Здравко Сребров
Малка повест за птичето, семката и младата круша (3)

Трета горска приказка

Ние оставихме младата круша в края на габъровата гора — пораснала, хубава. Тя разтваряше китчиците си на топлото слънце. Венчетата им светеха — по-едри, по-светли от звездите. От цветните чашки излиташе сладък мирис.

* * *

От единия край на планината до другия, в полите на Зелената планина и на Синята планина, където растяха акациеви горички, бяла липа и чер бор, се простираха пчелините на стопанството. С деветдесет и девет сини кошера и с хиляда и една восъчни пити. В пчелините, в кошерите живееха пчелите. От изгрев-слънце до залез-слънце те събираха във восъчните пити мед, по-сладък от който няма нийде другаде — нито на горната земя, нито на долната земя.

Добрият стар вятър и стоте млади ветрове рано сутринта отнесоха сладкия мирис от цъфналата крушка до пчелините на стопанството.

И тогава стана чудото!

От единия край на планината до другия, от Зелената планина и от Синята планина тръгнаха едно по едно, едно след друго пчелици, мушици, бръмбарчета…

Докато крушката разбере какво става, те я нападнаха цялата. Запрехвръкваха от китчица на китчица, от цвят на цвят, от венче на венче. Вмъкнаха се в цветните чашки — запяха, забръмчаха с хиляда и едно златни вретенца…

— Какво е туй? Каква е тази страшна хвърката чета? — уплаши се младата круша. — Сега вече светът ще се свърши. Цветче няма да остане от премяната ми. Къде си, мило синигерче, да ми помогнеш?

— Чур-цюр… пчик-дипчик… сюйт-сюит — обади се от най-горното клонче синигерчето. — Тук съм и не съм тук!… Тук съм, ама отивам в гората — да мътя! Малки пиленца ще си отгледам. Дванадесет на брой. Сега нямам време, дръвченце. После ще дойда — да ти помогна… Чип-чик… Сюит… Тук стой — от нищо не се бой.

— Ще ми помогнеш!… Ох, кога ще е то? На куковден!… Когато ме изядат цялата. Когато светът се свърши — заплака с пресъхнало гърло младата круша.

Но светът не се свърши. Пчелиците, мушиците, бръмбарчетата не изядоха премяната на младата круша. Сутрин идваха на ранина, надвечер си отиваха. Пъхаха се в цветните чашки, виреха коремчета, гъделичкаха с крилца, с хоботчета тичинките. Пиеха сладък сок, бръмчаха със сребърните си вретенца. И младата круша се успокои. „Нищо лошо няма да ми се случи“ — мислеше тя вечер, когато заспиваше.

Но лошо се случи един ден. Дойде кой знае откъде — от невиделица.

— Светът се свършва вече!… — горко плачеше една сутрин, на ранина, младата круша. — Като сираче оставам — гола, опърпана. Изядоха премяната ми тези лоши пчелици, мушици, бръмбарчета… Никой няма да ме обича така грозна-грозница.

Какво бе станало?

Белите листенца от цветните китчици на крушката бяха опадали до едно. Цветчетата се бяха опрашили. Наоколо земята беше побеляла, сякаш сняг е валял през нощта. Върху тях капеха сълзите на горката оголена крушка една след друга, сълза след сълза.

Дремеше под най-високия връх на планината добрият стар вятър. Чу той плача на дръвчето. Погледна нагоре, погледна надолу. Дигна дебелите си вежди. Прозина се, протегна се.

— Добре спах — промърмори той с дебел глас. — Сега на работа!…

Една сойка, която чистеше с човка крилцето си, се изплаши. Изкрещя и отлитна презглава към долната земя — да разкаже на дивите зверове, че от планината слизат сто лами. Те идват да глътнат цялата земя, да изпият реките и моретата. Светът се свършваше!…

А добрият стар вятър заслиза по кози пътеки, през папрати, горски треви, боровинки и смрика. Свлече надолу подире си мирис на здравец, на мащерка, на борови клонки. Залюля върхарите на гората. Стигна до габъровата горица, до крушката. Домъкна грамада от тъмни облаци. Задуха.

По всички страни се разлетяха бели листенца като снежинки. Нашариха тревицата покрай горичката. А от облаците рукна пороен дъжд. Валя той ден и нощ и на другия ден — до пладне. Ручейчетата отнасяха белите листенца, събираха ги на купчинки в дъждовните вирчета…

Горчиво плачеше младата круша. Не заспа цяла нощ. Светът се свършваше!… Едно цветченце не бе останало от бялата й корона. Само млади листенца се зеленееха по клоните й и едри сълзи по тях светеха като мъниста.

Но на другия ден добрият стар вятър разгони облаците. От единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина се изви дъждовна дъга със седем бляскави цвята. Спусна се тя до долната земя да пие вода от реката. И никое момченце не смееше да мине под нея — да не стане момиче!

Тогава слънцето огря цялата планина, огря и младата круша. И… стана второто чудо.

Там, дето по-рано цъфтяха цветчетата, кичур до кичур, по клонките на крушката сега се гушеха между младите листа срамежливи дребни плодчета.

— Ох, какви обички ми пораснаха! — разтуптя се от радост сърцето на младата круша. — На всяко клонче по двенки, по тринки…

Те бяха повече, но крушката знаеше да брои до три. — Но това са моите мънички рожбици! — изведнъж се сети, цялата изтръпнала от щастие. — Ох, колко ми са мънички — зашепна младата майка. — Защо не ми са големки — като, като… кратунки!

Усмихна се добрият стар вятър под мустак. Имаше си нещо наум. Но нищо не каза. Раздуха и последните облаци зад Зелената планина и зад Синята планина. Само едно облаче остана, кацнало на най-хубавия връх, на Марагидик, като бял гълъб. То обещаваше мир на земята!…

Какво се случи по-нататък с младата круша и с мъничките й рожбици? Това ще научите в четвъртата горска приказка, с която завършва и малката повест.