пречки за осъществяването на предложенията. (Да се надяваме, че Римският клуб ще разреши проблема за социално-политическите промени, които са предпоставка за постигането на главните цели.) Въпреки това важен е фактът, че тези автори за пръв път направиха опит да изложат икономическите потребности и ресурсното състояние на планетата и както писах в увода към тази книга, за пръв път бе формулирано изискване за необходимостта от промяна на етиката не като резултат от развитието на етични убеждения, а като логично следствие от икономическия анализ.

През последните години в Съединените щати и в Германия бяха публикувани значителен брой книги, авторите на които повдигат един и същ проблем: да се подчини икономиката на потребностите на хората, първо — заради самото оцеляване на човешкия род, и второ — заради неговото благополучие. (Прочел съм или съм се запознал с около тридесет и пет такива издания, но тяхното количество е поне двойно повече.) Мнозинството от авторите са единодушни, че увеличаването на материалното потребление не означава непременно увеличаване на благосъстоянието, че наред с необходимостта от социални промени са нужни и изменения в характера и в духовната сфера на човека; че ако не престанем да пилеем природните ресурси и да нарушаваме екологичното равновесие, необходимо за оцеляването на човека, не е трудно да се предвиди, че в близките сто години ни очаква катастрофа. Тук ще спомена само някои от изтъкнатите представители на тази нова хуманистична икономика.

В книгата си „Малкото е прекрасно“ (Small is Beautiful) икономистът Е. Ф. Шумахер доказва, че неуспехите ни са резултат от нашите успехи и че техниката трябва да бъде подчинена на реалните човешки потребности. „Икономиката като съдържание на живота е смъртоносна болест — пише той, — защото неограниченият растеж не се вмества в ограничения свят Всички велики мислители са се опитвали да внушат на хората, че икономиката не трябва да гради съдържанието на живота. Днес е очевидно, че тя наистина не е съдържанието на живота. И ако трябва да бъде характеризирана още по-точно, тази болест е подобна на пристрастяване — като алкохолизма или наркоманията. Не е от голямо значение дали пристрастяването се проявява в по-егоистична или по-алтруистична форма, дали се задоволява само по грубо материален начин, или търси по-изтънчени културни или научни методи. Отровата си остава отрова, дори и завита в станиол… Ако се пренебрегне духовната култура, вътрешната култура на човека, тогава егоизмът, толкова присъщ на капитализма, ще подхожда на тази ориентация повече, отколкото любовта към ближните.“

Шумахер прилага принципите си, като изобретява минимашини, пригодени за нуждите на хората в развиващите се страни. Забележително е, че книгите му с всяка година стават все по-популярни, и то не в резултат от масирани рекламни кампании, а в резултат от устната пропаганда на самите читатели.

Пол Ерлих и Ан Ерлих са американски автори, чиито възгледи са много близки с възгледите на Шумахер. В книгата си „Население, ресурси, околна среда: проблеми на човешката екология“ — Population, Resources, Environment: Issues in Human Ecology, me правят следните изводи за „сегашното състояние на света“:

1. Ако се вземат под внимание съвременната технология и моделите на поведение, планетата ни е пренаселена.

2. Големият абсолютен брой хора и прирастът на населението са основни препятствия за решаването на проблемите, пред които е изправено човечеството.

3. Човечеството вече почти е достигнало границите на своите възможности за производството на храни по традиционните начини. Поради проблеми в доставянето и разпределението близо половината от хората в света гладуват или са недохранени. Всяка година около десет-двадесет милиона души умират от глад.

4. Опитите за по-нататъшно увеличаване на производството на храни могат да ускорят изтощаването на околната среда, а това на свой ред ще намали възможностите на земята да ражда храни. Не се знае дали увреждането на околната среда вече не е напреднало до такава степен, че да е фактически необратимо; почти сигурно е, че възможностите на планетата да поддържа живота на земята постоянно намаляват Техническите и технологичните „достижения“ като автомобилите, пестицидите и неорганичните азотни торове са главните причини за унищожаването на околната среда.

5. Има основания да се смята, че прирастът на населението увеличава вероятността за гибел на човечеството вследствие на смъртоносна епидемия в световен мащаб или на термоядрена война. И едното, и другото би могло да предложи нежелателно „решение на проблема за пренаселеността чрез повишаване на смъртността“. Това крие потенциална възможност от унищожение на цивилизацията и дори от изчезването на Homo sapiens от лицето на Земята.

6. Няма технологична панацея за комплекса от проблеми, предизвикани от пренаселеността, недостига на храни, унищожаването на околната среда, въпреки че правилно приложената технология може да е от огромна полза в области като намаляването на замърсяването, комуникациите и контрола на раждаемостта. Кардиналните решения предполагат радикални и бързи промени в нагласата на хората, особено що се отнася до човешката репродуктивност, икономическия растеж, технологиите, опазването на околната среда и начините за разрешаване на международните конфликти [курсивът мой — Е. Ф.].

Друга книга, публикувана неотдавна, която заслужава да бъде спомената, е книгата на Е. Еплер „Край или промяна“ — Ende oder Wende. Идеите на автора са сходни с тези на Шумахер, без да са дотам радикални, а позицията му представлява изключителен интерес, може би защото Еплер е лидер на Социалдемократическата партия в Баден-Вюртемберг и е убеден протестант Две мои книги — „Здравото общество“ — The Sane Society, и „Революция на надеждата“ — The Revolution of Hope, са съзвучни с темата.

Дори сред; авторите от социалистическия блок [бившия — бел. ред.], където идеята за ограничаване на производството винаги е била табу, се намират гласове, които предлагат да се помисли за задържане на растежа в икономиката. В. Харих, дисидент марксист от ГДР [бившата — бел. ред.], предлага статичен световен икономически баланс, който сам по себе си може да осигури равенство и да предотврати опасността от непоправимо замърсяване на биосферата. Също така в Съветския съюз през 1972 г се състоя среща на някои от най-изтъкнатите специалисти в областта на естествените науки, икономисти и географи по проблемите, обединени от темата „Човекът и околната среда“. В дневния ред на срещата бяха резултатите от проучванията на Римския клуб, които съветските учени разгледаха добронамерено и внимателно, като изтъкнаха значителните достойнства на изследванията, макар и да не се съгласиха с направените изводи. (Информация за тази среща ще намерите в изданието „Технология и политика“ — Technologie und Politik, посочено в библиографията.)

Всичко най-съществено като принос на съвременната антропологична и историческа наука в трактовката на хуманизма и онова, което обединява авторите, споделящи идеята за осъществяване на хуманистични социални преобразования, се съдържа в книгата на Л. Мъмфорд „Петоъгълникът на властта“ (The Pentagon of Power) u във всички негови предишни работи.