Светослав Минков
Захарното момиче

Светослав Минков
Захарното момиче

Имаше някога в едно омагьосано царство една чудна градина. Всичко в тая градина беше направено от захар: и цветята, и дърветата, и пеперудите, и птичките, та най-сетне и малкото златокосо момиче, което седеше по цял ден на една захарна пейка в градината и плетеше захарна тантела със захарни игли.

А на другия край на земята далеч от омагьосаното царство живееше беден ковач с жена си и с малкия си син. Синът помагаше на баща си в ковачницата и надуваше духалото в огнището.

Когато той възмъжа, обърна се към баща си и рече:

— Тате, намислил съм да отида в омагьосаното царство и да се оженя за захарното момиче.

Бащата сложи чука си на земята, избърса потта от челото си и каза:

— Добре си намислил, синко. Само че захарното момиче не е за тебе. Ти си човек като всички други, а то е направено от захар. Ако се ожениш за него, то ще стане като обикновените хора и тогава ти ще престанеш да го харесваш. А там, дето няма обич, няма и щастие.

— Не, тате — отвърна синът. — Помни ми думата, че момичето ще си остане до края на живота захарно.

— Дай боже! — рече бащата, като дигна чука и се залови отново за работа.

И синът се стегна за път. Облече се в нови дрехи, метна на рамото си една торба и се сбогува с родителите си. Майка му го изпрати чак до пътната врата, целуна го по челото и го закичи със здравец.

Много дни и нощи вървя момъкът, докато най-сетне стигна в омагьосаното царство. Като наближи захарната градина, той кривна калпака си над ухото и сне китката здравец от гърдите си.

А захарното момиче вдигна ясните си очи от захарната тантела, която плетеше, и хвърли поглед към оградата да види кой иде.

— Добър ден! — промълви момъкът, като се изправи пред вратата. Той стоеше заслепен от хубостта на девойката и не знаеше какво друго да й каже.

— Добре дошел, пътниче! — отвърна захарното момиче и изтича веднага да отвори вратата и покани непознатия гост в градината.

В този миг по клоните на захарните дървета запяха безброй розови птички и стотици пеперуди накацаха по раменете на щастливия скитник.

Синът на ковача пристъпи към момичето и му подаде китката здравец.

— Вземи това цвете като дар от нашата далечна страна — рече той, без да снема очи от прекрасното лице на захарната хубавица. — Аз дойдох да те взема за жена и да те отведа в нашата малка ковачница, около която цъфтят теменужки и чуруликат синигери. Съгласна ли си да дойдеш с мене?

Захарното момиче се усмихна и стана още по-хубаво. Усмивката се пукна на устните му като алена пъпка, а в сините му очи грейна ангелска доброта. То изгледа непознатия левент и каза:

— Съгласна съм да ти стана жена, ала преди това ще искам от теб да убиеш крилатия змей, който пази живата вода, та да видя дали си юначен.

— А къде живее крилатият змей? — попита момъкът и стисна юмруци, готов за борба.

— На края на нашето омагьосано царство — отвърна девойката. — Там в планината се намира една вълшебна пещера, в която тече сребърният извор с живата вода. Като стигнеш пред пещерата, насреща ти ще изскочи един змей, ала ако твоята обич към мен е по-силна от всичко, ти не ще се уплашиш от него и ще го победиш.

— Тръгвам още сега — извика юнакът и в погледа му се разискри страшна решителност.

И момъкът замина по широкия друм, а захарното момиче хвърли подире му една бяла захарна роза и дълго му маха с ръка, докато той се изгуби в далечината.

Късно през нощта синът на ковача стигна в планината. Още отдалече съзря вълшебната пещера, пред която гореше грамаден огън. Той пропълзя по скалите и когато беше вече близо до огъня, чу изведнъж грозен рев, който отекна из планинските усои като страховита гръмотевица. Юнакът се изправи и видя на две крачки от себе си крилатия змей. Из раззиналата уста на чудовището изригваха зелени пламъци, а в големите му очи лъщеше вампирска стръв.

Но момъкът не се уплаши. Той си спомни за захарната хубавица, за усмивката й, за ангелската доброта, що излъчваха сините й зеници, и в яките му ръце кипна непозната до тоя ден мощ. Без да се бави нито миг, той се спусна върху змея, сграбчи го за разтворените челюсти и ги разчекна с всичка сила. Чудовището изрева от болка и се тръшна полумъртво на земята. Тогава момъкът извади ножа си от пояса, заби го в главата на змея и я отряза с един замах като на пиле, а после я хвърли в грамадния огън и влезе в пещерата.

Сребърният извор с живата вода клокочеше между камъните и грееше в тъмнината като месечина. Синът на ковача се наведе над него, взе делвата, която бе оставена на един камък, и я потопи в извора, та гребна с нея от водата. След това излезе навън и се спусна надолу по планината.

Беше топла слънчева сутрин, когато юнакът се върна в градината на захарното момиче. Той сложи делвата пред нозете на девойката и рече:

— Аз убих крилатия змей и ти донесох жива вода.

А захарното момиче стана от пейката и от скута му се изсипа като кристална паяжина тънката захарна тантела, която то бе плело години наред.

— Води ме, където искаш! — каза тихо хубавицата. — От днес нататък аз съм твоя жена.

И като каза това, тя извика птичките и пеперудите и им даде да пият от живата вода. И всички пеперуди и птички накацаха върху делвата и в един миг станаха сребърни. Птичките зачуруликаха като вълшебни музики, а пеперудите литнаха над лехите със захарни цветя и задрънкаха като звънчета-омайничета.

Захарното момиче взе делвата и пръсна останалата жива вода по дърветата и цветята. И тогава цялата градина блесна с ослепителен блясък под лъчите на слънцето, защото и най-малкото клонче, и най-малката тревица се превърнаха в чисто сребро.

— Ами ти защо не пи от живата вода? Мигар не искаш да бъдеш безсмъртна? — попита момъкът.

— Аз пих от живата вода на твоята обич и съм вече безсмъртна — отвърна усмихнато захарното момиче. — Хайде сега да вървим!

И девойката и юнакът се хванаха за ръце и тръгнаха към далечната земя, в която се намираше малката ковачница. А сребърните пеперуди и птички се събраха в рояк и се понесоха като сребърен облак над главите им. Те ги изпратиха чак до края на омагьосаното царство и после се върнаха пак в своята градина.

Когато момъкът и захарното момиче стигнаха пред ковачницата, никой не излезе да ги посрещне. Старият ковач и жена му бяха умрели и схлупената къщица бе потънала в буреняк. Наоколо цвъртяха малки синигерчета, а из тревата тичаха морави теменужки, подгонени от вятъра.

— Колко хубаво е тук! — извика радостно захарната хубавица и очите й светнаха от щастие.

Тогава момъкът разчисти буреняка, като остави само миризливите теменужки, разтвори вратата на ковачницата и въведе вътре младата си жена. И угасналата жар в огнището грейна отново и сред тишината на малката ковачница звъннаха веселите удари на чука върху наковалнята.

Години минаха и думите на стария ковач се сбъднаха. Захарната девойка стана като всички други хора, хубостта й се изгуби, светлото й лице потъмня и увехна от грижите.

Ала момъкът продължаваше да й се радва и да размахва тежкия чук над главата си с оная сила, с която някога беше убил крилатия змей. Защото сърцето на неговата жена не се промени, а си остана все същото сърце от захар, миросано завинаги с чудната жива вода на вечната обич.

Имаше нѣкога въ едно омагьосано царство една чудна градина. Всичко въ тая градина бѣ направено отъ захарь: и цвѣтята, и дърветата, и пеперудитѣ, и птичкитѣ, та най-сетне и малкото златокосо момиче, което седѣше по цѣлъ день на една захарна пейка въ градината и плетѣше захарна тантела съ захарни игли.

А на другия край на земята, далечъ отъ омагьосаното царство, живѣеше беденъ ковачъ съ жена си и съ малкия си синъ. Синътъ помагаше на баща си въ ковачницата и надуваше духалото въ огнището.

Когато той възмѫжа, обърна се къмъ баща си и рече:

— Тате, намислилъ съмъ да отида въ омагьосаното царство и да се оженя за захарното момиче.

Бащата сложи чука си на земята, избърса потьта отъ челото си и каза:

— Добре си намислилъ, синко. Само че захарното момиче не е за тебе. Ти си човѣкъ като всички други, а то е направено отъ захаръ. Ако се оженишъ за него, то ще стане като обикновенитѣ хора, и тогава ти ще престанешъ да го харесвашъ. А тамъ, дето нѣма обичь, нѣма и щастие.

— Не, тате, — отвърна синътъ. — Помни ми думата, че момичето ще си остане до края на живота захарно.

— Дай Боже! — рече бащата, като дигна чука и се залови отново за работа.

И синътъ се стегна за пѫть. Облѣче се въ нови дрехи, метна на рамото си една торба и се сбогува съ родителитѣ си. Майка му го изпрати чакъ до пѫтната врата, цѣлуна го по челото и го закичи съ здравецъ.

Много дни и нощи вървѣ момъкътъ, докато най-сетне стигна въ омагьосаното царство. Като наближи захарната градина, той кривна калпака си надъ ухото и сне китката здравецъ отъ гърдитѣ си.

А захарното момиче дигна яснитѣ си очи отъ захарната тантела, която плетѣше, и хвърли погледъ къмъ оградата да види, кой иде.

— Добъръ день! — промълви момъкътъ, като се изправи предъ вратата. Той стоеше заслѣпенъ отъ хубостьта на девойката и не знаеше, какво друго да й каже.

— Добре дошелъ, пѫтниче! — отвърна захарното момиче и изтича веднага, та отвори вратата и покани непознатия гостъ въ градината.

Въ тоя мигъ по клонитѣ на захарнитѣ дървета запѣха безброй розови птички, и стотици пеперуди накацаха по раменетѣ на щастливия скитникъ.

Синътъ на ковача пристѫпи до момичето и му подаде китката здравецъ.

— Вземи това цвѣте като даръ отъ нашата далечна земя, — рече той, безъ да снема очи отъ прекрасното лице на захарната хубавица. — Азъ дойдохъ да те взема за жена и да те отведа въ нашата малка ковачница, около която цъвтятъ теменужки и чуруликатъ синигери. Съгласна ли си да дойдешъ съ мене?

Захарното момиче се усмихна и стана още по-хубаво. Усмивката се пукна на устнитѣ му като алена пѫпка, а въ синитѣ му очи грѣйна ангелска доброта. То изгледа непознатия левентъ и каза:

— Съгласна съмъ да ти стана жена, ала преди това ще искамъ отъ тебъ да убиешъ крилатия змей, който пази живата вода, та да видя, дали си юначенъ.

— А кѫде живѣе крилатиятъ змей? — попита момъкътъ и стисна юмруци, готовъ за борба.

— На края на нашето омагьосано царство, — отвърна девойката. — Тамъ, въ планината, се намира една вълшебна пещера, въ която тече сребърниятъ изворъ съ живата вода. Като стигнешъ предъ пещерата, насреща ти ще изскочи единъ змей, ала ако твоята обичь къмъ мене е по-силна отъ всичко, ти не ще се уплашишъ отъ него и ще го победишъ.

— Тръгвамъ още сега! — извика юнакътъ, и въ погледа му се разискри страшна решителность.

И момъкътъ замина по широкия друмъ, а захарното момиче хвърли подире му една бѣла захарна роза и дълго му маха съ рѫка, докато той се изгуби въ далечината.

Късно презъ нощьта, синътъ на ковача стигна въ планината. Още отдалечъ съзрѣ вълшебната пещера, предъ която горѣше грамаденъ огънь. Той пропълзѣ по скалитѣ, и когато бѣше вече близо до огъня, чу изведнажъ грозенъ ревъ, който отекна изъ планинскитѣ усои като страховита гърмотевица. Юнакътъ се изправи и видѣ на две крачки отъ себе си крилатия змей. Изъ раззиналата уста на чудовището изригваха зелени пламъци, а въ голѣмитѣ му очи лъщѣше вампирска стръвь.

Но момъкътъ не се уплаши. Той си спомни за захарната хубавица, за усмивката й, за ангелската доброта, що излѫчваха синитѣ й зеници, и въ якитѣ му рѫце кипна непозната до тоя день мощь. Безъ да се бави нито мигъ, той се спусна върху змея, сграбчи го за разтворенитѣ челюсти и ги разчекна съ всичка сила. Чудовището изрева отъ болка и се тръшна полумъртво на земята. Тогава момъкътъ извади ножътъ си отъ пояса, заби го въ главата на змея и я отрѣза съ единъ замахъ като на пиле, а после я хвърли въ грамадния огънь и влѣзе въ пещерата.

Сребърниятъ изворъ съ живата вода клокочеше между камънитѣ и грѣеше въ тъмнината като месечина. Синътъ на ковача се наведе надъ него, взе делвата, която бѣ оставена на единъ камъкъ, и я потопи въ извора, та гребна съ нея отъ водата. Следъ това излѣзе навънъ и се спусна надолу по планината.

Бѣше топла слънчева сутринь, когато юнакътъ се върна въ градината на захарното момиче. Той сложи делвата предъ нозетѣ на девойката и рече:

— Азъ убихъ крилатия змей и ти донесохъ жива вода.

А захарното момиче стана отъ пейката, и отъ скута му се изсипа като кристална паяжина тънката захарна тантела, която то бѣ плѣло години наредъ.

— Води ме, кѫдето искашъ, — каза тихо хубавицата. — Отъ днесъ нататъкъ азъ съмъ твоя жена.

И като каза това, тя извика птичкитѣ и пеперудитѣ, и имъ даде да пиятъ отъ живата вода. И всички пеперуди и птички накацаха върху делвата и въ единъ мигъ станаха сребърни. Птичкитѣ зачуруликаха като вълшебни музички, а пеперудитѣ литнаха надъ лехитѣ съ захарнитѣ цвѣтя и задрънкаха като звънчета-омайничета.

Захарното момиче взе делвата и пръсна останалата жива вода по дърветата и цвѣтята. И тогава цѣлата градина блесна съ ослѣпителенъ блѣсъкъ подъ лѫчитѣ на слънцето, защото и най-малкото клонче, и най-малката тревица се превърнаха въ чисто сребро.

— Ами ти защо не пи отъ живата вода? Мигаръ не искашъ да бѫдешъ безсмъртна? — попита момъкътъ.

— Азъ пихъ отъ живата вода на твоята обичь и съмъ вече безсмъртна, — отвърна усмихнато захарното момиче. — Хайде сега да вървимъ!

И девойката и юнакътъ се хванаха за рѫце, и тръгнаха къмъ далечната земя, въ която се намираше малката ковачница. А сребърнитѣ пеперуди и птички се събраха въ роякъ и се понесоха като сребъренъ облакъ надъ главитѣ имъ. Тѣ ги изпратиха чакъ до края на омагьосаното царство и после се върнаха пакъ въ своята градина.

Когато момъкътъ и захарното момиче стигнаха предъ ковачницата, никой не излѣзе да ги посрещне. Стариятъ ковачъ и жена му бѣха умрѣли, и схлупената кѫщица бѣ потънала въ буренякъ. Наоколо цвъртѣха малки синигерчета, а изъ тревата тичаха морави теменужки, подгонени отъ вѣтъра.

— Колко хубаво е тукъ! — извика радостно захарната хубавица, и очитѣ й светнаха отъ щастие.

Тогава момъкътъ разчисти буреняка, като остави само миризливитѣ теменужки, разтвори вратата на ковачницата и въведе вѫтре младата си жена. И угасналата жарь въ огнището грѣйна отново, и срѣдъ тишината на малката ковачница звъннаха веселитѣ удари на чука върху наковалнята.

Години минаха, и думитѣ на стария ковачъ се сбѫднаха. Захарната девойка стана като всички други хора, хубостьта й се изгуби, свѣтлото й лице потъмнѣ и увѣхна отъ грижитѣ.

Ала момъкътъ продължаваше да й се радва и да размахва тежкия чукъ надъ главата си съ оная сила, съ която нѣкога бѣше убилъ крилатия змей. Защото сърдцето на неговата жена не се промѣни, а си остана все сѫщото сърдце отъ захарь, миросано завинаги съ чудната жива вода на вѣчната обичь.